Всяка религиозна или надрелигиозна общност търси опора в позитивното. За Масонството това е обработката на грубия камък, тоест усъвършенстването на това, което ни е дала природата.

Макар да има отдалеченост от схващанията на Масонството, интересно е да знаем в какви сили и образи търси опора древнобългарската митология. Ако за Масонството такъв символ е акацията, за древните българи това е свръхмитическото същество грифонът. То съединява силата на лъва и орела, станали олицетворение на могъщество и непобедимост. “В древноизточните държави ­пише проф. Л. Дончева-Петкова грифонът станал пазител на обожествения цар и “върховен” държавен символ”.

За българската предхристиянска религия грифонът е най-разпространеният митически символ на силата понякога зъл гений, но в повечето случаи покровител на официалната власт, царя, олтара и реда. В смислово отношение имаме някои успоредни стремления, тъй като Масонството по своите функции, макар понякога да играе негативна към дадена държавност роля, в повечето случаи е съзидателна институция. Има и още нещо: вековете минават, Масонството остава, същата е идеята и с грифона “винаги излиза победител”. Неговият образ в българската каменна, писмена, монетна, съдова наличност е многообразна.

В дадения случай по-важно е другото търсеният извор на сила. Към съчетанието лъв орел се прибавя и зоркостта на орловото око. “Първоначално представян и като ловящ душите сатана, грифонът станал с оглед на неговото властване над земята и въздуха по-късно (след Данте) символ на двете начала на Иисус Христос божественото и човешкото.

Слънчевата символика на двете животни (лъв и орел) също подсилила това позитивно преосмисляне.

Така грифонът се превърнал същевременно в унищожител на змии и василиски, смятани за въплъщение на дяволски демони. Дори Възнесението Христово било свързано символично с грифона. В художествените занаяти грифонът бил изобразяван върху тъкани, върху златарски произведения и т.н. в не по-малка степен, отколкото в хералдиката”.  Претърпял еволюция във всички варианти, той е символ на сила, владичество, той въртял колелото на съдбата. Чрез него митологията и човешкото съзнание търсят образ, който нагледно да представя могъщите и независещи от хората сили на земята и небесата.

Графическата рисунъчна и металната му изработка е доказателство за високо равнище на занаятите.

Ако приемем, че знакът на Масона е двуглавият орел олицетворение на двустранната природа на човека, тогава ще открием аналога на най-висшето отличие на 33-та степен. Изображението е символ на възвишеност, царственост, власт и избраност. Това е в съзвучие със свободнозидарската мисия да се подготвят посветените, които ще поведат Божиите чеда. Същевременно двуглавият орел е знак на елит, придворност, издигнатост. От древността този символ е отличителен знак, който се носи на облеклото. Тази традиция, родена от вековете, се възприема от Свободните Зидари. Двуглавият орел е герб на Цариградската патриаршия, широко е разпространението му и в България.

Първите образи на двуглав орел в българската история се появяват през ХI век.  Срещат се на каменни надписи, глинени изделия, тъкани. Най-ранният паметник се смята каменна плоча, намерена в Стара Загора две глави със зорки очи. Друг образ е намерен на Царевец във Велико Търново симетрични глави, разперени крила. Изказани са различни хипотези за него, но напоследък се възприема схващането, че той е хералдически знак на българския владетел Михаил Шишман. На Царевец са намерени и други изображения на двуглавия орел.

Известният български учен проф. Кръстьо Миятев смята, че един от образите на двуглавия орел е поставен върху саркофага на цар Иван Александър. Допълнително доказателство за това е, че символът е изобразен в Лондонското Четвероевангелие на Иван Александър. Л. Дончева-Петкова пише: “Броят на паметниците с изображение на двуглав орел и свързани с името на цар Иван Александър непрекъснато нараства”.  Нека повторим смисловото му значение двуглавият орел се превръща в емблема не само на царската власт, но и на престижа и знатността на висшите избраници.

Като имаме предвид, че орелът е “царица на птиците”, и това, че е отличителен знак на Масоните, появата му по нашите земи преди толкова векове е доказателство за култура, тъй като орелът е символ на висините, гледа слънцето и в много отношения (по някои предания) той минавал за Бог на слънцето.

Тъй като с орловото си око вижда змии, влечуги, змейове и ги сграбчва с орловите си нокти, орелът се приема като носител на светлината. В този дух го възприема и българската народопсихология символ на висините, тоест на слънцето, светлината и силата.

Ето защо двуглавият орел с корона, покриваща и двете му глави, и меч, стиснат хоризонтално в ноктите, е знак и символ на най-високата 33-та степен. Същевременно е съпътстван с девиза: “Deus meumque ins”, което ще рече: “Бог и моето право”.

Нашите високопоставени Братя могат да се гордеят, че преди 1000 и повече години, когато Свободното Зидарство (като модерна институция) отсъства, българските владетели и знатни придворни носят знака “Двуглав орел” на дрехата си. Това откритие е достатъчно да ни подскаже традиции, идеи, образи, които съществуват сред българската култура още в Античността. Орелът като хералдически знак е герб. В тази функция той е в ролята на бранител, защото сред птиците той е цар, който има способност да се подмладява символ на победата. Той може да се рее във висините и като стрела да се спусне към земната гръд.

Царицата на птиците, която краси реверите на Свободните Зидари, обитава нашата душевност пет века преди появата на модерното масонство през 1717 г.