29. ВЕЛИК ШОТЛАНДСКИ РИЦАР НА СВЕТИ АНДРЕЙ
Една ЧУДЕСНА легенда, подобна на тази за лабарума на Константин, придава святост на Древния Кръст на Свети Андрей. Според нея в нощта преди една битка на Ангъс, царувал над пиктите в Шотландия през девети век, се явил Апостол Свети Андрей и му обещал победа; казал му, че сигурен знак за това ще бъде един кръст с форма като този, на който самият той бил разпнат, който ще се появи във въздуха над войската на пиктите. Ангъс се събудил, погледнал към небето и видял обещания кръст; двете армии също го видели. След като благодарили на Апостола за победата и му поднесли дарове със смирено преклонение, Ангъс и пиктите се заклели, че от този момент нататък по време на война те и тяхното потомство ще носят кръста на Свети Андрей като свой отличителен знак.

Според Джон Лесли, Епископ на Рос, кръстът се явил на Ахейд, крал на скотите и на пиктския крал Ангъс, когато в нощта преди битката между тях и Ателстан, кралят на Англия, те били коленичили да се помолят на Бога.

Всеки рицарски кръст символизира деветте качества на Шотландския Рицар на Свети Андрей; защото всеки рицарски орден изисквал от последователите си едни и същи добродетели и достойнства.

Смирението, търпението и себеотрицанието са трите основни качества на Шотландския Рицар на Свети Андрей. Кръстът, осветен от кръвта на светците, издъхнали на него; кръстът, който е носил Иисус от Назарет, залитайки по улиците на Йерусалим по пътя към Голгота и от който Той се провикнал: “Нека бъде не Моята воля, Отче, а Твоята”, е безпогрешен и красноречив символ на тези три добродетели. Той страда на кръста, защото е общувал с бедните и унизените, поучавал ги е и е намерил учениците си сред бедните галилейски рибари и презираните митари. Животът му е олицетворение на Смирение, Търпение и Себеотрицание.

Хоспиталиерите и Тамплиерите дават обет за покорство, бедност и целомъдрие. Агнецът, използван за емблема на печата на Ордена на Бедните Воини на Храма на Соломон, също учи на смирение и себеотрицание, както и първоначалната емблема с двамата рицари, яздещи един кон. Великият Командор предупреждава всеки кандидат, желаещ да се присъедини към Ордена, да не се води от напразни надежди за светско великолепие и разкош. Той им казва,  че ще трябва да изтърпят много неща, които изобщо не са им по вкуса; и че ще трябва да се откажат от собствената си воля и да се подчиняват на волята на стоящите по-високо от тях.

Религиозните домове на Хоспиталиерите, ограбени от Елизабет - достойна дъщеря на баща си Хенри VІІІ - поради отказа им да се закълнат и признаят нейната върховна власт над църквата, били приюти, лечебници и домове за безпризорни, освободили държавата от грижата за множеството сираци и изоставени деца; членовете на този орден поели грижата да задоволяват нуждите им подобно на враните, които Бог изпраща да хранят пророк Илия в пустошта - хляб и месо сутрин, хляб и месо вечер. Тези домове били гостоприемни за пътника, който отдалеч чувал  звъна за вечернята, приканващ го едновременно към почивка и възхвала на Бога; с появата на Зорницата и след утринната молитва той можел да продължи пътя си с радостна и ведра душа. Рицарите се отличавали не само с храброст в битките, но и с нежност и усърдие при грижите си за болните и умиращите.

Рицарите на Свети Андрей полагали клетва да защищават децата, девойките и вдовиците от добри семейства и когато разберат, че убийци, грабители или изкусни крадци тормозят хората, да направят всичко по силите си, за да ги предадат на закона.

“Ако съдбата те изпрати” - с тези думи започвал обетът на рицарите на Червеният кръст - “в чужди земи или страни, където и да отидеш, ако срещнеш благороден човек с достойно име и оръжие, който е загубил имуществото си и е изпаднал в бедност, служейки на Бога и рицарството, на своя крал или заради друго свято дело, ти трябва да му подадеш ръка, да му помогнеш и да го подкрепиш с каквото можеш; и ако ти поиска нещо, за да се нахрани, сподели с него част от онова, което Бог ти е дал и което може би носиш.”

И така, ВЕЛИКОДУШИЕТО и ЩЕДРОСТТА са дори по-важни качества за истинския и благороден Рицар и така е било през всички епохи; към тях трябва да добавим и МИЛОСЪРДИЕТО. Да пощадиш победения е признак на благородство. Храбростта се калява най-добре, когато твърдостта на духа зазвучи с меките тонове на състраданието, а то свети най-ярко, когато е облечено в стомана. Смелият и състрадателен човек побеждава както в мир, така и на война; и в двата случая той побеждава с чест. Най-прославените личности на света са били едновременно храбри и състрадателни. Врагът, с който си се помирил, е много по-ценен от дългите колони пленници на един римски триумф.

ДОБРОДЕТЕЛТА, ИСТИНАТА И ЧЕСТА са трите НАЙ-СЪЩЕСТВЕНИ качества за Рицаря на Свети Андрей. “Обичай Бога повече от всичко друго и бъди непоколебим във Вярата си, бъди верен на Суверенния си Господар и спазвай думата и обещанията си”, поучавали всеки Рицар от Ордена. “Не участвай в издаването на несправедлива присъда срещу някого, когото познаваш.”

Законът няма власт над добродетелния и съдбата не може да унищожи мъдрия. Само Добродетелта и Мъдростта могат да усъвършенстват и предпазят човека. Одеждата на добродетелта е свещено убежище и дори князете не смеят да ударят човека, който я носи. Тя е ливреята на Небесния Княз. Тя ни предпазва, когато сме невъоръжени; тя е броня, която не можем да загубим, освен ако не изневерим на себе си. Тя е знак, че служим на Небесата, без който щяхме да бъдем изгнаници извън закона които не могат да търсят защита. Няма мъдрост без добродетел, а само един коварен начин да докараме собствената си гибел.

Близо е мирът,

когато гласът на Мъдростта попада на сърце, готово да го чуе.

Сред воя на безбройните зимните бури

синьото рибарче долавя зова на пролетта,

която бързо приближава.

Според Сър Ланселот никоя рицарска постъпка не може да се сравнява с Добродетелта. Тази дума означава не само целомъдрие, но и мъжество, тя включва нещо, което на староанглийски са наричали souffrance - онази търпелива издържливост, която напомня за смарагда с вечнозеления  му и непомръкващ цвят; и още една добродетел, droicture или честност, добродетел толкова силна и мощна, че чрез нея почти всички земни неща почти успяват да останат непроменени. Дори формата на мечовете ни напомня за Кръста, а ти, както и всеки друг от нас, би могъл да доживееш да покажеш колко много може да понесе човек, без да умре; защото този свят е място на тъга и сълзи, на големи злини и постоянни беди и ако спечелим истинска чест в него, не трябва да позволяваме нито една рицарска добродетел да се превърне в нещо чуждо за нас, както приятелите на някой човек стават просто негови обикновени познати, когато той се отнася студено с тях и не ги цени много.

Не трябва да бъдем нетърпеливи и да се гневим на онези, които ни нараняват; защото е несъвместимо с философията и най-вече с Божествената Мъдрост, от която трябва да се ръководи всеки Принц Адепт; не трябва да обръщаме прекомерно внимание на злините, които светът и обикновените хора, били те в богати одежди или облечени с дрипи, могат да причинят на храбреца. Божието благоразположение и обичта на Братята ни се градят на основа, която силата на злото не може да унищожи; благодарение на тях, на щедрия си характер и благородното си самообладание ние имаме всичко. За да бъдем достойни за професията си като Масони, да запазим достойнството на природата си, съзнанието за собствената си чест, високия дух на рицарството, с който се гордеем, ние трябва да презираме злините, които са само материални и телесни, следователно, не могат да ни наранят повече от удар или измама, от рана или мечта.

Обърни поглед към древността, Сър Е..., която ни предлага прекрасни примери за ДОБРОДЕТЕЛ, ИСТИНА И ЧЕСТ и подражавай благородно на древните рицари, на първите Хоспиталиери и Тамплиери, на Баяр, Сидни и Сейнт Луис; както е казал Плиний на приятеля си Максим, отдай почит на древната слава и старостта, която е достойна за уважение при човека и свещена за градовете. Уважавай древността и великите дела, без да накърняваш достойнството или свободата на когото и да било. Ако всички, които сега претендират, че са велики и могъщи, образовани и мъдри, решат да заклеймят паметта на героичните рицари от предишни епохи и обвинят нас, които смятаме, че споменът за тях трябва да живее вечно и да се пази от зли уши, помни, че дори и тези претенденти, които сега управляват и поучават света, да заклеймят или презрат твоя малък принос към тази преданост, ти трябва скромно да понесеш това, без да се срамуваш, защото ще дойде ден, когато тези, които сега презират онези, които по природа са стояли много по-високо и са били далеч по-доблестни от тях, на свой ред ще бъдат заклеймени за недостойния си жалък живот и светът бързо ще ги забрави.

Освен това, дори в това толкова различно време на външна и вътрешна търговия, на огромни богатства, придобити от мнозина и бедност, на която са обречени хиляди, на процъфтяващи градове и гъмжащи от просяци сгради под наем, на църкви със запазени места и театри, опери, митници и банки, на пара и телеграфи, на магазини и търговски палати, на фабрики и профсъюзи, на Златния трезор и Фондовата борса, на вестници, избори, конгреси и законодателни власти, на безогледна борба за богатства и непрекъснати боричкания за служби и власт, на идолопоклонничество пред децата на Мамона и алчност от страна на държавните служители, не трябва да смяташ, че няма хора от старата класа, които да почиташ, че няма героични рицарски души, запазили благородството и самообладанието си в хаоса от конфликтни страсти, от амбиция и низост, които се вихрят край тях.

Вярно е, че правителството винаги е било склонно да се превърне в конспирация срещу свободата; или пък вотът на избирателите дава възможност обикновено то да попадне в такива ръце, че сред онези, които управляват и водят народа, благородството и рицарството рядко се срещат. Вярно е, че в днешни времена хората се отличават с други неща и могат да се сдобият с репутация и слава, с ласкатели и лакеи, но тези жертви на ласкателството в една рицарска епоха щяха да бъдат презирани за липсата на истинско благородство и кураж; за такива хора, обаче,  мнозинството е готово да гласува както за всеки друг, защото то много не обича, не различава и не получава истината; това са хора, които тичат след богатството, ненавиждат потиснатите и се прекланят пред преуспяващите; които обичат да обвиняват и мразят извиненията; и които винаги са доволни да чуят и готови да повярват в злобата на онези, които не се интересуват от благополучието им и не търсят тяхното одобрение.

Но не може да има страна, в която изобщо липсват мъже с героичен дух от старата класа, в чиято дума никой не би посмял да се усъмни, чиято добродетел грее ярко, въпреки всички беди и превратности на съдбата и сред всякакви изкушения и чиято чест блести с чистото и перфектно великолепие на диаманта - хора, които не робуват на материалното и удоволствията в живота, като другите, отдали се изцяло на търговия, отглеждането на добитък, писането и налагането на подоходни разпоредби, на увъртанията на закона, предмета на политическа завист, на долната търговия с нискокачествена литература или на безсърдечната, празна суета на непрекъсната разсипия. Всяко поколение във всяка страна оставя след себе си прекрасни примери и благородни образи на вече мъртви хора, на които идните поколения да се възхищават и на които да подражават; такива е имало и сред римляните, дори по времето на най-недостойните императори; в Англия, по време на управлението на Дългия парламент; във Франция, по време на нейната сатурналия на безверие и убийства; такива хора са прославили и аналите на Америка.

Когато нещата стигнат до онова състояние, при което във всяка страна под слънцето управлението на делата ù и обичаите на народа ù изискват от хората да не вярват в добродетелта и честта на онези, които коват законите и онези, които отговарят за тяхното прилагане; когато навсякъде цари дух на подозрение и презрение към всички, които са назначени или търсят някаква служба, или са натрупали богатства; когато фалшът вече не се смята за позор и клетвите не гарантират истинността на фактите и от човек не се очаква да държи на думата си, да изразява истинските си чувства, да остане верен на някоя партия или кауза, когато някой се опитва да го подкупи; когато никой не може да очаква, че думите му ще бъдат отпечатани без добавки, без да бъдат тълкувани превратно и без да бъдат представени невярно; когато бедите на обществото се превръщат в източник на лични облаги, пресата поощрява безнравствеността, амвонът ехти от политически тиради, а дълги молитви към Бога, красноречиво поднесени на възхитените слушатели, се пишат за публикация като поеми и политически речи; когато честността на съдиите е под съмнение и почтеността на законотворците е обект на непрекъснати подигравки; когато хората започват да се съмняват дали миналото не е било по-добро от настоящето, дали метохът не е по-добър от опера-буфо, малкия параклис - от кръчмата, манастирите - от сградите, големи колкото тях но без патината на времето, без тяхната красота, без тяхната святост, истински храмове на Акер, където минувачите чуват отвътре непрекъснат звънтеж, дрънчене  и тракане на машини и където камбанният звън подканва нещастниците за работа, а не за молитви; където, както казва един находчив автор, непрекъснато възхваляват дявола пред пещи, които никога не спират да горят.

Прави са онези, които казват, че онова, което ни отдръпва от силата на чувствата, което кара Миналото, Далечното или Бъдещето да господствува над настоящето, издига достойнството ни на мислещи човешки същества. Съвременните съперници на германските минерални бани, с техните надути претенции и евтини труфила, техните прищевки и лекомислие, техните хроники на танцови забави и безвкусни празници, с техните бюлетини, пълни с имена на жени и описание на облеклото им, са евтини заместители на Манастира и Църквата, които нашите предци биха изградили в дълбоките уединени долини, затворени между скалисти планини и гори от черен бор; и човек с медитативен характер, учен с поетична нагласа, би бил щастлив, ако можеше да замени лъскавия лукс на хотела сред шумната глъч на града или претенциозната кръчма на провинциалния град с един стар и скромен крайпътен манастир, където може да се подкрепи и да нахрани коня си, без да се страхува от надменно и нагло отношение или измама и без да се налага да плаща за фалшивия блясък на претенциозни украси; където после може да каже молитвата си в църква, пропита от атмосферата на божествена хармония, където няма запазени за богатите пейки; където той може да види бедните щастливи, морално издигнати и силни благодарение на възвисените си мисли за Бога; където може да поговори с учени, свети и благородни мъже и преди да тръгне, да укрепи и успокои духа си с вечерното песнопение на вярващите.

Свободното Масонство дотолкова е увеличило броя на членовете си, че задълженията, които то налага, се зачитат по-малко и от обикновените обещания, които хората поемат един към друг по улиците и пазарите. То вдига шум, за да бъде забелязано от обществото и търси известност чрез дузини долнопробни списания; води полемики в тях или, регистрирано от закона, пренася споровете си в съда. Изборите му в някои Източни ложи се провеждат с жарта, ожесточението, службогонството и ръководството на политическите борби за високи постове. С куха пищност, с полувоенно облекло и тренировки на мирни граждани, развяващи се пъстри знамена и пера, с изложени на показ лъскави бижута, то се стреми да спечели публиката и възхищението на женския пол за един Орден, който няма нищо общо с благородните Рицари, героичните воини в стоманени доспехи и шлемове, смело презрели опасностите и смъртта и оставили безсмъртен спомен, отвоювали  Йерусалим от неверниците, водили битки при Акре и Аскалон и служили за опора на християнството в борбата му с многобройните сарацински легиони, следващи зеленото знаме на Пророка Мохамед.

Ако ти, сър Е..., желаеш да бъдеш достоен за уважение Рицар, а не покрит с фалшив блясък претендент и псевдо-рицар, трябва да работиш и да прилагаш усърдно и ревностно добродетелите, които са неразделна част от дадената ти Степен. Как може един Масон да даде обет за толерантност и веднага след това да осъди някого поради политическите му възгледи? Как може да даде обет, че ще служи на ордена с постоянство и жар и в същото време да бъде по-малко полезен за него и от погребан мъртвец? Каква е за него ползата от онова, което Пергелът и Ъгълът символизират, ако плътските му апетити и низки страсти не са под контрол, а доминират чувството му за морал и разума, животинското над божественото, земното над духовното, като и двата края на пергела остават под Ъгъла? Що за грозна подигравка е да нарича той “Брат” оногова, когото злепоставя пред Непосветените, заема му пари срещу лихва, мами в търговията и ограбва в съда чрез мошеничество?

ДОБРОДЕТЕЛНОСТ, ИСТИНА, ЧЕСТНОСТ! - ако притежаваш тези качества и никога не изневеряваш на обета си, ще бъдеш достоен да се наричаш Рицар, на който, ако беше жив, Сър Джон Чандос би подал ръка и който Свети Луис и Фолкланд, Танкред и Балтасар Кастилионе биха признали за достоен приятел.

Рицарството, казва един благороден испанец, е религиозен Орден и сред братството на Светците в Небето има рицари. Ето защо тук и завинаги ти трябва да забравиш всички немилостиви чувства и недоволство; оттук нататък трябва да бъдеш недосегаем за всякакъв намек за необуздани страсти и нечовешка ревност; научи се да мразиш пороците, а не порочния; задоволи се с изпълнението на задълженията си, с които си натоварен като Масон и Рицар; ръководи се от старите принципи за честа и рицарството и бъди постоянен в почитта си към Истината, която е свещена и неизменна като самия Бог. И преди всичко, винаги помни, че ревността не е нашия живот, спорът не е наша цел, разединението не е здравословно, а отмъщението не е нашето щастие; всичко се свежда до обичта и добротата, които са по-велики от Надеждата, по-велики от Вярата, защото могат да местят планини, те са единственото нещо, което Бог иска от нас и именно на притежанието на тези качества се основава изпълнението на задълженията ни.

[ От Знаменитият Бр Преподобният У. У. Лорд, 32°]

Трябва да признаем, че в този Век на Желязото хората се кланят пред богове от дърво, стомана и месинг, които са дело на собствените им ръце. Парната Машина е господствуващият бог на деветнадесети век и неговите поклонници са навсякъде, а онези, които направляват неговата мощ, са убедени, че са богове в целия цивилизован свят.

Други споделят, както трябва да признаем, макар и с нежелание, че епохата, на която сме представители, е станала по-тесногръда въпреки своите открития, вместо да се разкрепости и е загубила повече, отколкото е спечелила. Ако и да не сме съвсем съгласни със сатирика, който казва, че нашата самобоготворяща се страна

-- е обърнала своя клоунски гръб на сиянието на звездите,

то можем да приемем това, което той пише по-нататък:

Ние се смятаме за богове и можем да затворим храмовете си,

властвувайки сред парата-тамян и грохота на колите си:

Защото на всяка стъпка възторжено благодарим на себе си

в самозахлас: “Препускай все по-бързо, ти, най-чудесно от всички времена!”

Без да се замислим дали душите ни са изковани така благородно, като желязото,

и дали ангелите ще ни одобрят, когато стигнем края на своя път.

Подмамени от увеличилите се, но все още недостатъчни знания и ограничената си власт над стихийните сили на природата, хората си въобразяват, че са разкрили тайните на Божествената Мъдрост и без да се колебаят дори в мислите си, поставят човешкия разум на мястото на Божествения. Пророците предрекоха разрухата на Тир и Сидон, Вавилон, Дамаск и Йерусалим, като последица от греховете на техните обитатели; но ако сега огънят погълне някой голям град, ако той бъде унищожен от земетресение или рухне под напора на торнадото, онези, които посмеят да вярват и кажат, че разрухата е божие възмездие и присъда на Бога, изпълнена чрез Неговата могъща воля, ще бъдат осмени като фанатици, ще бъдат презрени като лицемери или укорени за фарисейска липса на милосърдие.

Науката, блуждаеща в грешки, се опитва да отдалечи Божието Провидение от нас и Материалната Вселена и да замести надзора, грижата и постоянния му контрол с онова, което тя нарича Закони - Природни Закони, Закони на Материята. Тя не желае да види, че Природните Закони са всъщност различни Божии действия. Оттук тя се превръща в антагонист на всякаква Религия и на старата Вяра, която още от самото начало е осветявала душите на хората, градила е съзнанието за собственото им достойнство, за божествения им произход и тяхното безсмъртие; онази Вяра, която е Светлина и чрез която на човешката душа е било дадено да види себе си.

Изложена е на опасност не само една религия, а основата на всички религии, Истината, която се съдържа във всички религии, дори и религиозното кредо на Масонството. Защото всички религии дължат живота си и самото си съществуване на основата, върху която са се развили; твърдението, смятано за неопровержима аксиома, че Божието Провидение властвува пряко над всички действия и промени на материалните неща. Науката на нашия век е поставила ръце върху стълбовете на Храма и го люлее чак до основите му. Засега разрушителната ù мощ е успяла да откъсне от древната сграда само проядената от червеи дърворезба на суеверието и е разклатила някои несъвместими допълнителни конструкции - обитаваните от бухали кули на невежеството и масивните колони, които не крепят нищо. Самата сграда ще рухне, когато - според живописния език на един жив автор - “Човешкият разум се възкачи на трона на Бога и размахва факлата си над руините на Вселената.”

Науката се занимава само с явленията и се превръща в шарлатания с брътвежа си за силите или причините, които ги пораждат, или пък когато се опитва да обясни какво са нещата, като всъщност ни сочи само техните наименования. Учените знаят какво е Светлина, Звук или Аромат толкова, колкото и арийските говедари, които вярвали, че Огънят, Пламъкът, Светлината и Горещината са богове. Тази Атеистична Наука дори не е полунаука, която приписва Вселената, нейната мощ и сили на една система от природни закони, присъща на Природата енергия или други неизвестни причини, които съществуват и действуват, независими от каквато и да било Божествена и Свръхестествена сила.

Тази теория би спечелила много, ако науката беше в състояние винаги да защищава живота и собствеността и с поне част от сигурността, с която се хвали, да пази интересите на човечеството от разрушителните сили, които човек сам създава в усилията си да ги подчини. Огънят, четвъртият елемент, както са смятали древните философи, е най-полезният и коварен слуга на човека. Защо човек не може да предотврати нарушаването на този древен договор, стар като Прометей и Адам? Защо не може да бъде сигурен, че неговият ужасяващ подвластен няма да избухне и да погълне своя господар, тиранин и унищожител? Защото той също е природна сила; която при решителното изпитание на силите винаги превъзхожда човека. А също така и защото - в смисъл, различен от служенето на човека - той е слуга на Онзи, Който превръща подчинените си в огнен пламък и Който стои над природата така, както природата е над човека.

Има природни сили, които човекът не се и опитва да сдържа или контролира. Неапол не прави нищо, за да обуздае Везувий. Валпарайзо трепери от труса на земята, възвестяващ наближаващото земетресение. Шейсетте хиляди души, които влязоха живи в гроба, когато Лисабон погреба населението си под земята и морето, не знаеха причините и им бе невъзможно да обуздаят силата, която ги унищожи.

Но ето че този слуга и, в известен смисъл, създание на човека, черноработникът от кухнята и фабриката, покорният роб на лампата, зает с най-робски труд присветва като малка огнена точица или по-скоро като слаба искра, внезапно къса чупливата си верига, измъква се от затвора си и се нахвърля с унищожителна ярост, като че бликнал от самото лоно на Ада, върху обречените домове на петнайсет хиляди човешки същества, всяко от които само преди миг се е смятало за негов господар. И храбрите пожарни команди с водната си артилерия - неговите победители, както ни се струва - остават парализирани в присъствието на своя победител в редица нощни битки.

Забелязали сме колко самоуверена става науката по други въпроси, свързани с интересите и безопасността на хората след някой малък успех във войната на човека с природата и колко склонна е да заеме мястото на Провидението, което, поради самото значение на думата, е единствената абсолютна наука. В началото на този век, например, само за няколко години бе постигнат сериозен, удивителен напредък в медицинската и санитарната наука. Установено бе, че страшната чума, опустошила Европа през четиринадесети и петнадесети век и появила се отново през седемнадесети век, е болест, която може да се лекува благодарение на просвещението и вирулентността ù в по-стари времена бе обяснена с непознаването на хигиената и липсата на хигиенични навици в миналото. Друг смъртоносен и обезобразяващ бич за хората бе овладян до голяма степен чрез откриването на ваксината. От Санградо до Сиденхам, от Парацелз до Дженър лечителското изкуство направи действително много голяма крачка. Ето защо представителите на лекарското съсловие имат известно основание в следното твърдение: “Човекът е смъртен, болестите често са с фатален изход; но инфекциозните болести вече няма да бъдат така унищожителни, няма да превръщат ненужно света в касапница, няма да има повече карнавали на ужаса и пиршества на смъртта.”

Но едва що замряла на устните им тази самонадеяна хвалба, ето че от тайнствените недра на далечна Индия се появява призрак или по-скоро, изпълзява чудовище, по-страшно от всичко, което някога е виждало човешкото око. С инстинкт по-силен от този на тигъра, който усеща във въздуха миризмата на кръв в джунглата, от където идва заразната болест, този невидим Разрушител, този ужасен инструмент на Всемогъщата Сила, тази страховита Последица от някаква Достатъчна Причина, долови атмосферата на поквара в Европа и обърна на Запад опустошителния си поход. Милионите мъртъвци, останали по пътя му през Азия не доказват  нищо. Това бяха хора невъоръжени, невежи, беззащитни, неподпомогнати от науката и незащитени от изкуствата. За тях холерата беше неразбираема и непреодолима като Азраел, Ангелът на Смъртта.

Тя дойде в Европа и помете залите на науката така, както бе помела селата в Индия и персийския хан. С безшумен скок тя се нахвърли и унищожи населението на множество извисили се нависоко, павирани, чисти и дезинфекцирани западни градове така, както бе поразила париите в Танджер и мръсните улици на Истанбул. Във Виена, Париж и Лондон се повториха сцените от времето на голямата чума.

В леглото свит, болният се разтрепери в миг,

Болногледачът му подскочи в полусън.

“Изнасяй мъртъвците”, чу се вик.

“Каруцата чака отвън!”

Беше ли това наказание, изпратено от Всемогъщия Бог? Дързост е да се каже, че е било така. Още по-голяма дързост е да се твърди, че не е така. Поне за Париж, този европейски Вавилон, колко често са се сбъдвали думите, отправени от пророка към дъщерята халдейска, господарка на няколко царства? “Твоята мъдрост и твоето знание - те те отклониха от пътя и ти си думаше в сърце: “аз съм и няма никоя освен мене”. И ще те сполети бедствие: не ще узнаеш откъде ще се надигне то и ще те връхлети беда, която не ще бъдеш в сила да отблъснеш; и внезапно ще те сполети гибел, за която и не мислиш.”

Що се отнася до Лондон, изглежда, че е наказание, ако приемем за истина, че азиатската холера се е появила поради английската алчност и жестокост, както предполагат онези, които я свързват с данъка, наложен от Уорън Хейстингс върху солта по времето, когато е бил генерален губернатор на Индия, лишавайки по този начин от нея милиони от източната раса, хранещите се предимно със зеленчуци: точно като онази болест, чиято призрачна сянка стои неизменно на прага на Америка, произтича от алчността и жестокостта на търговията с роби, пренесла треската от африканския бряг в благоприятния климат на Карибите под името “жълта треска” и в Южна Америка, където я наричат vomito negro (черно повръщане).

Но не трябва да бързаме да правим заключения с дребнавата си човешка логика за етиката на Всемогъщия. Колкото и жестока да е търговията с роби, колкото и безмилостно да е робството на континента и островите на Америка, може би трябва да проявим повече разум относно предполагаемите последици и да повторим казаното от онзи велик и скромен Казуист, Който даде на света християнската религия: “Мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че тъй пострадаха? Или мислите, че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги изби, бяха по-виновни от всички живеещи в Йерусалим?”

Възмездието изключва  отмъщението, дори ако съдим по значението на думите. Един разрушен, опожарен, унищожен, обезлюден град, една опустошена и унизена земя, превърната в безплодна пустиня, както и носенето на трънения венец на унижението и покорството, са облечени със свещените прерогативи и привилегии на мъртвите. Вместо да ликува при вида на падението и разрухата, обзет от недостойна отмъстителност, човек би трябвало да  отстъпи засрамено, когато е свидетел на безкрайното Божие наказание. “Прошката е по-мъдра от отмъщението”, както ни учи Свободното Масонство, “по-добре е да обичаш, вместо да мразиш.” Нека онзи, който вижда в големите бедствия пръста Божий, да замълчи и да се страхува от Неговия съд.

Хората са високи или ниски на ръст според волята Божия. Но по природа те могат да бъдат възвисени или низки по собствена воля. Човек не се ражда с възвисена или низка душа. Чрез учение човек не може да стане по-висок, отколкото му е дадено, но може да възвиси душата си. Чрез акт на волята си в морално отношение той може да израсне като гигант или да се превърне в пигмей.

В човека има две природи - по-висша и по-нисша, велика и низка, благородна и неблагородна; и той може и трябва по собствена воля да се идентифицира с едната или другата. Свободното Масонство е един непрекъснат стремеж да издигаш благородната природа над неблагородната, духовното над материалното, божественото в човека над човешкото. В този достоен стремеж посветените в Степените Рицари работят съвместно и си сътрудничат с онези, които им предават прекрасните уроци на морала и философията. Великодушието, милосърдието, снизходителността, готовността да простиш са задължителни добродетели в характера на съвършения Рицар. Докато низкото и зло начало в нашата природа ни съветва: “Не давай; запази даровете си за бедни приятели или поне за безобидни странници, не ги давай на преуспяващите си врагове - приятели само в нашето нещастие”, божественото начало, чийто глас говори чрез презрения галилеец, казва: “Добро правете на ония, които ви мразят, защото ако обикнете ония, които ви обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите”, т.е. бирниците, злите потисници, въоръжените римляни и отстъпници евреи, които смяташ за твои врагове?