НЕОБХОДИМО ЛИ Е НОВО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ?

Българското Възраждане започва още в средата на XVII век, когато дълбоко в непристъпните планини, превърнали се в естествена крепост, българските майстори овладяват силата на огъня и водата.

Заедно със своите калфи и чираци те слизат от планините и започват своята работа край големите пътища.

100 години по-късно тогавашната българска провинция вече е един от най-големите доставчици на суровини и материали за имперската армия. Забогатяването и разширените зони на икономическо влияние вече не са достатъчни. Осезаема е най-голямата потребност - духовно възмогване на българите. Без истинско царство на свободния дух икономическата мощ е нищожна.

Българите откриват силата на даването, радостта на дарителството, стават спомоществователи и финансират своите учители, своите читалища, своята църква. И до днес имената на тези герои могат да бъдат намерени, изсечени върху камък на стените на тези градежи...

Те са зидали и строили нещо много по-важно от училища, църкви, читалища, мостове... те са строили бъдещето на България. Това е посланието им върху обработения камък, който е свят за всеки от нас...

Сега сме в четвъртата година на XXI век... Духовната криза върви към своя връх.

Вестниците са пълни с героите на деня - престъпници и съмнителни лица. В кръчмите е пълно с добре облечени хора, звучи чалгата - песните на отчаянието.

Заровени сме в милиони тонове боклук, който влиза през границите под формата на информация, музика, стари коли, дрехи и обувки втора употреба. Цветът на нацията е зад граница. Първата цел на всеки родител е да изпрати детето да учи навън, колкото може по-далеч, за да не се върне никога.

В блатото на бездуховността царуват лъжата и наглостта.

Душевното отчаяние води до непредвидими промени в съзнанието, в морала, в мисленето.

На фона на тази потискаща картина днес ние честваме 125 години от внасянето на светлина в България.

Големият въпрос, който стои пред всеки от нас е: ще оставим ли всичко на течението? Тази река няма устие. Тя завършва в блатото на духовната смърт.

Това, което учим, работейки в нашите работилници, ярко контрастира със ситуацията в обикновения живот.

Ние обаче не живеем сами на пуст остров. И сме като скачени съдове с всички, които срещаме всеки ден.

Има ли изход?

Необходимо ли е ново Българско Възраждане?

Къде е нашето място?


Не всичко е загубено и пропиляно. Вече имаме двама национални герои, които постигнаха много, раздавайки себе си - Христо Стоичков и Георги Китов. Това са имена, които обикалят земното кълбо. Всеки един от тях ни носи повече самочувствие и гордост, че сме българи.

Нашият голям строеж предстои. Той е на полето на българския дух. Защото световна слава и просперитет не се печелят от хора без дух. Хората без дух стават емигранти, изгубили себе си, те признават надмощието на други и работят за тях.

Каква е ползата от нашият път към съвършенство, ако ние не го приложим в живота и не го направим по-истински, по-добър.

Добри граждани на света можем да бъдем само като добри българи, а не като жалки подобия без лице, без дух, без морал.

Няма по-близко поле за градеж от полето на духовното извисяване на България. Нека се обърнем към музеите, към читалищата, към нашите великолепни народни изпълнители, към културата. Тук живее нашият дух, нашата неповторимост, нашата мощ.


Ще завърша с думите на един древен мъдрец:


Който познава хората, е просветен.

Който познава себе си, е мъдър.

Който побеждава другите, е силен.

Който побеждава себе си, е могъщ.

Който знае достатъчно, е богат.

Който действа упорито, е волеви.

Който не се самопогубва, е дълговечен.

Който умре и не го забравят, е безсмъртен.