28. РИЦАР НА СЛЪНЦЕТО ИЛИ ПРИНЦ АДЕПТ
Бог е създателят на всичко, което съществува. Той е Вечното, Най-висшето, Живото, Страхопочитаното, от Когото нищо във Вселената не е скрито. Не правете от Него идоли и видими изображения, а се прекланяйте пред Него и в най-уединените кътчета на затънтените гори; защото Той не обитава Храмове, а е невидим и изпълва Вселената, като нейна душа!

Светлината и Тъмнината са Вечните пътища на Света. Бог е първоизточникът на всичко съществуващо и Отец на всички Същества. Тай е вечен, неподвижен и Независим. Няма предел за Неговата мощ. С един поглед Той вижда Миналото, Настоящето и Бъдещето и пред взора Му преминават и шествието на строителите на Пирамидите, и нашето съвремие, и най-далечните ни Потомци. Той прочита мислите ни, преди ние самите да ги осъзнаем. Той управлява движението на Вселената и всички събития и поврати са сътворени от Неговата воля. Защото Той е Безкрайният Ум и Върховният Интелект.

В началото Човекът има Словото, а Словото е дадено от Бог; и от живата сила, стаена във и произтичаща от същото това Слово, предадено на човека, се ражда Светлината на неговото битие. Нека никой човек да не изрича Словото, защото с него Отецът създаде светлина и тъмнина, светът и живите твари! Халдейците от своите равнини боготворят мен и обичащите морето финикийци. Те построяват храмове и кули и правят жертвоприношения в моя чест върху хиляди олтари. За тях светлината бе божествена и те ме считаха за Бог. Но аз съм просто нищо – нищо; и светлината е творение на невидимия Бог, който преподаваше истинската религия на древните Патриарси: Страхопочитаемото, Тайнственото, АБСОЛЮТНОТО.

Мъжът е създаден чист и Бог му дава Истината така, както му дава и Светлина. Той загубва истината и открива прегрешението. Скита се далеч навътре в тъмнината, а около него завинаги остават да кръжат Грехът и Срамът. Душата, която е опетнена и грешна и осквернена с нечистото по земята, не може отново да се съедини с Бога, докато, след дълги опити и много пречиствания, окончателно не се спаси от старото нещастие и вътре в душата Светлината победи и развенчае Тъмнината.

Бог е Първоначалното, неразрушимото, вечното, НЕРЪКОТВОРНОТО, Неделимото. Мъдростта, Справедливостта, Истината и Милосърдието заедно с Хармонията и Любовта съставляват Неговата същност и Вечността и Безкрая на Продължението. Той е безмълвен и е в съгласие със Съзнанието, а душите го познават единствено чрез Съзнанието. В Него са всички неща, съдържащи се първоначално и от Него всички неща тръгват към своето развитие. От Неговата Божествена ТИШИНА и Покой, след безкрайно много време се ражда светът или Божествената Сила, а след това, на свой ред Могъщият, непрестанен и безграничен ИНТЕЛЕКТ; а от Света се раждат хилядите слънца и системи, изграждащи Вселената; и огънят, и светлината, и електрическата Хармония, която е хармония на сферите и числата; а от самия ИНТЕЛЕКТ – всички човешки души и интелекти.

В Началото Вселената не е нищо друго освен Една ДУША. Той е Всичко. Сам с Времето и Пространството и безпределен като тях.

Осени Го тази мисъл: “Аз създавам светове” и О! Ето! – Вселената и законите на хармонията  и  движението, на които тя се подчинява, стават превъплъщение на Божията мисъл. А след тях и птиците, и зверовете, и всяка жива твар, освен Човека; и светлината и въздуха, и загадъчните течения и законите, на които се подчиняват тайнствените числа!

Осени Го друга мисъл: “Аз създавам Човек, чиято Душа ще бъде мой образ и той ще управлява” И ето! Човек с чувства, инстинкт и разсъдлив ум!

Това обаче не е завършен Човек, а животно, което диша, вижда и мисли: докато безплътната искра от самото Безкрайно Божие Битие не прониква в съзнанието, превръщайки се в Душа. И ето! ЧОВЕКЪТ, БЕЗСМЪРТНИЯТ! Така човекът е трикратен плод на Божията мисъл, човекът, който вижда, чува и чувства; който мисли и разсъждава, който обича и е в хармония с Вселената.

Преди светът да остарее, исконната истина постепенно изчезва от Душите на хората. Човекът си задава следния въпрос: “Какво съм аз? Как и откъде съм произлязъл? Накъде отивам?” Така Душата, вглеждайки се навътре в себе си, се старае да научи дали това “Аз” е просто материя; дали мислите и разумът ù, страстите и склонностите ù са просто резултат на материално съчетаване, или материално Съществуване, обгръщащо един нематериален Дух. И продължава, чрез само-изследване, да се стреми да научи дали този Дух е самостоятелна същност с отделно, безсмъртно съществуване или безкрайно малка част от Великото Ръководно Начало, проникващо във Вселената и безкрая на пространството, потрепващо като светлината и топлината: и така те се скитат надалеч сред лабиринта от грешки и въображаеми безсмислени философии, тънейки в блатата на материализма и сладострастието, напразно удряйки крилете си във вакуума на абстрактното и съвършеното.

Докато първите дъбове още се разлистват, човекът губи идеалното познаване на Единствения Истински Бог, Древното Абсолютно Съществуване, Безкрайното Съзнание и Върховния Интелект и се рее безпомощно над безбрежния океан от догадки. Душата, тогава, се чувствува смутена да търси дали материалната Вселена е просто случайна комбинация от атоми или творение на Вечна, Несъздадена Мъдрост; дали Християнският Бог е концентрирана Вселена – обширна нематериалност, или дали Той е лично съществуване, Всевишна, Вечна, Върховна Същност, управляваща по своя воля материята, или я подчинява на неизменните във вечността закони; и Комуто, бидейки самият Той, Безкраен и Вечен, Времето и Пространството са неизвестни. С ограничената си в определени рамки прозорливост те търсят, за да открият началото и да обяснят съществуването на Злото, Болката и Тъгата и затова бродят все по-навътре в тъмнината и се загубват там. За тях тогава вече няма Бог, а само една необятна, безмълвна, бездушна Вселена, изпълнена с обикновени емблеми и символи.

До този момент в някоя от Степените, през които си преминал, вероятно си чул за древното боготворене на Слънцето, Луната и другите ярки Светила в Небесата, както и за Елементите  и Силите на Всемирната Природа. До известна степен си запознат с олицетворяването им като Герои, страдащи или триумфиращи, или като физически Богове или Богини с човешки черти и страсти; с множеството легенди и митове, които само алегорично изобразяват техните възходи и падения, поведението им, обединяването и противопоставянето им, постоянният им дом и място за възхвала.

Вероятно смяташ че ние, както повечето, които пишат на тази тема, възнамеряваме да отразим пред теб това преклонение като най-древната и първоначална форма на преклонение на първия живял човек. За да те извадим, читателю, от заблуждението, в случай, че си стигнал до такъв извод, ние пресъздадохме Олицетворението на Голямото Небесно Светило под имената, с които е известно на болшинството древни народи, за да провъзгласим изначалните истини, които са били известни на Праотците на нашата раса, преди хората да започнат да боготворят видимите прояви на Върховната Сила и Величие на Предполагаемите Символи на Божеството на Вселената, в Елементите и в блестящите армии, които Нощта редовно подрежда и строява в бойни редици върху синьото поле на небесната твърд.

Ще обърнем вниманието ти към още по-нататъшно развитие на тези истини, след като сме добавили още нещо, към вече казаното относно Главното Небесно Светило, за да обясним имената и характерните черти на няколко въображаеми Божества, които го изобразяват сред древните човешки раси.

Атом или Атом-рЕ е Главният и Най-стар Върховен Бог на Горен Египет, боготворен край Тива и е същото, което е за индусите Ом или АУМ, чието име е непроизносимо и който, подобно на Брехм при същия този народ, е “Съществото такова, каквото е било, е и ще пребъде, Великият Бог, Възвишеният и Всемогъщият, Всезнаещият и Вездесъщият, най-Величественият, Господ”, чийто символ е идеалната сфера, показваща, че Той е първи, последен, междинен и безкраен; по-висш от всички Природни Божества и всички олицетворения на Силите, Елементите и Светилата, символизирани от Светлината, Първоизточник на Живота.

Амон е Природният Бог, Духът на Природата, наричан с това име или Амон-ра, на когото са се прекланяли в Мемфис в Южен Египет и в Либия, както и в Горен Египет. Той е Либийският Юпитер и изобразява интелигентната и организационна сила, която се развива в Природата, когато интелектуалните видове или телесни форми се разкриват пред сетивата в световния ред, посредством съединението си с материята, в резултат на което се създават поколенията. Той е същият и при Кнеф, от чиято уста произлиза Орфическото яйце, от което на свой ред се ражда Вселената.

Дионисий е природен бог за гърците, както Амон – за египтяните. В известната легенда, Дионисий, както и Херкулес е герой от Тива, роден от смъртна майка. И двамата са синове на Зевс, преследвани от Хера. Докато у Херкулес Богът се подчинява на Героя, то у Дионисий, дори и в поезията, се запазва божественият характер, също както Якхус - геният, контролиращ Тайнствата. Олицетворението на Слънцето в Таврия, както показват и волските му копита, избавя земята от суровото господство на Зимата, дирижира могъщия хор на Звездите и небесния преврат на годината, променя сезоните и предприема периодичното им отслабване. Той е Слънцето, призовавано от Елините, Πυριγενης, въведен в света сред грохот и мълнии, Могъщият Ловец на Зодиака, Заргос Златния или с червеникавото лице. Тайнствата учат на догмите на Божественото Единство и тази сила, чиято Изключителност е привидна мистерия, а в действителност – труизъм, е Дионисий, Богът на Природата, или на тази влага, която съставлява животът на Природата; който подготвя в тъмнина, в Хадес или в Ясион завръщането на живота и развитието или самият той е светлина и се променя, излъчван от различните ù форми. В Егейските острови той е Бут, Дардан, Химер или Имброс, в Крит се появява като Иасион или дори Зевс, чието необуздано обожествяване остава забулено от обичайните форми на мистерията, разкрива пред скверното любопитство символите, които остават неразбрани при непочтителното им съзерцаване.

Той е същият, като разкъсаният Заргос, син на Персефона, Древен Подземен Дионисий, рогатото изчадие на Зевс в Съзвездието на Дракона, дарен от своя баща с мълния и обкръжен със защитния танц на Куретите. С помощта на завидната изобретателност на Хера, Титаните се изплъзват от бдителността на своите пазачи и го разкъсват на парчета, но Атина-Палада връща все още туптящото сърце на своя баща, който нарежда на Аполон да погребе разчленените му останки в Парнас.

Дионисий, подобно на Аполон, е предводител на Музите; смъртта на единия съпровожда преклонението пред другия; те са еднакви и все пак се различават, противопоставят се, сякаш запълват отделни парчета от една и съща драма. Олицетворенията на мистичното и героичното, Богът на Природата и на Изкуството сякаш произхождат, някъде далеч назад, от един общ източник. Разделянето им е повече по форма, отколкото по същност, то от времето, когато Херкулес получава посвещение от Триптолем или Питагор получава Орфическите принципи, двете концепции клонят към ново обединение. Говори се, че Дионисий или Посейдон предхождат Аполон в Оракулската длъжност, а Дионисий продължава да бъде почитан в гръцката теология като Лечител и Спасител, Творец на Живота и Безсмъртието. Разпръснатите Питагорейци, “Синове на Аполон”, незабавно прибягват до услугите на Дионисий, като има данни, че в преклонението пред Аполон винаги има нещо Дионисиево.

Дионисий е Слънцето, освободителят на елементите; неговото духовно посредничество е внушено от същите художествени образи, които определят Зодиака като предполагаемия път на Духовете в техния произход и тяхното завръщане. Повторното му раждане, като потомък на най-висшите, е своего рода духовно възраждане на човека. Той, също както и Аполон, е музикален ръководител на Музите и източник на вдъхновение. Неговото управление не установява неестествено усмиряване: потисничеството му е лесно и веселите му хорове, обедняващи в едно веселието и строгостта, не са нищо повече от ознаменуването на тази златна епоха, когато земята се наслаждава на вечната пролет и когато фонтани от мед, мляко и вино изригват от недрата ù при един единствен допир на тирса. Той е “Освободителят”. Подобно на Озирис, той освобождава душата и я насочва в лутанията ù към отвъдното, същевременно предпазвайки я от риска отново да попадне под робството на материята или на нечия нисша животинска форма. Душата е част от Душата на Вселената, чиято цялост е Дионисий; и той е този, който повежда блуждаещия дух към неговия дом и го придружава в процесите на пречистване, реални и символични, при пресичането му на земята. Той умира и се спуска към Сенките, а неговото страдание е великото тайнство на Мистериите, така както смъртта е великото тайнство на битието. Той е безсмъртният поклонник на Психиката (Душата), Божественото влияние, което физически сътворява света и което, събуждайки душата от мрачния ù транс, я връща обратно от земята в Небесата.

За Хермес, който е Меркурий за гърците, Тот за египтяните и Тааут за финикийците, вече говорихме предостатъчно. Той е създателят на буквите и риториката, крилатият вестител на Бога, носещ Кадуцея, обвит с гирлянди от змии, който в нашия Съвет е представен от Оратора.

Индусите наричат Слънцето Сурия, персийците – Митрас, египтяните – Озирис, асирийците и халдейците – Бел, скитите и етруските и древните пеласгийци - Аркалеус или Херкулес, финикийците – Адонай или Адон, а скандинавците – Один.

Изхождайки от името Сурия, с което индусите назовават Слънцето, Сектата, която му засвидетелствува изключително преклонение, е наречена Сурас. Художниците описват каретата му като теглена от седем зелени коня. В Храма на Вишесвара в Бенарес има древна скулптура, изящно изработена от камък, изобразяваща го седнал в карета, теглена от кон с дванадесет глави. Кочияшът, който го предвожда, е Арун [от דוא, Аур, Crepusculum?], или Зората, а сред множеството му имена има дванадесет, които показват необикновените му сили във всеки един от дванадесетте месеца. Тези сили се наричат Адитаи, като всяка от тях има точно определено име. Предполага се, че често Сурия се спуска над земята, приемайки човешка форма, оставяйки след себе си раса, еднакво прославена в индийските предания, както са Хелиадите в Гърция. Често е наричан Кралят на Звездите и Планетите, напомняйки по този начин за Адон-Цбаут (Господар на Звездното Войнство) в еврейските писания.

Митрас е Богът-Слънце на персите и според сказанията е роден в някаква пещера по време на Зимното слънцестоене. Празниците му били чествани в този период, когато Слънцето започва да се връща на север и денят започва да се увеличава. Това е великият Празник в религията на влъхвите. Римският календар, издаден по времето на Константин, през който период уважението му непрекъснато нараства на Запад, определя деня на неговия празник на 25 декември. На неговите статуи и изображения е изписано Deo-Soli invicto Mithræ – На непобедимия Бог на Слънцето Митрас. Nomen invictum Sol Sol Mithra. Soli Omnipotenti Mithræ. За него са осветени злато, тамян и смирна. “Теб,” казва Мартианус Капела в своя химн за Слънцето, “жителите край Нил боготворят като Серапис, а Мемфис се прекланя като пред Озирис в свещените обреди на Персия; ти си Митрас във Фригия, Атис и Либия ти се кланят като Амон, а във финикийския Библос  – като на Адонис; и така под различни имена те боготвори целият свят”.

Озирис е син на Хелиос (Фра), “божественият потомък, сроден със зората” и същевременно превъплъщение на Кнеф или Агатодемон, Добрия Дух, включително и всичките му проявления - и физически, и морални. Той отразява в позната форма благотворната страна на всички висши излъчвания и именно в него е развита концепцията за едно просто добро Същество, което налага установяването на друга сила, явяваща се негов противник, наречен Сет, Бабис или Тифон, който да отговаря за всички вредни влияния на Природата.

С явлението земеделие, което се предполага, че е изобретено от Озирис, египтяните свързват най-високите резултати на своята религия. Човешката душа е като семе, скрито в земята, а неговата смъртна рамка – погребана в мрачния си вечен дом, очаква своето възвръщане в неизчерпаемия източник на живота. Озирис е не само покровител на живите. Той е и Хадес, Серапис и Радамантус, владетелят на мъртвите. Следователно според египтяните, смъртта е само другото име на съживяването, тъй като техният Бог е същата тази сила, която непрестанно обновява жизнеспособността в Природата. Всеки старателно балсамиран труп е наричан “Озирис”, като се предполага, че, положен в гроба, той се съединява или най-малкото се доближава до Божествеността. Защото, когато Бог се въплъщава в полза на човека, се заключава, че по аналогия с предполагаемия Му характер, Той трябва да предостави на всички условията на безспорното съществуване. В смъртта, както и в живота Изида и Озирис са образи и предтечи на човечеството, техните гробници са в храмовете на Върховните Богове, и макар, че техните останки могат да бъдат погребани в Мемфис или Абидус, божествеността им е несъмнена. Те или хвърлят блясъка си като светила в небесата, или царят в невидимия свят над бъдещето в безплътните духове, които смъртта доближава до тях.

Представата за умиращия Бог, толкова често срещана в ориенталската легенда и за която вече казахме твърде много в предишните Степени, е естествено заключение от буквалното интерпретиране на преклонението пред природата. Тъй като природата изглежда сякаш се разпада при смяната на сезоните, при най-ранните религиозни фанатици този факт се явява израз на Божествеността, а за един далечен период  - едно и също с “разнообразния Бог”, чиито характерни признаци са видими не само в жизнеността на природата, но и в нейните промени. Невидимата Движеща сила на Вселената е необмислено отъждествявана с видимата й нестабилност. Умозрителната Божественост, подсказана от драмата на природата, е боготворена с подражателни и сродни обичаи. Всеобщ е периодът на оплакване на Есенното Равноденствие и радост от завръщането на Пролетта. Фригийците и пафлагонийците, беотийците и дори атиняните са повече или по-малко привързани към такъв тип наблюдения; сирийските девойки плачат за Тамус или Адони, смъртно ранени от зъбите на Зимата, символизирана от глигана, явяващ се нейна обща емблема. Всички тези обичаи, както и тези на Атис и Озирис, са в крайна сметка по всяка вероятност внушени от спирането на растежа, тогава, когато Слънцето се спуска надолу от височината си и изглежда сякаш е лишено от съзидателната си мощ.

Озирис е същество, аналогично на сирийският Адони, а легендата на неговата история, която считаме за ненужно да повтаряме тук, е описана в популярната египетска религия, според която Слънцето е Героят, а земеделският календар – моралът. Влажната долина на Нил, дължаща плодородието си на годишното наводнение, ярко контрастира със заобикалящата пустиня, подобно на живот насред смъртта. Наводняването е в очевидна зависимост от Слънцето; и Египет, заобиколен с безплодни пустини, като сърце в горяща кадилница, е женската сила зависима от влиянията, олицетворявани от неговия Бог. Тифон, негов брат, изображение на тъмнината, сушата и безплодието, хвърля тялото му в Нил – така Озирис, “добрият”, “Спасителят” загива на 28-та година от царуването си и на седемнадесетият ден на месец Атор, или 17 ноември. Той е също така създаден да умре по време на жегите в началото на Лятото, когато, от Март до Юли, земята е изгаряна от нетърпима жега, растителността е попарена, а течният Нил – изчерпан. Когато Слънцето в момента на слънцестоенето довежда обилно напояване, когато Египет е изпълнен с веселие и възторжени възгласи в нетърпеливо очакване на следващата реколта, Озирис се надига от същата тази смърт. Той се изправя от Зимната си гибел заедно с първите цветя на Пролетта. Тогава се чества изпълненият с радост фестивал на преоткрития Озирис.

Гордостта на Джемшид, един от персийските герои на Слънцето, или олицетворението на слънчевата година, е рязко покосен от Зохак, тиранина от Запад. Той е срязан на две от рибена кост и светлината на Иран незабавно е сменена от тъмнината. Ганимед и Адонис, подобно на Озирис бързо изчезват в разцвета на силата и красотата си. Преждевременната смърт на Лин, бремето на древните оплаквания на Гърция, е като тази на персийския Сиамек, Хилас от Витиния и египетския Манерос, син на Менес или Вечния. Елегията, наречена Манерос е пята на египетските угощения, а изображението, затворено в микроскопичния Саркофаг се предава между гостите, за да им напомня за краткостта на тяхното съществуване на земята. Красивият Мемнон, също погинал в разцвета на младостта си и Енох, чиято ранна смърт е оплаквана в Икония, живял 365 години, което е точно броят на дните в слънчевата година – краткотраен период, в сравнение с дълголетието на патриархалните му родственици.

Историята на Озирис намира отражение в тези на Орфей и Дионис - Загрей, а може би и в легендите за Абсирт и Пелий, за Езон, Тиест, Меликерт, Итис и Пелоп. Йо е неутешимата Изида или Ниоби, а Рея оплаква разкъсания си Господар, Хиперион и смъртта на своя син Хелиос, удавен в Еридан. Ако Аполон и Дионисий са безсмъртни, то тогава те умират под различни имена. Като Орфей, Лин или Хиацинт. Гробът на Зевс се появява в Крит. По божествените чествувания Иполит е свързван с Аполон и след като е разкъсан на парчета, подобно на Озирис, е върнат към живота с помощта на  Пеоновите билки на Диана и продължава да се крие в тайнствените гори на Егерия.  Зевс изоставя Олимп, за да посети Етиопците, Аполон понася робството на Адмет; докато Тезей, Пиритой, Херкулес и други герои слизат за известно време от Хадес.  Умиращият Бог на природата е показан в Тайнствата по време на Тесмофория. Атическите жени постят, седейки на земята, а беотийците скърбят за спускането на Кора-Прозерпина в Сенките.

Божията смърт, съгласно разбиранията на ориенталците, не е в противоречие с Неговото безсмъртие. Временното отричане на Синовете на Светлината не е нищо повече от един епизод от безкрайната им непрекъснатост; и ако денят и годината са по-удобни подразделения на Безкрайното, то тогава прибързаната смърт на Фаетон или Херкулес са просто прекъсвания в същия Фениксов процес (образец на съвършенство), на непрекъснато прераждане, чрез който духът на Озирис живее завинаги в последователите на Мемфисовия Апис. Всяка година сме свидетели на възраждането на Адонис, а кехлибарените сълзи, проронени от Хелиадите заради преждевременната смърт на техния брат, представляват златния, изпълнен с плодородна надежда дъжд, с който Зевс се спуска от бронзовия небесен свод в недрата на зажаднялата и пресъхнала земя.

Бал, представител или въплъщение на Слънцето, е един от Великите Богове на Сирия, Асирия и Халдея и неговото име се среща върху монументите на Нимрод и често се появява в еврейските писания. Той е Великият Бог на природата на Вавилон, Силата на топлината, живота и зараждането. Негов символ е Слънцето, а самият той е изобразен като възседнал бик. Всички допълнения във величествения му храм във Вавилон, описани от Херодот, се повтарят с изключителна точност, но в по-малка степен, в еврейските скинии и светилища. За допълване на приликата е необходима само самата златна статуя. Думата Bal или Baal, както и думата Adon, означава Господар или Повелител. Той е също и Върховното Божество на моавитите, амонитите и картагенците, а също и на жителите на град Сава като цяло. Галите почитат Слънцето под името Белин или Белиний, а сред келтските Богове, както сочат древни документи, се среща Бела.

Северните предшественици на гърците с по-дръзки нрави поддържат един по-мъжествен стил на религиозен символизъм, отколкото мекушавите ентусиасти от юг, въплъщавайки в своя Персей, Херкулес и Митрас съвършената комбинация от качествата, които ценят и изпълняват.

Почти у всеки народ могат да се открият митични същества, чиято сила или слабост, добродетели или недостатъци в по-голяма или по-малка степен описват бързото движение на Слънцето през сезоните. Има келтски, тевтонски, скитски, етруски, лидийски Херкулес, легендите за всеки от които допълват тези на гръцкия герой. Херодот открива, че името Херкулес е познато от доста отдавна в Египет и на Изток и първоначално е принадлежало на доста по-високопоставено лице, отколкото съвременният за тогава герой, известен в Гърция като син на Алкмена. Счита се, че храмът на Херкулес в Тир е построен 2300 години преди Херодот, а Херкулес, чието име в известен период се предполага, че е от финикийски произход и означава “Някой, който преброжда”, т.е. “скитник” и “бродяга” по земята, или както “Хиперион” на небето, е покровител и пример за онези прославени мореплаватели, които разнасят неговите светилища от бряг на бряг през Средиземно море до най-крайните части на Запада, където “Аркалеус” построява град Гадес и където в негова служба гори вечен огън. Той е пряк потомък на Персей, сияйното дете на тъмнината, заченато в подземна гробница от месинг и е представител на персийския Митрас, изправящ символистичните си лъвове пред портите на Микена и понасящ меча на Джемшид в битка срещу Горгоните на Запада. В Зендавеста Митрас е описан по сходен начин, като “могъщия герой, бързоногия, чиито проницателен взор обгръща всичко и на чието рамо е понесъл тоягата за разрушаване на Даруд.”

Хергулес Изкусният, който, приведен и коленичил, издига тоягата си и размазва главата на Змията, е като Прометей и Тантал, едно от разнообразните изображения на борещото се и залязващо Слънце. Победите на Херкулес не са нищо повече от проява на Слънчевата мощ, повтаряна непрестанно. Далеч на Север, сред хиперборейците, съблякъл Лъвската си кожа, той ляга да поспи и за миг изпуска конете на своята колесница. От този момент нататък този Северен район на тъмнина и потиснатост е наречен “мястото на смъртта и възраждането на Адонис”; и, подобно на Кавказ, чийто връх е величествено извисен и на Индийския Меру, изглежда както цел, така и начало на устрема на Слънцето, в представата на гърците символизира крайната цел на всички неща, местообитанието на Зимата и самотата, кулминационната точка на арката, свързваща горния и долния свят и следователно подходящо място за изгнанието на Прометей. Дъщерите на Израел, оплакващи Тамуз, споменати от Езекиел, сядат с взор, отправен на Север, очаквайки завръщането му оттам. Докато Кибела, заедно с Бога на Слънцето, е далеч сред хиперборейците; изоставена, Фригия понася ужаса на лишението и недоимъка. Делос и Делфи очакват завръщането на Аполон от хиперборейците, а Херкулес донася оттам маслината на Олимпия. От незапомнени времена Северът за всички Масони е място на тъмнина и нито една от ярките светлини на Масонските ложи не е на Север.

Митрас, роденият на скалите герой, (Πετρογεης), възвестява завръщането на Слънцето през пролетта, както окованият в пещерата Прометей вещае продължението на Зимата. Персийският маяк на върха на планината олицетворява роденото върху скалите Божество, положено в най-достойния храм, а погребалното изгаряне на Херкулес – Слънцето, величествено чезнещо зад хълмовете на запад. И макар, че мимолетното проявление изчезва и умира, то неизменната и вечна сила освобождава и спасява. Съществено характерно свойство за един Титан е да може, веднъж паднал, да се изправи отново, защото възраждането на Природата е също толкова сигурно, както и нейният заник и промените в нея са подвластни на силите, управляващи тези две състояния.

“Бог” казва Максим Тирски “не щади собствения Си син [Херкулес], нито Го освобождава от злочестините, присъщи на хората. Тиванското потомство на Йове също получава своя дял болка и изпитания. Превъзмогвайки земните препятствия, той доказва сродството си с Небесното. Животът му е непрестанна борба. Той припада в пустинята пред Тифон и в началото на есенния сезон (cum longæ redit hora noctis), слиза под предводителството на Минерва в Хадес. Той умира, но преди това се обръща за посвещение към Евмолп, за да предзнаменува онова състояние на религиозна подготовка, което трябва да предшествува моментната промяна. Дори и в Хадес той спасява Тезей и премества камъка на Аскалаф, връщайки към живот безкръвните духове; изтегля в светлината на деня чудовището Цербер,  заслужено считано за непобедимо поради това, че самото то е символ на Времето; разкъсва оковите на гроба (защото Бусирис е олицетворение на гроба), и ликуващ както в зенита, така и в зората на своя устрем, е приет според заслугите си в покоите на небесните чертози, оставайки да живее навеки със Зевс в обятията на Вечната Младост.

Счита се, че Один е имал дванадесет имена сред древните немци и освен тях - още 114 други. Той е Аполон за скандинавците и във Вьолуспа е представен като предопределен да убие чудовищната змия. След това Слънцето ще бъде загасено, земята – разтворена в океана, звездите ще загубят своя блясък и цялата Природа ще бъде разрушена, за да може после отново да бъде възобновена. От водните дълбини ще се появи нов свят, облечен в зеленина и младост, жита ще зреят там, където не е засято семе и злото ще изчезне.

Свободното въображение на древните народи, които изтъкават мрежата на своите митове и легенди, е утвърдено от вярата. За разлика от съвременния начин на мислене, то не отделя малко убежище от заимствани религии и упования, отвъд които всичко останало изглежда обикновено и нечисто. Въображението, разумът и религията се въртят около един и същ символ и във всички тези символи има сериозно значение, стига само да можем да го открием. Те не съчиняват плодове на въображението по същия безсмислен и блудкав начин, по който ги четем ние. В стремежа си да интерпретираме сътвореното от фантазията, трябва да се ръководим както от разума, така и от същата тази фантазия. В такъв случай много от съвременните противоречия ще произтичат от сериозното неразбиране на древния символизъм.

За тези древни народи земята е била център на Вселената. За тях не съществуват други светове, населявани с живи същества, които да отвличат загрижеността и вниманието на Бог. За тях светът е огромна равнина с неизвестни, може би невъобразими граници, а Слънцето, Луната и Звездите пътуват над нея, за да го даряват със светлина. Обожествяването на Слънцето стои в основата на всички религии в древността. За всички тях светлината и топлината са велики тайнства, каквито впрочем са за нас и до днес. Така както Слънцето ражда деня, а отсъствието му – нощта, както когато то се отправя на Север, след него идват Пролетта и Лятото, а когато се връща отново на Юг – настъпват Есента и суровата Зима и студени и дълги нощи се спускат и властват над земята;… така както под негово въздействие се раждат листата и цветята, а житата узряват и земята редовно се напоява, така то неизменно се превръща в един от най-интересните обекти на материалната Вселена. За древните народи Слънцето се явява естественият огън на телата, огънят на природата. Създател на Живота, топлината и възпламеняването, то е за тях действената причина на всяко зараждане, защото без него са невъзможни нито движението, нито съществуването, нито формата. То е необятно, неделимо, вечно и присъства навсякъде. То е израз на необходимостта им от светлина, от съзидателната му енергия, която неизменно се чувствува от всички хора и нищо не е по-ужасяващо от неговото отсъствие. Благотворното му влияние обуславя отъждествяването му с Първоизточника на Доброто. В този смисъл индуският Брахма, персийският Митрас, египетските Атом, Амон, Фта и Озирис, халдейският Бел, финикийският Адонаи и гръцките Адонис и Аполон се превръщат в олицетворение на Слънцето, на възраждащата се Първопричина, въплъщението на тази плодовитост, която увековечава и подмладява съществуването на света. 

По същия начин е изобразена борбата между Първоизточниците на Доброто и Злото, подобно на тази между живота и смъртта, разрушението и съзиданието; с алегории и фантазии, пресъздаващи видимия път на Слънцето. Когато Слънцето се спуска към Южното полукълбо, то е, образно казано, завладяно и погубено от силите на тъмнината и духа на Злото; а когато отново се връща към Северното полукълбо, то е победоносно издигнато и възродено от гибелта си. По този начин смъртта и възкресението символизират последователността на деня и нощта, на смъртта, която е необходимостта на живота и на живота, който се ражда от смъртта. Навсякъде по земята древните жители виждат битката между двата Първоизточника, управляващи света. Навсякъде тази борба е въплътена в измислени и въображаеми истории, в които изкусно са вплетени всички астрономически явления, съпътстващи, предхождащи или следващи различните движения на Слънцето, като смяната на Сезоните и редуването на приливите и отливите.  Така величаво и в странни пропорции се развиват историите за борбата между Тифон и Озирис, Херкулес и Юнона, Титаните и Юпитер, Ормузд и Ариман, непокорните Ангели и Бог, Злите духове и Доброто и други подобни предания, срещани не само в Азия, но и в Северна Европа и дори сред мексиканците и перуанците от Новия свят, заимствани и наследени, по всяка вероятност, от онези финикийски мореплаватели, които са отнесли в тези земи цивилизация и изкуство. Скитите оплакват смъртта на Акмон, персийците – тази на Зохак, покорен от Феридун, индусите на Сура – Парама, убит от Супра – Муни, също както скандинавците оплакват Балдер, разкъсан на парчета от слепия Хотер.

Примитивната идея за безкрайността на пространството съществува още у първите хора, по същия начин, по който съществува и у нас самите. Тя, наред с идеята за безкрайността на времето, представлява двете изначални идеи. Човек не може да приеме как едно нещо се прибавя към друго нещо или едно събитие следва друго събитие, безкрайно и завинаги. В този ред на мисли независимо от факта какъв обем прибавяме към друг обем, трябва да има още отвъд, празно, безпределно пространство, в което няма нищо. Това навежда хората и на идеята за времето без начало или край. Времето без събития е също празно, просто нищо.

Примитивните хора вярват, че в това празно пространство няма нито светлина, нито топлина. Те чувствуват това, което ние научно знаем, че там има гъста тъмнина и наситеност на студенина, от която нямаме понятие. Древните считат, че Слънцето, Планетите и Звездите потъват в тази празнота, щом залязат отвъд Западния Хоризонт. За тях Тъмнината е враг, зло, смътен страх и ужас. Тя е самото олицетворение на злото начало, което се заражда именно от деня. Щом Слънцето се отправя на Юг към тази празнота, те потръпват от ужас, а когато през Зимното Слънцестоене то започва отново похода си на Север, хората ликуват и празнуват, също както правят и през Лятното Слънцестоене, когато Слънцето се явява усмихнато над тях, достолепно издигнато във висините. Още оттогава тези дни са повод за чествания от всички цивилизовани нации по света. Християните са ги превърнали в църковни празници, определяйки ги за двамата светии Иван, същото се прави и от Масонството.

Ние, за които необятната Вселена не е нищо повече от една голяма машина, която не е изпълнена с голяма Душа, а представлява часовников механизъм от невъобразими пропорции, далеч по-малки, отколкото безкрайни, можем с помощта на нашия планетарий да наподобим само мъничка част от нея. Ние, които сме измерили разстоянията и обемите; научили сме относителното земно притегляне и сме определили орбитите на луната и планетите; ние, които знаем разстоянието до Слънцето и неговата големина, измерили сме орбитите на бляскавите комети и разстоянията до фиксираните звезди, знаейки междувременно, че същите са слънца като нашето, всяко имащо своята свита от светове и че всички се подчиняват на едни и същи безпогрешни закони на механиката и външни сили – центростремителни и центробежни; ние, които с нашите телескопи сме разделили галактиката и мъглявините на други звезди и групи от звезди, открили сме нови планети, като първоначално откриваме силите им, въздействащи върху вече известните нам планети и вече знаем, че всички те – Юпитер, Венера и огненият Марс, и Сатурн, и другите, подобно на ярката, кротка и непрестанно меняща се луна, са просто тъмни, мъждукащи и непрогледни буци пръст, също като нашата земя, а не живи небесни тела от блестящ огън и небесна светлина; ние, които сме преброили планините и бездните на луната с помощта на очила, които отчетливо биха ни открили и храма на Соломон, ако стоеше там с първоначалното си старо величие; ние, които отдавна вече не си представяме, че звездите направляват нашите съдбини и които можем да изчисляваме елипсите на Слънцето и луната десетки хиляди години напред и назад; ние, с нашите значително увеличаващи се познания относно силата на Могъщия Архитект на Вселената, но с напълно материалния и механичен поглед върху самата Вселена, не сме в състояние, дори и в най-марка степен да почувстваме, макар и да можем частично и непълно да си представим, как онези забележителни, простосърдечни деца на Майката - природа, са се чувствували в сравнение със Звездното Войнство – там над склоновете на Хималаите, на равните халдейски полета, в пустините на Персия и Мидия и над бреговете на тази величествена и странна Река, наречена Нил. За тях Вселената е жива – изпълнена със сили и могъщество, загадъчна, непонятна. За древните жители тя не е машина, нито огромна система от часовникови механизми, а величаво живо същество, армия от същества, изпълнени със съчувствие и разбиране или враждебно настроени към човека. Всичко това за първобитните хора е чудна тайнственост, а звездите блещукащи над тях сякаш нашепват в сърцата им на почти понятен език. Юпитер със своя царствен разкош е Императорът на звездните легиони. Венера гледа към земята с любов и я благославя; Марс, с кървавочервените си огньове предвещава война и нещастие, а Сатурн, студен и злокобен, ги потриса и отблъсква. Постоянно изменящата се Луна, предан спътник на Слънцето, е постоянна загадка и потайност; а самото Слънце – видимият символ на силата на съзиданието и сътворяването. За тези хора земята е огромна равнина, над която Слънцето, луната и планетите непрестанно се въртят, като нейни слуги, обречени да й дават светлина. Някои от звездите са благотворни и носят със себе си сезона на Пролетта и плодовете и цветята, други – верни стражи, известяващи за предстоящия напоителен период, за настъпващия сезон на бури и смъртоносни ветрове; трети са вестители на злото, което системно пророкувайки, вероятно предизвикват сами. Затъмненията се считат за поличби, а причините, които ги пораждат са свръхестествени и забулени в тайнственост. Постоянното завръщане на звездите, идването на Арктур, Орион, Сириус, Плеядите и Алдебаран и пътешествията на Слънцето – всичко това е считано за доброволно и преднамерено, а не чисто механично. Нищо чудно, тогава, че за древните астрономията се превръща в най-значимата наука и, че тези, които са я изучавали, стават господари. Огромни сгради, Пирамидите, кулата на храма на Бел и други подобни здания навсякъде на Изток са построени с астрономически цели. Какво чудно има, че в своята детска наивност те се прекланят пред Светлината, Слънцето, Планетите, Звездите, олицетворяват ги, и въодушевено вярват в измислени за тях истории, при това във време, когато възможностите за надежда и упование са безгранични; каквито всъщност - ако се позамислим - все още са и винаги ще бъдат.

Ако се придържаме към буквалния исторически смисъл, античността ще изглежда напълно необяснима, ужасен хаос, а всички Мъдреци – умопобъркани. Аналогично би изглеждало и Масонството, и тези, които го основават. Но, когато всички тези алегории намерят своето обяснение, те престават да изглеждат абсурдни сказания или чисто местни факти, а се превръщат в мъдри уроци за цялото човечество. Никой, от тези, които ги изучават, не би могъл да се съмнява, че всички те водят началото си от един общ източник.

Дълбоко греши този, който си въобразява, че тъй като всички митични легенди и предания на античността се отнасят до и произхождат от Небесните явления, както и, че всички Езически богове са просто имена, дадени на Слънцето, Звездите, Планетите, Зодиакалните знаци, Елементите, Силите на Природата и самата Природа на Вселената, то следователно първите хора са боготворели Звездите и всякакви други одушевени и неодушевени предмети, които в техните очи притежават и упражняват сила или оказват влияние, било то видимо или въображаемо, над човешките съдби и щастието на хората.

Винаги и във всички народи, водещи началото си от дълбока древност, до които достига светлината на Историята или отблясъците на традицията, можем да открием поставен на пиедестал над всички други богове, изобразяващи небесните светила и елементите и олицетворяващи изконните Сили на природата във вселената, едно висше Божество, безмълвно, неопределено, непонятно – Върховния, единствения Бог, от Когото всички водят началото си и произтичат, или са създадени от Него. Над Бога на времето Хор, Богинята на Луната или Богинята на Земята Изида и Бога на Слънцето Озирис, за египтяните е Амон – Богът на Природата, а над него – отново – е Вечният, Непонятният Бог – Атом. Брехм, безмълвният и само-съзерцателен, единственият, първичният Бог е за индусите Началото на Брахма, Вишну и Шива. Над Зевс или дори преди него, са Кронос и Уран. Над Алохаим е великият Бог на природата АЛ, а още над него – Абстрактното Съществуване, Ихух – Който Е, Е БИЛ и ЩЕ ПРЕБЪДЕ. Над всички персийски Божества е Безкрайното Време ЗЕРУАН-АКЕРЕН, а над Один и Тор е Могъщото скандинавско божество АЛФАДИР.

Преклонението пред Природата във Вселената е много сродно с преклонението пред Душата на Вселената, което всъщност е и несъзнателното кредо на всеки варварски народ или дива човешка раса. За да си представим цялата природа, с всичките ù видимо отделни части, като съставляващи едно цяло, което, като такова изисква определена доза опит и способност за обобщаване, които не са притежавани от нецивилизования ум и което е една идея под представата за Душата на Вселената.

В началото Човекът има Словото, а Словото е дадено от Бог; и от живата сила, стаена във и произтичаща от същото това Слово, предадено на човека, се ражда Светлината на Неговото Битие.

Бог създава човека по Свой образ и подобие. Когато, в резултат на дълга последователност от геоложки промени, Той подготвя земята да стане местообитание на човека, Той го създава и го поставя в онази част на Азия, която всички древни нации единодушно наричат люлката на човешката раса, откъдето реката на човешкото битие потича напред към Индия, Китай, Египет, Персия, Арабия и Финикия. Бог предава на човека познание за природата на своя Създател и за чистата, първобитна, непокварена религия. 

Изключителното и присъщо за първобитния човек достойнство, искрената му природа и действителна същност са в основата на сходството му с Бог. Той отпечатва Собствения си образ върху човешката душа. Този образ е в сърцето на всеки отделен човек и в човечеството като цяло, съществено изменен, опорочен и обезобразен, но неговите стари, полу-заличени черти все още могат да се открият върху всички страници от първобитната история и всеки разсъждаващ разум може да открие в своята същност този, още не съвсем изтрит отпечатък.

В сакралните традиции на всички първобитни Народи можем да видим ясни признаци и разпилени следи за първоначалното разкриване пред човечеството на примитивния Свят на Божествената Истина. Следи, които, разглеждани поотделно, са като счупени останки, загадъчни и йероглифни знаци от могъщо, разрушено вече здание, а отломките ù, също като тези на древните Храмове и Палати на Нимрод, - неподобаващо оформени в сгради, по-млади с векове. И макар че сред непрекъснато нарастващата изроденост на човечеството това древно разкриване е преиначено от натрупването на поредица от грешки и наслоено и помрачено от безбройните и многократни плодове на фантазията, неизменно объркани и обезобразени почти до неузнаваемост, едно по-задълбочено изследване би разкрило в многобожието множество сияйни отпечатъци на изначалната Истина.

 Древното многобожие крие навсякъде в същността си като основа Истината. Ако можем да отделим чистия усет в природата и в обикновените природни символи, на които се основава Многобожието, ще се окаже, че тези първи йероглифни знаци на интуитивната наука на първите хора отговарят на истината и действителното познание на природата, разкривайки ни образа на една свободна, чиста, понятна и завършена житейска философия.

Непосредствено след сътворението в душите на хората започва борбата между Божествената воля и волята на природата, която продължава и до днес. Каин убива брат си Авел и оставя на земята нечестива раса от хора забравящи и незачитащи истинския Бог. Другите Потомци на Общия Отец на расата се женят за дъщерите на Потомците на Каин и така всички народи запазват в изопачените легенди за войната между Боговете, Гигантите и Титаните спомена за това разделяне на човешкото семейство на праведни и неблагочестиви. Когато след това възниква друго подобно разделение, Потомците на Сет сами съхраняват върху монументи от камък истинската примитивна религия и наука, предадена от поколение на поколение в древния ù символичен характер. По този начин много нации запазват в митичните си традиции спомена за колоните на Енох и Сет.

Тогава светът се отклонява от първоначалното си щастливо и честито благосъстояние, преминавайки към идолопоклонничество и варварство. Въпреки това, обаче, всички народи запазват спомена за онова старо време и поетите, които са единствените историци за античните времена, пресъздават в злато, сребро, месинг и желязо спомена за онези времена, предавайки го навеки.

В хода на тогавашната епоха, святата традиция следва различни курсове, сред които такива на най-древни народи и от първоначалния ù източник, както като от общ център, многобройните ù потоци се стичат надолу, някои разливащи се по света през благоприятни райони на плодородие и живот, а други бързо изчезват, попивайки в безплодните пясъци на човешкото прегрешение.

След като вътрешният и Божествен Свят, предаден първоначално от Бог на човека, става неясен и непонятен, след като е прекъсната връзката на човека с неговия Създател, дори и външният език неизбежно става безпорядъчен и объркан. Простата и Божествена Истина е наслоена с многообразни и чувствени плодове на въображението, погребани под илюзорни символи, извратени в крайна сметка в ужасяващи призраци.

В процеса на идолопоклонничество това, пред което първоначално благоговеят като пред символ на най-висше ръководно начало, постепенно се смесва или отъждествява със самия обект и се боготвори, докато тази грешка довежда до още по-деградирана форма на идолопоклонничество. Древните народи получават много от първобитните източници на свещена традиция, но тази надменна гордост, която изглежда е присъщо свойство на човешката природа, води до това, че всеки от тях представя тези откъслечни следи от първоначалната истина като собственост, присъща за тях самите, преувеличавайки по този начин своята стойност и значимост на особени любимци на Бог, избрал ги за облагодетелстван народ, комуто да повери тези истини. За да направят тези откъслеци, доколкото е възможно, повече своя собственост, тези народи ги представят под причудливи форми, обвиват ги в символи, прикриват ги с мистика и съчиняват легенди и сказания, за да подчертаят собственото им притежание. И така, вместо да съхранят тези благословения на примитивно разкриване в първоначалната им простота и неопетненост, те ги отрупват с поетични орнаменти, като всичко това е с отпечатъка на легендарното и мистичното и само със задълбочено и изпитателно проучване можем да открием истината, която очевидната измислица съдържа.

Явявайки се като основни терзания в човешката душа, старото наследство или първоначалната зестра на истината, предадена на човека от Бог в примитивното разкриване; и грешка или основа на грешка в деградиралото усещане и дух, сега се обръщат от Бог към природата – лесно изникват лъжливи вери, разрастват се и избуяват в момент, когато Божествената Истина вече не е ревностно пазена, нито съхранявана в девствената ù чистота. Не след дълго това явление се среща сред повечето източни народи и особено индийците, халдейците, арабите, персите и египтяните, у които силно преобладават въображението и едно много дълбоко, но все още чувствено възприятие на природата. Северната небесна твърд, видима за техния взор, е осеяна с едни от най-големите и най-ярки съзвездия; а впечатлението, които тези обекти създават у древните, са изпълнени с много повече живот, отколкото в настоящето.

За китайците, които са патриархален, обикновен и много усамотен народ, идолопоклонничеството се развива много малко. Те измислят писането три или четири поколения след потопа и успяват да съхранят за дълги времена голяма част от спомена за първоначалното разкриване. При тях то е в много по-малка степен наслоено с въображение и заблуда, отколкото у другите народи. Китайците са сред тези, които застават най-близо до източника на свещената традиция и много пасажи в древните им писания съдържат забележителни следи от вечната истина за Света на примитивното разкриване, наследството на античната мисъл, която ни засвидетелства първоначалната им възвишеност.

Сред останалите ранни народи простото прекланяне пред Всемогъщия Бог скоро е изместено от безразсъден ентусиазъм и чувствено идолопоклонничество; което отхвърля и опорочава чистата вяра във Вечния Неръкотворен Дух. Великите сили и елементи на природата, както и жизненият принцип на възпроизводството и раждането през поколенията; последван от дивните духове на небесните Ангели, сияйните армии на Звездите и великото Слънце, мистериите, непрестанно изменящата се Луна (всичко, което целият древен свят възприема не като обикновени сфери от светлина или огнени тела, а като одушевени живи същества, силно въздействащи на човешката съдба и орис), после гениалните и покровителствени духове и дори душите на мъртвите, биват обожествени. Животните, изобразяващи съзвездията, първоначално почитани само като символи, биват почитани впоследствие като богове; небесата, земята, природните процеси биват олицетворявани, а въображаеми персонажи са измислени, за да обяснят въвеждането на науката и изкуствата и остатъците от древните религиозни истини, а олицетворенията на добрите и лоши принципи стават също обекти на преклонение, докато, през всичко това все още проблясват сребърните нишки на древното, изначално разкриване.

Нарастващото ни запознаване с ранните ориенталски записи все повече и повече потвърждават вероятността всички те да водят началото си от един източник. Източните и южните склонове на Паропизм или Хиндукуш са били, по всяка вероятност, населявани от сродни ирански раси, със сходни нрави, език и религия. Най-ранните индийски и персийски божества са, в по-голямата си част, символи на небесната светлина, като действието им се разглежда като безкрайна война със силите на Зимата, бурята и тъмнината. Религията и на двата народа първоначално се явява боготворене на външната природа, особено на проявите на огъня и  светлината, като съвпаденията в двата случая са прекалено подчертани, за да се възприемат като чиста случайност. Deva, Бог произлиза от корена div, блестя. Индра, подобно на Ормузд или Ахура - Мазда, е небесната твърд, Сура или Сурия, Небесното, име на Слънцето, се среща отново в зендската дума Huare, Слънце, откъдето е и Khur и Khorshid или Chorasch.

Ушас и Митра са Лечебни и Зендски божества, а Амшаспанд или “безмъртните светии” на Зендавеста могат да се сравнят със седемте Индуски мъдреци или ведическите богове на Звездите от съзвездието Мечка. Зороастризмът, подобно на Будизма, е нововъведение по отношение на по-старата религия, а между парси и брамини могат да се открият следи както на разединение, така и на съвпадение. Първоначалното почитане на Природата, в което са съчетани концепции както за Духа на Вселената, така и за вечността на действието, се развива в една или друга посока в зависимост от разликата между индийския и персийския начин на мислене.

Древните овчари на Пунджаб, наричан тогава Страната на седемте реки, на чиито интуитивна и вдъхновена мъдрост (Веди) дължим може би най-древните религиозни излияния на какъвто и да е език, са се обръщали към физическите предмети на тяхното обожествяване, както към живи същества. Първи в тази поредица от божества е Индра, Богът на “синята” или “блестяща” небесна твърд, наричан Деваспити, Баща на Девите или Силите на Елементите, който е измерил обиколката на небето и е направил непоклатими основите на Земята; идеалното владение на Варуна, “Всичко-обгръщащият” е почти еднакво обширен, включващ въздуха, водата, нощта пространството между Небето и Земята; Агни, който живее от огъня на жертвоприношенията, на домашното огнище и в небесните светкавици, е Великият Посредник между Бога и Човека; Ушас, или Зората извежда Боговете на сутринта, за да направят дневното си пиршество в опияняващата Плът на дарованията на Природата, от които Свещеникът може от билки само да състави символична подправка. Следват различните богове на Слънцето, Адити или Слънчевите символи, Сурия Божественият, Савитри Първообразът, Пашан Хранителят, Бага Ощастливяващият и Митра Приятелят.

Моментът на съзидание на Вечното Същество е представено като бракосъчетание, като първоначалното му изобразяване е всеобща майка, която вероятно е съществувала с него още от Вечността или на метафоричен език е била “негова сестра и спътница в живота”. В крайна сметка тя е насърчавана да бъде Майка на Индийскито Триединство, на Бог с Неговите три Символа – на Съзиданието, на Запазването и на Промяната или Прераждането.

Най-известните форми или прояви на Вишну Закрилника са последователните му божествени въплъщения или исторически олицетворения, представящи Божеството като изникващо от непонятната загадъчност на Неговата природа, разкривайки го пред онези критични епохи, които, било във физическия или в духовния свят, изглеждат сякаш поставят ново начало на благоденствие и ред. Сражавайки се със Злото в различните кътчета на Природата и в последователни периоди от време, Божествеността, макар и изменяща се по форма, е в действителност винаги една и съща, било забелязваща се в полезни земеделски или обществени открития, в традиционни победи над съпернически вери или във физически промени, едва доловими в традициите или подсказани от теорията за произхода на космоса. Както Рама, Епичният герой, въоръжен с меч, тояга и стрели, първообразът на Херкулес и Митрас, той се бори подобно на Юдейския родоначалник със Силите на Тъмнината, така и Кришна – Говинда, Божественият Овчар, и Предвестник на Мира, завладяващ света с музика и любов. Макар и в човешка форма, той никога не престава да бъде Всевишният Бог. “Безразсъдните,” (казва той в Бхагавад Гхита) “незапознати с възвишената ми природа, ме презират в този човешки вид, докато мъдреците, просветени от първоизточника на Божественото в тях, ме приемат като нетленен и извисен над всички и ми служат с цялото си сърце”. “Не всички ме признават”, казва отново той “защото, прикрит от свръхестествената сила, скрита в мен, са ми известни още всички неща от миналото, настоящето и бъдещето; Аз съществувах преди Вайсвасвата и Мену. Аз съм Най-висшият Бог, Създателят на Света, Вечният Пуруша (Човекът – Свят или Дух на Света). И макар че в собствената ми природа съм освободен от отговорност за раждането или смъртта, аз съм Господар на всички сътворени неща и колкото по-често на света добродетелта и целомъдрието отслабват и преобладават порочността и несправедливостта, толкова по-често Аз ставам явен и се откривам от векове на векове, за да спася справедливостта, да унищожа провинените и да вдъхна увереност на боязливите стъпки на добродетелта. Този, който ме приема такъв и, напускайки това смъртно тяло, не влиза в друго, защото влиза в мен и тези, които са имали доверие в мен и вече са влезли в мен, се пречистват от силата на мъдростта. Помагам на тези, които вървят по моя път, дори и когато ми служат.”

Брахма, деятелят на сътворението, се жертвува, когато, спускайки се в материални образи, се въплъщава в своите творения; и митичната му история се вплита с тази на Вселената. Така, макар духовно да е сроден с Всевишния, Господаря на всички създания (Праджапти), той споделя несъвършенството и поквареността на по-нисшата природа, и потопен в разнообразни и краткотрайни форми, може да се каже, че също като гръцкия Уран, се осакатява и пада. По този начин той съчетава два образа – безформеното и формата, безсмъртното и смъртното, съществуването и не-съществуването, движението и покоя. Като въплътена Интелигентност или Слово, той предава на човека това, което му е разкрито от Господ, тъй като той е Душата и Тялото на творението, в което Божественото Слово е написано с тези живи букви, чието изключително право да ги разтълкува притежава само духът с чувство за собствената си личност.

Фундаменталните принципи в религията на индусите се състоят във вярата в съществуването само на Едно Божество, в безсмъртието на душата и в бъдещото състояние на отплата и възмездие. Поученията им за нравственост налагат упражняването на добродетелността като необходимост за осигуряване на щастие дори и в този мимолетен живот; а религиозните им учения правят зависимо блаженството им в едно бъдещо състояние.

Освен учението им за преселението на душите, техните догми могат да бъдат символизирани в следните обобщения: 1. Съществуването само на един Бог, от Когото произлизат всички неща и към Когото всички трябва да се завърнат. За него се отнасят всички тези изрази: Същност на Вселената и Безкрая, това, което винаги и било и винаги ще продължи да бъде, това, което вдъхва живот и прониква във всичко заобикалящо ни. Той, който съществува навсякъде и принуждава небесните тела да се въртят по курса, който Той е предначертал. 2. Тройно разделение на Доброто Начало в името на Съзиданието, Запазването и Прераждането посредством промяна или смърт. 3. Необходимото съществуване на Злото Начало, занимаващо се с противопоставяне на доброжелателните цели на първото, в изпълнението им от Devata или Подчинените Духове, на които е поверен контролът над различните действия на природата.

Това също е част от тяхното учение: “Едно велико и непонятно Божество просъществува само от Вечността. Всичко, което виждаме и ние самите представлява частици от Него. Душата, разумът, интелектът на боговете, на хората и на всички чувствуващи създания са откъснати части от Духа на Вселената, към който в определени периоди са предназначени да се върнат. Но разумът на смъртните същества е впечатлен от непрекъсната последователност от илюзии, считани за реални, докато отново не се обединят в големия източник на истина. Първата и най-съществена от тези илюзии е индивидуалността. Под нейно влияние душата, след  откъсването си от източника, вече не познава своята собствена природа, произход и съдба. Тя счита себе си за отделна форма на съществуване и не е вече проява на Божествеността, нито пък брънка от неизмерима верига, една безкрайно малка, но съществена прашинка от едно огромно цяло.”

Любовта им към образността ги кара да олицетворяват това, което считат за символи на Бога, може би за да представят нещата по начин, който по-добре се нагажда към схващанията за общоприетото, отколкото неясната идея за неописуемия, невидим Бог. Оттук именно произлиза измислянето на Брахма, Вишну и Шива или Исуара. Те са представени под различни форми, но никакъв символ или видим белег за Брихм или Брехм, Всемогъщият, не може бъде открит. Те считат, че голямата мистерия за съществуването на Върховния Господар на Вселената е отвъд човешкото разбиране. Всяка същество, надарено със способността да мисли, продължават те, трябва да усеща съществуването на Бог, първопричината, но те разглеждат опита да се обясни или по някакъв начин да се възприеме естеството на това Същество не само като доказателство за лудост, но и за изключително неблагочестие.

Действителните принципи на тяхното верую могат да бъдат илюстрирани със следните откъси от техни книги:

“С един Върховен Господар е пропита тази Вселена, както и всеки свят в цялостния кръг на природата... Има един Върховен Дух, който никой не може да поклати, по-бърз е и от човешката мисъл. Този Върховен Дух се движи, когато пожелае, но сам по себе си е неподвижен; той е отдалечен от нас и все пак е край нас; той прониква в цялата тази система от светове и въпреки всичко е отвъд нея в безкрая. Онзи, който счита, че всички същества съществуват дори и във Върховния Дух, а Върховният Дух прониква във всички същества, оттук нататък няма да гледа с презрение на никое създание. Всички одухотворени същества са еднакви по вид с Върховния Дух... Чистата осветлена душа добива сияйна форма, без грубо тяло, без отвори, без вени или сухожилия, чиста, неопетнена от грях; сама тя – лъч от Безкрайния Дух, познаващ Миналото и Бъдещето, проникващ навсякъде, самият той причина за собственото си съществуване; който създава всички неща такива, каквито са още много, много отдавна. Аз самият съм същият по вид с този всепроникващ Дух, даряващ светлина на видимото Слънце, макар ида съм отдалечен по степен. Нека моята душа се завърне към безсмъртния Дух на Бог, а след това напусне тялото ми, което изтлява в пепелта и се превръща в прах! О, Дух, който проникваш и в огъня, поведи ни в правия път към богатствата на блаженството. Ти, о Боже, притежаваш всичките съкровища на познанието! Отстрани всяко нечисто петно от душите ни!

“От какъв корен произлиза смъртният човек, когато е покосен от ръката на смъртта? Кой може отново да го накара да се възроди отново? Бог, който е съвършената мъдрост, съвършеното щастие. Той е последното убежище на онзи, който щедро дарява богатството си, който е последователен в добродетелта си, който познава и обожава Великия... Нека обожаваме Върховната власт на това Божествено Слънце, на Божественото Същество, което осветява всичко, което пресъздава всичко, от което произхожда всичко и към което всичко се завръща; което молим да води в правилната посока нашите разбирания по пътя ни към светото място... Това, което са Слънцето и Светлината за видимия свят, това е истината за интелектуалната и видима Вселена... Нашите души придобиват определени знания, размишлявайки за светлината на Истината, излъчвана от Съществото на Съществата... Това Същество вижда без очи, чува всичко без уши, познава всичко, което може да бъде познато, но няма никой, който да познава него. Него мъдрите наричат Велик, Върховен, Проницателен Дух... Съвършена Истина, Съвършено Щастие, без равно на него, безсмъртно, абсолютно единство, когото нито думите могат да опишат, нито умът да разбере: всепроникващ, превъзхождащ всичко, възхитен от собствената си безпределна интелигентност, неограничаван от пространство и време, бягащ бързо, без да има крака, обгръщащ всички светове, без да има ръце, наблюдаващ всичко, без да има очи, чуващ всичко, без да има уши, разбиращ всичко, без да има интелигентен водач, без причина, сам той е първопричината на всичко; господстващ над всичко, всемогъщ, Създател, Спасител, Преобразувател на всички неща: такъв е Той, Великият”, заявяват Ведите.

“Нека моята душа, която се издига нависоко в часовете на пробуждането ми, като неземна искра; която, дори и в съня ми се изкачва, реейки се надалеч, като излъчване от Светлината на Светлините, да се съедини след благоговейно размишление с Духа, благословен свише и безпределно интелигентен!...Нека моята душа, която сама е първичният дар, вътре във всички същества..., която е лъч от съвършена мъдрост, която е неугасимата светлина, намираща се в недрата на всяко сътворено тяло, без която нито едно добро дело не може да бъде извършено..., в която като безсмъртна същност може да бъде обхванато всичко, което е минало, което се случва и, което предстои да стане... се съедини след благоговейно размишление с Духа, благословен свише и безпределно интелигентен!

“Съществото на Съществата е Единственият Бог, вечен и присъстващ навсякъде, Който обхваща всичко. Няма друг Бог освен Него... Бог е невидим, непонятен, неподвижен, без образ и форма. Никой никога не Го е виждал; времето никога не Го обхваща, същността Му се попива от всичко, всичко произлиза от него.”

“Дългът на добрия човек, дори и в момент на унищожение, се състои не само в това да прощава, но и в това да благодетелствува своя унищожител, както сандаловото дърво, което в момента на своето посичане разпръсква благоухание върху брадвата, която го поваля.”

Философите от религиозните учения Веданта и Ниая признават Всевишния Вечен Бог и безсмъртието на душата, въпреки че подобно на гърците, се различават от техните идеи по тези въпроси. Те говорят за Всевишното Божество като за вечна същност, която прониква в пространството и дарява живот или съществуване. По отношение на този всеобщ и вечен всепроникващ дух Ведантите предполагат четири модификации; и тъй като същите не изменят своята природа, би било неправилно на всяка от тях да се припише различна същност, затова е и еднакво погрешно, според философите, да се предположи, че разнообразните модификации, чрез които Всепроникващото Божество съществува, или изразява Своята сила, са отделни форми на съществуване. Съзиданието се разглежда не като мигновено производство на неща, а само като проява на това, което вечно съществува в едно Всеобщо Същество. Нияйските философи вярват, че духът и материята са вечни, но те не предполагат, че светът в настоящата си форма е съществувал още от вечността, а само първичната материя, от която той произхожда, при въздействието на Всемогъщото Слово на Бог, Интелигентната Причина и Всевишното Божество, което създава съчетанията или съвкупностите, изграждащи материалната Вселена. Въпреки вярването им, че душата е излъчване на Всевишното Божество в самостоятелното ù съществуване, те я разграничават от това Божество. Според философите Истината и Интелигентността са неизменните символи на Бог, а не на отделната душа, която е податлива и на познанието, и на невежеството, на удоволствието и на болката; следователно душата и Бог са различни. Дори и когато тя се завръща към Господ и достига върховното блаженство, тя несъмнено не спира. Макар и съединена с Всевишното Божество, душата не е погълната в него, а все още запазва абстрактната природа на определено или видимо съществуване.

“Разпадането на света”, според философите, “се състои в разрушаването на невидимите форми и качества на нещата, докато материалната им субстанция остава и от съзидателната енергия на Бог се образуват нови светове. Така Вселената се разпада и изгражда отново в безкраен кръговрат.”

Джайните, секта в Майсор, а и другаде, казват, че древната религия на Индия и на целия свят се основава на вярването в един Бог, чист Дух, невидим, всевещ и всемогъщ. Същият този Бог, след като дава на всички неща предназначения им ред и начин на действие, дава и на човека достатъчно разум или разбиране, които да го ръководят в поведението му и го оставя да действа на свободна воля, чието цялостно упражняване го прави отговорен за поведението си.

Мену, законодателят на индусите, боготвори не видимото, материалното Слънце, а “онази божествена и несравнимо по-велика светлина” и цитирайки думите в най-древния и многоуважаван текст в индийската свещена книга - “която озарява всичко, очарова всички, от която произхожда всичко, към която всичко се завръща и която сама може да огрее нашия интелект”, той поставя основите на своите Закони:

“Нека всички чуят!

“Тази Вселена съществува само в първата, все още недоразвита божествена идея, сякаш е оплетена в тъмнина, неуловима, неопределима, неоткриваема от разума и неоткрита от разкриването, сякаш напълно потънала в сън.

След това Единствената Независима Сила, самата тя неоткрита, прави този свят забележим, с пет елемента и други принципи на природата, възникват с неопетнена слава, развивайки тази идея или разпръсквайки мрака.

Този, когото само умът може да долови, чиято същност се промъква през неизменните органи, който няма видими части, който съществува от Вечността, дори Той, душата на всички същества, Когото никое същество на може да проумее, засиява.

Той, Който, след като пожела да създаде различни твари от Собствената си божествена Материя, първо с мисълта си създава водите…. От това, което представлява [точно еврейското חוחי] първата причина, не обектът на възприятието, съществуващо навсякъде в материята, несъществуващо за нашето усещане, без начало и край” [Α и Ω, или ІАΩ], “е създаден божественият мъж, прославил се във всички светове под името Брахма”.

Обобщавайки различните неща, сътворени от Брахма, той добавя: “Той”, имайки предвид Брахма [Λογος, Словото], “чиято мощ е непонятна, с която именно създава Вселената, отново е погълнат в Всевишния Дух, променяйки времето на енергия във време за покой”.

Антарея А’ран’я, една от Ведите, дава тази примитивна идея за сътворението: “В началото Вселената не е нищо повече от една Душа: не съществува нищо друго – нито действащо, нито бездействащо. След това Го осенява тази мисъл, Аз ще създавам светове; Така Той сътворява онези различни светове, въздуха, светлината, смъртните твари и водите.

“Осени Го тази мисъл: Виж световете; Ще създам пазители на световете. Така той гребва от водата и оформя същество, облечено в човешки образ. Той поглежда към него и в този момент на това така добре обмислено създание, устата се отваря, подобно на яйце и се отронват думи, а от думите – огън. Ноздрите се разтварят, а през тях прониква дъхът, разпространявайки навсякъде въздуха. Очите се отварят, от тях струят лъчи, а от лъчите се заражда и Слънцето. Ушите се разширяват, дават слух, а от слуха идва и пространството.”... След като човешкото тяло, заедно с всички сетива е образувано, “Тя, Всеобщата душа се замисля: Как може това тяло да съществува без Мен?” Тя изследва през кой край може да проникне в него. Казва си: Ако без Мен Думите са членоразделни, въздухът се издишва, а зрението вижда, ако слухът чува, кожата усеща, разумът мисли, гълтането преглъща и размножителните органи изпълняват функциите си, какво съм аз тогава? И разтваряйки шева на черепа, Душата прониква в човека.”

Погледнете великите основни истини! Бог, безкрайна и Вечна Душа или Дух. Материя, не е вечна нито независима, а сътворена – сътворена от Божията мисъл. След това материята, световете и после човека – сътворени от подобна мисъл. И най-накрая, след като дарява човека със сетива и разсъдлив ум, една частица, една искра от Самия Бог прониква в него превръщайки се вътре в живец.

По този начин Ведите подробно описват сътворението на света:

“В началото съществува само един единствен Бог, съществуващ от Самия Себе си, Който, преминавайки вечността, е погълнат в очакване на Собственото си съществуване, желае да покаже съвършенствата си извън самия Себе си и създава материята и света. По този начин сътворява четирите елемента, но все още объркан, Той издишва към водите, които се издуват в огромна топка с формата на яйце и, разраствайки се, се превръщат в Небесния свод и в сфера, обгръщаща земята. След като създава земята и телата на животинските твари, същият този Бог, същността на движението, им дава, за да ги одушеви, късче от Самия себе си. И ето, че душата на всичко, което диша, става част от душата на вселената, нито една не загива, но всяка душа просто изменя формата и обвивката си, последователно преминавайки в различни тела. От всички форми най-голямо удовлетворение на Божеството му носи Човекът, той е най-близо до Неговото собствено съвършенство. Когато човек се освободи напълно от сетивата си и потъне в само-съзерцание, той започва да различава Бог и става част от Него.”

В много отношения древните перси наподобяват индусите – по език, поезия и поетични легенди. Завладяването на различни земи ги довежда до Китай, те подчиняват Египет и Юдея. Възгледите им за Бог и религията им повече наподобяват тези на евреите, отколкото на който и да било друг народ. В действителност последните заимстват от тях някои известни учения, които сме свикнали да разглеждаме като съществена част от оригиналната еврейска вяра.

Персите приемат теории, много сходни с тези на евреите за Царя на небесата и Баща на Вечната Светлина, за чистия Свят на Светлината, за Безкрайния Свят, от който всички неща са сътворени, за Седемте Могъщи Духа, които стоят до Трона на Светлината и Всемогъществото и за славата на онова Небесно Войнство, което обгръща Трона, за Произхода на Злото и Принца на Тъмнината, Владетелят на непокорните духове, врагове на всичко добро. Към еврейското идолопоклонничество, обаче, те изпитват най-силно презрение и по времето на Камбиз следват правилен план за неговото изкореняване. Когато Ксеркс нахлува в Гърция, той унищожава Храмовете и огнени параклиси осейват целия му поход. Религията им е крайно възвишена, при което земният огън и земната саможертва не са нищо повече от белези и символи на друго посвещаване и по-висша сила.

Така фундаменталните доктрини на древната религия на Индия и Персия първоначално представляват просто обикновено благоговение пред природата, нейните чисти елементи и първични енергии, свещеният огън и преди всичко – Светлината – въздухът, не този от ниските слоеве на атмосферата, а по-чистия и по-яркия въздух  на Небесата, онзи дъх, който одушевява и прониква в духа на смъртния живот. Това чисто и обикновено почитание на природата е вероятно най-древното и е далеч по-общо и преобладаващо в примитивния и патриархален свят. Първоначално то не е обожествяване на природата или отричане на върховната власт на Бог. Чистите елементи и примитивната същност на сътворената природа предлагат на първите хора, все още намиращи се в тясна връзка с Бог, не сходство или наподобяване, нито даже обикновено нереално изображение или поетичен образ, а естествен и истински символ на Божествената сила. Навсякъде в еврейските писания чистата светлина или свещеният огън служи като изображение на все-проникващата и все-поглъщаща мощ и вездесъщност на Бог. Неговият дъх е първият източник на живот и лекият шепот на бриза съобщава на пророка непосредственото Му присъствие.

“Всички неща са чеда на един огън. Отецът завършва всички неща и ги довежда до Втория Разум, когото всички човешки народи наричат Първи. Природните действия съществуват съвместно с интелектуалната светлина на Отеца, защото душата е тази, която след Отеца краси небесата. Душата, един ярък огън, със силата на Отеца, остава безсмъртна; тя е повелителка на живота, изпълва всички недра на света. Защото огънят, който първоначално е отвъд, не заключва мощта си в материята с действие, а с разум, защото движещата сила, оформителят на света е разумът, роден от разум, произлязъл пръв и облякъл огъня в огън. Светлина, създадена от Отеца! Единствено Той, получил от силата на Отеца същността на интелекта, може да разбере разумът на Отеца и да влее във всички източници и принципи способността на разбиране и на непрекъснато, безкрайно въртеливо движение.” Такъв е езикът на Зороастър, въплътен в древните персийски идеи.

Същият древен мъдрец излага мислите си за Слънцето и Звездите:

“Отецът създаде цялата Вселена от огън, вода, земя и въздух, без който не може да съществува нищо. Той поставя огромно множество неподвижни звезди, оставащи там навеки, но не по задължение или против волята им, а защото нямат желание да се реят; огън над огъня. Събира седемте небеса на света и обгръща с тях земята; след което поставя седем живи съществувания, подреждайки очевидния им безпорядък в правилни орбити, като шест от тях са планети, а седмото - Слънцето, поставя в центъра; в същия този център, от който всички линии, независимо по какъв път се отклоняват, са еднакви, а бързото слънце се върти около основен център, опитвайки се непрестанно да достигне най-важната, все-проникваща светлина, водейки по своя път и ярката Луна.”

Зороастър добавя още: “Не измервайте пътуванията на Слънцето, нито пък се опитвайте да ги сведете към някакво правило; защото то е ръководено от неизменната воля на Отеца, а не заради вас. Не се стремете да разберете вихреното движение на Луната, защото тя бяга навеки, подтиквана от импулса на необходимостта; а движението на Звездите напред не е било генерирано, за да служи за някоя от твоите цели.”

Ормузд казва на Зороастър в Баундехеш: “Аз съм този, който притежава Рая, изпъстрен със звезди, във въздушното пространство, който кара това кълбо, някога погребано в мрак, да се къпе в потоци светлина. Чрез мен Земята е станала свят твърд и вечен – земята, върху която стъпва Господарят на света. Аз съм този, който кара светлината на слънцето, луната и звездите да прониже облаците. Аз карам семето да покълне и да пробие пръстта с новото си стъбълце...Аз създадох човека, чиито очи са светлина, чийто живот е дъхът от ноздрите му. Аз поставих в него неизличимата мощ на живота.”

Самият Ормузд или Ахура – Мазда представлява първичната светлина, различна от небесните светила, но необходима за тяхното съществуване, източник на тяхното великолепие. Амшаспанди (Амешаспендата, безсмъртните божества) ръководят всяко едно по една част от природата. Земята и небето, огънят и водата, слънцето и луната, реките, дърветата, планините, дори и изкуственото деление на деня и годината се споменават в молитвите като владени от божествени създания, всеки поотделно управляващ своята област. Огънят, тази “най-енергична от безсмъртните сили”, видимият представител на първичната светлина, се призовава като “Син на Ормузд”. Слънцето, Архимагът, този най-благороден и най-мощен представител на божествената власт, който “пристъпва като завоевател от върха на ужасния Алборж, за да господства над света, който осветява от трона на Ормузд”, е почитано измежду другите символи под името Митра, благотворно и дружелюбно създание, което в химните в негова чест в Зенд-Авеста е наричано с името, дадено му от гърците – “Непобедим” и “Посредник” – първото, поради ежедневната му схватка с мрака, в която е най-активният съюзник на Ормузд, а второто, поради това, че служи като начин за предаване на небесната благословия на хората. Наричат го още “Окото на Ормузд, Сияйният герой, следващ триумфално своя ход, даващ живот на пустините, най-високопоставеният от Изедите или Йезатати, вечно будният защитник на земята”. “Когато злият дракон опустошава моите владения”, казва Ормузд, “и носи глад и бедствия, той бива ударен от силната ръка на Митра, заедно с Девите на Мазандеран. Със своята пика и безсмъртна тояга, никога не спящият господар захвърля Девите в праха, когато, като посредник, трябва да пази града от злото.”

Ахриман е считан от някои Парсейски секти за по-стар от Ормузд, тъй като тъмнината е по-стара от светлината; представяли са си го като неизвестно злобно и отмъстително същество от ранните етапи на света, а падението на човека се дължи, както се споменава в Баундехеш, на вероотстъпническото му обожествяване, от което хората биват отвърнати от редица пророци, завършваща със Зороастър. 

Митра не е само светлина, но и разум; светлина, родена в здрача, но разпръскваща тъмнината и побеждаваща смъртта. Борбата, чрез която се постига това, основно се води чрез “Словото”, тази “вечна еманация на Божественото, чрез която съществува светът” и чиито открити формули, непрекъснато повтаряни в литургиите на Мъдреците, не са нищо друго, освен негов израз. “Какво да правя,” извиква Зороастър,”О, Ормузд, потопен в светлина, за да победя в битката с Daroodj – Ариман, баща на законите на злото; как да направя човека чист и свят?” Ормузд отговаря и му казва: “О, Зороастър, призови чистия закон на служителите на Ормузд, призови Амшаспандите, които леят изобилие чрез седемте Кешвари, призови Небето, Зеруана – Аракана, птиците, носещи се високо, лекия вятър, Земята, призови моя Дух, мен, Ахура–Мазда, най-чистия, най-силния, най-мъдрия, най-добрия от всички същества, мен, с най-величественото тяло, мен, Най-висшия, чрез чистотата, чиято душа е Идеалният свят, и вие, хора, ме призовете, тъй като аз ръководя Зороастър”.

Самият Ахура–Мазда е живото Слово, той е наричан “Първородният от всички неща, израз и образ на Божественото, светлината на самата светлина, Създателят, който чрез силата на Словото, което той не спира да произнася, създава за 365 дни Небето и Земята.” “Словото е съществувало преди всичко друго”, се казва в Яшна, “и самото то е Язата, персонифициран обект на молитвата”. То се разкрива в Серош, в Хома и отново, чрез Гуштап, се проявява в Зороастър.

Между живота и смъртта, между слънчевата светлина и сянката, Митра е илюстрация на Първичното Единство, от което са се появили всички неща, и в което, чрез неговото посредничество, ще се погълнат всички противоречия. Неговото ежегодно жертвоприношение е агнецът божи на Мъдреците, символично изкупление или молба за морално и физическо пречистване. Той е създал света в началото и в края на всяка следваща година той освобождава потока на живота, за да подпомогне новия кръговрат на съществуванието, така в края на всички неща той занася тягостния брой на годините като жертвоприношение пред Бога, освобождавайки чрез тази последна жертва душата на нещата от нейната тленна рамка, за да започне нейното по-ярко и чисто съществуване.

Ямбликус (De Mys. viii.4) казва: “Египтяните са далеч от приписването на физични причини на всички неща; те отличават живота и разума от физичната форма на съществуване и на човека, и на Вселената. Те поставят интелекта и разума като съществуващи самостоятелно и първично и от тях извличат създадения свят. Като Родител на всички създадени неща, те обявяват един Демиург и откриват жизнена сила в Небето и преди Небето. Над и отвъд Вселената те поставят Чистия интелект, а друг интелект (Разумът, разкриващ се в материалния свят), състоящ се от непрекъснат разум, прониква във Вселената и е присъщ на всичките и области и части”. Египетската идея е тази на всички трансцедентални философски учения, тази за Бог, иманентен и трансцедентален, дух, преминаващ през всичките си прояви, но неизчерпваем същевременно.

Мъдростта, записана в каноничните свитъци на Хермес, бързо обхваща в тази трансцедентална наука всичко, което човешкото любопитство може изобщо да открие. Специално за Тебес се казва, че е открил същество без начало и край, наречено Амун или Амен-Кнепф, всепроникващият Дух или Дъх на Природата, или дори някакъв по-възвишен обект на благоговейно размишление, който е забранено и да бъде назован. Такова същество на теория би било начело на трите редици от Богове, споменати от Херодот, като последните се разглеждат като възможно подреждане на еднакви или подобни същества, подредени в последователни еманации, според оценката за сравнителното им значение. Осемте велики божества или първият ред, вероятно са проявления на Бога в няколкото сили и части на Вселената, всеки потенциално съдържащ цялата божествена природа.

В древните окултни книги, според цитираното от Ямбликус, съществува следният пасаж, отнасящ се до Висшето Същество: “Преди всички неща, които действително съществуват, има един Бог, дори преди първия Бог и Цар, оставащ неподвижен в уникалността на своето собствено Единство; и нито се зачева нещо от разума, който му е присъщ, нито нещо друго, а той е пример за Бога, който е добър, който е свой собствен баща, самопороден и има само един родител. Той е нещо по-велико и предшестващо източника на всички неща, основа на нещата, породени от разума, които са и първите видове. И от Него самозародилият се Бог сам води до своя изгрев; по тази причина той е свой собствен баща и е самозаченат. Той е и началото, и Бог на Боговете; Монада от Един, предшестващ веществото и началото на веществото; от него е и веществото, затова той е наричан и начало на нещата, породени от разума. Това са най-древните от всички същества, които Хермес поставя преди въздушните и емпирични и небесни Богове.”

“Чанг-ти или Върховният Господар на съществуването”, казва старото китайско поверие, “е принципът на всичко, което съществува, Баща на всичко живо. Той е всеобхватен, неподвижен, независим; Неговата власт не знае граници; Неговият взор еднакво обхваща миналото, настоящето и бъдещето и прониква до най-вътрешните тайни на сърцето. Небето и земята са под негово господство; всички събития, всички революции са следствия от неговата воля и закон. Той е чист, свят и равнодушен; злото обижда взора му; но той следи с одобрителен поглед праведните действия на хората. Жесток, но справедлив, той наказва злото за назидание, дори принцове и управници; той често отхвърля виновните, за да възнагради с почести човека, който следва сърцето си и когото той издига от мрака. Добър, милостив, изпълнен с жалост, той опрощава порочните при тяхното разкаяние, а бедствията и нередовната смяна на сезоните са негови предупреждения, които с бащинска доброта той отправя към хората, за да ги подтикне да се поправят”.

Водени много повече от разума, отколкото от въображението, народите, населяващи най-източната част на Азия не стигат до идолопоклонничество чак до времето след Конфуций и в продължение на два века след раждането на Христос, когато религията на Буда или Фо се пренася от Индия. Тяхната система дълго време е ръководена от чистата почит към Бога, а основата на техния морал и политическо съществуване лежи върху здрави и праведни принципи, съответстващи на истинската идея за Бога. Те нямат фалшиви богове или представи, а техният трети Император Хоам-ти издига Храм, може би първият изграден някога, в чест на Великия Архитект на Вселената. И въпреки че принасяли жертви, за да забавляват ангелите – покровители, те им отдавали много по-малко почит, отколкото на Ксам-ти или Чанг-ти, Върховния господар на Света.

Конфуций забранява създаването на изображения или представянето на Бога. Той не свързва никаква идея за личност с Него, а го счита за Сила или Принцип, преминаващ през цялата природа. Затова китайците наричат Бога с името Божественият разум.

Японците вярват във Върховното Невидимо Същество, което не може да бъде представяно с изображения или да бъде почитано в Храмове. Те го наричат Амида или Омит и казват, че той няма начало и край; че той е дошъл на земята, където е останал хиляда години и е станал спасител на нашата паднала човешка раса, той е съдия на всички хора, а доброто живее вечно, докато злото е прокълнато и отива в Ада.

“Чанг-ти е представен”, казва Конфуций, “от общия символ на видимата небесна твърд, както и от отделните знаци на Слънцето, Луната и Земята, защото чрез тях ние се наслаждаваме на даровете на Чанг–ти. Слънцето е източник на живот и светлина; Луната осветява света през нощта. Като наблюдава хода на тези светила, човечеството може да различава времето и сезоните. Древните, за да могат да свържат действието с обекта, когато установяват практиката на жертвоприношенията на Чанг–ти, фиксират деня на Зимното слънцестоене, защото Слънцето, след като е преминало през 12 места, определени от Чанг-ти като негови годишни резиденции, започва възхода си отново, за да разпространи благословията си върху Земята.”

Той казва: “Теен е универсалният принцип и плодовитият източник на всички неща ... Чанг-ти е универсалният принцип на съществуването”.

Арабите никога не са притежавали поетична, научно подредена и добре написана система на политеизъм. Техните исторически традиции са твърде аналогични с тези на юдеите и съвпадат с тях в много пунктове. Традициите на по-чистата вяра и простото патриархално почитане на Бога изглежда никога не са били напълно заличени сред тях; нито пък идолопоклонничеството е придобивало солидна основа до времето на Мохамед; който, приемайки старата първична вяра, отново проповядва учението за единия Бог, добавяйки, че той е неговият пророк.

До основната маса от юдеите, както и от други народи, изглежда достигат само фрагменти от примитивните вярвания; чак след попадането им в плен сред персийците те започват да се занимават с метафизични разсъждения, свързани с Божествената природа и същност; въпреки че от псалмите на Давид е очевидно, че избрана част от тях запазва това знание, свързано с Бога, изцяло недостъпно за основната маса от хората; и тези избрани са били медиумите, които са пренесли някои истини до по-късните векове.

Сред гърците, учените на египтяните, всички висши идеи и по-строги учения за Божественото, неговия Господар Природата и Безкрайния разум, Небесната мъдрост и Провидението, което ръководи и насочва всички неща до правилния им край, Безкрайния разум и Висшето познание, което е създало всички неща и е високо над външната природа – всички тези възвишени идеи и благородни доктрини са изложени повече или по-малко съвършено от Питагор, Анаксагор и Сократ и са развити по най-красив и ясен начин от Платон и философите след него. Дори в популярната религия на гърците има много неща, в които се крие по-дълбоко и важно духовно значение; въпреки, че те изглеждат само редки следи от древни истини, мъгляви предчувствия, бегли оттенъци и моментни проблясъци, разкриващи вярата във Висшето същество, Всемогъщия създател на Вселената, Бащата на цялото човечество.

Много от примитивната Истина била предадена на Питагор от Зороастър, който пък я е получил от индийците. Неговите апостоли отричат използването на храмове, олтари или статуи; и се надсмиват над суетата на тези нации, които си въобразяват, че Бог е произлязъл от или има нещо общо с човешката природа. Върховете на най-високите планини са местата, избрани за жертвоприношение. Химните и молитвите са техните начини на преклонение. Върховният Бог, който изпълва широкия кръг на небето, е обектът, към когото те са адресирани. Такова е свидетелството на Херодот. Светлината те считали не толкова за обект на преклонение, колкото за най-чистото и живо олицетворение и първата еманация на Бога, въпреки че човек иска нещо видимо или нещо, което може да докосне, за да накара разума си да достигне степен на екзалтация, достатъчна за преклонение пред Божественото създание.

Има изненадваща прилика между храмовете, свещенослужителите, ученията и преклонението на персийските Мъдреци и британските друиди. Последните не се прекланят пред идоли в човешки образ, защото считат, че Бог, бидейки невидим, трябва да се почита, без да бъде виждан. Те твърдят, че има единна небесна твърд. Молитвите им били отправяни към една закриляща всичко сила. Те твърдели, че тази сила не е материя, тя трябва непременно да е Бог, а секретният символ, използван за изразяване на името му, бил O.I.W. Те вярвали, че земята е издържала едно общо разрушение от водата, и отново ще бъде разрушена от огъня. Те признавали учението за безсмъртието на душата, едно бъдещо състояние, ден на съд, който ще се проведе на принципа на човешката отговорност. Те дори приемали идеята за изкуплението на човечеството чрез смъртта на Посредника. Те поддържали традицията за Потопа, изкривена и ограничена. Но около тези фрагменти примитивна истина те изтъкали паяжината на идолопоклонничеството, преклонението пред две подчинени божества, Ху и Церидуен, мъжко и женско (без съмнение същите, като Озирис и Изида) и поддържали учението за превъплъщаването.

Ранните жители на Скандинавия вярвали в Бог, който бил “Автор на всичко, което съществува; небесното, древното, живото, ужасното, изследователят на скритите неща, съществото, което никога не се променя. “Идолите и видимите представи за Бога първоначално били забранени, и се препоръчвало Той да се почита в усамотението на горите, където Той броди, невидим и в пълно мълчание.

Друидите, както и източните им предшественици, отделяли много внимание на свещените нечетни числа, които, като се проследят обратно, завършват в единица или божественото единство, докато четните числа не завършват в нищо. Особено почитано било числото 3. 19(7+3+3²):30(7x3+3x3):21(7x3) били числа, които непрекъснато се появявали в размерите на храмовете, в номерацията и разстоянието между големите камъни.

Те били единствените интерпретатори на религията. Те надзиравали всички жертвоприношения и никой отделен човек не можел да принесе жертва без тяхното позволение. Те упражнявали властта на осъществяващите връзката; без тяхното съгласие не можело да се обяви война, нито да се сключи мир; те имали властта да налагат смъртно наказание. Те твърдели, че познават магията и предлагали предсказания като услуга на хората.

Те поддържали развитието на много либерални науки, особено на астрономията, най-любимата наука на Ориента, в която достигнали завидно съвършенство. Те считали деня за рожба на нощта и, следователно, правели изчисленията си нощем, вместо през деня; ние днес също използваме думите fortnight (две седмици) и sen’night (седмица). Те познавали делението на небето на съзвездия; те имали много строг морал, с особена почит към Масонската добродетел, Истината.

В исландските сказания Едда се среща следният диалог:

“ Кой е първият или най-старият от Боговете?”

“ На нашия език го наричаме Алфадир (баща на всички), но в стария Асгард той е имал 12 имена.”

“ Къде е този Бог? Каква е неговата сила? Какво е направил той, за да покаже величието си?”

“ Той живее от векове и управлява всички царства, държи всички неща, малки или големи.

Той е създал Небето и земята, въздуха, и всички неща му принадлежат.

Той е направил човека и му е дал душа, която ще живее и никога няма да загине, въпреки че тялото е изтлее или ще се превърне в пепел. И всички праведни ще бродят с него в място, наречено Гимли или Винголф; а грешниците ще отидат в Хел и Нифтхел, който е под него, в деветия свят.”

Почти всяка езическа нация, доколкото познаваме митологията, вярва в един Висш Управляващ всичко Бог, чието име не трябва да се произнася.

“Когато се изкачваме”, казва Мюлер, “към най-отдалечените височини на гръцката история, идеята за Бога  като най-висше същество застава пред нас като прост факт. Освен почитането на Един Бог, Баща на Небето, Баща на хората, ние откриваме у гърците и преклонение пред Природата.” Оригиналният Zeux е бил Бог на Боговете; наричан от гърците син на Времето, което означава че няма друг Бог преди него, а той е всеобхватен. “Зевс”, казва един орфически стих, “е началото, Зевс е средата, от Зевс са направени всички неща”. А Пелеидите на Додона казват:”Зевс е бил, Зевс е, Зевс ще бъде; О, Велики Зевс!”

Парисеите, запазвайки старата вяра, проповядвана от Зарадищ, казват в своя катехизм: “Ние вярваме само в един Бог, и не вярваме в друго, освен в него; в Него, който е създал Небето, Земята, Ангелите... Нашият Бог няма нито лице, нито фигура, цвят или форма, нито определено място. Няма друг като него, нито нечий разум може да го обхване.”

Тетраграматон или друга дума, означаваща същото, не трябвало да се произнасят. Но за да не изчезне произношението и сред Левитите, висшите свещенослужители я произнасяли в храма веднъж годишно, на 10-тия ден от месец Тишри, денят на големия празник на изкуплението. По време на тази церемония хората трябвало да вдигат силен шум, така че никой, който няма право, да не чуе свещената дума, в противен случай, казвали евреите, той щял да бъде поразен смъртоносно.

Великите египетски жреци преди евреите правели същото спрямо думата Изида, която те считали за свещена и непроизносима.

Ориген казва: “Има имена, които имат естествена сила. Такива са тези, които Мъдреците са използвали сред египтяните, Мъдреците в Персия, брамините в Индия. Това, което се нарича магия, не е пусто и химерно действие, както стоиците и епикурейците твърдят. Имената Саваот и Адонаи не са направени за създадени същества, не принадлежат на мистериозна теология, която стига чак до Създателя. От него идва силата на тези имена, когато те се свързват и произнасят според правилата.”

Индуската дума АУМ означава трите сили, комбинирани в едно Божество: Брама, Вишну и Шива; или създаващата, опазващата и разрушителната сила. А е първата, У или О-О – втората и М – третата.Тази дума не можело да се произнася като едно цяло, освен по букви, в противен случай се считало, че Земята ще потрепери и дори ангелите в небето щели да се разтърсят от страх.

Думата Аум, казва Рамаяна, представлява “съществото на съществата, едно вещество в три форми, без метод, без качество, без страст: необхватно, неразбираемо, безкрайно, неделимо, непроменимо, безтелесно, неустоимо”.

Един стар пасаж в Пурана казва: “Всички ритуали във Ведите, жертвоприношенията на огъня, всички други тържествени пречиствания трябва да се изоставят; но никога няма на изчезне думата AO-OM, тъй като тя е символ на Господаря на всички неща.”

Херодот казва, че древните Пелазги не са строили храмове и не са се кланяли на идоли, а са имали едно свято име за Бога, което не било разрешено да се произнася.

Клариан Оракулът, който е неустановено древен, когато бил попитан кой от боговете е наричан IAW, отговорил с тези забележителни думи: “Посветените са задължени да крият мистериозни тайни. Знайте тогава, че IAW е Великият Върховен Бог, който управлява всичко”.

Евреите считали Истинското Име на Бог за безвъзвратно загубено поради това, че не е било използвано, или са считали произнасянето му като една от Мистериите, които ще се разкрият при идването на Месията. А те отдавали загубата на нелегалното прилагане на Мазоретични точки в такова свято име, чрез което знанието за истинските гласни букви бива забравено. Нещо повече, казва се в Гемара of Абода Зара, Бог е позволил един изтъкнат еврейски учен да  бъде изгорен от римския император, тъй като е бил чут да произнася свещеното име с точки.

Евреите се страхували, че езичеството ще научи името и следователно в техните копия на светите писания те го изписвали със Самаритянски букви, вместо с юдейски или халдейски, че името може да се използва неправилно от сатаната, тъй като мислели, че то може да твори чудеса и твърдели, че чудесата в Египет били извършени от Мойсей, тъй като това име било изрязано върху жезъла му, а всеки човек, който знаел истинското произношение, е можел да направи същото.

Йосиф казва, че то не е било известно, докато Бог не се е свързал с Мойсей в пустошта и че се е загубило поради порочността на човека.

Последователите на Мохамед имат традиционното вярване, че Бог има тайно име, което има чудни свойства; и че единственият начин да го узнаеш е да бъдеш посветен в мистериите на Ism Abla.

HOM е бил първият знак на новата религия сред персите и Неговото Име било Неизразимо.

Амун сред египтяните било името, произнасяно единствено от жреците.

Старите германци почитали Бога с дълбока почит, без да се осмелят да му дадат име или да му се кланят в храмове.

Друидите изразявали името на Божеството чрез буквите ОIW

В праисторическите времена за всички народи учението за безсмъртието на душата не било просто хипотеза, която се нуждаела от прилежни изследователи и обилна аргументация, за да бъде убедителна. Ние едва ли можем да дадем име на Вярата, тъй като тя е жива убеденост, както чувството за собствено съществуване и идентичност, за това, което всъщност съществува; влияейки върху всички дела, мотив за дела и начинания, по-висши от тези, които земният интерес може да вдъхнови.

Дори учението за трансмиграцията на душата, общо за древните индуси и египтяни, почива на основата на стари примитивни вярвания и е свързано с чисто религиозно чувство. То приема за истина следното: откакто човек се е отклонил от правия път и от Бога, той трябва да положи много усилия и да извърви тежък и болезнен път преди да може да се обедини с Източника на Съвършенството;както и твърдото убеждение и сигурност, че нищо грешно, нечисто или омърсено със земни петна не може да проникне в чистото пространство на съвършения дух или да се обедини с Бога, че душата трябва да премине през дълги изпитания и пречистване, преди да достигне до блаженството. Краят и целта на всички тези философски системи е освобождението на душата от гибел, от страшната съдба да бъде принудена да се скита из тъмните области на природата и сред различните форми на жестоки създания, променяща земната си форма, за обединяването ù с Бога, благородна съдба на мъдрите и праведните души.

Питагор дава на това учение за спасението на душата значението, което мъдрите египтяни са дали на своите Мистерии. Той никога не проповядвал учението в буквалния смисъл, в който хората го разбирали. Нито една следа от буквалния израз на това учение не може да се открие в символите, които са останали от него, нито в схващанията му, събрани от неговия последовател Лисий. Той считал, че хората винаги остават в същността си такива, каквито са създадени и могат да се принизят чрез порока или да станат по-благородни чрез добродетелта.

Хиерокъл, един от най-ревностните му и известни последователи, ясно казва, че този, който вярва, че душата на човека след смъртта му ще влезе в тялото на звяр, заради своите пороци или ще стане растение поради глупостта си, се лъже; той абсолютно не е запознат с божествената форма на душата, която никога не се променя, защото винаги си остава човек; казва се, че тя се превръща в животно или в Бог чрез своите добродетели или пороци, въпреки че това не може да стане наистина, а само подчертава приликата със склонностите на всеки.

Тимий от Локрия, друг последовател, казва, че за да се уплаши човек и да се предпази от извършването на престъпления, той бива заплашен с особени унижения и наказания; дори се казва, че душата му ще премине в друго тяло – на страхливеца - в това на сърна, на насилника – в тялото на вълк, на убиеца – в това на някое още по-свирепо животно, а на този с нечисти помисли – в това на шопар.

По същия начин учението се обяснява и от Федо. А Лисий казва, че след като душата, пречистена от престъпленията, напусне тялото и се завърне на Небето, тя вече не подлежи на промяна или смърт, а се радва на вечно щастие. Според индийците тя се връща към и става част от универсалната душа, която оживява всичко.

Индусите считат, че Буда слиза на земята, за да издигне човешкото същество до съвършенство. Той ще успее накрая и всички, както и той самият, ще се включат и потънат в Единството.

Вишну съди света в последния му ден. Той ще изчезне в огън, слънцето и луната ще изгубят светлината си, звездите ще паднат и ще се създадат нови Земя и Небе.

Легендата за падението на духовете, замъглена и изкривена, е запазена в индуската митология. Тяхната традиция признава и те почитат последователността от първите предшественици на човечеството или небесните патриарси на примитивния свят, под името Седемте велики Риши или побелелите древни мъдреци, въпреки, че внасят в историята им елемент на художествена проза.

Египтяните вярват, че душата е безсмъртна и че Озирис ще съди света.

Ето какво се казва в една персийска легенда:

“След като Ахриман ще управлява света до края на времето, Сосиош, очакваният  спасител, ще дойде и ще унищожи мощта на Девите (или злите духове), ще съживи мъртвите и ще седне за окончателния съд над хората и духовете. След идването му,  Гурцшер ще бъде изхвърлен и ще настъпи всеобщ пожар, който ще обхване целия свят. Останките от земята ще потънат в Дузакх и ще станат за три периода място за наказание на порочните. Тогава постепенно всички ще бъдат опростени, дори Ахриман и Девите и ще им се позволи да влязат в блажените места, така ще има ново небе и нова земя.”

В учението на Ламаизма намираме замъглени и отчасти смесени с художествени измислици фрагменти от примитивната истина. Според това вярване, “Ще има съд пред Езлик Хан: добрите ще бъдат допуснати в рая, лошите ще бъдат хвърлени в ада, ще има осем места, в които ще бъде горещо до изгаряне и осем, в които ще бъде студено до замръзване.”

В Мистериите, независимо от това дали са упражнявани или не, се учи, че истината на примитивното откровение, съществуването на Едно Велико Същество, Безкрайно и проникващо в цялата Вселена, Което е там, за да бъде почитано без предразсъдъци, чиято прекрасна природа, същност и свойства се разкриват на посветените, докато невярващите приписват свойствата му на вторични богове, персонифицират го и го изолират от невероятната му независимост.

Тези истини са били скрити от обикновените хора; а мистериите се провеждали във всяка страна, без да се нарушават популярните вярвания, истини, изкуства, науки, за тези, които могат да ги разберат, поддържайки истинското учение непокътнато, което хората, склонни към предубеждения и идолопоклонничество, в никое време не са успявали да достигнат, нито пък, както доказват многото странни изменения и предразсъдъци днес, някога ще направят. Ние имаме нужда от това да посочим ученията на сектите, които принизяват Създателя и му приписват човешки страсти, за да се докаже, че сега, както винаги, старите истини могат да достигнат до малцина и ще бъдат затрупвани от измислици, грешки, докато безвъзвратно бъдат загубени.

Въпреки че Масонството е идентично с древните Мистерии, това е в един качествен смисъл; то представлява несъвършено изображение на тяхната брилянтност, останки от тяхното величие, система, която е претърпяла положително развитие, плод на социални и политически събития и обстоятелства. При напускането на Египет, Мистериите биват изменени от обичаите на различните народи, сред които попадат. Въпреки че поначало те са повече политически, отколкото религиозни, те скоро стават наследство, както и са били, на свещенослужителите и стават съществено религиозни по характер, въпреки че всъщност ограничават жреческата сила, преподавайки на интелигентните светски лица абсурдността и безумието на вярванията на широката публика. Следователно те са се променяли от религиозните системи в страните, в които са пренасяни. В Гърция те са мистериите на Церес, в Рим – на Bona Dea,  Добрата Богиня, в Галия – Школата на Марс, в Сицилия – Академията на науките; сред юдеите те приемат ритуалите и церемониите на религията, която поставя всички сили на управление и власт, както и на знанието, в ръцете на свещенослужителите и Левитите. Пагодите в Индия, уединенията на Мъдреците в Персия и Халдея, пирамидите в Египет вече не са източници на знание. Всеки народ, който може да се нарече просветен, има своите Мистерии. След време гръцките храмове и школата на Питагор загубват репутацията си и тяхното място се заема от свободното масонство.

Масонството, когато се излага правилно, е интерпретация на великата книга на природата, списък на физичните и астрономически явления, най-чиста философия, място, в което като в съкровищница се оставят на безопасно място всички големи истини на примитивно откровение, които образуват основата на всички религии. В съвременните Степени трябва да се имат предвид три неща: образът на началните времена, картината на ефективните причини във Вселената и книгата, в която са записани поуките на хората и начина, по който те трябва да се управляват, за да бъдат богати.

Кабалистичното учение дълго време е било религия на мъдрите и учените; защото както и свободното масонство, непрекъснато се стреми към духовно съвършенство и синтез на всички вярвания на хората по света. В очите на Кабалиста всички мъже са негови братя, тяхното относително невежество  за него е причина да ги учи. Сред египтяните и гърците е имало блестящи кабалисти, чието учение ортодоксалната църква приема, а сред арабите също е имало мнозина, чиято мъдрост не е била незачитана от средновековната църква.

Мъдреците гордо носели името Кабалисти. Кабала съдържа една благородна философия, чиста, не мистериозна, но символична. Тя учи за единството на Бога, на изкуството да познаваш и обясняваш същността и действията на Висшето Същество, на духовните и природните сили, на определяне на действието им чрез символични цифри, чрез аранжиране на азбуки, чрез комбинация от числа, инверсия на букви при писане и скрито значение, което може да бъде разкрито. Кабала е ключ към окултните науки и гностиците са родени от кабалистите.

Науката за числата представлява не само аритметични свойства, но и величие, пропорционалност. Чрез нея ние непременно достигаме до разкриването на Принципа на първата причина за нещата, наричан днес Абсолют.

Или Единството – този най-благороден термин, към който се насочват всички философии; тази императивна необходимост за човешкия разум, това водещо начало, около което се групират идеите, Единството, този източник, този център на целия систематичен ред, този принцип на съществуването, тази централна точка, неизвестна по същността си, но проявяваща се чрез ефектите си, Единството, този най-висш център, към който веригата от причини неизбежно се изкачва, е идеята, в която конвергират всички идеи на Питагор. Той отрича титлата Мъдрец, която означава буквално Някой, който знае. Той изобретява и използва думата Философ, означаваща Някой, който обича да изучава нещата – тайни и окултни. Астрономията, която той преподава, е астрология, неговата наука за числата се основава на принципите на Кабала.

Древните, както и самият Питагор, чиито истински принципи никога не са били разбрани напълно, никога не са имали намерение да приписват на числата, т.е. на абстрактните знаци, специални свойства. Но Мъдреците от древността успяват да познаят Една Първа Причина (материална или духовна) за съществуването на Вселената. Следователно Единството става символ на Върховното Божество. То е израз и представа за Бога, но без да приписва на истинското число 1 някакви божествени или свръхестествени свойства.

Идеите на Питагор, отнасящи се до отделни числа, са отчасти отразени по-долу.

Лекция на Кабалисти

В. Защо се стремите да станете Рицар на Кабала?

О. За да опозная, чрез числата, хармонията между природата и религията.

В. Как бяхте повикан?

О. Чрез 12 почуквания.

В. Какво означават те?

О. Дванадесетте основи на нашето временно и духовно щастие.

В. Какво е Кабалистът?

О. Човек, който е изучил, по традиция, жреческото и царското изкуство.

В. Какво означава Omnia in numeris sita sunt?

О. Че всичко е скрито в числата.

В. Обяснете това.

О. Ще го направя до числото 12. Вашата мъдрост ще открие останалото.

В. Какво означава единицата в числото 10?

О. Бог, създаващ и оживяващ материята, изразена чрез 0, която, сама по себе си, няма стойност.

В. Какво означава единицата?

О. В морален смисъл, дума въплътена в гръдта на девица – или религия ... Във физически смисъл, дух, вдъхнат в девствена земя – или природа.

В. Какво означава числото 2?

О. В морален смисъл – мъж или жена... Във физически – активен или пасивен.

В.  Какво означава числото 3?

О. В морален план – трите теологични добродетели. Във физически – трите принципа на телата.

В. Какво означава числото 4?

О. Четирите кардинални добродетели... Четирите елементарни качества.

В. Какво означава числото 5?

О. Квинтесенцията на религията. Квинтесенцията на материята.

В. Какво означава числото 6?

О. Теологичният куб. Физическият куб.

В. Какво означава числото 7?

О. Седемте тайнства. Седемте планети.

В. Какво означава числото 8?

О. Малкият брой Избраници. Малкият брой мъдри мъже.

В. Какво означава числото 9?

О. Величието на религията. Величието на материята.

В. Какво означава числото 10?

О. Десетте божи заповеди. Десетте правила на природата.

В. Какво означава числото 11?

О. Мултиплицирането на религията. Мултиплицирането на природата.

В. Какво означава числото 12?

О. Дванадесетте елемента на вярата, дванадесетте апостола, основите на Светия град, който проповядва в целия свят за нашето щастие и духовна радост... Дванадесетте действия на природата; дванадесетте знака на Зодиака, основите на Primum Mobile, простиращи се през цялата Вселена за нашето временно блаженство.

Равинът, Президент на Санхедрим, добавя: От това, което казахте, следва, че единицата се развива в двойка, закръгля се вътрешно в тройка, за да се получи външно четворка, следователно чрез 6, 7, 8 и 9 достига до 5, половината на сферичното число 10, за да се изкачи през 11 до 12 и за да се издигне чрез 4 по 10, до 6 по 12, предел и връх на нашето небесно щастие.

В. Какво е генеративно число?

О. В Божественото, това е единицата, в създадените неща, това е числото 2, защото при Божественото 1 поражда 2, а в създадените неща 2 поражда 1.

В. Кое е най-магическото число?

О. 3, защото означава тройната божествена същност.

В. Кое е най-загадъчното число?

О. 4, защото съдържа всички загадки на природата.

В. Кое е най-окултното число?

О. 5, защото е затворено в центъра на серията.

В. Кое е най-приветстваното число?

О. 6, защото съдържа източника на нашето духовно и телесно здраве.

В. Кое е най-щастливото число?

О. 7, защото то ни води до декадата, перфектното число.

В. Кое е най-желаното число?

О. 8, защото този, който го притежава, е сред Избраниците и Мъдреците.

В. Кое е най-величественото число?

О. 9, защото чрез него се величаят религията и природата.

В. Кое е най-съвършеното число?

О. 10, защото то включва единицата, пораждаща всичко и нулата, символ на материята и хаоса, откъдето всичко е произлязло. В своите цифри то обхваща създаденото и несъздаденото, началото и края, силата и мощта, животът и унищожението. Чрез изучаването му ние откриваме връзката между нещата, силата на Създателя, свойствата на създадените неща, алфата и омегата на божественото знание.

В. Кое е най-мултиплициращото число?

О. 11, защото притежава две единици, така достигаме до умножаването на нещата.

В. Кое е най-солидното число?

О. 12, защото то е основата на нашето духовно и временно щастие.

В. Кое е любимото число на религията и природата?

О. 4 по 10, защото ни позволява, като отхвърлим всичко нечисто, да се наслаждаваме на числото 6 по 12, край и връх на нашето блаженство.

В. Какво е значението на квадрата?

О. Той е символ на четирите елемента, съдържащи се в триъгълника или символът на трите химически принципа; тези неща обединени образуват абсолютното единство на първичната материя.

В. Какво е значението на центъра на окръжността?

О. Изследването на квадратурата на кръга  показва познаване на четирите нисши елемента, които са самите те съставени от елементарни духове или основни принципи; както кръгът, макар и кръгъл, е съставен от линии, които се изплъзват от окото и се виждат само във въображението.

В. Кое е най-дълбокото значение на числото 3?

О. Баща, Син и Свети Дух. От тези три е съставен триъгълникът в квадрата, а от седемте ъгъла, декадата или съвършеното число.

В. Кое е най-объркващото число?

О. 0, защото е символ на хаоса, безформена смес от елементи.

В. Какво означават четирите знака на Степента?

О. Че чуваме, виждаме, мълчим и се радваме на нашето щастие.

Единицата е символ на идентичност, равенство, съществуване, разговор, обща хармония; Централен Огън, точката в кръга.

Две или дуадата (двойката) е символът на многообразието, неравенството, подразделението, разделянето и превратността.

Числото 1 означава живият човек [изправено тяло]; човекът, който е единственото живо същество, притежаващо тази способност. Като добавим глава към него, получаваме буквата Р, знакът на Бащинството, Съзидателната Сила; и с допълнителна добавка, получаваме R, което означава човек в движение, движещ се, Iens, Iturus.

Дуадата е произходът на контрастите. То е несъвършеното условие, в което, според Питагорейците, попада съществото, когато се откъсне от Монадата или Бога. Духовните същества, когато се отделят от Бога, са обвити в дуадата, и следователно получават единствено илюзорни впечатления.

Както по-рано числото Едно е обозначавало хармония, ред или Добрият Принцип (Единният и Единствен Бог, изразяван на латински език като Солус, където думите Сол, Солейл, символът на този Бог), числото Две изразявало противоположната идея. Там започнало фаталното познание на доброто и злото. Всичко двойно, фалшиво, противоположено на единната и единствена реалност, било изразявано от Двойното число. То също така изразявало онова състояние на противоречие, в което съществува природата, където всичко е двойно; нощта и денят, светлината и тъмнината, студът и топлината, мокрото и сухото, здравето и болестта, грешката и истината, единият и другият пол и т.н. Оттук Римляните посветили втория месец в годината на Плутон, Бога на Ада и втория ден от този месец на manès на мъртвите.

Числото Едно при китайците обозначавало единството, хармонията, реда, Добрият Принцип или Бога; Две означавало безредие, двуличие, лъжливост. Този народ, в древни времена, базирал цялата си философска система на двете първични числа или линии, една права и непрекъсната, а другата прекъсната или разделена на две; удвоявайки която, като поставяли едната под другата, а утроявайки я, поставяйки трите една под друга, те съставяли четирите символа и осемте Koua, които се отнасяли към природните елементи и основните принципи на всички неща и символично или научно служели да ги изразяват. Платон нарича единството и двойнствеността първоначалните елементи на природата и първите принципи на цялото съществуване: а най-старата свещена книга на китайците твърди: “Великият първи принцип е произвел двете равенства и различия или основните правила на съществуванието; но двете основни правила или двете противоположности, а именно Инг и Янг или покоят и движението са произвели четирите знака или символа, а четирите символа са произвели осемте Koua или допълнителни комбинации.

Тълкуването на окултните фабули показва сред всеки древен народ в главните им богове първият, 1, Съзидателната Монада, след това 3, след това 3 пъти по 3, 3 пъти по 9 и 3 пъти по 27. Тази тройна прогресия има за своя основа трите възрасти на Природата, Миналото, Настоящото и Бъдещото; или трите степени на универсалното зараждане... Раждането, Животът, Смъртта... Началото, средата, краят.

Монадата била от мъжки род, защото действието му не поражда промяна само по себе си, но единствено извън себе си. Тя представлявала съзидателния принцип.

Дуадата, по противоположни основания, била от женски род, като винаги се променяла чрез добавяне, изваждане или умножение. Тя представлявала материята, способна да придобива форма.

Съюзът на Монадата и Дуадата поражда Триединството, което обозначава света, формиран от съзидателния принцип от материята. Питагор представлявал света с правоъгълен триъгълник, в който квадратите на двете най-къси страни са равни, като се съберат, на квадрата на най-дългата страна; както светът, както е образуван, е равен на съзидателната кауза и материята, облечена във форма.

Тройката е първото от неравните числа. Триадата, мистериозното число, което играе толкова голяма роля в традициите на Азия и във философията на Платон, образът на Върховното Същество, включва в себе си качествата на първите две числа. За Философите то било най-съвършеното и любимо число: мистериозен тип, почитано от цялата древност; и осветено в Мистериите; където няма повече от три основни Степени сред Масоните; които благоговеят, в триъгълника, пред най-величествената мистерия, тази на Свещения Триъгълник, предмет на тяхна почит и проучване.

В геометрията, една линия не може да представлява напълно съвършено тяло. Както и две линии не са в състояние да съставляват демонстративно съвършена фигура. Но три линии образуват чрез съединяването си една към друга Триъгълник, или първата нормално съвършена фигура; и ето защо той е служил и все още служи за характеризиране на Вечността; Този, който е безкрайно съвършен в Природата си, е, като Създателят на Вселената, първото Същество и впоследствие първото Съвършенство.

Четириъгълникът или квадратът, съвършен, както изглежда, е второто съвършенство, не е в състояние по подобен начин да представлява Бога; Този, който е първият. Трябва да се отбележи, че наименованието на Бога на латински и френски езици (Deus, Dieu) има за свой инициал Делта или Гръцкия Триъгълник. Това е причината сред древните и съвременните хора, за освещаването на Триъгълника, чиито три страни са символи на трите Кралства, или на Природата, или на Бога. В центъра е Еврейския Йод (инициал на חזחי), Съживения Дух на Огъня, принципът на зараждането, представляван от буквата G (Г), първата буква на наименованието на Божеството на езиците на Севера и значението на която е Зараждането.

Първата страна на Триъгълника, предложена за проучване на Чирака, е минералното Кралство, символизирано от Ваната . 

Втората страна, предмет на размишленията на Калфата, е зеленчуковото кралство, символизирано от Шиб (пшеничен клас). В това кралство започва зараждането на телата; и ето защо буквата G, в цялото си сияние, се представя пред очите на посветените.

Третата страна, проучването на която е посветено на животинското кралство и приключва обучението на Майстора, се символизира от Мах (Син на разложението).

Числото 3 символизира Земята. То е число на земните тела. 2, горната половина на 3, символизира зеленчуковия свят, като долната му половина е скрита от очите ни.

Три също така се отнасяло към хармонията, приятелството, мира, съгласуваността, въздържаността;  и то толкова силно се е почитало от Питагорейците, че те го нарекли съвършената хармония.

Три, четири, десет и дванадесет били свещени числа сред Етруските, както били сред Евреите, Египтяните и Индусите.

Наименованието на Божеството, в много Нации, се състояло от три букви: сред Гърците, IAW; сред Персийците, НОМ; сред Индусите, АУМ; сред Скандинавците, ІOW. На отвесната табелка на Краля, открита в Нимрод, не по-малко от пет от тринадесетте наименования на Великите Богове се състояли от три букви всяко – Ану, Сан, Яв, Бар и Бел.

Четворката е най-съвършеното число и коренът на други числа и на всички неща. Четворката изразява първата математическа сила. Четири също така представлява размножителната сила, от която се извличат всички комбинации. Посветените го считали за символ на Движението и Безкрайността, представляващо всичко, което не е нито материално, нито сетивно. Питагор го представял пред Чираците си като символ на Вечния и Съзидателен Принцип под наименованието Четворка, Неизразимото Наименование на Бога, означаващо Източник на всичко, получило възможност да съществува: и което, на Еврейски език, е съставено от четири букви.

В Четворката намираме първото стабилно число, универсалният символ на безсмъртието, пирамидата. Гностиците твърдят, че цялата основа на науката им почива на квадрат, чиито ъгли са ..., Мълчание: ... Дълбочина: ... Интелект: и ..., Истина. Защото, ако Триъгълникът, изобразяван от числото 3, образува триъгълната основа на пирамидата, единството е това, което образува разположението ù или най-високата ù част.

Лисий и Тимий от Локрия казват, че не може да се назове нито едно нещо, което да не зависи от четворката като негов корен или основа.

Според Питагорейците има връзка между боговете и числата, която съставлява вид Пророкуване, наречено Аритмомансия. Душата е числото: тя се движи сама по себе си: тя съдържа в себе си числото четири.

Материята се представлява от числото 9 или 3 пъти по 3 и Безсмъртният Дух, който съдържа четворката или числото 4 като свой основен йероглиф, като Мъдреците казват, че Човек, който се е отклонил от правия път и се е въвлякъл в заплетен лабиринт, вървейки от четири към девет, единственият път, по който може да тръгне, за да излезе от тези измамни пътеки, тези пагубни отклонения и бездната на злото, в която е попаднал, е да се върне по стъпките си и върви от девет към четири.

Изобретателната и мистична идея, която станала причина да се почита Триъгълника, е била приложена към числото 4 (4). Казвали, че то изразява живо същество, аз, носителят на Триъгълника, ê, символът на Бога; т.е. човек, който носи Божествения принцип в себе си.

Четири било божествено число; то се отнасяло към Божествотоа и много древни нации давали на Бог наименование, състоящо се от четири букви; както Евреите, които го наричали חזחי, Египтяните го наричали Амун, Персийците Сура, Гърците, θΕΟΣ, а Латинците Deus. Това е било Четирибуквената дума на Евреите, а Питагорейците го наричали Тетрактис и полагали най-свещената си клетва по него. Така също е бил Один сред Скандинавците, Зевс сред Гърците, Фта сред египтяните, Тот сред Финикийците и Ас-Ур и Небо сред Асирийците. Списъкът може да продължи и да стане безкрайно дълъг.

Числото 5 се считало за мистериозно, защото било съставено от Удвоеното, Символа на лъжливостта и двуличността и Тройката, така интересна в резултатите си. По този начин то енергетично изразява състоянието на несъвършенство, на ред и безредие, на щастие и нещастие, на живота и смъртта, на които се натъкваме на земята. То предлагало на Мистериозните Общества изпълнения със страх образ на Лошия Принцип, като внасяло раздори в нисшия орден, като Двойното действа в Троичното.

Под друг аспект то е било символът на брака; защото е съставено от 2, първото равно число и от 3, първото неравно число. Където Юно, Богинята на Брака, е имала числото 5 като свой йероглиф.

Още повече, то разполага с едно от качествата на числото 9, а именно с качеството да се възпроизвежда, когато се умножи само по себе си; като винаги от дясната страна на произведението има числото 5; резултат, който е довел до използването му като символ на материалните промени.

Древните хора представлявали света с числото 5. Причината за това, предоставена от Диодорус, била, че то представлява земята, водата, въздуха, огъня и небето или духа. Оттук идва и произхода на πεντε (5) и Παν Вселената като цяло.

Числото 5 обозначавало универсалната квинтесенция и символизирало с формата си ς, жизнената същност, която протича [serpentat] през цялата природа. Всъщност, това умно измислено число е съюзът на двете Гръцки ударения ‘ ’, поставени върху гласни, които трябва да се или не трябва да се произнасят с придихание. Първият знак ‘ носи наименованието на могъщ дух; и означава Висшия Дух, Духът на Бога, произнесен с придихание (spiratus), вдишан и издишан от човека. Вторият знак ’ се нарича лек дух и представлява вторичния дух, като духът е напълно човешки.

Тройният триъгълник, фигура от пет линии, обединяващи се в пет точки, е бил за Питагорейците символ на Здравето.   

Той е Pentalpha (Пенталфата) на Питагор или Петоъгълникът на Соломон; той има пет линии и пет ъгъла; и е за Масоните очертанието или произходът на петоъгълната Звезда и символът на Разбирателството.

Числото 6 било, в Древните Мистерии, поразителен символ на природата; като представяло шестте размера на всички тела; шестте линии, които съставляват формата им, а именно четирите линии на посоките, на Север, Юг, Изток и Запад; с двете линии на височината и дълбочината, отговарящи на зенит и надир. Мъдреците отнасяли шесторното число към физическия човек; докато седморката била за тях символът на безсмъртния му дух.

Йероглифната седморка (двойният равностранен триъгълник) е символът на Божеството.

Шест също така е символ на здравето и символ на правосъдието; защото то е първото съвършено число; тоест, първото, чието кратно число се дели (1/2, 1/3, 1/6 или 3, 2 и 1) събрани заедно, съставят самото число.

Ормузд е създал шест добри духа, а Ахриман - шест зли духа. Те изобразяват шестте Летни и шестте Зимни месеца.

Нито едно число не е било толкова универсално известно като седмицата. Известността му се дължи, без съмнение, на планетите, които са седем на брой. То също така принадлежи на свещените неща. Питагорейците го считали за съставено от числата 3 и 4; първото от които било, в техните очи, образът на трите материални елемента, а второто - принципът на всичко, което не е нито материално, нито сетивно. То представлявало за тях от тази гледна точка, символът на всичко съвършено.

Считано като съставено от 6 и единството, то служи, за да обозначи невидимия център или душата на всичко; защото нито едно тяло не съществува, шест линии от което да не съставляват форма, нито без седмата вътрешна точка, като центърът и реалността на тялото, на което външните размери придават единствено външен вид.

Многобройните приложения на седмицата затвърдили мнението на древните мъдреци в използването на този символ. Още повече, те възвеличали качествата на числото 7, като разполагащо със, по второстепенен начин, съвършенството на единицата: защото ако не е създадена единицата, ако нито едно число не я произвежда, седмицата също така не се поражда от нито едно число, съдържащо се в интервала между 1 и 10. Числото 4 заема аритметична среда между единицата и 7 в такава степен, в която то е толкова над 1, колкото е под 7, като разликата във всяка една посока е 3.

Числото 7, за Египтяните, символизирало живота; и ето защо, буквата Z на Гърците била първата буква на глагола Záw, Живея; а Zeùz (Зевс) (Юпитер), Бащата на Живота.

Числото 8 или осмицата, е съставено от свещените числа 3 и 5. От небесата, от седемте планети, и от сферата на фиксираните звезди, или от вечното единство и мистериозното число 7, е съставена ogdoade (осмицата), числото 8, първият куб на равните числа, считано за свещено в аритметичната философия.

Гностическата осмица имала осем звезди, които представлявали осемте Кабири от Самотраки, осемте Египетски и Финикийски принципа, осемте бога на Ксенократ, осемте ъгъла на кубичния камък.

Числото осем символизира съвършенството: а цифрата, 8 или ¥ сочи вечния и редовен ход на Вселената.

То е първият куб (2 Х 2 Х 2) и означава приятелство, благоразумие, съвет и правосъдие. То било символът на прастарото законодателство, което считало всички хора за равни.

Девятката, или три пъти тройката. Ако числото 3 е било чествано сред древните мъдреци, то три пъти по три е било не по-малко чествано и почитано от него; защото, според тях, всеки един от трите елемента, които съставляват телата ни, е тройка: водата, която съдържа земя и огън; земята, която съдържа огнени и водни частици; и огънят, който се регулира от водните капки и земните корпускули, служещи да го захранват. Нито един от трите елемента не се отделя напълно от другите, като всички материални същества са съставени от тези три елемента, всеки един от които е троен, и не може да се обозначи от фигуративно число на три пъти по три, което се е превърнало в символ на всички образувания на тела. Оттук идва наименованието на деветата обвивна крива, дадено на материята. Всяко материално удължение, всяка кръгла линия, има числото девет за свой представителен знак сред Питагорейците (които са наблюдавали качеството, притежавано от това число, непрекъснато да се възпроизвежда във всяко умножение; по този начин, предлагайки на ума много поразителния символ на материята, която непрекъснато се подновява пред очите ни, след като е преминала през хиляди разложения.

Числото девет е било посветено на Сферите и Музите. То е знакът на всяка окръжност; защото окръжност от 360 градуса се равнява на 9, тоест, другояче казано, 3 + 6 + 0 = 9. Независимо от това, древните хора гледали на това число с известен ужас: те го считали за лошо знамение; като символ на многостранност, на промяната и символ на неустойчивостта на човешките дела. В тази връзка те избягвали всички числа, при които се появява числото девет и главно 81, произведението на 9 умножено само по себе си и събирането на което, 8 + 1, отново представлява числото 9.

Както изображението на числото 6 било символът на земния глобус, оживен от божествения дух, изображението на числото 9 символизирало земята, под влиянието на Злия принцип; и оттук идва ужасът, който то вдъхвало. Независимо от това, според Кабалистите, числото 9 символизира размножителното яйце или образа на малкото сферическо същество, от чиято долна страна изглежда, че изтича духът на живота.

Енеада, означаваща сбор от 9 неща или лица, е първият квадрат на неравни числа.

Всички са запознати с изключителните качества на числото 9, което, умножено само на себе си или на което и да било друго число, дава резултат, чиято крайна сума винаги е 9, или също така се дели на 9.

Девет, умножено по всяко от обикновените числа, произвежда аритметична прогресия, всеки член на която, съставен от две цифри, представлява забележителен факт; например:

1...2...3...4...5...6...7...8...9..10

9..18..27..36..45..54..63..72..81..90

Първият ред цифри представя редовна серия, от 1 до 10.

Вторият възпроизвежда двойно този ред; първо във възходящ ред, като първото число е 18 и след това се връща от второто число 81.

От този любопитен факт следва, че половината числа, които съставляват тази прогресия представлява, в обратен ред, цифрите на втората половина:

9...18..27..36..45 == 135 == 9..и 1 + 3 + 5 == 45 == 9

90..81..72..63..54 == 360 == 9.

99  99  99  99  99    495 == 18 == 9.

Така 92==81...812==6561==18==9...9х2==18...182==324==9.

9Х3==27...272==729==18==9. 9Х4==36...362==1296==18==9.

И така с всяко кратно на 9 – да кажем 45, 54, 63, 72 и прочие.  

Така 9Х8 == 72...722==5184==18==9.

И по-нататък:

18                                 27                                 36                                 72

18                                 27                                 36                                 72

144       == 9                 189==18==9      216 == 9                       144 == 9

 18        == 9                 54 == 9==                     180 == 9                       504 == 9

324==9..18==9 729==18==9      1296==18==9    5184==18==9

108

108

864 == 18

108 == 9

11664 == 18 == 9.

И така кубовете:

272==729Х729==18==9 182==324==9      92==81 812..6561==18==9

                        729                                 324                               6561 

                        6561==18==9    1296==18==9               6561==18==9

                1458 ==18==9             648==18==9        39366==27==9

                5103 ==9             972==18==9               39366==27==9

              531441 ==18==9   104976==27==9 43,046,721==27==9

Числото 10 или Десетичното, е мярката за всичко; и свежда умножените числа до единството. Съдържайки всички числени и хармонични отношения и всички качества на числата, които го предшестват, то включва Абакус или Таблицата на Питагор. За Мистериозните Общества това число е изобразявало струпване на всичките чудеса на Вселената. Те го пишели по следния начин като Ө,  т.е. Единството        в средата на Нулата, като центъра на окръжността или символа на Божеството. Те виждали в тази цифра всичко, което щяло да доведе до отражението: центъра, лъча и окръжността, представлявали за тях Бога, Човека и Вселената.

Това число било за Мъдреците признак на съгласуваността, обичта и мира. За Масоните то е признак на обединението и добросъвестността; тъй като то е изразявано от съединяването на две ръце или ръкостискането на Майстора, при което числото на пръстите става 10: и то е било представлявано от Тетрактиса на Питагор.

Числото 12, подобно на числото 7, се чествало в боготворене на природата. Двете най-известни подразделения на небесата, това от 7, което е броят на планетите и това от 12, което представлява броя на знаците на Зодиака, се срещат на религиозните паметници на всички народи от Древния Свят, дори в отдалечените краища на Изтока. Въпреки че Питагор не говори за числото 12, то не е нищо друго, освен свещено число. То е образът на Зодиака; и впоследствие този на Слънцето, което го управлява.

Такива са древните идеи по отношение на тези числа, които толкова често се срещат в Масонството; и правилно разбрани, както древните Мъдреци са ги разбирали, те съдържат много съдържателни уроци.

Преди да навлезем в крайния урок на Масонската Философия, ще отделим няколко момента да ти повторим Християнските тълкувания на Сините Степени.

Казват, че в Първата Степен има три символа, които трябва да се приложат.

Първият. Човек, след падането, бил оставен гол и беззащитен срещу справедливия гняв на Божеството. Предразположена към злото, човешката раса сляпо залитнала към непрогледната тъмнина на безверието, здраво обвързана от силните въжета на природната и греховна воля. Моралната корупция била последвана от физическа злочестина. Бедността и нищетата завладели земята. Войната, гладът и епидемиите запълнили мярката на злото и човекът неуморно се трудил с боси и кървящи крака над острите недодялани камъни на нещастието и злочестината. Това състояние на слепота, лишения, страдания и крепостничество, от което дошъл Спасителят, за да спаси света, се символизира от състоянието на кандидата, когато е доведен до вратата на Ложата за първи път.

Вторият. Въпреки смъртта на Спасителя, човек може да бъде спасен единствено от вярата, разкаянието и влизането в правия път. За да се разкае, той трябва да чувства острото жило на съвестта и угризенията ù, подобно на меч, който пронизва гърдите му. Доверието му във водача му, когото му е казано да следва и да не се страхува от опасност; вярата му в Бога, чиято религия са му казали да изповядва; и острието на меча, който е притиснат към голата му лява гръд над сърцето, са символи на вярата, разкаянието и влизането в правия път, необходими, за да го въведат в светлината на живота в разпънатия на кръста Христос.

Третият. След като се е разкаял и е влязъл в правия път и се е посветил в служба на Бога, като е дал твърдо обещание да изпълнява задълженията си, светлината на Християнската надежда просветва в тъмнината на сърцето на смирения разкаял се грешник и ярко свети по пътя му към Небето. И това се символизира от довеждането на кандидата до светлината, след като той е бил задължен от Почитаемия Майстор, който при това е символ на Спасителя и така той го довежда до светлината с помощта на събратята си, както Той проповядва Словото с помощта на Апостолите. 

Във Втората Степен има два символа:

Четвъртият. Християнинът поема нови задължения към Бога и събратята си. Към Бог, от обич, благодарност и благоговение и от силно желание да Му служи и да го възхвалява; към събратята си, от учтивост, състрадание и справедливост. И това поемане на задължения, като по този начин той навлиза в сътворението на добри дела, се символизира от задължението на Калфата; с което, обвързан като Чирак със запазването на тайната, и поставен в Североизточния ъгъл на Ложата, той се спуска като Калфа в тялото на събратята си и поема активните задължения на добър Масон.

Петият. Християнинът, помирен с Бога, гледа на света в нова светлина. Тази велика Вселена вече не е една обикновена машина, нагласена и пусната в ход преди шест хиляди или шестдесет милиона години и оставена да се движи напред во веки веков след това по силата на закон на механиката, създадена в началото, без допълнителни грижи или съображения от страна на Божеството; но сега тя се е превърнала за него в голямо отделяне от Бога, в продукт на мисълта Му, тя не е просто една мъртва машина, а част от живота, която Бог непрекъснато наблюдава и всяко движение на която незабавно се произвежда от настоящото Му действие, като законът на хармонията е същността на Божеството и повторно се постановява във всеки един миг. И това се символизира от несъвършеното обучение, дадено в Степента на Калфата, в науките и особено геометрията, свързани, както е последната, със самия Бог в ума на един Масон, защото една и съща буква, представена на Изтока, представлява и двете; и астрономията, или познанието на законите на движението и хармонията, които ръководят сферите, не е нищо друго, освен част от по-обширната наука на геометрията. То е символизирано по този начин, защото именно тук, във Втората Степен, е мястото, където кандидатът получава обучение, различно от морално.

В Третата Степен също има два символа, които с 3 в първата и 2 във втората, правят общо 7.

Шестият. Кандидатът, след като премине през първата част на церемонията, си представя, че е Майстор; и се изненадва, когато го уведомят, че все още не е и че не е сигурно дали изобщо някога ще бъде. Уведомяват го за трудния и опасен път, който му предстои да измине и му съобщават, че от това пътуване зависи дали ще стане Майстор. Това е символично за онова, което Спасителят ни е казал на Никодемус, че независимо, че нравствеността му може да е безукорна, той не би могъл да влезе в Царството Небесно, освен ако не се роди отново; умирайки символично и отново влизайки прероден в света, подобно на безупречен младенец.

Седмият. Убийството на Хирам, погребението му и въздигането му от Майстора са символи, както на смъртта, погребението и възкресяването на Спасителя; и на смъртта и погребението и греховете на естествения човек и израстването му за нов живот или повторното му раждане, посредством друго действие на Спасителя; след като Моралността (символизирана от ръкостискането на Приетия Чирак) и философията (символизирана от ръкостискането на Калфата) не е съумяла да го съживи. Именно ръкостискането на Лъва на Дома на Юда е силното ръкостискане, което никога няма да се прекъсне, с което Христос, при кралската линия на този Дом, е притиснал към Себе си цялата човешка раса и я е прегърнал в широките Си ръце толкова близко и с такава привързаност, с каквато събратята се прегръщат един друг на петте точки на братството.

Като Приети Чираци и Калфи Масоните се обучават да подражават на похвалния пример на онези Масони, които са се трудили за изграждането на Храма на Цар Соломон; и да посадят здраво и дълбоко в сърцето си онези камъни на фундамента на принципа, истината, правосъдието, въздържаността, силата на духа, благоразумието и благотворителността, от които да се изгради характера на Християнина, срещу които няма да вземат надмощие всичките бури на злочестината и всичките сили и изкушения на Ада; онези чувства и благородна привързаност, които са най-подходящата почит, която може да се отдаде на Великия Архитект и Великия Баща на Вселената и които съставляват същината на живия изграден за Него храм: когато непокорните страсти са принуждавани да се подадат на правилата и мерките, а невъздържаността се наказва с оковите на самоконтрола; и когато всяко действие и всеки принцип акуратно се коригират и приспособяват посредством квадрата на мъдростта, нивото на смирението и отвеса на справедливостта.

Двете колони, Якин и Боаз, са символите на тази задълбочена вяра и скритото упование в Бога и Спасителя, които са силата на Християнина; и на онези добри дела, единствено с които може да се учреди вярата и да се направи действена и обвързваща за избавлението.

Трите колони, които подпират Ложата, са символи на Християнската Надежда за бъдещо състояние на щастие; Вярата в обещанията и в божествения характер и мисия на Спасителя; и на Щедрата Присъда над другите хора.

Тримата убийци на Хир-ом символизират Пилат Понтийски, Кеяфас Върховният Свещеник и Юда Искариотски; и трите удара, които са му нанесени, представляват предателството от последния, отказа на защита от Пилат от страна на Рим и осъждането от Върховния Свещеник. Те също така символизират удара по ухото, бича и короната от тръни. Дванадесетте калфи, изпратени в търсене на тялото, са дванадесетте последователи, които се съмняват дали да вярват, че Спасителят ще се въздигне от мъртвите.

Майсторската дума, смятана за изгубена, символизира Християнската вяра и религия, за която се допускало, че е била смачкана и разрушена по време на разпъването на Спасителя на кръст, след като е бил предаден от Юда Искариотски, а Петър Го напуснал и когато другите последователи се съмнявали дали Той ще се въздигне и изправи от мъртвите; но която се въздигнала от гроба Му и бързо се разпространила сред цивилизования свят; и така се намерило всичко, за което се предполагало, че било изгубено. Тя също така символизира самия Спасител; Думата, която е била в началото – тя била от Бога и това бил Бог; Думата на живота, която била съживена и доведена да оживее сред нас, и за коато се допускало, че е изгубена, докато Той лежал в гроба, в продължение на три дни, а последователите Му, “които още не знаели от светото писание, че Той трябва отново да се въздигне от мъртвите,” и изпитвали съмнения, когато чули за това и били учудени и изплашени, когато Той се появил пред тях.

Акациевият храст, поставен на мястото, където била главата в гроба на Хир-Ом, е символ на възкресението и безсмъртието.

Такива са обясненията на Християнските ни събратя; които имат право, подобно на всички други Масони, на почтително внимание.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНО ОБУЧЕНИЕ.

В Масонството не съществува претенция за непогрешимост. Не ние трябва да диктуваме на който и да било човек в какво той трябва да вярва. Дотук сме се ограничавали в обучението на няколкото Степени към излагане пред теб на великите мисли, които са намерили израза си в няколкото векове на света, като оставяме на теб да вземеш решение сам за себе си за православието или неправославието на всяка една от тях и това каква пропорция истина съдържа всяка една от тях, ако има такава. Няма да следваме друг ход в настоящото заключително Философско обучение, в което предлагаме да се занимаем с вай-висшите въпроси, които някога са занимавали човешкия ум – със съществуването и характера на Бог, със съществуването и характера на човешката душа и с взаимоотношенията на божествения и човешкия дух с обикновената материална Вселена. Не може да има въпроси по-важни за едно интелигентно същество, нито такива, които да представляват за него по-пряк и личен интерес; и ние те приканваме сериозно и внимателно за се замислиш върху тази последна дума на Шотландското Масонство. А що се отнася до това, което сега ще кажем, то ще има повече отношение към приключване и завършване на вече казаното в няколко от предшестващите Степени, във връзка с Древния начин на мислене и Древните Философии и се надяваме да си забелязал и да не си забравил предишните ни уроци, без които този би изглеждал несъвършен и непълен.

С идеята си да възнагради верен и интелигентен работник, като го запознае с познанието на Истинското Слово, Масонството увековечава една много велика истина, защото тя включва твърдението, че идеята, която човек си сформира за Бога е винаги най-важният елемент в умозрителната му теория за Вселената и в конкретния му практически план за действие за Църквата, Държавата, Общността, Семейството и собствения му отделен живот. Поведението на хората винаги ще е различно, независимо дали става дума за по време на война или в мирно време, независимо дали те вярват, че Върховният Бог е жестоко Божество, изпитващо удоволствие от гледката на жертвоприношения и кръв или Бог е на любовта; и умозрителната теория на индивида за начина и степента на Божието управление и по отношение на характера и реалността на собствената му свободна воля и последваща отговорност, нуждите ще оказват голямо влияние върху оформянето на хода на живота и запазването му.

Всеки ден виждаме огромното влияние на популярната идея за Бога. Всички велики исторически цивилизации на расата са израснали от националните идеи, които са се формирали за Бога; или са били близко свързани с тези идеи. Популярната Теология, която първоначално е била единствено абстрактна идея в главите на философите, постепенно се проявява в законодателството, и в наказанията за престъпленията, в църквите, церемониите и тайнствата, в празниците и в постите, в сватбите, кръщенетата и погребенията, в болниците, колежите, училищата и цялата социална благотворителност, в отношенията между съпруг и съпруга, родител и дете, в ежедневната работа и в ежедневните молитви на всички хора.

С израстването на света в развитието му, той по необходимост надраства древните си идеи за Бога, които са били единствено временни или условни. Човек, разполагащ с много по-висша концепция за Бог от тези около него и който отрича, че концепцията им е Бог, има голяма вероятност да бъде наречен Атеист от хората, които далеч по-малко от него вярват в Бог. Така Християните, които твърдели, че Езическите идоли не били никакви Богове, били считани за атеисти от хората и съответно били убивани; а Исус от Назарет бил разпънат на кръст като невярващ богохулник от евреите.

Съществува един чисто формален Атеизъм, който представлява отричане на Бога по фразеология, но не в действителност. Човек казва, Няма Бог; т.е. няма Бог, който да е произлязъл сам от себе си или който никога не е произлязъл, а винаги е Бил и преди това е Бил, който е причината за съществуванието, който е Умът и Провидението на Вселената; и така редът, красотата, хармонията на света на материята и ума не посочват никакъв план или цел на Божеството. Но, казва той, Природата, - като с това обозначава цялото сумирано съществувание, - е тази, която е могъща, активна, мъдра и добра; Природата произлиза от самата себе си, или винаги е била, и преди това е била, причината на собственото си съществуване, умът на Вселената и Провидението на самата себе си. Очевидно има план и цел, по които са произведени редът, красотата, и хармонията; но всичко това е планът и целта на природата.

В такива случаи, абсолютното отричане на Бога е единствено формално и не е реално. Допускат се качествата на Бога и се потвърждава, че те са реални; и единствено става дума за промяна на наименованията да наречем притежателя на тези качества Природа, а не Бог. Истинският въпрос е, независимо дали съществуват такива Качества, както наричаме Бог; а не под какво конкретно наименование ще обозначим Качествата. Един човек може да нарече сумата от тези Качества Природа; друг, Небеса; а трети, Вселена, четвърти Материя; пети, Дух, шести Бог, Теос, Зевс, Алфадир, Алах или както той сметне за уместно. Всички признават съществуването на Съществото, Силата или Енс, наричано под толкова различни наименования. Наименованието е от най-малко значение.

Действителният Атеизъм е отричането на съществуването на който и да е Бог, на действителността на всички възможни идеи за Бога. Той отрича, че има само един Ум, Интелект или Енс, който е Причината и Провидението на Вселената и че за всяко Нещо или за което и да било съществуване, Душа, Дух или Битие, което умишлено или интелигентно произвежда Реда, Красотата и Хармонията им и постоянните и редовните им режими на функциониране. Той трябва по необходимост да отрече, че има някакъв закон, ред или хармония в съществуването или постоянен режим на функциониране в света; защото е абсолютно невъзможно за което и да било човешко създание на измисли, колкото и да претендира, че прави това, освен като последствие на действието на Интелекта; което действително е онова неизвестно нещо, съществуването на което те единствено доказват; в противен случай като причината за тях, а не нещо изобщо; обикновено наименование за цялостната им непознаваема причина.

Истинският атеист трябва да отрече съществуването на качествата на Бога, да отрече, че има ум на или във Вселената, някакво съзнаващо мислите си Провидение, каквото и да било Провидение въобще. Той трябва да отрече, че има Битие или Причина за Крайните неща, което е съзнателно могъщо, мъдро, справедливо, любящо и вярно на себе си и на собствената си природа. Той трябва да отрече, че има някакъв план във Вселената или в някоя нейна част. Той трябва да твърди или че материята е вечна, или че се е породила сама от себе си, което е абсурдно, или че тя се е породила от Интелект, или най-малкото от Причина; и след това да признае Бог. Без съмнение извън обхвата на способностите ни е да си представим как е произлязла материята - как е започнала да съществува в пространството, където преди това не е имало нищо или е бил единствено Бог. Но също така е извън обсега на способностите ни да си представим вечното и непороденото. Да смятаме, че е вечна, без мисъл или воля; че специфичните ù форми, семена, скали, дървета, хора, слънчевата система, всичко това се е появило без предумисъл за планирането или пораждането им, “случайно” или “непредвидено натрупване на атоми” на материята, която няма мисъл или воля; и това, че те посочват липса на ум, липса на план, цел, провидение, е абсурдно. Не трябва да се отрича съществуването на това, което разбираме под ум, план, цел, Провидение; но да се настоява, че тези думи имат някакво друго значение, различно от това, което им е придала човешката раса: ще означава непознато нещо, за което човешката раса не е измислила наименование, защото не разполага с нито една възможна представа за такова неща. Или никога не е имало такова нещо като “план” и думата е безсмислица, или Вселената съществува съобразно определен план. Думата никога не е означавала, и никога не може да означава някакво друго нещо, различно от това, което представя Вселената. Така е и с думата “цел”; така е и с думата “Провидение”. Те не означават нищо, или поне единствено това, което доказва Вселената.

Скоро било установено, че отричането на Съзнателна Сила, причината на човека и на живота му, на Провидението, на Ума и Интелекта, който подрежда хората по отношение на света, и света по отношение на хората, не удовлетворява желанията на човешката природа или не обяснява фактите на материалната природа. Не било нужно много време да се намери отговор, като се каже, ако изобщо някога това е било казано, че Вселената се носи в празното пространство и нито тя, нито някой разум в нея или извън нея, е знаел как произхожда тя, накъде отива, или къде се намира; че човек се носи във Вселената, като е слабо запознат с местоположението ù, не е знаел нищо за това откъде произхожда тя или накъде отива; че не е имало нито един Разум, нито едно Провидение, нито една Сила, които да са били по-добре запознати с това; нищо, което да е водело и ръководело човека в този негов ход или да е ръководело Вселената в обърканата загуба на Време. Да се каже на мъж и жена, “Вашият героизъм, смелостта ви, себеотрицанието ви, всичко това е едно нищо: благородството ви няма да ви доведе до добро: вие ще умрете, а благородството ви няма да послужи на човечеството; защото няма план или ред във всичките тези неща; всичко идва и си отива по непредвиденото струпване на атомите;” това не е удовлетворявало, нито някога ще удовлетвори човешкия разум за дълго.

Наистина теорията на Атеизма никога не е била изречена. Казва се: “Смъртта е краят: това е свят без Бог; ти си тяло без душа: Има тук, но няма Тук след това за теб; има Земя, но няма Небе. Умри и ще се върнеш при праха си. Човек се състои от кокали, кръв, черва и мозък; умът е материя: няма душа в мозъка, няма нищо друго, освен нерви. Можем да видим целия път до една малка звезда в мъглявината на пояса на Орион; толкова далечна, че ще дава светлина на земята още хиляди милиони години, като пътува със скорост от дванадесет милиона мили в минута. Няма Небе на тази страна: виждаш целия ù път; на Небето няма нито едно петънце; и мислиш ли, че има нещо отвъд нея; и ако е така, кога би могъл да го достигнеш? Няма Провидение. Природата е непредвидено натрупване на атоми; мисълта е непредвидена функция на материята, непредвиден резултат на непредвиден резултат, шанс, изстрелян от великото оръдие на ветровете на Вселената, случайно заредено, случайно насочено и случайно изстреляно. Нещата се случват; те не се подреждат. Има късмет и има лош късмет; но няма Провидение. Умри в прахта!” Удовлетворява ли всичко това човешкия инстинкт за безсмъртие, който ни кара винаги да копнеем, с непроизносим копнеж, да се съединим с близките си, които са си отишли преди нас и на човечеството, за вечен живот? Удовлетворява ли то силния ни глад и жажда за безсмъртие, нетърпеливият ни копнеж да се доближим до и да узнаем повече за Вечната причина на всички неща?

Хората никога не са били доволни да вярват, че няма разум, който да мисли за човека, че не съществува съзнание, което да привежда в действие вечните закони, че няма сърце, което да обича тези, които нищо от земята не обича и за които нищо не се грижи, че няма воля на Вселената, която да поведе нациите по пътя на мъдростта, справедливостта и обичта. Историята не е – Слава Богу! Ние знаем, че не е, - случайното натрупване на събития, нито Природата е струпване на атоми. Не можем да вярваме, че няма план, нито цел в природата, които да ръководят излизането и влизането ни: че съществува могъщо движение, но то не отива наникъде; че цялата красота, мъдрост, привързаност, справедливост, моралност в света е случайност и може още утре да приключи.

По цял свят има героизъм, невъзнаграден или заплатен с мизерия; пороци на троновете, корупция на височайши места, благородство в бедността или дори във веригите, блага преданост на жена, възнаградена от брутално пренебрежение и насилие; навсякъде съществуват лишения, злочестина, свръх работа и ниско заплащане. Да добавим тези към кредото на атеиста, - тяло без душа, земя без небе, свят без Бог; и в какъв хаос бихме превърнали този свят!

Интелектът на Атеиста ще намери материя навсякъде; но не и Причиняващ и Осигуряващ Разум: но моралният му усет няма да намери Безпристрастна Воля, няма да намери Красота или Морално Съвършенство, няма да намери Съзнание, което да задействува справедливостта в непроменливия закон на правото, няма да намери духовен Орден или духовно Провидение, а единствено материална Съдба и Шанс. Привързаността му ще намери единствено ограничени неща, които да обича; и за тях мъртвите, обичани и починали вчера, приличат на онази дъга от онази същата отминала вечер, която се е появила за миг и след това изчезнала. Душата му, отлитаща през безкрайното пространство и усещайки тъмнината с крилата си в търсене на Душата на всичко, която едновременно е Разумът, Съзнанието и Сърцето на всичко, което е, няма да намери Бог, а Вселена, цялата съставена от безредие; Няма Безгранично, няма Разум, няма Сърце, няма Душа на нещата; няма нищо, пред което да благоговеем, да почитаме, да боготворим, на което да се доверим; има единствено една Грозна Сила, чужда и непозната за нас, която поразява онези, които обичаме и ни превръща в обикновени червеи върху горещия пясък на света. Няма глас, който да говори от Земята, за да го утеши. Тази велика земя, която поглъща малките си, е жестока майка – тя представлява една сила и нищо повече. Няма да ни се усмихне добродушното Провидение от небето през всичките му хиляди звездни очи; и в бури зловредно насилие, с меч светкавица, ще прободе тъмнината, в търсене на хора за убиване.

Няма човек, който да е бил или някога да може да бъде доволен от това. Доказателствата на Бога са толкова дълбоко разорани в Природата и толкова дълбоко втъкани в структурата на тъканта на човешката душа, докато Атеизмът никога не се е превърнал във вяра, въпреки че понякога е приемал формата на теория. Религията е естествена за човека. Той инстинктивно се обръща към Бог, боготвори го и разчита на Него. В Небесната Математика, написана на величествените диаграми на огъня, той вижда безкрайните законодателство, ред, красота, хармония: той вижда същото в етиката на малките нации, които населяват мравуняците; в цялата Природа, оживена или не, той вижда доказателствата на един Замисъл, Воля, Интелект и Бог, - на благотворителен и любящ Бог, а така също мъдър, милосърден, снизходителен и могъщ.

За човека, заобиколен от материалната Вселена и съзнаващ влиянието, което материалната околна среда упражнява върху сполуките му и настоящата му съдба; - за човека, винаги изправен пред блясъка на звездните небеса, редовното маршируване на сезоните, явленията на слънчевия изгрев и изгрева на луната и всички доказателства за интелект и замисъл, които навсякъде са го притиснали и завладели, всички въобразими въпроси по отношение на природата и причината за тези явления, които постоянно се повтарят, и които трябва да бъдат решени, и които отказват да бъдат изпратени без отговор. И все пак, след изтичането на много епохи, същите тези въпроси продължават да упражняват натиск върху човешкия разум и искат да им се намери отговор – може би те все още продължават напразно да го търсят.

Да се отправим към периода, когато човекът престанал да гледа на отделните части и отделни сили на Вселената като на богове – когато той започнал да гледа на нея като на едно цяло, още от началото му хрумнал този въпрос, като настоявал за отговор: “Тази материална Вселена сама по себе си ли е възникнала или е била създадена? Тя вечна ли е или е произлязла отнякъде?”

И тогава в човешкия ум последователно се появили тези други въпроси:

“Тази материална Вселена обикновена съвкупност от случайни комбинации на материята ли е или е резултат от работата на интелект, действайки по план?

“Ако има такъв Интелект, какъв е той и къде е той? Самата материална Вселена интелигентно същество ли е? Тя подобна на човека ли е, с тяло и душа? Действува ли Природата върху себе си или съществува Причина отвъд нея, която въздейства върху нея?

Ако съществува физически Бог, отделен от материалната Вселена, който е създал всички неща, като той самият не е създаден, той осезаем ли е или не е осезаем, материален ли е или духовен, душата на Вселената ли е или е напълно отделен от нея? И ако Той е Дух, какво тогава представлява Духът?

“Било ли е Върховното Божество активно или пасивно преди сътворението; и ако е било пасивно по време на една предишна вечност, каква необходимост от характера Му най-сетне го е накарала да създаде света; или това е било чисто и просто една прищявка без мотив?

“Материята съ-съществувала ли е с Него или е абсолютно създадена от Него от нищото? Той ли я е създал или само я е моделирал, оформил и изработил вече съществуващ хаос, съ-съществуващ с Него самия?

“Божеството директно ли е създало материята или сътворението е било дело на по-нисши божества, еманации от Него самия?

“Ако той е добър и справедлив, откъде идва факта, че познавайки всичко предварително, Той е допуснал съществуването на тъга и злини; и как да се примири с доброжелателността и мъдростта му преуспяването на пороците и злочестините на добродетелта в този свят?”

И тогава, както и на самия човек, отново хрумнали тези други въпроси, както те продължават да хрумват на всички нас:

“Какво е това в нас, което ни кара да мислим? Мисълта обикновен резултат на материалната организация ли е; или в нас съществува душа, която мисли, отделна от и обитаваща тялото? Ако последното е вярно, тя вечна несътворена ли е; и ако последното е вярно, как е била създадена тя? Тя различна ли е от Бога или е отделена от Него? Тя вродено безсмъртна ли е или е такава единствено по предназначение, защото Бог е пожелал така да бъде? Тя трябва ли да се върне при Него и да се съедини с Него, или трябва вечно да съществува отделно от Него, с настоящата си самоличност?

“Ако Бог е предвидил или предварително уредил всичко, което се случва, как разполага човекът със свобода на волята, или най-малкото с контрол върху обстоятелствата? Как може да се направи нещо срещу волята на Неограниченото Всемогъщество; и ако всичко е направено според тази воля, как съществуват неправдата или злото, които Неограничената Мъдрост и Неограничената Власт не са избрали да предотвратят?

“Каква е основата на моралното законодателство? Бог ли го е въвел в сила заради собственото Си удоволствие; и ако е така, кога ще Му достави удоволствие да го отмени? Кой ще ни увери, че Той няма да го отмени и да превърне правдата в неправда, а добродетелта в порок? Или пък моралното законодателство необходимост от собствената Му природа ли е; и ако е така, кой го е привел в действие; и това не предявява ли сила, подобна на старата Неизбежност, която е по-висша от Божеството?”

И скоро след тях идва големият въпрос за Другия свят, за другия Живот, за Съдбата на душата; и хиляди други второстепенни и странични въпроси свързани с материята, бъдещето и Бога, довели до развитието на всички системи на философията, цялата метафизика и цялата теология от сътворението на света.

Вече разработихме до известна степен мислите на древния философски разум за тези велики въпроси. Вече положихме усилия да те запознаем с доктрината за еманация на Гностиците и Ориента. Срещнахме те лице в лице с Кабалистите, Есенеите и Фило Евреинът. Показахме ти и как голяма част от древната митология е била извлечена от ежедневните и повтарящи се небесни явления. Показахме ти древните идеи, с които те са се опитвали да си обяснят съществуването и широкото разпространение на злото; и до известна степен те запознахме с метафизическите им идеи по отношение на природата и характера на Бога. Още повече предстои да се извърши, отколкото е в наша власт да сторим това. Застанали сме на стабилния бряг на великия океан на Времето. Пред нас се разпростира повишаващата се загуба на необятното Минало; и вълните му, както се надигат пред краката ни заедно с искрящата полегатост на жълтите пясъци, от време на време ни донасят от дълбините на необятния океан, една раковина, няколко образци водорасли, грубо откъснати от стъблата си, заоблено камъче; и това е всичко; за всички обширни ценности на древната мисъл, които лежат погребани там, с могъщата анатема на необятния океан, който винаги и завинаги гърми над тях.

Нека още веднъж и за последен път по брега на този велик океан да съберем още малко реликви от Миналото и да послушаме могъщите му гласове, както идват до нас, с откъслечна музика, с начупен и прекъснат ритъм, нашепнвайки ни от великото лоно на Миналото.

Ритуали, кредо и легенди изразяват пряко или символично някоя водеща идея, според която се предполага, че Мистериите на Битието се обясняват в Божествеността. Комплицираността на митичните генеалогии са практическо потвърждаване на мистериозната природа и характер на Всемогъщата Божественост, излагащи в красивите си, но неефективни образи първите усилия на разума да общува с природата: цветята, които лежат въображаеми разпръснати пред младежките стъпки на Душата, когато тя за пръв път се отправила в преследване на безсмъртния обект на обичта си. Теории и идеи, в цялото им разнообразие на истина и лъжливост, са малко или много един ефикасен механизъм, насочен към една и съща цел. Всяка религия в зората си е била зародиш на философия или опит да се тълкува непознатото от разума; и единствено когато философията, която по същността си е напредък, надраснала първите си придобивки, тогава религията се отделила, високо ценейки изоставените от философията идеи. Отделена от философията, тя станала арогантна и фантастична, като открито заявява, че вече е постигнала това, което някога напразно се е стремял да постигне по-автентичният ù представител; и откривайки, посредством посветеността ù и Мистериите всичко, което изглеждало необходимо на ограничения ù поглед, за да се възстанови благополучието на човечеството, средствата за пречистване и изкупление, церовете за изцеление на заболяванията, средствата за лечение на нарушенията на душата и за умилостивяване на боговете.

Защо трябва да се опитваме да ограничим идеята на Върховния Разум в рамките на произволна бариера или да изключим от ограниченията на истинността схващането за Божеството, което, ако е несъвършено и незадоволително, може да е единствено малко повече такова, отколкото наше собствено? “Наименованието на Бога,” казва Хобес, “се използва не за да ни накара да си Го представим, защото Той е невъобразим, а за да можем да Го почитаме.” “Вярвайте в Бога и го почитайте,” казва Гръцкият Поет, “но не Го разследвайте; запитванията ви са безплодни, не се старайте да откриете кой е Бог; защото, с желанието си да го опознаете, вие Го обиждате, обиждате този, който е избрал да остане неизвестен.” “Когато се опитваме,” казва Фило, “да разследваме същността на Абсолютното Същество, ние попадаме в бездната на недоумението; и единствената изгода, която може да се извлече от такива разследвания, е убеждаването в абсурдността им.”

И все пак, човекът, въпреки че е невежа по отношение на състава на прахта, по която той тъпче, е дръзнал и все още се осмелява да размишлява върху природата и характера на Бога, и догматично да определи във вероизповедания този предмет най-малкото в рамките на обхвата на способностите си; и дори да мрази и преследва онези, които не желаят да приемат възгледите му като автентични.

Но въпреки че познанието на Божествената Същност е невъзможно, формираните в тази връзка идеи представляват интерес, като показатели за интелектуалното развитие. Историята на религията е историята на човешкия разум; а сформираната от него представа за Божеството, винаги е в точно взаимоотношение с моралните му и интелектуални постижения. Едното е показателят и мярката на другото.

Отрицателната представа за Бог, който се състои от абстрахирането на посредственото и ограниченото е, според Фило, единственият начин, по който е възможно човек достойно да разбере характера и природата на Бога. След изчерпване на разновидностите на символизма, ние противопоставяме Божественото Величие на човешката нищожност и използваме очевидно положителни изрази, такива като “Безкрайното” (Неограниченото), “Всемогъщият”, “Всемъдрият”, “Всевишният”, “Вечният” и други подобни; които в действителност означават единствено отричането, по отношение на Бога, на онези граници, които ограничават човешките способности; и по този начин, ние се задоволяваме с наименование, което е обикновен конвенционален признак и признание на невежеството ни.

Еврейското חךחי и Гръцкото То ON изразявали абстрактното съществуване, без външна проява или развитие. Дефинициите “Бог е сфера, чийто център е навсякъде, и чиято периферия е никъде”; “Бог е този, който вижда всичко, като Той самият остава невидим:” и най-накрая, тази на Проклус и Хегел – To mh on - този, който няма външно и позитивно съществуване”, от същия характер. Повечето от така наречените идеи или дефиниции на “Абсолютното” са единствено колекция от отрицания; от които, тъй като те нищо не утвърждават, нищо не се научава.

Бог бил за пръв път разпознат в небесните тела и в елементите. Когато съзряло съзнанието на човека за собствената му интелектуалност и той се убедил, че вътрешната способност на мисълта е нещо по-неуловимо от дори най-неуловимите елементи, той прехвърлил това ново схващане на предмета на боготворенето си и обожествил умствен принцип вместо физически такъв. Във всеки отделен случай той си представя Бога като подобие на собствения си образ; защото каквото и да направим, най-висшите усилия на човешката мисъл не могат да си представят нищо по-възвишено от господството на интелекта; и така той винаги се връща до определен познат тип възвеличано човечество. Той отначало обожествява природата и след това себе си.

Вечният стремеж на религиозната емоционалност в човека трябва да се обедини с Бога. В най-ранното си развитие, желанието и осъществяването му били едновременни, посредством безрезервна вяра. В пропорция на възвеличаването на представата за Божеството била изоставена идеята за присъствието Му или близостта Му до Земята; и трудността на разбиране на Божественото Управление, заедно с поразяващите суеверни злини, изложили на опасност вярата в него.

Дори светлините на Небето, които като “ярки властелини на небето” били преди това бдителни ръководители на икономиката на Земята, а сега светят мъждиви и отдалечени и Уриел вече не се спуска по слънчев лъч. Но действителната промяна е в прогресивното издигане на собствените способности на човека, а не в Божествената Природа; както Звездите не са по-отдалечени сега, отколкото когато се предполагало, че те си почиват на плещите на Атлас. И все пак слабо чувство на разочарование и унижение съпътствали първото пробуждане на душата, когато разумът, поглеждайки нагоре към Божеството, бил поразен от шеметното усещане, че е паднал.

Но надеждата се възражда в безнадеждността; и всяка нация, която някога е напредвала отвъд най-елементарните концепции, е усещала нуждата да направи опит да запълни бездната, действителна или въображаема, като отделя човека от Бога. Да направи това било великата задача на поезията, философията и религията. Оттук персонификациите на Божиите атрибути, развития и прояви, като “Сили”, “Интелекти”, “Ангели”, “Еманации”; през които и оракулската способност в самия себе си, човекът могъл да се постави в общуване с Бога.

Различните рангове и санове на митическите същества, които Персийците, Индийците, Египтяните или Етруските си представяли като председателствуващи над различните сектори от природата, участвали в схема, чиято цел е да доведе човек по-близо до Божеството; най-накрая те отстъпили пред аналогичния, макар и по-малко образен символизъм; и Божествата и Демоните на Гърция и Рим, били увековечени единствено с промяна на наименованията, когато ранговете, които заемали, били прехвърлени и променени на Светци и Мъченици. Опитите, с които разумът понякога полагал старание да измери и обхване неизвестното с моста на метафизиката, такива като идеалистичните системи на Зороастър, Питагор и Платон, били единствено по-изискана форма на поетични илюзии, удовлетворяващи плебеите; и човек продължавал да гледа назад с копнеж към изгубените златни векове, когато предците му общували лице в лице с Боговете; и се надявал, че като умилостиви Небесата, ще може да ускори подновяването им на островите на Далечния Запад, под скиптъра на Кронос или в централизацията на политическата власт в Йерусалим. Пламенната му надежда преодоляла дори ужасите на гроба; защото Божествената власт била толкова безкрайна, колкото човешките надежди и се предполагало, че Египтянинът, надлежно погребан в Либийските катакомби, е вече на път към благоприятното си жилище под ръководството на Хермес, за да получи там съвършено общуване и повторно обединяване с Бога.

Спомняйки си това, което вече сме казали някъде другаде във връзка със старите идеи по отношение на Божеството и повтаряйки го, колкото е възможно по-малко, нека още веднъж да се поставим във връзка с Древния поетичен и философски разум и да се постараем да научим от него какво е мислел той и как е разрешил големите проблеми, които винаги са измъчвали човешкия интелект.

Разделянето на Първата и Върховна Причина на две части, едната Активна, а другата Пасивна, Вселената Действена и Търпелива или хермафродитния Бог-Свят, е една от най-древните и широкоразпространени догми на философията или природната теология. Почти всеки древен народ ù е определил място в боготворенето, мистериите и церемониите си.

Оцелус Луканус, който изглежда е живял малко след Питагор, отворил свое училище в Италия, петстотин или шестстотин години преди нашата ера и по времето на Солон, Тал и другите Мъдреци, които били учили в Училищата на Египет, не само признава вечността на Вселената и божествения ù характер като непроизведено и неразрушимо същество, но също така различаването на Активната и Пасивната каузи в това, което той нарича Великото Цяло или единичното хермафродитно Същество, което обхваща всички съществувания, а така също причините и следствията; и което е редовно подредена система, съвършена и пълна, на всички Природи. Той добре е разбирал разделителната линия, която разделя вечното едно и също съществуване от това, което се променя; природата на небесните от тази на земните тела, тази на причините от тази на следствията, тази, която е от това, което единствено Става – различаване, което естествено е поразявало всеки мислещ човек.

Няма подробно да цитираме изразеното от него. Небесните тела, смятал той, са първите и най-благородните; те се движат сами по себе си и винаги се въртят, без да променят формата или същността си. Огънят, Земята и въздухът непрекъснато и непрестанно се променят, като не променят мястото, а само формата си. Тогава, както във Вселената, има зараждане и причина на зараждането – както има зараждане винаги, когато има промяна и изместване на частите, и причина, където има стабилност на природата, като очевидно тя принадлежи на това, което е причина за зараждането, да се движи и да действа, а на получателя, да се направи и приведе в движение. Според неговите възгледи всичко над Луната било жилище на боговете; а всичко под нея - жилище на Природата и разногласие; това задвижва разпадането на направените неща; онова, води до произвеждането на онези, които сега се правят. Както светът е непроизведен и неразрушим, както той няма начало и няма да има край, по необходимост принципът, който задвижва зараждането в друг, различен от самия себе си, и онзи, който го задвижва в самия себе си, съ-съществуват един с друг. 

Първият обхваща всичко над Луната, и особено Слънцето: последният е намиращият се под Луната свят. От тези две части, едната активна, другата пасивна – едната божествена и винаги една и съща, другата смъртна и вечно променяща се, е съставено всичко това, което наричаме “светът” или “вселената”                                 

Тези принципи били в хармония с принципите на Египетската философия, които твърдели, че човекът и животните винаги са съществували заедно в света; че те били неговите следствия, самият вечен живот. Главните подразделения на природата в активна и пасивна причини, системата ù на зараждане и разрушение и координирането на двата велики принципа, Небе и земя, обединяващи се, за да сформират всички неща, според Оцелус, щели винаги да продължат да съществуват. “Достатъчно”, заключава той, “що се отнася до Вселената, заражданията и разрушенията, извършени в нея, начинът, по който тя съществува сега, начинът, по който винаги ще продължи да съществува, с вечните качества на двата принципа, единият - вечно движещ се, другият - вечно задвижван; единият - винаги ръководещ, другият - винаги ръководен.”

Такава е в кратко резюме доктрината на този философ, чиито творби са едни от най-древните, оцелели до наше време. Предметът, който е третирал, заемал по негово време умовете на всички хора: поетите възпявали космогониите и теогониите, а философите пишели трактати за зараждането на света и елементите на състава му. Космогонията на евреите, приписана на Мойсей; тази на финикийците, приписана на Санкониатон; тази на гърците, съставена от Хезиод; тази на египтяните, Атлантците и жителите на остров Крит, запазена от Диодор Сицилус; фрагментите на теологията на Орфей, разделена между различни писатели; книгите на Персийците или техния Боунденеш; тези на Индусите; традициите на китайците и народа на Макасар; космогонните песнопения, които Виргилий поставя в устата на Иозаз в Картаген; и тези на стария Силенус, първата книга на Метаморфозите на Овидий; всички те свидетелстват за античността и универсалността на тези фикции, що се отнася до произхода на света и причините за сътворението му.

Начело на причините за сътворението на природата, били поставени Небето и Земята; и най-очевидните части от всяко, Слънцето, Луната, фиксираните звезди и планети, и над всичко, зодиака, сред активните причини за зараждането; а сред пасивните, няколкото елемента. Тези причини били не само класифицирани в прогресивния ред на енергията им, като Небето и Земята оглавявали съответните списъци, но също така отделните полове били по някакъв начин приписвани на тях, и характеристики, аналогични на начина, по който те си съдействат в универсалното зараждане.

Доктрината на Оцелус била всеобщата навсякъде доктрина,  естествено допадаща на всички, които правели едно и също разграничение. Египтяните правели това, избирайки онези животни, при които те признавали тези емблематични качества, за да символизират двойствения пол на Вселената. Техният Бог Кнепф, от чиято уста се подава Орфическото яйце, от което авторът на Клементинските Признания предизвиква появяването на хермафродитна фигура, обединяваща в себе си двата принципа на които са форми Небето и Земята и които влизат в организацията на всички същества, пораждащи небето и Земята с натрупването си, предоставя им още един символ за двойната сила, активна и пасивна, който древните хора виждали във Вселената и който те символизирали с яйцето. Орфей, който учил в Египет, заимствувал от теолозите на тази страна мистериозните форми, под които била забулена науката за природата и пренесъл в Гърция символичното яйце, с разделянето му на две части или причини, представени от хермафродитното същество, което се появява от него и от което са съставени Небето и Земята.

Брахмините на Индия изразявали същата космогонна идея със статуя, представителка на Вселената, обединяваща в себе си двата пола. Мъжкият пол предлагал образа на Слънцето, центъра на активния принцип, а женският пол - този на Луната, в сферата на който, придвижвайки се надолу, започва пасивната част на природата. Фалусът, символът на Бога Шива, който до наши дни е благоговеел пред Индийските храмове, които не са нищо друго, освен свързването на органите на зараждането на двата пола, бил символът на същата идея. Индусите винаги силно са благоговеели пред този символ на вечно-репродуктивната идея. Гърците освещавали същите символи на универсалната плодотворност в Мистериите си; и те били изложени в светилищата на Елевзин. Те се появяват сред скулптурните орнаменти на всички Индийски храмове. Тертулиян обвинява Валентинианците за това, че са приели обичая да ги почитат и да благоговеят пред тях; обичай, казва той, въведен в Гърция от Мелампус от Египет. Египтяните осветили Фалуса в Мистериите на Озирис и Изида, както научаваме от Плутарх и Диодорус Сикулус; а последният ни уверява, че тези символи не са били осветени единствено от Египтяните, а от всички хора. Те със сигурност са били такива сред Персийците и Асирийците; и навсякъде били считани като символични за генеративната и продуктивната сили на всички живи същества. В онези ранни векове творенията на Природата и всички нейни фактори били свещени, подобно на самата нея.

За съюза на Природата със самата себе си е целомъдрен брачен съюз, в който съюзът, сключван между мъж и жена, е бил природен образ, а органите им били изразен съюз на двойната енергия, проявяваща се в Небето и Земята, които се обединяват заедно, за да породят всички същества. “Небесата,” казва Плутарх, “изглеждали на хората, като че ли изпълнявали функциите на баща, а Земята - на майка. Първото оплождало Земята с обогатяващите дъждове, а Земята, получавайки ги, ставала плодородна и раждала.” Небето, което покрива и отвсякъде обгръща Земята, е могъщият ù съпруг, който се обединява с нея, за да я направи плодородна, без което тя би отмалявала във вечен стерилитет, погребана в сенките на хаоса и на нощта. Съюзът им е техният брак; произведенията или частите са децата им. Небесата са нашият Баща, а Природата - великата Майка на всички нас.

Тази идея не била догмата на единична секта, а общото мнение на всички Мъдреци. “Природата била разделена,” казва Цицерон, “на две части, едната активна, а другата, която се поддава на това действие, което тя получава и което тя модифицира. Първата се считала за Сила, а последната - за материал, върху който тази Сила упражнявала натиск.” Макробиус повторил почти буквално доктрината на Оцелус. Аристотел нарекъл Земята плодотворна майка, заобиколена с въздух от всички страни. Над нея било Небето, жилището на боговете и на божествените звезди, а субстанцията му е от етер или огън, който непрекъснато се движи на кръгове, божествени и нетленни и който не е предмет на промяна. Под него, природата и елементите, променчиви и смъртни.

Синезий казва, че в частите на Вселената били предизвикани зараждания, които ние населяваме; докато причината на заражданията се криела в частите над нас, спускащи към нас ембрионите на получените оттук долу следствия. Проклус и Симплициус, считали Небесата за Активната Причина и Бащата по отношение на Земята. Първият казва, че Светът или Цялото е единствено Животно; това, което се извършва в него, се извършва от него; същият Свят действа и действа върху себе си. Той го разделя на “Небе” и “Зараждане”. В предишния, казва той, са заложени и подредени консервативните причини на зараждането, контролирани от Духовете и Боговете. Земята или Рея, винаги асоциирана със Сатурн в произвеждането, е майка на следствията, на които Небето е Баща; утробата или лоното, получаващо плодотворната енергия на Бога, който поражда епохите. Великото дело на зараждането, казва той, се задействува първично от действието на Слънцето и вторично - от това на Луната, така че Слънцето е примитивният източник на тази енергия, както бащата и главният от мъжките богове, сформиращи този двор. Той следва действието на мъжкия и женския принципи през всичките части и подразделения на природата, като приписва на предния произхода на стабилността и самоличността, а на последния, този на разновидността и подвижността. Небето е за Земята, казва той, както мъжът - за жената. Движението на небесата е това, което с въртенето си е предоставило зачатъчни стимули и сили, чиито еманации, получени от Земята, я правят плодотворна и я карат да произвежда животни и растения от всякакъв вид.

Фило казва, че Мойсей признавал тази доктрина по две причини - активна и пасивна; но накарал първата да пребивава в Разума или Интелекта, външни по отношение на материята.

Древните астролози разделили дванадесетте знака на Зодиака на шест мъжки и шест женски и им приписали шест мъжки и шест женски Велики Богове и Богини. Небето и Земята, или Уранос и Ге, били сред най-древните нации, първите и най-древни Божества. Срещаме ги във Финикийската история на Санхониатон и в Гръцката Генеалогия на Боговете, дадена от Хезиод. Те навсякъде се женят, и със съюза си произвеждат по-късно Боговете. “В началото,” казва Аполодурос, “Уранос или Небето било Господарят на цялата Вселена: то си взело Ге или Земята за жена и имало много деца от нея.” Те били първите Богове на жителите на остров Крит, и под други наименования на Арменците, както научаваме от Беросус и от Панкая, остров на юг от Арабия, както научаваме от Евхемерус. Орфей направил Божеството, или “Великото Цяло”, мъжко и женско, защото, казал той, то не би могло да произведе нищо, освен ако не обедини вътре в себе си продуктивната сила на двата пола. Той нарекъл Небето Пангенетор, Бащата на всички неща, най-древното от Съществата, началото и краят на всичко, съдържащо в Себе си нетленната и неуморителна сила на Неизбежността.

Същата идея била получена в примитивния Север на Европа. Скитите направили Земята съпруга на Юпитер; а Германците я обожавали под наименованието Херта. Келтите боготворели Небето и Земята и казвали, че без първото, последната щяла да е стерилна, а след брака им те произвели всички неща. Скандинавците тачели Бьор или Небето и му дали Фуртур за негов син, а Земята - за негова съпруга. Олаус Рудбек добавя, че предците им били убедени, че Небето сключило брак със Земята и по този начин обединило силите си с нейните, като създало животните и растенията. Този брак на Небето и Земята произвело Азес, известните в теологията на Севера. В теологията на Фригийците и Лидийците, Асиите били родени от брака на Върховния Бог със Земята, а Фирмикус ни уведомява, че Фригийците приписвали на Земята надмощие над другите елементи и я считали за Великата Майка на всички неща.

Виргилий възпява оплодяването на радостната земя от Етер (небето), съпруга ù, който се спуска над лоното ù, оплождайки я с дъждовете си. Колумела възпява любовта на Природата и бракът ù с Небето, ежегодно консумиран през приятното пролетно време. Той описва Духът на Живота, душата, която оживява света, запалена от страстта на Любовта, обединявайки Природата и себе си, като тя самата е част от Природата и запълва лоното си с нови произведения. Той нарича този съюз на Вселената със самата себе си, това взаимодействие на два пола “великите Тайни на Природата”, “Мистериите на Съюза на Небето със Земята, изобразен в Свещените Мистерии на Атис и Бакхус.”

Варо ни разказва, че великите Божества боготворени в Самотрака, били Небето и Земята, считани за Първопричини или Първични Богове, и като мъжка и женска действащи сили, като едната носи спрямо другата взаимоотношенията, които Душата и Принципът на Движението носят по отношение на тялото или материята, която ги приема. Тези са били боговете, почитани в Мистериите на този Остров, както са били и в оргиите на Финикия.

Навсякъде свещеното тяло на Природата било покрито с воала на алегорията, който го скривал от непосветените, и му позволявал да бъде видяно единствено от Мъдреца, който бил смятан за достоен да бъде предмет на проучването и разследването му. Тя се показвала на единствено на онези, които я обичали по дух и наистина, и изоставяла безразличните и небрежните на греховност и невежество. “Влъхвите на Гърция,” твърди Пусаниас, “никога не са писали другояче, освен по енигматичен начин, те никога не са писали естествено и директно.” “Природата,” казва Философът Салуст, “трябва единствено да се възпява на език, който имитира тайната на процесите и операциите ù. Тя самата е енигма. Ние виждаме единствено тела в движение; силите и мотивите, които ги задвижват, са скрити от нас.” Поетите, вдъхновявани от Божествеността, най-мъдрите философи, всички теолози, най-висшите по ранг на посветеността и Мистериите, дори боговете, произнасящи пророчествата си, са заимствували фигуративния език на алегорията. “Египтяните,” казва Проклий, “са предпочитали онзи начин на учение и са говорили за великите тайни на Природата, единствено в митологични енигми.” Гимнософистите на Индия и Друидите на Галия придали на науката същия енигматичен език, и в същия стил писали Йерофантите на Финикия.

Подразделянето на нещата в активната и пасивната причина води до това на двата Принципа на Светлината и Тъмнината, свързани с и кореспондиращи с него. Защото Светлината идва от ефирната субстанция, която съставлява активната причина и тъмнината от Земята или грубата материя, която съставлява пасивната причина. В Хезиод, Земята, чрез съюзяването си с Тартарус, поражда Тифон, Върховният на Силите или Духовете на Тъмнината. Но тя се обединява с Етер (Небето) или Уран, когато поражда боговете на Олимп или Звездите, децата на Звездния Уран.

Следователно естествено са били представяни две субстанции от противоположни породи, на всяка от които на свой ред бил предаван светът, като едната допринасяла за блаженството му, а другата - за злочестините му. Светлината увеличавала удоволствията си; Тъмнината ги плячкосвала: първата била негов приятел, последната - негов враг. На едната се приписвало всичко добро; на другата - всичко зло; и така думите “Светлина” и “Добро” станали синоними, както и думите “Тъмнина” и “Зло”. Изглеждало, че Доброто и Злото не можели да произлизат от един и същ източник, повече отколкото Светлината и Тъмнината, като хората естествено си представяли двете Причини или Принципи от различни природи и противоположни в следствията си, едната от които разпростира Светлина и Добро, а другата - Тъмнина и Зло върху Вселената.

Това разграничаване на двата Принципа било допускано във всички Теологии и сформирало едната от главните основи на всички религии. То навлязло като първичен елемент в свещените фабули, космогонии и Мистерии на античността. “Ние не трябва да допускаме,” казва Плутарх, “че Принципите на Вселената са безжизнени тела, както са смятали Демокрит и Епикур; нито че е организирана и подредена от единичен Разум или Провидение, суверенно над всички материя, лишена от качества, както твърдят Стоиците; защото не е възможно едно единствено Същество, добро или зло, да е причината за всичко, до такава степен, до която Бог не може по никакъв начин да е причината за каквото и да било зло. Хармонията на Вселената е комбинация от противоречия, подобно на струните на лирата, или тази на лъка, която алтернативно се опъва и след това отпуска.” “Доброто,” казва Еврипид, “никога не се разделя от Злото. Двете трябва да се смесят, за да може всичко да върви добре.” И това мнение що се отнася до двата принципа, продължава Плутарх, “е такова на цялата античност. От Теолозите до Законодателите то преминава към Поетите и Философите. Авторът му е неизвестен; но самото мнение е установено от традициите на цялата човешка раса и осветено в мистериите и жертвоприношенията на Гърците и на Варварите, където то било признато за догма на противопоставящите се принципи в природата, които, поради противоположността си, произвеждат смесица от добро и зло. Трябва да допуснем две противоположни причини, две противоположни сили, които водят, едната надясно, а другата наляво, и по този начин контролират живота ни, както и контролират земния живот, който следователно е предмет на толкова много промени и неретулярности от всякакъв вид. Защото, ако не може да има следствие без причина и ако Бог не може да е причината за Злото, абсолютно необходимо е да има причина на Злото, както има такава за Доброто.” Тази доктрина, добавя той, е общоприета сред повечето нации, и особено от тези, които разполагат с най-добра репутация за мъдрост. Всички са допуснали два бога с различни професии, като единият допуска доброто, а другият злото в природата си. Първият е наречен “Бог”, вторият “Демон”. Персийците или Зороастър нарекли първия Ормузд, а втория Ахриман; за които те казвали, че единият е в природата на Светлината, а другият в тази на Тъмнината. Египтяните нарекли първия Озирис, а втория Тифон, вечният му враг.

Евреите, най-малко сред завръщането си от Персийско пленничество, имали своето добро Божество и Дявола, лошия и злонамерен Дух, винаги противопоставящ се на Бога и Главният на Ангелите на Тъмнината, както Бог е бил по отношение на тези на Светлината. Думата “Сатана” на еврейски език означава просто “Дяволът” (Противникът).

Халдейците, казва Плутарх, имали своите добри и зли звезди. Гърците имали своя Юпитер и Плутон и своите Гиганти и Титани, на които те приписвали качествата на Змията, с които били обградени Плутон или Серапис, и формата на която били приети от Тифон, Ахриман и Сатаната на Евреите. Всеки народ имал по нещо, което е равностойно на това.

Народът на Пегу вярва в два Принципа, единият е автор на Доброто, а другият на Злото и се стреми да умилостиви последния, докато смята за ненужно да боготвори първия, тъй като той не е способен да стори зло. Народът на Ява, на Молукските острови, на Златния Бряг, Хотентотите, народът на Тенерифе и Мадагаскар, както и Дивите Племена на Америка, всички те се прекланяли пред и се стремели да предотвратят гнева и да умилостивят добрата воля на Злия Дух.

Но сред Гърците, Египтяните, Халдейците, Персийците и Асирийците доктрината на двата Принципа сформирала завършена и нормално подредена теологическа система. Тя била основата на религията на Влъхвите и на Египет. Авторът на творбата, приписвана на Оргиен, казва, че Питагор научил от Зараста, Маг във Вавилон (вероятно същият като Зердушт или Зороастър), че има два принципа на всички неща, от които единият е бащата, а другият - майката; първият, Светлината, а вторият Тъмнината. Питагор смятал, че Зависимостите на Светлината били топлината, сухотата, лекотата, бързината; и онези на Тъмнината, студа, мокротата, тежестта и бавността; и че светът води съществуването си от тези два принципа, както от мъжа и жената. Според Порфирий, той заченал две противопоставени сили, едната добра, която нарекъл Единството, Светлината, Дясното, Уравновесеното, Стабилното, Недвусмисленото; другата - зла, която нарекъл Двойното, Тъмнината, Лявото, Неуравновесеното, Нестабилното, Двусмисленото. Тези идеи той получил от Ориенталците, защото живял дванадесет години във Вавилон, където изучавал науката на Влъхвите. Варо казва, че той признавал два Принципа на всички неща – Ограниченото и Неограниченото, Доброто и Злото, Живота и Смъртта, Деня и Нощта. Бялото, смятал той било в природата на Добрия Принцип, а Черното на тази на Лошия Принцип; както Светлината и Тъмнината, Топлината и Студа, Сухотата и Мокротата, се смесвали в равностойни пропорции; че Лятото било триумфа на топлината, а Зимата на студа; че равностойната им комбинация произвеждала Пролетта и Есента, като първото произвеждало зеленината и било благоприятно за здравето, а второто, влошавало всичко, като пораждало болести. Той приложил същата идея към изгрева и залеза на Слънцето; и, подобно на Влъхвите, поддържал идеята, че Бог или Ормузд в тяло приличал на светлината, а по душа, на истината.

Аристотел, подобно на Платон, допускал принцип на Злото, живеещо в материята и във вечното ù несъвършенство.

Персийците казвали, че Ормузд, роден от чистата Светлина и Ахриман, роден от тъмнината, били вечно във война. Ормузд създал шестима Богове - Истината, Добрият Ред, Мъдростта, Богатствата и Добродетелната Радост. Тези били толкова много еманации от Добрия Принцип, толкова много благословии, дарени от него на хората. Ахриман, на свой ред, създал шест Деви, противопоставени на шестте еманации от Ормузд. След това Ормузд направил себе си три пъти по-велик от преди, слязъл толкова далеч над Слънцето, колкото Слънцето е над Земята и украсил небето със звезди, от които определил Сириус за стража или авангард: че той след това създал двадесет и четири други Божества и ги поставил в яйце, където Ахриман също поставил двадесет и четири други, създадени от него, които разчупили яйцето и по този начин смесили Доброто и Злото. Теопомпус добавя, че според Влъхвите, за два периода от три хиляди години всеки един от двата Принципа трябва да е поред победител, а другият - победен; след това още по три хиляди години за всеки те трябва да се сражават един с друг, като всеки един разрушава творенията на другия; след което Ахриман трябва да загине, а хората, в прозрачни тела, ще се радват на неизразимо щастие.

Дванадесетте велики Божества на Персийците, шестте Амшаспанди и шестте Деви марширували, като първите - под знака на Светлината, а вторите - под знака на Тъмнината, са дванадесетте Знаци на Зодиака или Месеци; шестте върховни знака, или онези на Светлината, или на Пролетта и Лятото, започващи с Овена, а шестте нисшестоящи, на Тъмнината или на Есента и Зимата, започващи с Везни, Ограниченото Време, като противопоставено от Времето без граници или Вечността, е Време, създадено и измервано от небесните завъртания. То се обхваща в период, разделен на дванадесет части, всеки един подразделен на хиляда части, наричани от Персийците години. По този начин окръжността, ежегодно пресичана от Слънцето, била разделена на 12,000 части или всеки знак на 3,000: и по този начин всяка година, Принципът на Светлината и Доброто триумфирал в продължение на 3,000 години, този на Злото и Тъмнината в продължение на 3,000 години и те взаимно разрушавали творенията си в продължение на 6,000 година или по 3,000 за всеки един: така че Зодиакът бил равностойно разделен между тях. И съответно Оцелус Луканус, ученикът на Питагор, твърдял, че основната причина на всички намиращи се под Луната земни следствия обитавали Зодиака и че от него се отделяли добрите и злите влияния на планетите, които се въртели в него.

Двадесет и четирите добри и двадесет и четирите зли Божества, затворени в Яйцето, са четиридесет и осемте констелации на древната сфера, равностойно разделени между царствата на Светлината и Тъмнината, на вдлъбнатината на небесната сфера, които са пропорционално разделени между тях; и което, обгръщайки света и планетите, било мистичното и свещено яйце на Влъхвите, Индийците и Египтяните - яйцето, което се подавало от устата на Бог Кнепф, което фигурирало като Орфическото Яйце в Мистериите на Гърция, което се подавало от Бог Чумонг на Корезианците и от Египетския Озирис и Бог Фанес на съвременните Орфисти, Принципът на Светлината - яйцето, строшено от Свещения Бик на Японците и от което се появил светът; което било поставено от Гърците в краката на Бакхус, Богът с рога на бик и от което Аристофан предизвикал появата на Любовта, която с Нощта създава Хаос.

По този начин Везните, Скорпионът, Змията на Офиукус и Драконът на Есперидите се превърнали в зле настроени знаци и Зли Духове; и цялата природа била разделена между двата принципа и между действащите сили или частичните подчинени на тях причини. Оттук Михаил и Архангелите му, и Сатаната и падналите му съратници. Оттук войните на Юпитер и Гигантите, в които Боговете на Олимп се борили на страната на Бога Светлина, срещу безрадостното потомство на Земята и Хаоса;  война, която Проклий считал за символизираща съпротивлението, противопоставено от тъмната и хаотична материя на активната и благотворна сила, която ù придава организираност; идея, която частично се проявява в старата теория на двата Принципа, единият - вроден в действената и лъчиста субстанция на Небето, а другият - в инертната и тъмна субстанция на материята, която се съпротивлява на реда и на доброто, което Небето ù предава.

Озирис побеждава Тифон, а Ормузд Ахриман, когато в пролетното равноденствие, най-силно се проявяват съзидателното действие на Небето и демиургичната му енергия. Тогава принципът на Светлината и на Доброто преодолява този на Тъмнината и Злото, и светът ликува, възстановяващ се от студа и зимната тъмнина от благотворния Знак, в който тогава триумфиращо и ликуващо влиза Слънцето, след съживяването му.

От доктрината на двата Принципа, Активния и Пасивния, се е появила тази на Вселената, оживена от Принципа на Вечния Живот и от Универсалната Душа, от която всяко изолирано и временно същество получило при раждането си еманация, и която, при смъртта на такова същество, се връщала към източника си. Животът на материята принадлежал на природата в такава степен, в каквато и самата материя; и както животът се проявявал чрез движение, източниците на живота изглежда трябва да бъдат поставени в онези лъчисти и вечни тела и над всичко в Небето, в което те се въртят и което ги завърта заедно със себе си в онзи бърз ход, който е по-бърз от цялото друго движение. И огънят и топлината са толкова аналогични на живота, колкото студът, подобно на липсата на движение, изглежда е отличителната характеристика на смъртта. Съответно, жизненият огън, който блести в Слънцето и произвежда топлината, съживяваща всичко, е бил считан за принципа на организацията и живота на всички земни същества.

Според тази доктрина, Вселената не трябва да се счита, в съзидателното си и вечно действие, просто за безмерна машина, задвижвана от мощни пружини и въведена в непрекъснато движение, което, отделяйки се от окръжността, се простират до центъра, действа и отново действа във всяка една възможна посока, и последователно възпроизвежда всички разнообразни форми, които получава материята. Подобен подход към него би означавал признаване на студено и чисто механично действие, енергията на което никога не би могла да произведе живот.

Напротив, смятало се, че Вселената трябва да се счита за необятно Същество, което винаги е живо, винаги е задвижвано и винаги се движи във вечна дейност, присъща сама на себе си и която, неподчинена на чуждестранна причина, се предава до всичките му части, свързвайки ги заедно и прави от света на нещата едно завършено и съвършено цяло. Редът и хармонията, царуващи там, изглежда принадлежат на и са част от него и замисълът на изграждането на организираните същества би изглеждал като изваян във Върховния му Интелект, източник на всички други интелекти, които то им предава, заедно с живота на човека. Няма нищо, съществуващо извън него, то трябва да се счита за принципа и срока на всички неща.

Керемон нямал основание да казва, че Древните Египтяни, изобретатели на свещените фабули и обожатели на Слънцето и други светила, виждал във Вселената единствено машина, без живот и без интелигентност или в цялото си, или в отделните  си части; и че космогонията им била изцяло Епикурейска, изискваща единствено материя и движение, за да организира света си и да го управлява. Такова мнение задължително би изключило цялото религиозно боготворене. Винаги, когато предположим боготворене, трябва да допуснем интелигентни Божества, които го получават и които са чувствителни към почитта на поклонниците си; и нито един друг народ не е бил толкова религиозен, колкото Египтяните.

Напротив, с тях необятното, неизменно и Вечно Същество, наречено “Бог” или “Вселената”, притежавало във висша степен и в цялото им изобилие, онзи живот и интелигентност, които притежават земните същества, всяко едно съставляващо безкрайно малка и временна част от самото себе си в далеч по-нисша степен и безкрайно малко количество. То било за тях, в известен смисъл, подобно на Океана, от който се издигали чрез изпарения изворите, потоците и реките и в лоното на което те се връщат по по-дълъг или по-кратък път и след по-дълго и по-кратко разделяне от необятната маса на водите му. Машината на Вселената била, според тяхното виждане, подобна на тази на човека, задвижван от Принципа на Живота, който го поддържал във вечна активност и го предавал на всичките си части. Вселената била живо и оживено същество, подобно на човека и другите животни; или по-скоро те били такива единствено, защото Вселената била по същество такава и в продължение на няколко момента предавали на всяка безкрайно мъничка част от вечния си живот, вдъхнат от него в инертната и груба материя на земните тела. След оттеглянето на това, човекът или животното умирали; и единствена Вселената, жива и циркулираща около останките на телата им, с вечното си движение, организирани и оживени нови тела, връщайки им вечният огън и неуловимата субстанция, която сама се съживява и която, вградена в необятната ù маса, съставлява универсалната ù душа.

Такива били старинните идеи по отношение на този Велик Бог, Баща на всички богове или на Света; на това Същество, Принципът на всички неща и от които нищо друго различно от самото себе си, е Принцип – Универсалната кауза, наречена Бог. Душата на Вселената, вечна подобно на нея, необятна подобно на нея, безпределно активна и могъща в най-различните ù операции, проникваща във всички части на това необятно тяло, вдъхвайки редовно и симетрично движение на сферите, карайки елементите да се изпълват с дейност и ред, смесвайки се с всичко, организирайки всичко, оживяваща и запазваща всичко - това било Вселената-Бог, която древните обожавали като Върховната Причина и Бога на Боговете.

Анхизий в Енеидата учил Еней на тази доктрина на Питагор, която той научил от Майсторите си, Египтяните, във връзка с Душата и Интелигентността на Вселената, от която се отделят нашите души и интелекти, а така също живота ни и този на животните, Небето, Земята, Морето, Луната и Звездите, казва той, се задвижват от принципа на вътрешния живот, който увековечава съществуването им; велика интелигентна душа, която прониква във всяка една част на необятното тяло на Вселената и се смесва с всичко, раздвижва го от вечно движение. Тя е източникът на Живота във всички живи същества. Силата, която съживява всичко, се отделя от вечния огън, пламтящ в Небесата. В “Георгика” Виргилий повтаря същата доктрина; и тази, че при смъртта на всяко едно животно, животът, който го съживява, част от универсалния живот, се връща към Принципа му и към източника на живота, обикалящ в сферата на Звездите.

Сервиус прави Бог активната причина, която организира елементите в тела, съживителния дъх или дух, който, разпростирайки се през материята на елементите, създава и заражда всички неща. Елементите съставляват субстанцията на телата ни: Бог съставя душите, които съживяват тези тела. От него произхождат инстинктите на животните, от него произлиза животът им, казва той: и когато те умрат, този живот се връща към и повторно влиза в Универсалната Душа, а телата им - в Универсалната Материя.

Тимий от Локрия и Платон, Коментаторът му, писали за Душата на Света, разработвайки доктрината на Питагор, който смятал, както казва Цицерон, че Бог е Универсалната Душа, живееща навсякъде в природата и от която Душите ни не са нищо друго, освен еманации. “Бог е един”, казва Питагор, цитиран от Мъченика Джастин: “Той не е, както смятат някои, извън света, а вътре в него и цялата му пълнота. Той вижда всичко, което става, формира всички безсмъртни същества, той е авторът на силите и изпълненията им, произходът на всички неща, Светлината на Небето, Бащата, Интелигентността, Душата на всички същества, Движещата сила на всички сфери.”

Според Питагор Бог е бил Един, единична субстанция, чиито непрекъснати части се простирали през цялата Вселена, без разделяне или неравенство, подобно на душата в човешкото тяло. Той отричал доктрината на спиритуалистите, които разделяли Божествеността от Вселената, представяйки си Го съществуващ отделно от Вселената, който по този начин не се превърнал в нищо друго освен едно материално произведение, по което действувала Абстрактната Причина, Бог изолиран от нея. Древната Теология не разделяла по този начин Бога от Вселената. За това свидетелства Еузебий, казвайки, че малък брой мъдри мъже, подобно на Мойсей, търсели Бога или Причината за всичко извън това Всичко; докато Философите на Египет и Финикия, действителните автори на всички стари Космогонии, поставяли Върховната Причина в самата Вселена и в частите ù, така че, според техните виждания, светът и всички негови части са в Бог.

По този начин Светът или Вселената били сравнявани с човека: Принципът на Живота, който задвижва човека; Душата на Света - с тази на човека. Следователно Питагор нарекъл човека микрокосмос или малък свят, притежаващ в миниатюрен вид всичките качества, установени в голям мащаб във Вселената; с разума и интелигентността си участвайки в Божествената Природа: и със способността си да променя храната в други субстанции, да израства и да се възпроизвежда, вземайки участие в елементарната Природа. По този начин той превърнал Вселената във велико интелигентно Същество, подобно на човека – необятно Божество, което съдържа в себе си това, което човекът съдържа в себе си, движение, живот и интелигентност, а освен това, вечност на съществуването, с която човекът не разполага; и, съдържайки в себе си вечността на движението и живота, следователно Върховната Причина на всичко.

Простираща се навсякъде, според възгледите на Питагор, тази Универсална Душа не действува навсякъде еднакво, нито по един и същ начин. Най-високата част от Вселената, намирайки се в главата му, му се струвала като основното място за сядане и това била водещата сила на останалата част от света. Вечен ред, плод на интелигентността, Универсалната Душа, която задвижва с постоянна и редовна прогресия безсмъртните тела, формиращи хармоничната система на небесата в седемте концентрични сфери.

Манилиус казва: “Възпявам невидимата и могъща Душа на Природата; онази Божествена Субстанция, която, навсякъде присъща в Небето, Земята и Водите на Океана, формира връзката, която държи заедно и прави едно цяло от всички части на необятното тяло на Вселената. Тя, уравновесявайки всички Сили и хармонично подреждайки разнообразните взаимоотношения на многото членове на света, поддържа в себе си живота и регулярното движение, което го раздвижва, като резултат на действието на живия дъх или единичния дух, съжителстващ във всичките ù части, циркулиращ във всичките канали на универсалната природа, бързо проблясващ към всичките ù точки и придаващ на оживените тела подходящи за устройството на всяко едно от тях конфигурации... Този вечен Закон, тази Божествена Сила, която поддържа хармонията на света, използва Небесните Знаци, за да устрои и ръководи оживените създания, които дишат на Земята; и придава на всяко едно от тях най-подходящите характер и навици. Небето ръководи състоянието на Земята и нивите ù, обработвани от селските стопани с действието на тази Сила: то ни дава или взема от нас растителност и урожаите: то кара великия океан да надмине лимитите си при потока си и да се оттегли отново в тях при отдръпването на прилива.”

По този начин небесата и Земята вече не се оживяват и персонифицират единствено посредством поетична фикция, а се считат за живи същества, от които произлизат други същества. Защото сега те живеят със собствения си живот един вечен живот, подобно на телата им, всяко едно от тях надарено с живот и вероятно с душа, подобна на тази на човека, част от универсалния живот и универсална душа; и другите тела, които те формират и които те съдържат в лоното си, живеят единствено посредством тях и с техния живот, както зародишът живее в лоното на майка си, вследствие и посредством предадения му живот и който майката винаги поддържа с активната сила на собствения си живот. Такъв е универсалния живот на света, възпроизведен във всички същества, които нисшата му част създава, т.е. матката на света или на съществата, които небето поражда в лоното си.

“Душата на света,” казва Макробиус, “е самата природа” [както душата на човека е самият човек], “винаги действуваща през небесните сфери, които тя задвижва и които не правят нищо друго, освен да следват неустоимия импулс, който тя им предава. Небето, Слънцето, великото огнище на размножителната сила, знаците, звездите и планетите действуват единствено с дейността на душата на Вселената. От тази душа през тях произлизат всички вариации и промени на земната природа, от които небесата и небесните тела не са нищо друго, освен вторични причини. Зодиакът, със знаците си, е съществуване, което е безсмъртно и божествено, устроено от универсалната душа и произвеждащо или събиращо в себе си всички най-различни еманации на различните сили, които съставляват природата на Божествеността.”

Тази доктрина, която придала живи души на небесата и на сферите, като всяка една от тях е частица от универсалната душа, била изключително древна. Тя се поддържала от древните Саваоти. Била преподавана от Тимий, Платон, Спеусипий, Ямбликус, Макробиус, Марк Аврелий и Питагор. Когато някога хората приписали душа на Вселената, съдържаща в себе си изобилието на животинския живот на конкретни същества, и дори на звездите, те скоро допуснали, че душата трябва да бъде интелигентна по същността си и източник на интелигентност на всички интелигентни същества. Тогава Вселената се превърнала за тях не само в оживено, но и в интелигентно същество и в тази интелигентност участвали различните части на природата. Всяка душа била комуникационното средство, което се прикрепяло към нея, и не могло да се разположи никъде другаде. Без душа не може да има интелигентност; и тъй като има универсална душа, източник на всички души, универсалната душа била надарена с универсална интелигентност, източник на цялата конкретна интелигентност. Така душата на света съдържала в себе си интелигентността на света. Всички действуващи сили на природата, в която навлизала универсалната душа, също получили частица от интелигентността ù, а Вселената, в целостта си и в частите си, била изпълнена с интелигентност, която може да се счита за много еманации от суверенната и универсална интелигентност. Винаги, когато божествената душа действала като причина, имало и интелигентност; и по този начин Небето, звездите, елементите и всичките части на Вселената се превърнали в седалища на толкова много божествени интелигентности. Всяка най-дребна частичка от великата душа се превръщала в частична интелигентност и колкото повече се отделяла от грубата материя, толкова по-действена и интелигентна ставала тя. И всички стари обожатели на природата, теолозите, астролозите и поетите, както и най-изтъкнатите философи предполагали, че звездите са толкова много оживени и интелигентни същества или вечни същества, активни причини на описаните тук по-долу следствия,  съживени от принципа на живота и направлявани от интелигентността, и които не са нищо друго, освен еманация от и частица от универсалния живот и интелигентността на света.

Самата Вселена била считана за извънредно интелигентно същество. Душата на човека била част от интелигентната душа на Вселената и следователно самата тя е интелигентна. Мнението му било това на много други философи. Клеантес, ученик на Зено, считал Вселената за Бог, или за непроизведената и универсална причина на всички произведени следствия. Той приписвал душа и интелигентност на универсалната природа, и на тази интелигентна душа, по негово мнение, принадлежала божествеността. От нея била еманация интелигентността на човека и споделяла божествеността ù. Кризипус, най-проницателният от Стоиците, поставил в универсалния разум, който формира душата и интелигентността на природата, онази божествена сила или същност на Божествеността, които той приписвал на света, задвижван от универсалната душа, която прониква във всяка нейна част.

Един събеседник в творбата на Цицерон, De Natura Deorum, официално спори, че Вселената е задължително интелигентна и мъдра, защото човекът, който съставлява безкрайно мъничка частица от нея, е такъв. Цицерон привежда същия аргумент в тържествената си реч за Мило. Физиците идват до същия извод като философите. Те предполагат, че движението по същността си, принадлежи на душата, а направлението на регулярните и наредени движения към интелигентността. И както във Вселената съществуват и движение, и ред, следователно, те твърдели, че в нея трябва да има душа и интелигентност, които я управляват, и които не трябва да се различават от нея самата; защото идеята за Вселената не е нищо друго, освен съвкупността от всички конкретни идеи на всички съществуващи неща.

Аргументът бил, че Небесата и Звездите, съставляващи част от тях, са живи, защото притежават частица от Универсалната Душа: те са интелигентни същества, защото тази Универсална Душа, част от която притежават, е във висша степен интелигентна; и те споделят Божествеността с Универсалната Природа, защото Божествеността живее в Универсалната Душа и Интелигентността, които се движат и управляват света и от всяка една от които те притежават дял. С този процес на логиката, събеседникът в Цицерон приписва Божествеността на Звездите, като живи същества, надарени със способност за усещане и интелигентност и създадено от най-благородните и най-неопетнените части на неземната субстанция, не смесена с материя от несвойствена природа и по същество съдържаща светлина и топлина. Оттук той заключил, че те са толкова много богове с интелигентност, превъзхождаща тази на другите съществувания, отговаряща на приповдигнатата височина, в която се движели с такава съвършена регулярност и възхитителна хармония, със спонтанни и свободни движения. Оттук той ги определил за “Богове”, активни, вечни и интелигентни “Причини”; а хората за Небесно Царство оприличил на небесни светила с вечен интелект, небесни Духове или Ангели, споделяйки универсалната Божественост и свързани с нея при управлението на Вселената и упражняваната върху земната природа и човека власт.

Ние караме двигателната сила на планетите да се превърне в механичен закон, който обясняваме с комбинацията на две сили, центростремителната и центрофужната, чиито произход не сме в състояние да демонстрираме, но чиято сила можем да изчислим. Древните хора ги считали за задвижвани от интелигентна сила, която води произхода си от първата и универсална Интелигентност. Толкова ли е сигурно, в края на краищата, че сме по-близо до истината от тях; или че знаем какво означават нашите “центростремителна и центробежна сили”; защото какво е сила? При нас цялата Божественост действа върху и задвижва всяка планета, както Той задвижва мъзгата, циркулираща в мъничкото стръкче трева и в частиците кръв в малките вени на невидимата ротатория. За древните хора божествеността на всяка звезда не била нищо друго, освен частица от Универсалния Бог, Душата на Природата. Всяка Звезда и Планета, за тях, била задвижвана от само себе си, и направлявана от собствената си специална интелигентност. И това мнение на Ахилер Татиус, Диодорус, Кризипус, Аристотел, Платон, Хераклид от Понт, Теофраст, Симплиций, Макробиус и Проклий, че във всяка Звезда съществуват безсмъртна Душа и Интелигентност, - част от Универсалната Душа и Интелигентност на Цялото, - това мнение на Орфей, Плотинус и Стоиците, било в действителност мнението на много Християнски философи. Защото Ориген бил на същото мнение; а Августин твърдял, че всяко видимо нещо в света било контролирано от Ангелска Власт; а Козма, монахът, вярвал, че всяка Звезда се намирала под ръководството на Ангел; а авторът на Октатеук, написан по времето на Император Юстиниян, казва, че те се задвижват от импулса, предаван им от Ангелите, разположени над небесната твърд. Дали тези звезди са били живи същества, било въпрос, който не бил решен от Християнската древност. Много от Християнските доктори вярвали, че те са. Свети Августин се колебае, Свети Джером се съмнява, дали Соломон не е приписал души на Звездите. Свети Амброзий не се съмнява, че те имат души; а Памфилий твърди, че много хора от Църквата вярват, че те са разумни същества, докато същевременно много са на различно мнение, но че мнението нито на едните, нито на другите, е еретично.

По този начин Древната Мисъл, задълбочена и искрена, изваяла идеята за Душа, присъща на Вселената и на отделните ù части. Следващата стъпка била да се раздели тази Душа от Вселената и да ù се придаде външно и независимо съществуване и индивидуалност; все още вездесъща във всеки инч от пространството и във всяка частица от материята, и все още не част от Природата, но нейна Причина и неин Създател. Това е средната позиция между двете доктрини - на Пантеизма (или на всичко това, което е Бог, а бог е във всичко и е всичко), от една страна и на Атеизма (или всичко, което е природата и няма друг Бог), от друга; които доктрини, в края на краищата, когато се сведе от най-елементарните ù термини, изглежда една и съща.                              

Ние самодоволно се поздравяваме за това, че признаваме един персонален Бог, като най-подходящата концепция за човешките симпатии, освободена от мистификациите на Пантеизма. Но Божествеността продължава да бъде мистерия, независимо от всички хитрини, които може да предложи символизма от органично или от неорганично естество; а самата персонификация е символ, подлежащ на заблуда до такава степен, ако не и по-голяма, до която и всяка друга, той като тя е склонна да се изроди в обикновено отражение на собствената ни немощ; и оттук всяка утвърдителна идея или концепция, в която можем в собствените си умове да си представим Божеството, трябва задължително да е безкрайно неадекватна.

Духът на Ведите (или свещените Индийски Книги от великата древност), както се разбира от техните най-ранни и от последните си тълкуватели, е определено пантеистичен монотеизъм – един Бог и Той е всичко във всичко; многото божества, многобройни като насочените към тях молитви, разпадащи се по названия и атрибути на няколко и най-накрая на Единствения. Механизмът на персонификацията се разбирал като несъзнателно приет като по-изгоден за несъвършенствата на езика; а Миманса справедливо се считал като единствено тълкуващ истинското значение на Мантрите, когато заявил, че в началото “Нямало нищо друго, освен Разум - Съзидателната Мисъл за Него, която единствено съществувала от началото и дишала без божествено откровение.” Идеята, допусната в Мантрите е догматично защитена и разработена в Упанишадас. Философията Веданта, приемайки мистерията на “Единственият в Многото” като фундаментална част от вярата, поддържала не само Божественото Единство, но също и тъждествеността на материята и духа. Разумът е Универсалния Елемент, Единственият Бог, Великата Душа, Махаатма. Той е материалът, а така също и ефикасната причина, а светът е текстура, на която той е едновременно тъканта и тъкачът. Той е Макрокосмосът, универсалният организъм, наречен Пуруша, от който Огънят, Въздухът и Слънцето са единствено главните членове. Главата му е светлина, очите му са Слънцето и Луната, дъхът му е вятърът, гласът му е отворената Веда. Всичко произлиза от Брахм, подобно на паяжината от паяка, и на тревата от Земята.

И все пак, единствено невъзможността да се изрази произходът на материята от духа в езиково отношение е тази, която придава на философията на Индусите вида на материализъм. Бидейки самото То безформено, Божеството се представя във всички форми. Славата Му се излага във Вселената като образът на Слънцето във водата, която е и все пак не е, самата светлина. Цялото материално действие и външен вид, субективният свят, са до голяма степен видения, умозрителното представляване на неведението. Те, обаче, заемат средна позиция между действителността и недействителността; те са нереални, защото нищо не съществува освен Брахма; и все пак до голяма степен реални, доколкото съставляват външната му проява. Те са самопредизвиканата хипостаза на Божеството, под която Той представя на Самия Себе си цялата жива и нежива Природа, реалността на момента, разнообразните видове, които последователно обличат единствения Пантеистичен Дух.

Великата цел на разума е да обобщава; да открива единството в многостранността, реда в очевидния безпорядък; да отделя стабилното и универсалното от случайното и преходното. В съзерцанието на Природата и неопределеното, но почти интуитивно възприятие на общо еднообразие на план сред безкрайните разновидности на процеса и формата, възникват онези тържествени и благоговейни чувства, които, ако са придружени от интелектуална дейност, могат евентуално да съзреят и прераснат във философия.

Съзнанието за самия себе си и за личната самоличност съ-съществува със съществуването ни. Не можем да си представим умствено съществуване без него. То не е нито резултат на размишлението, опита, нито на експеримента и опита. То е дар от Бога, подобно на инстинкта; и онова съзнание на мислеща душа, която е действително личността, която сме ние и различно от тялото ни, е най-доброто и най-стабилното доказателство за съществуването на душата. Разполагаме със същото съзнание за Сила, от което ние зависим; което можем да дефинираме и да за което можем да си сформираме идея или представа в такава малка степен, в каквато сме в състояние да си представим душата и все пак, което усещаме и следователно знаем, че съществува. Не можем да проследим достоверните и правилни идеи и представи за тази Сила, за Абсолютното Съществуване, от което произлиза всичко; ако под достоверни и правилни имаме предвид адекватни идеи; защото за такива не сме способни, поради ограничените си възможности. А идеите за природата и характера Му до такава степен правилни, до каквато сме в състояние да приемем, могат единствено да се достигнат или посредством директно божествено вдъхновение, или посредством изследванията на философията.

Идеята за универсалното предшествувала признаването на каквато и да било система за обяснението му. Тя по-скоро се усещала, отколкото била разбирана; и изминало дълго време преди великата концепция, върху която почива цялата философия, получена посредством преднамерено проучване, да може това аналитично развитие да му даде право уместно да получи това наименование. Чувството, когато било за пръв път наблюдавано от самосъзнателния разум, било, казва Платон, “Божи дар, предаден на човечеството от някой си Прометей или от онези древни хора, които живеели по-близо до боговете, отколкото дегенериралите ни собствени личности.” Разумът извел понятието за общата Причина или Предшестващото от първите си преживявания, на които придал наименование и ги персонифицирал. Такова било изложението на теорема, неясна в пропорция към общоприложимостта ù. Тя обяснявала всички неща, освен самата себе си. Тя била истинска причина, но неразбираема. Трябвало да изминат векове, преди да може правилно да се оцени характера на теоремата и преди хората, признавайки, че Първата Причина е обект по-скоро на вяра, отколкото на наука, да могат удовлетворено да ограничат изследванията си към тези по-близки взаимоотношения на съществуването и последователността, които действително са в рамките на обхвата на способностите им. Отначало и в продължение на дълго време интелектът изоставил реалното заради набързо сформиран идеален свят, а въображението узурпирало мястото на разсъдъка при опита си да придаде структура на най-общите и неадекватни понятия, като превърне символите му в реалности и като му придаде реалност под хиляди произволни форми.

В поезията идеята за Божественото единство се скрила, както в Природата, от многообразен символизъм; и умозрителността на трансцеденталната философия почивала на възгледи за природата, рядко по-задълбочени от тези на най-ранните символисти. И все пак идеята за единството била по-скоро скрита, отколкото унищожена; и Ксенофан се изявил като враг на Омир единствено, защото по-категорично настоявал на монотеистичния елемент, който в поезията е сравнително пренебрегнат. Първата философия повторно наложила единството, изгубено от поезията; но бидейки негодна да изследва характера му, тя отново я предоставила на света на приблизителните усещания и се объркала в материализъм, считайки концепционалното цяло или Първия Елемент, като известно усъвършенстване на материята, неизменима по същността си, въпреки че е предмет на мутации на качеството и формата във вечна последователност на привидно западане и възстановяване; сравнявайки я с водата, въздуха, или огъня, като всеки един се стремял да се усъвършенства от доктрината на предшественика си или бил повлияван от различна класа теологични традиции.

Във философските системи Божествената Дейност, разделена от поетите и от популярната вяра сред расата на персонификациите, в които била възстановена идеята за упадъка, заменила тази на причината или на пантеистичната еволюция без подразделяне или резерви за природата като цяло; първо, като механична сила или живот; след това - като всепроникваща душа или присъща мисъл; и на последно място като външна направляваща Интелигентност.

Йонийското възобновяване на пантеизма било материалистично. Движещата се Сила била неразделна от материален елемент, едва доловима и все пак видима съставка. Под формата на въздух или огън, принципът на живота се асоциирал с най-очевидния материален механизъм на природата. Казвало се, че всичко е живо и изпълнено с богове. Чудесата на вулкана, магнита, отливът и приливът били жизнени индикации, дишащият или движещ се Свят-Животно. Неуловимият ефир на Анаксимен не разполагал с никакво положително качество отвъд атмосферния въздух, с който бил лесно объркван: и дори “Безкрайното” на Анаксимандър, въпреки че било освободено от условията на качеството или количеството, било само един идеален хаос, освободен от недодялаността си посредством отричания. Това било необятната съкровищница или Плерома, от която произтича безкрайната окръжност на феноменалната промяна. В материала била призната движеща сила, но не била ясно разграничена от него. Пространството, Времето, Фигурата и Числото, както и други общи форми или качества, съществуващи единствено като атрибути, били третирани като субстанции или най-малкото като съставляващи съществена връзка между обектите, на които принадлежат: и се предполагало, че всичките условия на материалното съществуване произтичат от Монадата на Питагор.

Елеатскике философи третирали концепциите не само като бития, но като единствените бития, единствено притежаващи стабилността, сигурността и реалността, напразно търсени сред явленията. Единствената реалност била Мисълта. “Цялото реално съществуване”, казвали те, “е мисловно съществуване; несъществуването, бидейки немислимо, е следователно невъзможно; съществуването запълва целия обхват на мисълта и е неразделно от упражняването ù; мисълта и предмета й са едно цяло.”

Ксенофан използвал двусмислен език, приложим към материалното, а така също и към мисловното и изключително неподходящ за нито едното от тях. С други думи, той се възползвал от образността на материалното, за да илюстрира неопределено значение. При известяване на универсалното същество, той призовал небесата като видимата проява, наричайки го сферично, термин, заимстван от материалния свят. Той казал, че Бог не бил нито раздвижван, нито неподвижен, нито ограничен, нито неограничен. Той дори не се опитал ясно да изрази какво не може ясно да се породи; признавайки, казва Симплициус, че такива размишления били над нивото на физиката. Парменидес използвал подобни средства, като сравнявал метафизичното си Божество със сфера или с топлина, съвкупност или приемственост и по този начин неволно оттегляйки поименните си атрибути.

Атомното училище, разделяйки Всичкото на Материя и Сила, смятало материята за неизменна в най-последното си устройство, въпреки че безкрайно варирала в произлезлите в резултат от нея форми. Те твърдели, че цялото разнообразие произлиза от най-различни комбинации на атоми; но те не изисквали никаква движеща сила или ръководител на атомите, външен по отношение на самите тях; никакъв универсален Разсъдък; освен Механичен Вечен Детерминизъм, подобен на този на Поетите. Все още е съмнително дали някога е имало време, когато е могло да се каже, че разсъдъкът е бил напълно заспал, странник по отношение на собственото си съществуване, независимо от този очевиден материализъм. Най-ранното съзерцание на външния свят, което го въвежда във въображаема асоциация с нас самите, придава или на цялото му, или на частите му, усещането и волята, принадлежащи на собствените ни души.

Анаксагор признава съществуването на крайни елементарни частици, както е правил и Емпедокъл, от комбинациите на които произлезли в резултат всички материални явления. Но той твърдял, че Движещата Сила е Разумът; и все пак, въпреки че ясно виждал невъзможността да напредне чрез илюстрация или дефиниция отвъд разумната вяра или просто отричане на материалността, все пак не могъл изцяло да се въздържи от стремежа си да илюстрира характера на тази не-материя или разум чрез символи, начертани от онези физически фактори, които го принудили да я постави в отделна категория. Независимо дали като човешки разсъдък или като регулиращия Принцип в природата, той го смятал за различен от всички други неща по характер и въздействие и който задължително трябва да се различава в същественото си устройство. Той не бил нито Материя, нито съединена с материя или хомогенна с нея Сила, а самостоятелен и родово различен, особено по това, че бидейки източник на цялото движение, обособяване и познание, той е нещо изцяло уникално, неопетнено и несмесено; и по този начин, бидейки невъзпрепятстван от нито едно смесително влияние, ограничаващо самостоятелността му за индивидуално действие, той разполага с Върховно Господство над всички неща, над вихрушката на световете, а така също и над всичко, което живее в тях. Той е най-проникващ и могъщ, смесвайки се с други неща, въпреки че нищо друго не се смесва с него; упражнява универсален контрол и познание и включва Детерминизма на Поетите, а така също и самостоятелната власт на мисълта, която упражняваме в самите себе си. Накратко, той е самосъзнателната сила на мисълта, продължена във Вселената и възвеличена във Върховния Външен Разум, който вижда, познава и направлява всички неща.

По този начин били избегнати и Пантеизмът, и Материализмът; и материята, въпреки че безкрайно варирала, както я представляват сетивата, била държана в спойка на единство, предадено на ръководеща отделна от нея енергия. Така Енергията не могла да бъде Първичната Движеща Сила, ако се задвижвала сама от себе си; нито Всичко-Управляваща, ако не е отделна от нещата, които управлява. Ако подреждащият Принцип е присъщ в материята, би било невъзможно да се обясни съществуването на хаос: ако е нещо външно, тогава старата Йонийска доктрина на “начало” ще стане по-лесно мислима, както е била епохата, в която започнала операциите си Подреждащата Интелигентност.

Но тази велика идея на всевластвуващ самостоятелен разум включвала трудности, които се оказали непреодолими; защото под формата на хаос, тя придавала на материята самостоятелно и вечно самосъществуване и по този начин въвеждала дуализъм в разума и материята. В Разума или Интелигентността, Анаксагор включвал не само живота и движението, но и моралните принципи на благородното и доброто; и вероятно използвал този термин за сметка на популярното неправилно използване на думата “Бог” и като по-малко подлежащ на погрешно тълкуване и по-конкретно маркиращ идеята му. Неговият принцип на “Интелигентността” оставал практически подлежащ на много от същите дефекти като “Детерминизма” на поетите. Той бил предчувствието на велика идея, която за времето било невъзможно да се обясни или следва. Тя не била още понятна, нито дори бил отворен пътят, по който би могло да се подходи към нея.

Разумът не може да прогресира в метафизиката отвъд самопоставеността. В опита си да се отиде по-нататък, той може единствено да постанови апотеоза на собствените си неуловими концепции, и по този начин да потъне под по-опростената вече поета позиция. Платон открил реалностите, които не могъл да разпознае в явленията в рамките на собствения си разум и толкова непоколебимо, колкото старите Теолози, разположил създанията си сред боговете. Подобно на повечето философи след Анаксагор, определил Върховното Същество като Интелигентност; но в други отношения; но в други отношения оставил недефинирана природата и характера Му или по-скоро неопределена посредством разнообразие от дефиниции, блуждаещи между Теизма и Пантеизма. Въпреки че осъждал деморализиращите тенденции на поезията, той бил твърде мъдър, за да се опитва да ги замени с други представяния от положителен вид. Той справедливо заявява, че духовните неща могат да се направят разбираеми единствено с фигури; а формите на алегоричния израз, които в примитивните времена били несъзнателно приети и били преднамерено избрани от философа като най-подходящите средства за теологическите идеи.

Както били постепенно отстранени механизмите на символизма, за да се постигне, ако е възможно, основната концепция, обикновено свързваното с нея религиозно чувство изглеждало да се изпарява в процеса. И все пак привържениците на Монотеизма Ксенофан и Хераклит говорели с патос единствено срещу създаването на богове в човешка форма. Те не се опитвали да отнемат божествеността на природата, а по-скоро да съживят религиозното съзерцание, като го превърнат от дискредитиран в по-пречистен символизъм. Те продължавали благоговението, което в основата на поезията било поддържано за Слънцето и Звездите, Огъня и Въздуха. Сократ пълзял пред изгряващото небесно светило; а вечните сфери, които изглеждало че споделят религиозната почит на Ксенофан, запазвали вторична и квалифицирана Божественост в Училищата на Перипатетиката и Стоиците.

Невижданото същество или невижданите същества разкривани единствено на Интелекта се превърнали в тема на философията; а по-старинните им символи, ако не били открито дискредитирани, били подминавани с неуловима общоприложимост, като същества, по отношение на чието проблематично съществувание трябва да сме “доволни от това, което е предадено от онези древни хора, които, допускайки, че са техни потомци, трябва следователно да се предполага, че са били добре запознати със собствените си предци и семейни връзки.” А Теизмът на Анаксагор бил все по-решително пагубен не само за Митологията, но и за цялата религия от материален характер; като същевременно той се явява апел от външния свят към съзнанието за духовното достойнство на човека.

В доктрините на Аристотел светът се движи непрекъснато напред, винаги се променяйки се и все пак оставайки същия, подобно на Времето, Вечното Сега, което не познава нито отдиха, нито смъртта. Съществува принцип, който коригира неуспеха да се определи самоличността, като се мултиплицират приликите; разрушаването на индивида от вечното подновяване на формата, в която се проявява материята. Това редовно вечно движение предполага Вечна Задвижваща Сила; не инертна Вечност, такава като Платоничните Еидо, а движеща сила, която винаги действа, като действието е в самата Му същност, защото иначе той вероятно никога не би започнал да действува и съществуването на света би се дължало на най-обикновена случайност; защото какво би го накарало да започне да действува след толкова дълго бездействие? Нито би могъл Той частично да действува и частично да е скрит, т.е. в покой и нерешителност дали да предприема действия или да не ги предприема, защото дори в този случай движението не би било вечно, а непредвидено и рисковано. Следователно той целият е действие, пречистена, неуморна дейност и по същите причини напълно нематериална. Така Аристотел избягва идеята, че Бог е бездействен и самосъзерцателен в продължение на цяла една вечност или поради някакъв неизвестен мотив е започнал да действува външно и да създава; но той се изложил на обратната опасност, като направил материята и Вселената да съществуват със самия Него в резултат на действието Му; или с други думи, отрекъл, че е имало време, когато започнало външно изразеното Му действие.

Първата Причина, казал той, самата тя неподвижна, задвижва всичко. Действието било първо, а Вселената винаги е съществувала; а една непроменлива причина направлявала непрекъснатостта му. Единството на Първата Задвижваща Сила следва от нематериалността Му. Ако Той самият беше неподвижен, серията движения и причини за движението би била безкрайна. Самият Той неподвижен и следователно неизменим, цялото движение, дори това в пространството, се причинява от Него: Той е необходим: Той не може да е друг, освен такъв какъвто е; и единствено посредством необходимостта от съществуването Му сме в състояние да обясним необходимите вечни взаимоотношения, които правят възможна науката за Битието. По този начин Аристотел се осланял на привидно физически Бог; не Същество, състоящо се от части и страсти, подобно на Бога на Евреите или такова, състоящо се от по-голямата част от образовани мъже в наши дни, а Съществен Разсъдък от всички категории на съществуването, Индивидуалност на Интелекта, догмата на Анаксагор, съживена от по-обстоен и задълбочен анализ на Природата; нещо подобно на онзи жив недвусмислен Принцип, който старите поети, преди материалистичните космогонисти от Нощта и Хаоса, били открили в Уран или Зевс. Скоро, обаче, се оттегля видението на индивидуалността и достигаме до онази кулминационна точка, където реалното се смесва с идеалното; където се изключват моралното действие и обективната мисъл (т.е. мисълта, упражнявана като нещо извън самата нея), както и материалното тяло; и където божественото действие в света запазва булото си на непроницаема мистерия и не представлява нищо друго за крайната изобретателност на научното изследване, освен противоречие. В тази крайна степен, серията ефективни причини се свежда до Крайната Причина. Това, което се движи, самото то неподвижно, може единствено да е неподвижността на Мисълта или Формата. Бог е едновременно формалната, ефективна и крайна причина; Единствената Форма, която обхваща всички форми, единственото добро, което включва всичко добро, целта на копнежа на Университета, задвижваща света както обектът на любовта или рационалното желание задвижва индивида. Той е вътрешната или самореализирана Крайна Причина, която няма край извън самия Него. Той не е морален агент; защото ако беше, щеше да не е нищо друго, освен инструмент за произвеждането на нещо, далеч по-висше и по-велико. На Него, който е едновременно целият действие и същевременно целият покой, може да се припише само един вид действие, дейност на ума или мисълта. Това, което наричаме най-върховното си удоволствие, което отличава бдителността и усещането и което придава разсъдително очарование на надеждата и паметта, при Него е вечно. Съществуването му е непрекъсната наслада от това, което е най-съвършено, но е само временно с нас. Божественото качество на активното и все пак спокойното самосъзерцание, което характеризира интелекта, предварително забележително се притежава от божествения разум; мисълта Му, представляваща съществуването Му, която е, за разлика от нашата, безусловно и изцяло действие. Ако Той може да получи каквото и да било удовлетворение или наслада от това, което съществува отвъд самия Него, Той може също така да изяви недоволство и болка от него и тогава Той би бил несъвършено същество. Допускането на изпитването на удоволствие, изпитано от Него от нещо външно, предполага недостатъчно предварителна наслада и щастие, и един вид зависимост; не толкова на Бог. Вечното действие, създаващо живота на света, е вечното желание за добро. Обектът на Абсолютната Мисъл е Абсолютното Добро. Природата е цялата движение, а Мисълта е цялата покой. При съзерцаване на това абсолютно добро, Безвъзвратността може единствено да съзерцава самата себе си; и по този начин, като се изключва цялата материална намеса, в пълна идентификация изчезва различието между субекта и обекта, а Божествената Мисъл е онази енергия в нейната неопетненост и съвършенство. Следователно той е самият живот, вечен и съвършен; и това резюмира всичко онова, което се има предвид под термина “Бог”. И все пак, след целия този трансцендентализъм, самата същност на мисълта се състои в мобилността й и в силата на прехвърляне от обект на обект; и не можем да си представим никаква мисъл без обект отвъд самата нея, за който да мислим, или за някаква дейност в обикновено самосъзерцание, без външно действие, движение или проява.

Платон полага усилия да покаже как Божественият Принцип на Доброто се реализира в Природата: системата на Аристотел е обширна аналогична индукция да докаже как цялата Природа се стреми към окончателно добро. Платон считал Душата за принцип на движението и накарал Божеството си да се реализира, т.е. да се превърне в реалност, а идеите му - като свободна, интелигентна Сила. Аристотел, за когото Душата е неподвижният център, от който се излъчва движението и към което тя се приближава, си представя съответно един неподвижен Бог. Божеството на Платон създава, надзирава и ликува в универсалната радост на създанията Му. Това за Аристотел е съвършенството на интелектуалната дейност на човека, разпространена към Вселената. Когато той прави Божеството вечен акт на самосъзерцание, светът не се изключва от осведомеността Му, защото Той я съзерцава с самия Себе си. Отделно от и извън света, Той продължава мистериозно да се смесва с него. Той е универсален и все пак отделен; представителството Му е необходимо и общо и все пак също така съставлява реалното и доброто на конкретното.

Когато Платон придал на несформирания свят животинския живот на Йонийците и добавил към него Интелекта на Анаксагор, отхвърляйки дивия принцип на Неизбежността; и когато Благотворителността била добавена към Интелекта; и вдъхващите страхопочитание Уордури, Силата и Енергията били принудени да се подчинят на Благостта и Добрината, изглеждало като че ли е невъзможно да се напредне по-нататък и че Божеството не може да е повече от Мъдрото и Доброто.

Но съзерцанието на Доброто съдържа своята противоположност в себе си, Злото. Когато се е твърдяло, че Бог е “Доброто”, това не е, защото Злото е непознато, а защото то е преднамерено изключено от атрибутите Му. Но ако Злото е едно отделно и самостоятелно съществуване, как би се справило то с прерогатива Му на Единство и Господство? За да се отговори на тази дилема оставало единствено да се прибегне към нещо повече или по-малко сходно на неопределеността на древността; да се направи буквално признание за невежеството, да се отрече основната реалност на злото, подобно на Платон и Аристотел или, както при Спеусипий, вечността на противоположното съществуване, да се изкаже предположение, че само една от тези идеи, които са наистина провизорно крайно необходими в състояние на крайно познание, но за които толкова много вече  са дискредитирани с напредъка на философията; накратко, да се върне към първоначалната концепция на “Абсолютното” или към единствено Същество, в което се обясняват всичките мистерии и пред което смущаващият принцип се свежда до обикновено размътено петно на океана на Вечността, което може да се каже пред очите на вярата, че вече не съществува.

Но абсолютното е почти свързано с несъществуващото. Материята и злото твърде непрекъснато и убедително се бъркали, за да бъдат отхвърлени от ловкостта на Логиката. Напразно е да се опитваме да обединим света в Бог, докато светът на опита демонстрира разногласие, несъвършенство и променливост, вместо неизменност на източника си. Философията не е нищо друго, освен друго наименование на несигурността; и след като разумът последователно обожествява Природата и собствените си концепции без никакъв практически резултат, освен усилен труд; когато реалността, която той е търсил, навън или навътре, изглежда, че винаги се е изплъзвала от улавянето му, интелектът, объркан във високия си полет, търсил изгода и покой, стремейки се към истина от един по-нисш, но по-приложим вид.

Божеството на Платон е Същество, осъразмерено към човешките симпатии; Бащата на Света, а също и негов Създател; автор единствено на добро, а не на зло. “Завистта,” казва той, “е много отдалечена от небесните същества, а на човек, ако желае това и стимулиран от усилието, му се позволява да се стреми към общуване с тържественото множество и благоуханните общества на Небето. Бог е Идеята или Същността на Добрината, Самото Добро [το άγαθον]; в добрината Той създал Света и му придал най-висшето съвършенство, на което той е податлив; и го направил, доколкото е възможно, подобие на Самия себе си. Възвишеният тип на цялата добродетел е обект не само на благоговение, но и на любов.” Мъдреците от древността били вече посветени в загадките, че Бог е Авторът на Доброто; че подобно на Слънцето на Небето или Ескулап на Земята, Той е “Лечителят”, “Спасителят” и “Избавителят”, разрушителят и отклонителят на Злото, като винаги отстранявал пакостите направени от Хера, развратницата или ирационалната сила на природата.

Платон само с по-голяма отчетливост поддържа догмата на античността, когато признава Любовта като най-висшия и най-благотворния от боговете, който дава на природата ободрителната енергия, възстановена на тялото от изкуството на медицината; защото Любовта е категорично лекарят на Вселената, Ескулап, на когото Сократ пожелал да принесе жертва в часа на смъртта му.

Фигуративна идея, възприета от позната образност, придала този гальовен аспект на божествената връзка с Вселената, която бе изкомандвала най-ранното съгласие на чувствата, докато, издигайки се в пречистване с напредъка на умственото развитие, тя в крайна сметка се установила толкова категорично в преднамереното одобрение на разбирането, колкото някога е реагирала на симпатиите. Дори недодяланите Скити, Битинийци и Скандинавци, наричали Бог техен “Отец”; всички нации проследявали потеклото си повече или по-малко директно от Небето. Хиперболичният Олен, един от най-старите символи на религиозната античност на Гърция, направила Любовта Първороденото чедо на Природата. Кой би се осмелил да произнесе по кое време Бог за пръв път бил достойно и истински почитан или кога човек за пръв път е започнал правилно да усеща нямото красноречие на природата? В обърканата физика на мистичните Теолози, които предшествали Гръцката философия, Любовта била Великата Първа Причина и Родител на Вселената. “Зевс,” казва Проклий, “когато се натъкнал на творбата на сътворението, се променил във формата на Любовта: и Той извел напред Афродита, принципа на Единството и Универсалната Хармония, за да може тя да освети всички със светлината си. В дълбините на мистериозното Му същество, той съдържа принципа на Любовта в Самия себе си; в Него се обединяват съзидателната мъдрост и благословената любов.”

“От първите си дни върху тях била съсредоточена божествената му любов, възхищението Му; и с времето оформил всичко, на което се възхищавал и което обичал, енергичната му усмивка, изпълнена с живот, се разкрила и се превърнала в същество.”

Мислителите на почитания Изток, които били възприели идеята за Вечно Същество, превъзхождащо цялата обич и промяна, в собствената си достатъчност наслаждавайки се на изобилието от безоблачно и независимо блаженство, били склонени да съберат сведения за очевидно противоречивия факт на сътворението на света. Защо, запитали те, Той, който не изисквал нищо външно от Самия себе си, за да оформи окончателно вече съществуващото Си съвършенство, е излязъл от неразкритото си и съвършено съществуване и се включил в превратностите на природата? Разрешението на този труден въпрос се криело в Любовта. Великото Същество съзряло красотата на собствения си замисъл, който се криел единствено в Него от самото начало, Мая или прелестта на Природата, някога зачатъкът на страстта и източникът на световете. Любовта станала универсален родител, когато Божеството, преди това далечно и загадъчно, сега идеално се обособило в любящите и любимите.

И тук отново се натъкваме на древната трудност; че в който и да е ранен период, в който е настъпило това сътворение, преди това била изтекла цяла една вечност, в която Бог, живеейки сам в безупречното Си единство, не е имал обект за любовта Си; и че самата дума ни загатва съществуващ обект, към който е насочена любовта; така че не можем да си представим любов при липсата на обект, който да е обичан; и следователно отново се връщаме към онази точка, че ако любовта е същността на Бога, а Той е неизменим, същата неизбежност на характера и природата Му, за която се предполага, че е предизвикала сътворението, трябва някога да е предизвикала съществуването Му без да има невъзможен обект на обич: и така излиза, че Вселената трябва да е била съ-съществуваща с Него самия.

Въпросите как и защо съществува злото във Вселената: как неговото съществуване трябва да се примири с признатите мъдрост, добрина и всемогъщество на Бога; и до каква степен човек е свободен деятел или се контролира от неумолимата неизбежност или съдба, имат две страни. От една страна, това са въпроси по отношение на качествата и атрибутите на Бога; защото ние трябва да извадим заключение за моралната Му природа от начина Му на управляване на Вселената и винаги се включват в разглеждане на интелектуалната Му природа; а от друга, те директно засягат моралната отговорност и следователно, съдбата на човека. Следователно, бидейки от най-голямо значение, те са били много обсъждани във всички възрасти на света и без съмнение са принудили хората, повече от всички други въпроси, да се стремят да проумеят задълбочените мистерии на Природата и начина на Съществуване и действията на един непонятен Бог.

И с тях се представя още един въпрос: дали Божеството управлява Вселената по фиксирани и неизменими закони или със специални Провидения и намеси, така че да може да бъде предуман да промени курса и резултатите на човешкото или материалното действие, с молитви и жалби.

Единствено Бог е всемогъщ; но човешката душа във всички векове е предявявала иска си да е считана за част от Божественото. “Чистотата на духа,” заявява Ван Хелмонт, “е показана чрез енергията и ефикасността на волята. Бог, със съдействието на безкрайна воля, сътворил Вселената и същият вид сила в по-нисша степен, ограничена повече или по-малко от външни пречки, съществува във всички духовни същества.” Колкото по-високо се изкачваме в древността, толкова повече молитвата приема формата на заклинание; и тази форма все още до голяма степен се запазва, тъй като ритуалите на публичното боготворене общо се считат не просто като израз на доверие или благоговение, като действителни духовни действия, ефектът на които се търси единствено в ума на богомолеца, но и като действия, от които някой желан обект на здравето или богатството, на свръхестествени дарби за тялото или душата, на освобождаване от опасност или отмъщение на враговете. Молитвата е била в състояние да промени целите на Небето и да накара Девите да треперят под бездната ù. Тя упражнявала задължително влияние върху боговете. Тя допринесла за магнетичното разбирателство на дух с дух; и литургиите на Индусите и Персийците се обръщали не само към Самото Божество, но и към Неговите разнообразни прояви, били считани за благотворни и необходими повторения на живото или съзидателното Слово, което отначало привеждало в изпълнение божествената воля и което от миг на миг подкрепя световната рамка с вечното си повторение.

В повествованието за Падението намираме Еврейският начин на обяснение на великата морална мистерия, произходът на злото и очевидното отчуждаване от Небето; и подобна идея, различно модифицирана, се появила във всички видове древно кредо. Навсякъде човекът в началото бил невинен и щастлив и се отдава на порока, поради изкушение и собствената си слабост  от първото си състояние. Така била обяснявана допусканата връзка на увеличаване на познанието с повишаване на нищетата и по-конкретно, великото наказание на смъртта било примирено с Божественото Правосъдие. Подчинени на тези по-големи точки били въпросите: Защо е покрита Земята с тръни и плевели? Откъде водят произходът си облеклото, половия срам и страстта? Откъде идва налагането на наказания посредством извършване на труд и как да се обоснове унизеното положение на жената на Изток или как да се обясни ненавистта, толкова всеобщо изпитвана към Змийското Племе?

Хипотезата на падението, изисквана под някои свои модификации във всички системи, за да обясни очевидното несъвършенство в творението на Съвършеното Същество, била, в Източната философия, неизбежното съпътстващо обстоятелство и условие на ограничено и индивидуално съществуване; тъй като може да се каже, че Душата, считана за фрагмент на Универсалния Разум, е изпаднала от предварителната си възвишеност, когато се отделила от източника си и престанала да сформира част от интегралното съвършенство. Теорията на съединяването ù съответствувала на допусканата причина за деградацията ù. За да стигне до предишното си състояние, трябва да престане да бъде индивидуална; тя трябва да се освободи от повторно поглъщане в Ограниченото, изразходването на всички неща в Бога, да се поощри от човешкото усилие в духовната медитация или само-усмиряване и да се завърши в магическата трансформация на смъртта.

И както бил паднал човекът, така се смятало, че Ангелите на Злото, от първото си състояние, до което, подобно на хората, те трябвало да бъдат възстановени в добрите времена на Бога, и тогава кралството на злото трябвало завинаги да престане да съществува. Всички Древни Теологии сочат към този велик резултат; и по този начин те всички се стремели да примирят съществуването на Греха и Злото със съвършеното и безспорно проникновение и благотворителност на Бога.

Свободата и отговорността са неразделно свързани с упражняването на мисълта от човека. Човек приема собствената си категория като морален деятел, когато с чувство за ограничения от природата му възниква съзнанието му за свобода и за задължения, придружаващи упражняването ù, чувството за дълг и способността да го изпълнява. Да допуснем, че човек някога си е представял самия себе си не като свободен деятел, докато не е убедил сам себе си в това и би означавало да допуснем, че в това отношение той е далеч под животните; защото той, подобно на тях, съзнава свободата си да действа. Единствено опитът го учи, че тази свобода на действие е ограничена и контролирана; и когато това, което е външно спрямо него, сдържа и ограничава тази свобода на действие, той инстинктивно се бунтува срещу него, като срещу неправда. Правилото на задължението и материалите на опита се извличат от запознаване с условията на външния свят, в който се проявяват способностите; и по този начин проблемът на човека включва тези на Природата и Бога. Свободата ни, научаваме от опита, се определя от външно по отношение на нас средство; щастието ни напълно зависи от отношенията на външния Свят и от моралния характер на Владетеля му.

В такъв случай изведнъж възниква следния проблем: Богът на Природата трябва да е Един, а характерът Му не може да се подозира, че е различен, освен добър. И откъдето тогава е дошло злото, съзнанието за което трябва неизменно да е предшествало или придружавало моралното развитие на човека? Човешкото мнение се е отдръпвало и колебаело между две противоположни крайности, едната от които изглежда несъвместима с Всемогъществото на Бог, а другата - с благотворителността Му. Ако Бог, се е казвало, е съвършено мъдър и добър, злото трябва да възниква от някакъв независим и враждебен принцип: ако, от друга страна, всички средства са подчинени на Едно, трудно е, ако злото наистина съществува, ако има такова нещо като Злото, да се избегне безбожието Бог да бъде определен като негов Автор.

Признаването на моралния и физически дуализъм в природата било неблагоприятно за доктрината на Божественото Единство. Много от древните хора смятали за абсурдно да си представят едно Върховно Същество, подобно на Омировия Юпитер, разпределяйки доброто и злото от две урни. Следователно те заместили, както видяхме, доктрината на два различни и вечни принципа; някои накарали причината за злото да е присъщото несъвършенство на материята и плътта, без да обясняват как Бог не е бил причината за това; докато други персонифицирали изискваното средство и с въображение си измислили Зъл Принцип, въпросът за чийто произход наистина включвал всички трудности на първоначалния проблем, но чието съществуване, ако веднъж се приеме за дадено, било достатъчно като популярно решение на мистерията; допускало се, че трудността вече не съществува, когато били подбутнати да направят стъпка напред, както трудността да се представи света, държан от слон и се допускало, че той се освобождава от него, когато се казвало, че слонът е подкрепян от костенурка.

По-простата и вероятно по-старата идея третирала само единия Бог като Автор на всички неща. “Аз създавам светлината,” казва Йехова, “и създавам тъмнината; Аз причинявам процъфтяването и създавам злото; Аз, Повелителят, върша всичките тези неща.” “Цялото човечество,” казва Максимус Тириус, “е съгласно, че съществува един единствен Универсален Цар и Отец и че многото богове са Негови Деца.” Няма нищо невероятно в предположението, че примитивната идея била, че не съществува нищо друго освен един Бог. Неопределен усет за единството на Природата, смесен със смътно усещане за всепроникваща Духовна Есенция, бил отбелязан сред най-ранните прояви на Човешкия Разум. Навсякъде това бил само един мъждив спомен, несигурен и неопределен, за първоначалната истина, проповядвана на първите хора от Бог.

Божеството на Стария Завет навсякъде се представя като прекият автор на Злото, изпращайки зли и измамни духове до хората, закоравявайки сърцето на Фараона и наказвайки целия народ заради злодеянието на отделния грешник. Единствено грубата идея на неумолимостта, преобладаваща над милостта в Божеството, може да обясни човешките жертвоприношения, възнамерявани, ако не и изпълнени, от Аврам и Йефтах. Не било необичайно в която и да било епоха или страна на света хората да признаят съществуването на един Бог, без да си сформират подходяща преценка за величието Му. Причините за доброто и злото се отнасят към мистериозен център, на който всеки приписва такива атрибути, каквито отговарят на собствения му интелект и напредък в цивилизацията. Оттук идва приписването на чувства на завист и ревност на Божеството. Оттук идва провокацията, дадена от целебните умения на Ескулап и благородната кражба на огъня от Прометей. Предполагало се самият дух на Природата, персонифициран в Орфей, Тантал или Финий, е убит, затворен или ослепен, заради това, че твърде фриволно разкрил Божествените Мистерии на човечеството. Тази Божествена Завист продължава да съществува в модифицирана форма и варира съобразно обстоятелствата. В Хезиод тя се появява в най-нисшия тип човешка пагубност. В Бога на Мойсей тя е ревност към посегателството върху деспотичната власт, проверката на политическото предателство; и дори наказанията, обявени за боготворене на други богове, често изглеждат продиктувани по-скоро от ревностна почит към собственото Му величие в Божеството, отколкото от неморалността и деградиралия характер на самото боготворене. В Херодот и други писатели тя приема по-философска форма, като стриктно придържане към морално равновесие в управлението на света, в наказанието за гордостта, арогантността и безочливото лицемерие.

Бог действува от провидението в Природата с редовни и универсални закони, с постоянни режими на действие; и така се грижи за материалните неща, без да нарушава устройството им, винаги действувайки съобразно природата на нещата, които Той е създал. Факт на наблюдение е, че в материалния и несъзнателен свят, Той работи с материалността и несъзнателността му, а не срещу тях; в животинския свят, с животинското съществуване и частично съзнание, а не срещу тях. Така в управлението на света от провидението, Той действува с редовни и универсални закони и постоянни режими на функциониране; и така се грижи за човешките неща, без да наруши устройството им, като винаги действува съобразно човешката природа на човека, а не срещу нея, като работи в света на човека посредством съзнанието на човека и частичната свобода, а не срещу тях.

Бог действува по общите закони за общи цели. Привличането на гравитацията е добро нещо, защото то поддържа света заедно; и ако кулата на Силоам, по този начин падаща на Земята, убила осемнадесет мъже от Йерусалим, то този брой е твърде малък, за да се вземе под внимание, като се сметнат безбройните милиони, които се подкрепят от същия закон. Той не може да се отмени заради тях и то за да задържи тази кула; нито може да остане в сила, а кулата да стои.

Трудно е да си представим Съвършена Воля без да я объркаме с нещо като механизъм; тъй като езикът няма наименование за тази комбинация на Непреклонното с Моралното, което старите поети персонифицирали отделно в Ананке или Еимермен и Зевс. Как с разбиране да комбинираме Съвършената Свобода на Върховната и Всевисша Воля на Бога с Непреклонната Неизбежност, като част от Същността Му, че Той би трябвало и трябва да продължава да бъде във всичките Му велики атрибути на справедливост и милост за пример, това, което Той е сега и винаги е бил и с невъзможността Му да промени характера Си и да се превърне в несправедлив, безмилостен, жесток и променлив или да отмени великите морални закони, които превръщат престъплението в грях, а практикуването на добродетел в добрина?

Защото всичко, което ни е познато и знаем за Свободната Воля, е онова своеобразно нейно упражняване, което изпитваме в самите себе си и в другите хора; и следователно идеята за Върховната Воля, все още направлявана от Безпогрешния Закон, дори и този закон да е самоналожен, е винаги в опасност или да се лиши от същественото качество на Свободата, или да деградира под лошото наименование на Неизбежността от дори още по-малко морално и интелектуално достойнство, отколкото променливия ход на човешките операции.

Едва когато извисим идеята за закона над тази за частичността или тиранията ние откриваме, че самоналожените ограничения на Върховната Причина, съставляваща внушителен брой определени алтернативи, регулиращи моралния избор, са самите източници и пазители на човешката свобода; и отново се появява съмнението, дали не определяме закон над Самия Бог; или дали самоналожените закони не могат да се самоотменят: и ако не, каква сила пречи на това.

Зевс на Омир, подобно на този на Хезиод, представлява внушителен брой антитези, съчетаващи сила със слабост, мъдрост с безразсъдство, универсален произход с тясно семейно ограничение, всемогъщ контрол над събитията с предаване на висша съдба; - СЪДБАТА, наименование, посредством което се връща теологическият проблем в първоначалната мъглявост, от която силите на човешкия разум са се оказали неспособни сами да я спасят, подобно на усилията на муха, попаднала в паяжината на паяк, да стори повече, отколкото да усили заплитането си в нея.

Най-старата идея за Божеството била по-скоро неопределена, отколкото отблъскваща. Положителната деградация била за по-късен растеж. Богът на природата отразява променливия характер на сезоните, вариращ от тъмнина към светлина. Алтернативно сърдита и спокойна, щедро раздаваща изобилие, което тя отново оттегля, природата изглежда необяснимо своенравна и въпреки че е способна да реагира на най-висшите изисквания на моралното усещане посредством общо разбиране на мистериите си, по-податлива чрез частичен или прибързан обзор, да се затъмни от Шива, Сатурн или Мекситий, патрон на диви оргии или изцапани с кръв олтари. Всички по-стари поетични персонификации показват следи от тази двусмисленост. Те не са нито изцяло неморални, нито напълно благотворни.

Нито един народ никога преднамерено не е превръщал Божеството си с неприязнено или престъпно Същество. Семплата набожност, която приписвала всички неща на Бога, приемала всичко от добрата му страна, като се доверявала на и се надявала за всички неща. Първоначално на Върховния Владетел се гледало с безрезервно благоговение. Все още никакви обезпокоителни разногласия или противоречия не предизвиквали съмнение по отношение на благотворителността Му, или не карали хората да са неудовлетворени от управлението Му. Страхът може да предизвика безпокойство, но не може да пропъди надеждата, а още по-малко да вдъхне антипатия. Едва по-късно, когато абстрактните идеи започнали да приемат подобието на реалности и когато нови или по-забележителни идеи допуснали нови думи за израза им, станало необходимо да се фиксира ограничителна бариера между Доброто и Злото.

За да се обясни моралното зло, станало необходимо да се разработи ново средство, което да подхожда както на благочестието и самодоволството на изобретателя, такова като опърничавостта на жената или деятел, различен от Бог, Тифон или Ахриман, получено или от разделяне на Боговете на две класи, или чрез детрониране на Древното Божество и променянето му в Дев или Демон. Посредством подобна необходимост, Ориенталците разработили присъщата корупция на плътското и материалното; Евреите прехвърлили на Сатаната всичко незаконно и неморално; а Гръцката мисъл, която от време на време приемала по-стар и по-истински възглед, обърнала към човека безчестието, определено за тези създания на въображението му, и показала как той трябва да се благодари единствено на себе си за тези бедствия, докато добрите му неща са безвъзмездни дарове, а не плячкосването на Небето. Омир вече бил накарал Зевс да възкликне, в Съвета на Олимп, “Печално е да се чуе как тези смъртни обвиняват Боговете; те претендират, че злините идват от нас; но те самите безсмислено ги причиняват единствено поради собственото си безотговорно безразсъдство.” “Грешка на човека е,” казал Солон във връзка със социалните злини на своето време, “а не на Бога, че настъпва разрушение;” а Еврипид, след официално обсъждане на произхода на злото, идва до заключението, че хората действуват неправилно не поради липса на природен добър разум и чувство, а защото, знаейки какво представлява доброто, те все пак по различни причини пренебрегват практикуването и прилагането му.

И най-накрая, достигайки до най-висшата истина, Пиндар, Хезиод, Ашулус, Езоп и Хораций казвали, “Цялата добродетел е борба; животът не е сцена за отдих, а за енергично действие. Страданието не е нищо друго, освен друго наименование за учението на опита, определено от самия Зевс, дарителят на цялото разбирателство, което да стане основа за обучението, учителят на живота. Той наистина поставил край на златната епоха; дал отрова на змиите и лукавостта и хищничеството на вълците; той изтърсил меда от листото и спрял потока на вино в ручеите;  скрил елемента на огъня и направил средствата на живота оскъдни и несигурни. Но целта му във всичко това била благодетелна; тя не била да разруши живота, а да го подобри. За човека било благословия, а не проклятие, да бъде осъден да печели хляба си с пот на челото си; защото нищо велико или прекрасно не се постига без усилие; безопасните и лесни добродетели не се ценят високо нито от боговете, нито от хората; а пестеливостта на природата се обосновава от могъщото ù въздействие при пробуждане на скрити заложби и налагането ù на човечеството изобретяването на полезните изкуства посредством медитацията и мисълта.”

Древните религиозни реформатори твърдели, че боготворенето на “идоли” е коренът на цялото зло; и в различните епохи на света има много иконоборци. Тази максима все още продължава да важи; защото боготворенето на идоли, т.е. на произволни странни хрумвания, ако не е източникът на цялото зло, продължава да е причината за голяма част от него; и тя преобладава все така обширно сега, както и винаги досега. Хората винаги се заемат да боготворят живописни хрумвания на собственото си въображение.

Човешката мъдрост трябва винаги да е ограничена и погрешна; и дори правилното мнение е единствено нещо средно между невежеството и познанието. Нормалното състояние на човека е състоянието на напредък. Философията е един вид пътуване, вечна ерудиция и никога постигане на идеалното съвършенство на истината. Един Масон трябва, подобно на мъдреца Сократ, да приеме скромната титла на “любител на мъдростта”; защото той трябва винаги да копнее за нещо по-съвършено от това, което притежава, нещо, което продължава да е извън обсега му, нещо, което той желае да направи своя собственост завинаги.

По този начин философското гледище започнало да се асоциира с поетичното и религиозното под всестранното наименование на Любовта. Преди зараждането на философията, Любовта получавала оскъдна и неадекватна почит. Този най-могъщ и най-старинен от боговете, връстник на съществуването на религията и на света, се усещал несъзнателно, но не бил нито достойно почитан, нито пряко чествуван в църковни песни или пеани. Той едва ли би могъл да бъде признат в древните дни на невежеството. За да може да упражнява правилното си влияние върху религията и философията, било необходимо Богът на Природата да престане да е Бог на ужасите, а персонификация на самата Сила или произволна Воля, чист и неумолим Интелект, причинител на злото и непреклонен Съдия. Философията на Платон, в която завинаги се установило това предписание, представлявала категорично посредничество на Любовта. При него божественото вдъхновение на Любовта за пръв път разпалило светлината на изкуствата и ги предало на човечеството; и не само изкуството на обикновеното съществуване, но и божественото изкуство на мъдростта, което подкрепя Вселената. То вдъхновява за висши и великодушни дела и благородна самонабожност. Без него нито Държавата, нито индивидът биха били в състояние да извършат нещо красиво или велико. Любовта е най-добрият ни кормчия, съюзник, поддръжник и спасител; украсата и ръководителят на всички човешки и божествени неща; и тя с божествената хармония завинаги успокоява умовете на хората и боговете.

Човекът е способен на по-висша Любов, която, като сключва брак на разум с разум и с Вселената, извежда напред всичко най-благородно в способностите му и го издига отвъд самия себе си. Тази по-висша любов не е нито смъртна, нито безсмъртна, а междинна сила между човешкото и Божественото, запълваща могъщ интервал и обвързващата Вселената заедно. Тя е началникът на онези небесни емисари, които пренасят към боговете молитвите на хората и донасят до хората даровете на боговете. “Този бог завинаги е беден и далеч не толкова красив, колкото си представя човечеството, защото той е окаян и засъхнал; той лети ниско по продължение на Земята, бездомен е и бос; спи без завивки пред вратите и на улици без подслон и досега притежава характера на майка си като вечна придружителка на нищетата. И все пак, наследявайки и този на баща си, той винаги прави скрити планове да получи добри и красиви неща; той е безстрашен, стремителен и силен; винаги крои някоя нова хитрина; стриктно предпазлив и изпълнени с изобретателни ресурси; философ през цялото си съществуване, могъщ чародей и проницателен софист.”

Идеалната цел на платоническата наука е пристигането на мястото на съзерцанието на това, от което Земята не излага образ или адекватно сходство, Върховния Прототип на цялата красота, пречистена и незамърсена с човешкото смесване на плът или цвят, самия Божествен Оригинал. На така окачествен оригинал се придава привилегията да поражда не обикновените образи и сенки на добродетелта, а самата добродетел, както е била свързана не със сенки, а с истината; и след като е породил и отгледал потомството на добродетелта, той станал приятел на Бога и, доколкото с такава привилегия може да е удостоено някое човешко същество, безсмъртен.

Подобно на Хераклит, Сократ вярвал в Универсалния Разум, който прониквал във всички неща и във всички умове и впоследствие се разкривал в идеи. Той следователно търсел истината в общото мнение и долавял в общуването на ум с ум една от най-великите привилегии на мъдростта и най-могъщото средство на напредъка. Той вярвал, че истинската мъдрост е постижима идея и че моралните убеждения на ума, онези вечни инстинкти на въздържаността, съвестността и справедливостта, насадени в нея от боговете, не биха могли да измамят, ако се тълкуват правилно.

Това метафизично направление, придадено на философията, приключило в утопична екстравагантност. Допускайки, че истината е откриваема в мисълта, то продължило да третира мислите като истини. По този начин се превърнало в идолопоклонничество на понятията, които считало или за фантоми, излъчени от предметите или за части от божествената съществувала по-рано мисъл; създавайки по този начин своя собствена митология и избягвайки от едно крепостничество единствено за да се зароби в ново. Безразборно сформираните и подкрепяни теории и понятия са фалшивите богове или “идоли” на философията. Защото думата “idolon” (идол) означава образ, а невярната мислена представа за Бога е до такава степен идол, колкото и неверния Му дървен образ. Безстрашно впускайки се в проблема на универсалното същество, първата философия се опитала да предостави разбираемо и убедително решение на всяко съмнение. За да стори това, тя трябвало да направи най-безразборни допускания; и както поезията била вече запълнила най-обширната празнина между човешкото и божественото като персонифицирала Божеството си като човек, така и философията склонила глава пред предполагаемото отражение на божествения образ в ума на запитващия, който, при боготворене на собствените си идеи, несъзнателно се обожествявал. По този начин Природата била покорена на общо разпространени идеи, а идеите много често на думите.

Но, сблъсквайки несъвместими мнения, философията била постепенно сведена до позорното признание за крайна некадърност и намерила проверката си или интелектуалното си падение в скептицизма. Ксенофан и Хераклит скръбно признават неудовлетворителния резултат от всички борби на философията в допускане на универсалност на съмнението: и паметното усилие на Сократ да събере провалилите се защитници на истината, приключили с подобно признание.

Боготворенето на абстракциите продължило грешката, която персонифицирала Злото или обожествявала Сполуката; и когато мистичната философия отстъпила мястото си на мистичната религия, тя не променила характера си, а единствено наименованието си. Великата задача останала неизпълнена, свеждайки външния свят и принципите му до господството на интелекта и примирявайки понятието за върховната неизменима власт, отстоявана от разума, с търсенията на човешките симпатии.

Била предложена обща идея за целта и редовността в природата от общите появи на най-ранния размисъл. Древните хора възприемали природен ред, божествено законодателство, от които се предполагало, че са извлечени човешките институции, възвеличените на Небето закони и оттам пренесени на Земята. Но божественият закон бил малко повече от аналогично подразбиране от човешкия закон, взет във вулгарния смисъл на произволна воля или частична спогодба. За него по-скоро се правели догадки, отколкото да бъде открит и оставал неморален, защото бил неразбираем. При тези обстоятелства било от малко значение дали се твърди, че Вселената се управлява от случайността или от разум, тъй като последният, ако е неправилно разбран, представлявал буквално едно и също като първата. “Далеч по-добре,” казвал Епикур, “е да се съгласим с фабулите на традицията, отколкото да признаем тягостната необходимост от физиците”; а Менандър говори за Бог, Случайност и Интелект, като за неразличаващи се. Непризнатият закон е под наименованието Случайност: възприет, но неразбран, той се превръща в Неизбежност. Мъдростта на Стоика била твърдоглавото подчиняване на произволните повели на един; тази на Епикурейците, изгода, открадната от малко или повече умело управление от тирания, равностойна на другата.

Невежеството не вижда нищо необходимо и се самоизоставя на тиранична власт, защото не се дефинира от никакво правило и е парадоксално, защото допуска злото, докато то самото е прието за неограничено, всемогъщо и съвършено добро. Малко познание, приемайки идентификацията на Върховната Причина с неизбежната сигурност на съвършения разум, но пропускайки анализа или тълкуването ù, оставя ума обвързан с верига към аскетичния фатализъм на стоиците. Свободната воля, съединена с универсалното правило на Случайността: или Фатализмът и Неизбежността, съединени с Всеведението и фиксирания и неизменим Закон - тези са алтернативите, между които винаги се е колебал човешкият ум. Вярващите в свръхестественото, съзерцавайки импулсивно действащо Същество, въпреки че е със свръхчовешка мъдрост и считайки, че най-добрият ласкател е най-добрият субект, съчетавали противоположни средства, несъвместимо смесвайки поддържането на свободно действие с изтощителното служене на ходатайстването; докато той признава, с думи на ерудиран архиепископ, че “ако създаването на нещата, които търсим, зависи от антецедентни, природни и неизбежни причини, на желанията ни ще бъде отговорено не по-малко с пропуск, отколкото с предлагане на молитви, които, следователно са нещо съвсем напразно.”

Последният етап е този, в който религията на действието се прави легитимна посредством разбиране на правилните ù обекти и състояния. Човекът става морално свободен единствено, когато двете понятия, това на Случайността и това на неразбираемата Неизбежност, се изместят от това на Закона. Законът, както е приложен към Вселената, означава онова универсално, дължащо се на провидението, предварително подреждане, чиито условия могат да се разпознаят и благоразумно да въздействат върху човешкия интелект. Чувството за свобода възниква, когато се развие индивидуалната независимост съобразно собствените си закони, без външни сблъсъци или пречки; това на ограничението, където то се осуетява или ограничава от други Природи или където, посредством комбинация на външни сили, отделната индивидуална сила е заставена да се насочи в друго направление. Моралният избор не би съществувал безопасно или дори изобщо не би съществувал, освен ако не е обвързан от определящите преференциите му условия. Дългът предполага правило, което е едновременно разбираемо и сигурно, тъй като несигурно правило би било неразбираемо и ако е неразбираемо, не може да се носи отговорност. Нито един непознат закон не може да бъде задължителен; и онзи Римски Император бил справедливо презиран, който се преструвал, че прокарва свои наказателни закони, поставяйки ги на такава височина, че никой да не може да ги прочете.

Човек командва резултатите единствено като избира сред контингента предопределени резултати най-подходящите за целите му. По отношение на абсолютната или божествената моралност, означаваща окончателната причина или цел на тези изчерпателни закони, които често изглеждат сурови на индивида, защото са неумолимо справедливи и безпристрастни към универсалното, предположението може да намери убежище във вярата; незабавната и очевидна цел често носеща толкова малка пропорция към по-обширна и непозната такава, че да може относително да се погълне или изгуби. Дъждът, който е безсезонен за мен, разрушава надеждите ми за обилна реколта, прави това, защото другояче не би могъл да благослови и даде благоденствие на реколтите на друг вид съседен район на страната. Очевидната цел на внезапна снежна буря или неочаквана промяна на вятъра, изложен на което ме кара за изгубя живота си, носи малка пропорция спрямо великите резултати, които трябва да произлязат от тази буря или вятър за цял един континент. Така винаги доброто и лошото, които на пръв поглед изглеждат непримирими и своенравно разпределени, едното пази основанията си, а другото се намалява, след като бъде обяснено. В свят на многообразие на индивиди, свят на действие и напрежение, свят, който си позволява чрез конфликт на интереси и сблъскване на страсти, всякакъв обхват за упражняване на решителните и благородни добродетели, дори Всемогъществото не може да постигне постоянното обръщане към утехата и удобството на само един човек.

Така образованият ум скоро започва да оценява моралното превъзходство на система закони над това на своенравната намеса; и както смесването на средства и цели се извежда в по-разбираема перспектива, частично или привидно добра, охотно се изоставя за незаинтересуваното и универсалното. Установено е, че самоограничаването не загатва само-жертвоприношение. Истинското значение на това, което приличало на Неизбежност, е установено, че не е произволна Власт, а Сила и Енергия, включени в служба на Интелекта. След като Бог ни е направил хора, и ни е поставил в свят на промяна и вечно подновяване, с обширна възможност и изобилни средства за рационално ликуване, ние научаваме, че е безразсъдство да роптаем, защото не сме ангели, населявайки свят, в който са непознати промяната и сблъсъкът на интереси и конфликти на страстта.

Мистерията на света остава, но е достатъчно изяснена, за да вдъхне доверие. Ние сме принудени да признаем, че ако всеки човек би правил най-доброто, което е във възможностите му и което той знае, че трябва да направи, не бихме се нуждали от свят, по-добър от този. Човекът, заобиколен от неизбежността, е свободен не по настойчиво определение на изолирана воля, защото, въпреки че неизбежно се съобразява със законите на природата, е в състояние пропорционално на познанията си да модифицира по отношение на самия себе си условията на действието им и по този начин да запази средна еднообразност между силите им и своите собствени.

Такива са някои от конфликтните мнения на античността; и ние ти представихме до известна степен картина на Древната Мисъл. Вярна, доколкото се развива, тя ни излага Интелекта на Човека, вечно борещ се да премине отвъд тесните граници на окръжността, в който я поставят ограничените ù сили и кратката ù прозорливост; и ние винаги я намираме, пътуваща около окръжността, подобно на изгубил се в гората човек, да се натъква на едни и същи неизбежни и неразрешими трудности. Науката с многото си инструменти, особено Астрономията, с телескопа си, Физиката с микроскопа и Химията с анализите си и комбинациите си до голяма степен са разширили представите ни за Божествеността, като ни разкриват обширния обхват на Вселената в две направления, звездните ù системи и невидимите ù множества животински живот; запознавайки ни с новата и прекрасна Сила или Субстанция, която наричаме Електричество, очевидно връзка между Материята и Духа: и все пак Божеството единствено остава по-неразбираемо за нас от всякога и ние намираме, че в размишленията си не правим нищо друго, освен да възпроизвеждане отново и отново Древната Мисъл.

Къде тогава, сред всички тези конфликтни мнения, е Истинското Слово на Масона?

Братко мой, не е в обсега и обхвата на Човешкия Интелект да разбере повечето от въпросите, които по този начин са измъчвали умовете на хората; но ние можем и трябва да вярваме без разбиране, както вече ти обяснихме тук.

Истинското Слово на Масона се намира в скритото и задълбочено значение на Неизразимо Великото Наименование на Божеството, съобщено от Бога на Мойсей; и което значение отдавна е изгубено от самите предпазни мерки, предприети, за да го скрият. Истинското произнасяне на това наименование в действителност било тайна, в която, обаче, участвувала далеч по-задълбочената тайна на значението му. В това значение се включвала цялата истина, която може да е позната от нас по отношение на характера и природата на Бога.

Отдавна известен като ал, ал шадал, алохаим и адонас; както и Главният или Командуващият Небесните Армии; като съвкупността на силите [алохаим] на Природата; като Могъщият, Победоносният, Съперникът на Бал и Озирис; като Душата на Природата, самата Природа, Бог, който бил персонифициран Човек, Бог с човешки страсти, Богът на Езическия Свят с обикновена промяна на наименованието, Той приема, в общуването си с Мойсей, наименованието [Ихух] и Му казва, Ахих Ашр Ахих Аз съм това, което съм. Нека да разгледаме езотеричното или вътрешното значение на това Неизразимо велико Наименование.         

Хих [HIH] е несвършеното време на глагола “съм”, от който Ихих [IHIH] е сегашно време; Ахи [AHI е прикрепеното лично местоимение “Аз”] първо лице, с апокопа; а Ихи [IHI] - третото. Глаголът е със следните форми: ... Минало време, трето лице, мъжки род, единствено число, Хих [HIH], е съществувал, бил; 3 лице множествено число, Хиу [HIU], сегашно време, трето лице, мъжки род единствено число, Ахи, Ихи [AHI, IHI]... инфинитив, Хих, Хиу [Hih, Hiu]... заповедна форма, второ лице, мъжки род, единствено число, Хих [HIH], женски род, Хиу [HUI]... Причастие, мъжки род, единствено число, Хух [HUH], ENS – СЪЩЕСТВУВАЩ...СЪЩЕСТВУВАНЕ. 

Глаголът никога не се използва просто като логическа връзка или свързваща дума, е, е бил и т.н., както се използва в гръцкия, латинския и от нас. Глаголът винаги включва съществуване, реалност. Сегашната форма също включва значение за бъдеще, ... ще или може би или съществува. А חזח и אזח [HUH и HUA], Халдейски форми на несвършено време на глагола, са същите като еврейските חיח и חןח [HUH и HIH], които означават бил, съществувал, станал.

Сега אזח и איח [HUА и HIA] са Личните Местоимения [Мъжки и Женски] ТОЙ, ТЯ. Така в Генезис. iv. 20 имаме фразата Хуа Хих [HUA HIH] ТОЙ БЕШЕ: и в Lev. xxi. 9 Атх Абих Хиа [ATH ABIH HIA] Нейният баща. Това местоимение от женски род обаче често се пише Хуа [HUA] и Хиа [HIA] и се появява само единадесет пъти в Мойсеевото Петокнижие. Понякога формата за женски род означава ТО; но това местоимение обикновено е в мъжки род.

Когато или Йод, Вав, Хе или Алеф [Yod, Vav, He или Aleph] е в края на някоя дума и няма гласна, която непосредствено да го предшества или следва, то често се отхвърля, както при ГИ [GI] за ГИА [GIA], долина.

Така че ХУА ХИА [HUA HIA], Той-Тя могат правилно да бъдат написани ху хи[HU HI] или чрез разместване на буквите, което е типично за Талмудистите, их ух [IH UH], което е Тетраграмата или Святото Име.

В Генезис i.27 е казано “Така алхим създал човека по Свой образ: Той го създал по образа на алхим: Той ги създал МЪЖ и ЖЕНА”

Понякога думата се изразява по следния начин, триъгълно:

 Image

И ние научаваме, че това обозначаване на Святото Име е било за Евреите символ на Създаването. Мистериозният съюз на Бог с Неговите създания се съдържал в буквата ח, за която те смятали, че е Посредник на Всемогъщата Сила; и е давала възможност на притежателя на Името да върши чудеса.

Личното Местоимение Хуа [HUA], ТОЙ, често се употребява самостоятелно, за да изрази Божеството. Ли казва, че в такива случаи се подразбира Ихух, Их или Алхим, или някое друго име на Бог; но няма необходимост от това. В такива случаи то означава Мъжки, Родителен или Съзидателен Принцип или Сила.

За Талмудистите било обичайна практика да крият тайни значения и звукове от думи чрез разместване на буквите.

Обръщането на буквите на думите било наистина разпространено в древността. Така от Neitha, името на Египетска Богиня, гърците, пишейки отзад напред, образували Athene, името на Минерва. В арабския език имаме Nahid, името на планетата Венера, което, обърнато обратно, дава Dihan, Гръцки, на персийски Nihad, Природа; което Сър Джоунс пише и като Nahid. Страбо ни информира, че арменското име на Венера било Anaitis.

Tien, Рай на китайски, обърнато обратно, е Neit или Neith почитано в Саис в Египет. Обратното на Neitha, ако се изпусне I и се добави e, е ние, както е казано по-горе, Athene. Митра е било името на Венера за древните персийци. Херодот, който ни съобщава това, ни информира също, че нейното име, за Скитите е било Artim pasa. Artim e Mitra, обърнато обратно. Така че, обръщайки го, гърците образували Artemis, Диана.

Едно от значенията на Рама (Rama) на санскритски е Кама (Kama) Богът на Любовта. Ако обърнете това, се получава Amar, а ако променим а в о, получаваме латинската дума за Любов. Вероятно, тъй като глаголът е Amare, най-старото произнасяне е било Amar, а не Amor. Така Dipaka на санскритски, едно от чиито значения е любов, често се пише Dipuc. Обърнете това, и се получава, като се добави о, латинската дума Cupido.

На арабски радикалните букви rhm произнасяни rham, означават ствол, състрадание, милост; ако обърнем това, получава се mhr, на персийски любов и Слънце. На еврейски имаме Lab, сърце; а на халдейски Bal, сърце; като радикалните букви и на двете са b и l.

Персийската дума за глава е Sar. Обърнато, това става Ras на арабски и еврейски, Raish на халдейски, Rash на самарянски и Ryas на етиопски; всички те означават глава, главен и т.н. В арабския език имаме Kid в смисъл на правило, предписание, точка от споразумение, задължение; което, обърнато става, като се добави е, гръцкото dike справедливост. На коптски имаме Chlom, корона. На обратно, имаме на еврейски Moloch или Malec, Крал или този, който носи корона.

В Kou-onen или най-старото китайско писмо, с йероглифите Ge [Hi или Khi с променена начална буква] се обозначава Слънцето: на персийски Gaw: а на турски Giun. Yue било Луна; на санскритски Uh, а на турски Ai. Трябва да се помни, че в Египет, а и на други места, Слънцето първоначално било от женски род, а Луната – от мъжки род. В Египет, Ioh означавало луна: и по време на празниците на Бакхус те викали безспир, Euoi Sabvi! Euoi Bakhe! IO Bakhe! Io Bakhe!

Бунзен дава следните лични местоимения за той и тя:

                                                    Той                   Тя

            Християнски Арамейски . . .  Hu . . . . . . Hi

            Еврейски Арамски . . . . . . Hu . . . . . . Hi

            Еврейски . . . . . . . . . . Hu’. . . . . . Hi

 Арабски . . . . . . . . . .  Huwa . . . . . Hiya

Така Светото Име не само въплъщава Великата Философска Идея, че Божеството е ENS, TO ON, Абсолютното Съществуване, чиято Същност е Да Съществува, единствената Субстанция на Спиноза, СЪЩЕСТВОТО, което никога не е могло да съществува, без да е противопоставено и отличено от това, което само става, не Природа или Душа на Природата, а това, което е създало Природата; но също така и идеята за Мъжки и Женски Принцип, в най-висш и най-дълбок смисъл; а именно, че първоначално Бог обхванал всичко съществуващо в самия Себе си; че материята не съществувала едновременно с Него или независимо от Него; че Той не само разработил и оформил един предшестващ хаос във Вселената, но и че Неговата Мисъл намерила външен израз в тази Вселена, която по този начин станала, а преди това не била, освен като обхваната вътре в Него: че Пораждащата Сила или Дух и Продуктивната Материя, схващана от древните в женски род, първоначално били в Бог; и че Той е бил и Е всичко, което е Имало, което го Има и което Ще бъде: в Когото всичко друго живее, движи се и съществува.

Такава била великата Мистерия на Светото Име; и това истинско подреждане на неговите букви както и, разбира се, истинското му произношение и значение скоро били загубени за всички, освен за избраните няколко, на които било поверено; то било скрито за обикновените хора, защото Божеството, именувано по метафизичен начин, не било толкова персонифицирано и непостоянно, а било един материален Бог, в когото те вярвали и който единствено можели да достигнат със своите недоразвити способности.

Диодорус казва, че името, дадено от Мойсей на Бог било IAQ. Теодор казва, че Самаряните наричали Бог IABE, а евреите го наричали IAQ. Фило Библиус дава формата IEYQ; а Климент от Александрия - IAOY. Макробиус казва, че сред езичниците било призната аксиома, че трибуквената IAQ била свещеното име на Висшия Бог. А Клариан Оракулът казва: “Научете, че IAQ е Висшият Бог, който господствува над всичко”. Буквата I означавала Единство. A и Q са първата и последната букви на Гръцката Азбука.

Оттам идва и често срещаният израз: ”Аз съм Първият и Аз съм Последният; и освен Мен няма никакъв друг Бог. Аз съм A и Q, Първи и Последен. Аз съм A и Q, Началото и Края, който Е и е Бил и предстои да Бъде: Всевишният”. Защото в това виждаме проекцията на същата велика истина; че Бог е все и вся – Причината и Следствието – началото, или Импулса, или Съзидателната Сила; и Краят, или Резултатът, или това, което е създадено: че Той всъщност е всичко, което е, всичко, което някога е било и всичко, което някога ще бъде; в смисъл, че Нищо освен него не е съществувало вечно, или едновременно вечно с Него, независимо от Него, или съществувало самостоятелно, само по себе си, или породено от само себе си.

И така става ясно значението на израза Алохаим, съществително в множествено число, използвано съгласно описа на Творението, с което започва Генезиса, с глагол в единствено число, с име или заглавие Ихух-Алхим, използвано за първи път в четвъртата строфа на втората глава на същата книга. Алхим e съвкупното единство на Съзидателните Сили на Божеството, Неговите Еманации; а Ихух-Алхим е АБСОЛЮТНОТО Съществуване или Същността на тази Власт и Сила, на която те са Активните Проявления и Еманации.

Това е проникновената истина, скрита в древната алегория и прикрита от погледа на простосмъртните с двоен воал. Това било тайното значение на зараждането и формирането на Индийската, Халдейската и Финикийската космогонии; също и на Активните и Пасивни Сили на Мъжкия и Женския Принципи; на Рая и Светлините, породени от него и на Земята, която произвежда; всички скрити от погледа на простосмъртните, както и разбирането за всичко, посочено по-горе; доктрината, която е от значение не е вечна, от значение е доктрината, че Бог е бил единственото Съществуване, АБСОЛЮТНОТО, от Когото е произлязло всичко и към Когото всичко се възвръща: и че всички нравствени закони произлизат не от връзката между нещата, а от Неговата Мъдрост и Основна Справедливост, като Всемогъщ Законодател. С пълна точност е казано, че тази ИСТИНСКА ДУМА е била загубена; защото нейното значение е било загубено дори и за Евреите, въпреки че все още намираме името (без да се подозира за истинското му значение) в HU на Друидите и в FO-HE на китайците.

Когато приемем Абсолютната Истина, Красота или Добро, ние не можем да спрем до абстракцията за всяка една от тях. Ние сме принудени да свързваме всяка една от тях с някакво живо или реално Същество, в което те имат основа, някакво същество, което да бъде първи и последен принцип за всяка една от тях.

Нравствената Истина, като всяка друга универсална и необходима истина, не може да остане просто една абстракция. Абстракциите не са реалности. Ние само приемаме нравствената истина. Някъде трябва да има същество, което не само приемаме, но и което я съставлява. Тя има тази характеристика; че е не само универсална и необходима истина за нашия интелект, но е истина, задължителна за нашата воля. Тя е ЗАКОН. Ние не постановяваме този закон сами. Той ни е наложен въпреки нас; неговият принцип трябва да съществува и без нас. Той предполага, че трябва да има законодател. Той не може да бъде съществото, за което се отнася; а трябва да бъде някой, който в най-висша степен притежава всички характеристики на нравствената истина. Нравственият закон, универсален и необходим, задължително трябва да има за автор едно необходимо същество; притежаващо справедливост и милосърдие, авторът трябва да бъде същество, имащо по много и от двете.

Както всички красиви и истински неща се отнасят едно към друго, всички заедно към едно Единство, което е абсолютната ИСТИНА, а те от своя страна към едно Единство, което е абсолютната КРАСОТА, така и всички морални принципи се събират в един единствен принцип, който е ДОБРОТО. Така стигаме до концепцията за ДОБРОТО само в себе си, АБСОЛЮТНОТО ДОБРО, по-висшестоящо от всички отделни задължения и което да се определи в тези задължения. Това Абсолютно Добро трябва задължително да бъде атрибут на Абсолютното СЪЩЕСТВО. Не може да има няколко Абсолютни Същества; съществото, в което се реализират Абсолютната Истина и Абсолютната Красота, не може да бъде различно от това, в което се реализира Абсолютното Добро. Абсолютното задължително включва абсолютно Единство. Истинското, Красивото и Доброто не са три отделни същности: те са една и съща същност, разглеждана в нейните фундаментални атрибути: различните фази, през които, в нашите очи, Абсолютното и Безкрайното Съвършенство преминават. Представени в Света на Крайното и Относителното, тези три отделни атрибута се отделят един от друг и се различават от нашия ум, който не може да схване нищо по никакъв друг начин, освен чрез разделяне. Но в Съществото, от Което те са породени, те са неразривно свързани; и това Същество, едновременно тройно и едно, Което обединява в Себе си съвършената Красота, съвършената Истина и съвършеното Добро е Бог.

Бог задължително е принципът на Нравствената Истина и на личната нравственост. Човекът е морална личност или с други думи - надарен с разум и свобода. Той е способен да бъде Добродетелен; и Добродетелността в него има две основни форми, уважение към другите и любов към другите - справедливост и милосърдие.

Създанието не може да притежава никакъв истински или важен атрибут, който да не притежава и Създателят. Следствието може да извлече своята реалност и съществуване само от неговата причина. Причината съдържа в себе си най-малко онова, което е съществено за нейното следствие. Характерна черта на следствието е неговата малоценност, незавършеност и несъвършенство. Зависимо и производно, то носи в себе си белезите и условията на зависимостта; и неговото несъвършенство доказва съвършенството на причината; или в противен случай в следствието би имало нещо присъщо, без причина.

Бог не е логично Същество, чиято Природа да може да се обясни по дедуктивен път, с помощта на равенства от алгебрата. Когато, изхождайки от първичния атрибут, атрибутите на Бог са извлечени един от друг по метода на Геометриците и Схоластиците, не получаваме нищо друго, освен абстракции. Ние трябва да се измъкнем от тази празна диалектика, за да достигнем до истинския и жив Бог. Първата представа, която имаме за Бог, тази за Вечното Същество, не ни е дадена a priori, независимо от всякакъв опит. Именно съзнанието за самите нас, за нашето съществуване едновременно като Съществуващи и Ограничено Съществуващи, ни издига веднага до концепцията за Съществуването, до принципа на нашето съществуване и за Него като за съществуващ без граници. Ако съществуването, което притежаваме, ни принуди да се върнем към причината, притежаваща същото съществуване в една безкрайна степен, всички съществени атрибути на съществуването, които ние притежаваме, всеки от тях, изисква безкрайна причина. Тогава Бог не е вече Вечното, Абстрактно, Неопределено Същество, което разумът и сърцето не могат да обхванат, но едно реално Същество, детерминирано като нас, нравствена личност като нас; и изследването на нашите собствени души ще ни насочи, без да намираме убежище в хипотезата, до едно понятие за Бог, като за Върховен и имащ връзка с нас.

Ако човек е свободен, то Бог трябва да е свободен. Би било странно ако, докато създанието има тази чудодейна сила да разполага със себе си, да избира и да изразява волята си свободно, Съществото, което го е създало, да не подлежи задължително на развитие, причината за което, въпреки че се съдържа в Него, да бъде нещо като една абстрактна, механична или метафизична сила, по-нискостояща от личната, доброволна причина, която сме и чието съществуване осъзнаваме съвсем ясно. Бог е свободен, защото ние съществуваме: но той не е свободен, както ние сме свободни. Той е едновременно всичко, което ние сме и нищо, което ние сме. Той притежава същите атрибути като нас, но разширени до безкрайност. И така, той притежава безгранична свобода, съединена с безграничен интелект; и тъй като Неговият интелект е непогрешим, освободен от несигурността на дебатирането и намира с един поглед къде е Доброто, така Неговата свобода го извършва спонтанно и без никакво усилие.

Също както приписваме на Бог онази свобода, която е основата на нашето съществуване, така прехвърляме от своя характер към Неговия, справедливост и милосърдие. При човека те са добродетели: за Бог те са Негови атрибути. Каквото за нас е усилено завладяване за достигане до свободата, това за Него е самата Му Природа. Идеята за правото и уважението, което дължим на правото, са знаци за достойнството на нашето съществуване. Ако уважението към правото е самата същност на справедливостта, Съвършеното Същество трябва да познава и уважава правата и на най-нисшестоящите от неговите създания; защото Той им е дал тези права. В Бог живее една висша справедливост, която въздава всекиму дължимото, не съгласно измамни външни проявления, а съгласно истинността на нещата. И ако човек, който е едно ограничено същество, има силата да излезе извън себе си, да забрави собствената си личност, да заобича другия, както обича себе си, да се отдаде на щастието, достойнството и съвършенството, тогава Съвършеното Същество трябва да има в безкрайна степен онази безкористна отзивчивост, Милосърдие, Висшата Добродетел на човешката личност. В Бог има безкрайна отзивчивост към Неговите създания, проявени чрез това, че Той ни дава съществуване, което той би могъл да задържи; и всеки ден това се проявява чрез неизброимите белези на Неговото Божествено Провидение.

Плато добре разбирал тази любов на Бог и я предава чрез следните велики думи: “Нека говорим за причината, която е ръководела Върховния Създател на Вселената да създаде и приведе в ред тази Вселена. Той бил добър, а в този, който е добър, няма и следа от зложелателство. Освен това, той пожелал по своя воля нещата да бъдат създадени и да бъдат възможни, както е и самият Той.” И Християнството от своя страна казва, “Бог толкова много е обичал хората, че им е дал Своя единствен Син”.

Не е коректно да се твърди, както се прави често, че Християнството, по един или друг начин, е открило това благородно чувство. Не трябва да принизяваме човешката природа; за да въздигаме Християнството. Античността е познавала, описвала и практикувала милосърдието: първата характерна черта на което, толкова затрогваща и, слава Богу, толкова често срещаща се, е добротата, а най-възвишената ù характеристика е героизмът. Милосърдието е преданост към другия; и е смешно и безсмислено да се твърди, че изобщо някога е имало време в света, когато човешката душа да е била лишена от тази част на своето наследство, силата на предаността. Но е сигурно, че Християнството е разпространило и популяризирало тази добродетел и че преди Христа тези думи никога не са били изричани: “ОБИЧАЙТЕ СЕ ЕДИН ДРУГ, ЗАЩОТО ТОВА Е ЦЕЛИЯТ ЗАКОН”. Милосърдието предполага Справедливостта. Този, който наистина обича своя брат, уважава и правата на своя брат; но той върши и нещо повече, той забравя своите права. Егоизмът продава или взема. Любовта с радост дава. В Бог любовта е такава, каквато е и в нас, но в безкрайно по-голяма степен. Бог е неизтощим в Своето милосърдие, както е неизтощим в Своята същност. Това Безгранично Всемогъщество и Безкрайно Милосърдие, което с една възхитителна доброжелателност извлича от пазвата на своята огромна любов благините, с които то непрекъснато дарява света и човечеството, учи ни, че колкото повече даваме, толкова повече притежаваме.

Тъй като Бог е всичко справедливо и добро, то Той не може да желае нищо друго, освен онова, което е добро и справедливо. Бидейки Всемогъщ, каквото Той пожелае, Той може да направи и следователно го прави. Светът е творение на Бог: следователно той е съвършено направен.

И все пак има безредие в света, което като че ли оспорва справедливостта и добротата на Бог.

Един принцип, неразривно свързан със самата идея за доброто ни казва, че всеки морален посредник заслужава награда, когато върши добро и наказание, когато върши зло. Този принцип е универсален и необходим. Той е абсолютен. Ако не се прилага в този свят, то той е фалшив или светът е неправилно подреден.

Но добрите дела не винаги са последвани от щастие, нито пък злите – от нещастие. Въпреки че често този факт е по-скоро видим, отколкото реален; въпреки че добродетелта, която води война срещу страстите, пълна с достойнство, но също и с тъга и болка, има последната като условие, все пак болките, които следват след порока, са по-големи; и добродетелта допринася най-вече за здраве, сила и дълъг живот; въпреки че чистата съвест, която съпътства добродетелта, създава вътрешно щастие; въпреки че общественото мнение обикновено съди правилно за характера на хората и възнаграждава добродетелите с почит и зачитане, а порока наказва с презрение и позор; и въпреки че, в края на краищата, справедливостта властва в света, най-сигурния път към щастието е все пак пътят на добродетелта, въпреки че има изключения. Добродетелта не винаги е възнаградена, нито порокът – наказан, в този живот.

Данните за този проблем са следните: Първо: Принципът за достойнствата и слабостите в самите нас е абсолютен: всяко добро дело трябва да бъде възнаградено, а всяко зло – наказано. Второ: Бог е справедлив, тъй като Той е всемогъщ: Трето: В този свят съществуват специфични случаи, които противоречат на необходимия всеобщ закон за достойнството и слабостта. Какъв е резултатът?

Да се отхвърлят двата принципа, че Бог е справедлив и законът за достойнството и слабостта, означава да се сринат основите на самата постройка на човешката вяра.

Да се поддържат тези принципи означава да се признае, че настоящият живот има край или продължава някъде другаде. Нравственият човек, който постъпва добре или зле и очаква награда или наказание, е свързан с тяло, живее чрез него, използва го, зависи от него в някаква степен, но не е то.