26. ПРИНЦ НА МИЛОСЪРДИЕТО ИЛИ ШОТЛАНДСКИ ТРИНИТАРЕЕЦ

Шотландски тринитареец (Член на мъжки орден за религиозно обучение и подпомагане, основан във Франция през 1198 от Джон от Мата и Филип от Валоа, привърженик на идеята за Светата Троица.)

Докато беше покрит от мрака, ти си чувал повтаряните от Гласа на Славното Минало неговите най-древни доктрини. Никой не е имал правото да се противопостави, ако Масонът Християнин е откривал в Кришна и Сосиош, в Митра и Озирис, предизвестие за Свещеното Слово, което, както той вярва, се е превърнало в Човек, умрял на кръста, за да спаси падналата раса. Нито пък Масонът Християнин може да се противопостави, ако другите виждат в Словото на възлюбения Последовател, което в началото било при Бог и е било Бог и чрез Което всичко е било сътворено, единствено Логоса на Платон, Словото или Произнесената Мисъл, първата Еманация на Светлината, Съвършената Причина на Великото, Мълчаливото, Върховното, Несъздаденото Божество, в което всички вярват и обожават.

Ние не подценяваме значението на нито една Истина. Ние не промълвяваме каквато и да е дума, която може да бъде счетена за непочтителна за някой, представляващ която и да е религия. Ние не казваме на мюсюлманина, че за него е важно единствено да вярва, че има само един Бог и че е напълно несъществено дали Мохамед е бил Неговия пророк. Не казваме и на евреина, че Месията, когото той чака, се е родил във Витлеем вече преди почти две хиляди години и че той се явява еретик, защото не иска да повярва в това. Също така ние не казваме на искрено вярващия Християнин, че Исус от Назарет е бил обикновен човек като нас или че Неговата история е просто едно нереалистично повтаряне на една по-древна легенда. Свръх нашите правомощия е да кажем подобни неща. Масонството няма епоха, то принадлежи на времето. То няма определена религия и открива великите истини във всички религии.

Всеки един Масон знае, че има Бог, Единствен, Върховен, Безкраен в своята Доброта, Мъдрост, Предвидливост, Справедливост и Щедрост; Създател, Ликвидатор и Съхранител на всичко. Как или чрез какви посредници Той твори своите дела и по какъв начин Той се разкрива и проявява - Масонството оставя отговорите на тези въпроси на верите и религиите.

За всеки Масон човешката душа е безсмъртна. Дали тази душа произлиза и дали ще се върне при Бога и под каква форма съществува тази душа след това, всеки един решава сам за себе си. Масонството не е създадено за намирането на отговор на този въпрос.

За всеки един Масон Мъдростта или Интелигентността, Силата или Мощта и Хармонията или Пригодността и Красотата образуват Триединството на качествата на Бог. С философските тънкости на триединството Масонството не се занимава. То не решава дали действителността на предполагаемите Съществувания, които са нейната Персонификация, нито се занимава дали Християнската Троица, представлява подобна персонификация или Реалност от най-голямо значение и смисъл.

За всеки Масон Безкрайната справедливост и Милост на Бог дават пълно основание да се вярва, че Злото накрая ще бъде детронирано и че Доброто, Истинското и Красивото ще царуват триумфално и завинаги. Масонството учи, както чувства и знае, че Злото, Болката и Тъгата съществуват като част от мъдър и благодетелен план, на който всички елементи работят единно под погледа на Бог, за да се достигне до съвършенството. Дали съществуването на злото е правилно обяснено от една или друга вяра, чрез Тифон (Чудовище с много силен глас, което според класическата гръцка митология е баща на Цербер, Химера и Сфинкса.) Голямата Змия, чрез Ахриман и неговите армии от Зли духове, чрез Гигантите и Титаните, воюващи срещу Небето, чрез двата взаимно съществуващи Принципа на Доброто и Злото, чрез изкушението от страна на Сатаната и падението на човека или чрез Лок и Змията Фенрис е нещо, което е отвъд сферата на Масонството, за да го решава и то не изпитва нужда да си задава въпроси в тази насока. Не е в областта на Масонството да решава как ще бъде постигнат окончателния триумф на Светлината, Истината и Доброто над Мрака, Грешките и Злото или дали очакваният от всички нации Спасител се е появил в Юдея или тепърва ще идва.

Масонството отдава почит на великите реформатори. То вижда в Мойсей, Законодателя на евреите, в Конфуций, в Зороастър (Заратустра ), в Исус от Назарет и в арабския Иконоборец – Велики учители на Моралност и изтъкнати Реформатори, ако ли не нещо повече. То позволява на всеки един Брат от Ордена да приписва на всеки един от изброените по-горе такива възвишени и дори Божествени черти, каквито изискват Вярата и Истината на този Брат.

По този начин Масонството не проявява неверие спрямо нито една истина и не проповядва срещу нито една вяра с изключение ако подобна вяра може да принизи неговата въздигната оценка за Божеството или да Го деградира до нивото на човешките страсти, да отрече възвишената съдба на човека, да оспори добротата и милостта на Върховния Бог, да отправи нападки спрямо тези славни опори на Масонството като Вярата, Надеждата и Милосърдието или да внушава неморалност и неуважение към активните задължения на Ордена.

Масонството е богослужение, но от вид, около който могат да се обединят всички цивилизовани хора; то не се занимава да обяснява или догматично да решава онези велики мистерии, които са над крехкия разум на нашия човешки интелект. То се доверява на Бог, надява се и вярва, подобно на малко дете и е смирено. То не вади меч, за да принуди другите да приемат неговите схващания или да се задоволят с неговите надежди. То изчаква с търпение да разбере мистериите на Природата и след това - Бога на Природата.

Най-големите мистерии на Вселената са тези, които се случват постоянно около нас, които са толкова банални и обикновени за нас, че никога не ги забелязваме и не размишляваме за тях. Мъдрите хора ни казват за законите управляващи движението на сферите, които освен че прелитат по огромни орбити и се въртят около своите оси, с непонятна за нас бързина се придвижват и през безкрайността на Космоса, докато ние, атомите, си седим тук и си въобразяваме, че всичко това е било направено заради нас. Те ни говорят научно за центростремителни и центробежни сили, за гравитация и привличане, казват всички звучни термини, които са измислени, за да прикрият липсата на смисъл. Във Вселената има и други сили, освен механичните.

Вземете две миниатюрни семена, които не се различават много по външен вид и още две по-големи по размер. Дайте ги на изучения авторитет, на Химията, която ни учи как се осъществява горенето в дробовете, как растенията се хранят с фосфор и въглерод, алкални съединения и силиций. Оставете на Химията да ги разгради, да ги анализира, да ги измъчва по всичките известни ù начини. Крайният резултат за всяко едно от семената ще бъде – малко захар, малко фибрин, малко вода - въглерод, калий, натрий и други подобни – кой в същност се интересува.

Поставете същите семена в земята и когато лекият дъждец ги навлажни и Слънцето ги огрее, тогава поникват малки, нежни израстъци, които започват да растат. Какво чудо представлява самият растеж! Силата, мощта, способността, благодарение на която малкият и крехък израстък, който всеки един дребен червей би могъл да откъсне с едно щракване на челюстта, извлича от земята, въздуха и водата различните елементи, така научно каталогизирани, чрез които той нараства на ръст и се издига неусетно към небето.

Някой расте, за да стане нежно, крехко, слабо стъбло, с мека структура, както обикновен плевел; друг – като здрав храст с дървесни влакна, въоръжен с бодли и достатъчно силен, за да се възпротиви на ветровете; трети – като нежно дръвче, попарвано от сланата и пренебрегвано от цялата гора, докато друг разпростира нашироко своите грубовати ръце и не се интересува от скреж и ледове, нито от снеговете, с месеци затрупващи корените му.

Но боже! от черната, мръсна земя, от безцветния и невидим въздух и от прозрачната дъждовна вода химията на семената е извлякла цветове – четири различни нюанси на зеленото, които боядисват листата, израстващи през пролетта на нашите растения, на нашите храсти и дървета. По-късно се появяват и цветовете – живите окраски на розата, прекрасния блясък на карамфила, срамежливото изчервяване на ябълката и великолепното бяло на портокала. От къде се появява цветът на листата и цветовете? Чрез какъв химичен процес той бива извлечен от въглерода, фосфора и варовика? Има ли по-голямо чудо да бъде направено нещо от нищо?

Наберете цветята. Вдъхнете от възхитителните аромати, всеки един съвършен, а всичките великолепни. От къде са дошли те? Чрез каква комбинация от киселини и основи химическата лаборатория би могла да ги произведе?

Вече и двете имат плодове – румената ябълка и златистият портокал. Откъснете ги, разрежете ги. Колко различни са текстурата и сърцевината! Колко много се отличава вкусът ароматът на всеки един различен от този на цвета и на другите плодове. От къде идват вкусът и този нов аромат? Една и съща земя, въздух и вода са послужили да се постигне различния вкус на всеки плод и различен аромат не само за всеки плод, но и между всеки плод и неговия цвят.

Все още ли е проблем от къде идват мисълта, волята, възприятието и всички явления в ума, както от къде се появяват цветът, ароматът, вкусът на плода или цветето?

И чудо! във всеки плод – нови семена и всяко семе надарено със същата чудна сила на възпроизводството. Всяко със същите чудни сили, затворени в него, за да могат отново, на свой ред да бъдат развити. Сили, живели три хиляди години в житни семена, открити в бинтовете на египетска мумия. Сили, за които  учението, науката и мъдростта знаят също толкова малко, колкото и за природата, законите и действията на Бог. Какво можем ние да знаем за природата и как можем ние да разберем движещите сили и начините на действие на човешката душа когато лъскавите листа, перлено-белите цветове и златистият плод на портокала представляват чудеса, изцяло отвъд нашите възприятия?

Ние обаче прикриваме нашето невежество зад облаци от думи. Думите твърде често са комбинации от звуци, без какъвто и да е смисъл. Какво е центробежната сила? Склонност да се отива в определена посока! Тогава каква външна “сила” причинява тази склонност?

Каква сила насочва иглата на компаса към север? Каква сила движи мускула, който вдига ръката, когато волята реши, че тя трябва да се вдигне? От къде се появява самата тази воля? Това спонтанно ли е – причина или следствие? Това също са чудеса – необясними като сътворението или съществуването и само-съществуването на Бог.

Кой ще ни обясни страстта, сръдните, гнева, спомените и чувствата на малкото канарче? Съзнанието за самоличността и сънищата на кучето? Аргументите на слона? Чудноватите инстинкти, страсти, управление, вътрешна политика и начините на обмен на идеи при мравките и пчелите?

Кой до сега, с всичките си учени думи, е успял да ни накара да разберем как топлината от слънцето идва до нас, как идва до нас светлината от далечните звезди, отправила се към земята някъде във времето когато халдейците са започнали строежа на Вавилонската кула? Как например изображението на предметите достига и се фиксира върху ретината на очите? Как тогава този празен, нематериален образ се превръща в онова чудно нещо, което наричаме зрение? Как въздушните вълни в атмосферата когато се ударят в тъпанчето на ухото, как тези леки, невидими вълни, създават също толкова чудното явление, наричано слух, за да се превърнат тези вълни в рев на торнадо, трясък на гръмотевица, могъщия глас на океана, цвъртене на щурец, деликатно нежните ноти и изключителни трели на птичките или в магическата мелодия на инструмента на Паганини?

Нашите сетива са мистерия за нас, както ние си оставаме тайна за самите себе си. Философията, освен думи, не ни е научила на нищо за характера на нашите сетива, нашите възприятия, нашето познание или произхода на нашите мисли и идеи. Чрез никакви усилия или размишления, независимо колко продължителни, не може човек да осъзнае своята лична самоличност и да я отдели и различи от своето тяло и разум. Ние се измъчваме в усилията си да добием представа за себе си и само се изтощаваме от тези опити. Кой до сега ни е накарал да разберем по какъв начин контактът с друго тяло, изображението в очите, въздушната вълна, попадайки на ухото, разни частици навлизайки в ноздрите и попадайки върху небцето се превръщат в усещания на нервите и благодарение на това във възприятия на човешкия или животинския ум?

Какво знаем ние за Материята? Хората дори се съмняват доколко тя съществува. Философите ни казват, че нашите сетива ни позволяват да познаем единствено свойства на материята – разширяване, твърдост, цвят и т.п., но не и самия предмет, който има разширьване, здравина, бива черен или бял и т.н. Аналогично познаваме свойствата на Душата, нейните мисли и възприятия, а не самата Душа, която възприема и мисли.

Каква чудна мистерия се крие в топлината и светлината, съществуващи, без да знаем как, в определени граници, които са тесни в сравнение с безкрайността, отвъд която от всички страни се простира безкрайно пространство и невъобразимо черен мрак и непонятно силен студ! Помислете само за мощта на Енергията, нужна за поддържане на топлина и светлина в централната точка на подобна безкрайност, за която среднощният мрак и студът на най-отдалечения остров в Арктика не представляват нищо. Въпреки всичко Бог е навсякъде.

Каква тайна представлява въздействието на топлината и студа върху чудната течност, която ние наричаме вода! Каква мистерия лежи скрита във всяка снежинка, във всеки леден кристал и в крайната им трансформация във формата на невидима пара, издигаща се над океана или повърхността на земята и плуваща над планинските върхове!

Какво многообразие от чудеса химията наистина разкрива пред нашите очи! Помислете само, ако един единствен закон, въведен от Бог, изведнъж бъде отменен, например този за притеглянето, афинитета или кохезията, целият материален свят, със здравия гранит и елмаз, с жилите от злато и сребро, с моноклинала (Тъмна еруптивна скала ) и порфира, с огромните залежи от въглища, нашите собствени скелети и самите ребра и кости на тази явно неразрушима земя, заедно с всички слънца и звезди и светове по цялата Божия вселена моментално ще се разтворят в лека, невидима пара от безкрайно малки частици или атоми, пръснати из безкрайното пространство. Заедно с тях ще изчезнат светлината и топлината, освен ако Самото Божество не е Вечната Светлина и Безсмъртният Огън, както са считали древните перси.

Мистериите на Великата Вселена на Бог! Как можем да очакваме да ги схванем и разберем с нашите ограничени умствени представи! Безкрайно Пространство, простиращо се от нас без граница във всички посоки. Безкрайно Време – без начало или край. А ние тук и сега, в центъра им! Безкрайност от слънца, като и най-близкото от тях само се смалява, когато бива наблюдавано и с най-мощния телескоп. Всяко от тези слънца със своята свита от светове. Безброй много такива слънца, толкова отдалечени от нас, че тяхната светлина няма да достигне до нас, пътувайки през безкрайността на времето. Докато светлината, която е достигнала до нас от слънце, което ние считаме, че виждаме, в същност е пътувала вероятно в продължение на петдесет века. Нашият свят се върти около своята ос и непрестанно бърза в своята обиколка около слънцето, а то, слънцето и цялата наша слънчева система обикалят около някакъв голям център, а този център, слънцата, звездите и различни светове непрекъснато проблясват, забързани с невероятна скорост през безграничното пространство. Освен това във всяка капка вода, която пием, във всяка хапка от нашата храна, във въздуха, на земята, в морето съществуват невероятни множества от живи организми, невидими за невъоръженото око и невероятно миниатюрни, които обаче са добре организирани, живеят, хранят се и вероятно имат съзнание за своята идентичност, памет и инстинкт.

Такива са някои от тайните на великата Вселена на Бог. Въпреки това, ние, чиито живот и този на света, в който живеем, представляват само една точица в средата на безкрайното Време, ние, които храним в телата си микроорганизми и върху които растат растения ще съумеем да узнаем как Бог е създал тази Вселена, ще разберем Неговата Мощ, Неговите Свойства, Неговата Еманация, начините на Неговото Съществуване и Действие. Ще успеем да разберем плана, според който настъпват всички събития, този план, който е също толкова дълбок, колкото необятен е самия Бог. Ще узнаем законите, според които Той контролира Своята Вселена. С лекота ще Го видим и ще разговаряме лице в лице, тъй както говорим помежду си. Ще се опитаме да не вярваме, защото не разбираме.

Той ни заповядва да се обичаме един друг. Да обичаме съседа си, тъй както обичаме себе си, а ние спорим, караме се, мразим се и се обиждаме един друг защото не можем да бъдем на едно мнение относно Същността на Неговата Природа и Неговите Качества – дали Той е станал човек, роден от жена и е бил разпънат на кръст, дали Светият Дух е от същото вещество, от каквото е Бог Отец или само от сходно вещество, дали един слаб стар мъж се явява Наместник на Бога, дали от цялата вечност някои са избрани за да бъдат спасени, а други – да бъдат осъдени и наказани, дали наказанието на лошите след смъртта ще е вечно, дали една или друга доктрина се явяват ерес или истина. Ние напояваме земята с кръв, обезлюдяваме царства и превръщаме плодородни земи в пустини заради религиозни войни, преследвания и кръвопролития. В продължение на много векове земята е обикаляла около слънцето, една костница, димяща и воняща от човешка кръв, кръвта на Брат, убит от Брата заради схващания - кръв, проникнала и замърсила вените на земята и превърнала я в ужас за нейните сестри от Вселената.

Ако всички хора бяха масони и се подчиняваха от цяло сърце на кротките и нежни поучавания на земята, този свят щеше да бъде рай, докато нетолерантността и преследванията го превръщат в ад. Масонското Кредо се състои в следното – Вярвай в безкрайната Божия Милост, Мъдрост и Справедливост; Надявай се на крайната победа на Доброто над Злото и на Идеалната Хармония като краен резултат от всички съгласия и противоречия във Вселената; Бъди Милосърден както Бог е милосърден към неверието, заблудите, глупостта и грешките на хората, защото всички те образуват едно голямо Братство.

Напътствие

ІН Братко ІІН, ти Принц на Милостта ли си?

ІІН Видял съм Делтата и Свещените Имена върху нея; и аз съм Амет като тебе в Тройния Завет, на който носим белега.

В Каква е първата Дума върху Делтата?

О Непроизносимото Име на Божеството, чиято истинска мистерия е известна единствено на Амет.

В Какво означават за нас трите страни на Делтата?

О За нас, както и за всички Масони – трите Велики Свойства или Развития на Същността на Божеството: Мъдрост или Сила за Размишление и Планиране, в която всеки освен Бог се проваля – Планът, Идеята за Вселената бе моделирана и оформена; Сила или Мощ за Изпълнение и Съзидание, която, действайки незабавно, реализира Типа и Идеята, формирани от Мъдростта - като Вселената, всички Звезди и Светове, Светлината и Живота, Човека и Ангелите и всички живи същества; и Хармонията или Силата на Съхранение, Ред и Красота, поддържаща Вселената в нейното Състояние и представляваща закона на Хармонията, Движението, Пропорцията и Развитието. Мъдрост, която измисли плана, Сила, която го създаде и Хармония, която поддържа и съхранява. Това е Масонската Троица, три Сили и една Същност. Това са трите стълба, на които се опира Вселената – Физически, Интелектуален и Духовен и на които всяка Масонска Ложа е тип и символ. Докато за Масона Християнин те представляват Тримата, които държат сметка на Небето – Отецът, Словото и Светия Дух, които трима са Едно.

В Какво представляват трите гръцки букви върху Делтата - I H  [Йота, Ета и Сигма]?

О Три от имената на Върховното Божество при сирияните, финикийците и евреите ...Ихух [מומי]: Самосъществуване...Ал [א]: Природата-Бог или Душата на Вселената ... Шадай [ידש] Върховната Сила. Също три от Шестте Основни Черти на Бог според кабалистите: Мъдрост [Ieh] - Интелект [Νούς] при египтяните и Словото [Λόγος] при последователите на Платон и Мъдрост [Σοφία] при гностиците; ...Величие [Al] – Символ на което е Лъвската глава .. и Победата и Славата [Tsabaoth], които са двата стълба Якин и Боаз, които стоят в преддверието на Храма на Масонството. За Масона Християнин това са първите три букви от името на Божия Син, Който умря на кръста, за да избави човечеството.

В Кой е първият от ТрИТЕ ЗаветА, чийто белег носим?

О Този, който Бог направи с Ной когато Той каза: “Няма вече да проклинам земята заради човека, нито повече ще поразявам всичко живо, както вече направих. Докато земята съществува, няма да престане да има време за оран и жътва, студено и топло, зима и лято, ден и нощ. Ще ти дам своя Завет и на твоето семе след теб и на всяко живо същество. Човечеството няма повече да бъде откъснато от водите на потоп, нито повече ще има потоп, който да разруши земята. Това е знакът на Моя завет – оставям Моя  лък в облака и той ще служи за символ на договора между Мен и земята, вечен договор между Мен и всяко живо същество на земята.”

В Кой е вторият от ТрИТЕ ЗаветА?

О Това е този, който Бог сключи с Аврам, когато каза: “Аз съм Върховният Несътворим Бог. Ще сключа Моя договор между Мен и теб и ти ще станеш Баща на Много Нации и Царе ще излязат от твоите слабини. Ще установя Моя договор между Мен и теб и твоите наследници след теб, до най-отдалечените поколения за една вечна договореност. Аз ще бъда твой Бог и техен Бог и ще ти дам Ханаанската земя за вечно владеене.”

В Кой е Третият Завет?

О Този, който Бог сключи с всички хора чрез Своите пророци, когато каза: “Аз ще събера всички народи и езици и те ще дойдат и видят Моята Слава. Аз ще сътворя нови Небеса и нова земя и старата няма да се помни, нито ще идва на ум. Слънцето повече няма да свети през деня, нито луната – през нощта, а Бог ще бъде вечна светлина и великолепие. Неговият Дух и Неговото Слово ще бъдат вечно с хората. Небесата ще се изпарят като пара, земята ще се сбръчка като дреха и тези, които живеят на нея, ще умрат, но моето спасение ще е вечно и моята праведност никога няма да престане, ще има Светлина сред Друговерците и спасение до края на земята. Спасените от Бога ще се завърнат и ще има вечна радост над тях, а тъгата и скръбта ще избягат надалеч.”

В Кой е символът на Тройния Завет?

О Тройният Триъгълник.   

В На какво друго е символ той за нас?

О На Триединството на Проявленията на Божеството и на тройната същност на Човека, на Принципа на Живота, Интелектуалната Сила и на Душата или Безсмъртната Еманация от Божеството.

В Коя е първата велика Истина на Свещените Мистерии?

О Нито един човек никога не е виждал Бог. Той е Единствен, Вечен, Всемогъщ, Всемъдър, Безкрайно Справедлив, Милостив, Щедър, Състрадателен, Творец и Съхранител на всички неща, Източникът на Светлина и Живот, еднакъв по протежение на Времето и Пространството, Този, който мисли и чрез Мисълта създаде Вселената и всички живи твари и човешките душите. Това е – Вечното, докато всичко друго е постоянен генезис. 

В Коя е втората велика Истина на Свещените Мистерии?

О Душата на Човека е Безсмъртна. Тя не е резултат от организация, нито е сбор от начини на действие на материята, нито на последователност от явления и усещания, а на Съществуване, еднакво и идентично, жив дух, искра от Голямата Централна Светлина, която е влязла и обитава тялото, от което ще бъде отделена със смъртта и ще се завърне при Бог, който я в дал. Тя не се разпръсква или изчезва със смъртта, както дъха или дима, нито може да бъде унищожена. Тя продължава да съществува, действува и притежава интелект, както е съществувала при Бог, преди да бъде приета от тялото.

В Коя е третата велика Истина на Масонството?

О Импулсът, който насочва към правилното поведение и отклонява от престъпленията е не само по-стара от времето на народите и градовете, но е връстник на Божественото Същество Което вижда и управлява както Небето, така и земята. Дори и Таркин не нарушава този Вечен Закон, въпреки че по време на неговото управление в Рим вероятно е нямало писмен закон срещу подобен вид насилие. Принципът, който ни принуждава към правилно поведение и ни предупреждава срещу вината, произтича от природата на нещата. Той не започва като закон, когато за първи път е написан, нито е бил предизвикан, той съществува съвместно със самия Божи Разум. Не бива да се прави от добродетелта следствие, похвалното поведение трябва да има по-дълбоки корени, мотиви и подтици, за да му поставим печата на добродетелта.

В Коя е четвъртата голяма Истина при Масонството?

О Моралните истини са също толкова абсолютни, колкото и метафизическите истини. Дори Божеството не може да направи така, че да има резултат без причина или явление – без вещество. Нищо не може да направи Той, за да бъде нещо грешно или зло по отношение на дадената ни дума, да обичаме истината и да контролираме страстите си. Принципите на Моралността са аксиоми, подобно на принципите на геометрията. Моралните закони са нужните връзки, които произтичат от природата на нещата и те не са създадени от Бог, а са съществували вечно в Него. Тяхното постоянно съществуване не зависи от упражняването на Неговата Воля. Истината и Справедливостта са Неговата Същност. Не защото сме слаби, а Бог е всемогъщ, наше задължение става да се подчиняваме на Неговия закон. Ние може да бъдем принудени, но не сме задължени да се подчиняваме на по-силния. Бог е принципът на Моралността, но не просто заради Неговата воля, която, ако бъде отделена от всички други Негови качества, ще бъде нито справедлива, нито несправедлива. Доброто е израз на Неговата воля, доколкото тази воля от само себе си е израз на вечната, абсолютната, несътворена справедливост, която е в Бог, която не е създадена от Неговата воля, но която тази воля само изпълнява и прогласява, тъй както нашата воля обявява, провъзгласява и изпълнява идеята за доброто, което е в нас. Той ни е дал закона за Истината и Справедливостта, но Той не постановил самоволно този закон. Справедливостта е присъща за Неговата воля, защото се съдържа в Неговата интелигентност и мъдрост, в самата Негова природа и в най-проникновената Му същност.

В Коя е петата голяма Истина в Масонството?

О Има съществена разлика между Добро и Зло, между какво е справедливо и кое е несправедливо. Тази разлика е свързана с абсолютното задължение за всяко интелигентно и свободно същество да се съобразява с това, което е добро и справедливо. Човек е интелигентно и свободно същество – свободно, защото съзнава, че негово задължение е, и защото е направено негово задължение да се подчинява на диктата на истината и справедливостта. Следователно човек трябва обезателно да има властта да направи това, което се иска, което предполага и силата да не го направи. Той е способен да разбере разликата между добро и зло, справедливо и несправедливо и да осъзнае задълженията, които следват от това. Да разбере, че естествено следва да се придържа към това задължение, независимо от някакъв договор или установени закони. Той е способен да се противопостави на изкушенията, които го подтикват към зло и несправедливост, както е способен да се съобразява със свещения закон на вечната справедливост.

Човек не е управляван от Фортуна, на която не може да се противостои или от неумолима Съдба. Той е свободен да избира между злото и доброто. Той разбира, че Справедливостта и Правото, Доброто и Красивото са от същността на Божественото, тъй както е и Неговата Безграничност и поради това те са закони за човека. Ние осъзнаваме нашата свобода на действие, тъй както съзнаваме нашата идентичност и континюитета и обвързаността на нашето съществуване. И за едното, и за другото имаме едни и същи доказателства. Ако можем да се съмняваме в едното, то ние не можем да бъдем сигурни и в двете и всичко става нереално. Ние можем да отричаме своята свободна воля и свободно действие само на основата, че те са невъзможни според характера на нещата, което ще означава да отричаме Всемогъществото на Бог.

В Коя е шестата велика Истина на Масонството?

О Необходимостта да се практикуват моралните истини е задължение. Моралните истини, които са нужни от гледна точка на разума, са задължителни за волята. Моралното задължение, както и моралната истина, от която то произтича, е абсолютно. Тъй както моралните истини не могат да бъдат повече или по-малко наложителни, така и задължението не може да бъде повече или по-малко задължителни. Има степени на важност между различните задължения, но не и по отношение на самото задължение. Ние не сме почти задължение или едва ли не задължени. Ние сме изцяло задължение или изобщо не сме задължени. Ако има някакво място или убежище, където да избягаме от задължението, то престава да съществува. Ако задължението е абсолютно, то то е неизменно и универсално. Защото ако днешното не е като утрешното и ако това, което е задължително за мен не е задължително за теб, задължението ще се различава по същността си и ще бъде променливо и условно. Този факт е принципът на всяка моралност – всяко едно действие, което е в противоречие с правдата и справедливостта, заслужава да бъде подтискано със сила и наказвано, когато бъде извършено, дори и да няма закон или договор в това отношение. Човек естествено разпознава разликата между достойните и недостойните действия, тъй както разграничава справедливостта от несправедливостта, честността от безчестието и както чувства, без да бъде учен, в отсъствието на закон или договор, че е грешно порокът да бъде възнаграждаван или да остане безнаказан, а добродетелта да бъде наказвана или оставена невъзнаградена. Понеже Божеството е безкрайно справедливо и добро, трябва да следва като нужен и непроменлив закон, че Грехът има като резултат наказание, което е неизбежно и естествено последствие, а не просто своеволно отмъщение. 

В Коя е седмата велика Истина при Масонството?

О Неотменимият закон на Бог Изидаква не само да уважаваме абсолютните права на другитеq като бъдем просто справедливи, но и да бъдем добри, милосърдни и да се подчиняваме на повика на щедрите и благородни чувства на душата. Милосърдието е законq защото нашето съзнание не остава задоволено и в спокойствие, ако не сме облекчили страдащите, нещастните и бедстващите. То е да даваш това, което тозиq на когото давашq няма правото да си вземе или Изидака. Да бъдем милосърдни е задължително за нас. Ние сме раздаващите милостинята на Божията щедрост. Това задължение не е толкова точно и строго, колкото задължението да бъдем справедливи. Благотворителността не познава нито правила, нито граници. Тя надхвърля всякакви задължения. Нейната прелест се състои в свободата. “Този, който не обича, не познава Бог, защото Бог е любов. Ако се обичаме един друг, значи Бог живее в нас и Неговата любов е съвършена в нас. Бог е любов и този, който живее в любов, живее в Господ и Бог е в него.” Да се отнасяте с Братска любов един към друг, да облекчавате нуждаещите се, да бъдете щедри, либерални и гостоприемни, да не отвръщате никому със зло за злото, да се радвате на благополучието на другите, да им съчувствате в техните тъги и неуспехи, да живеете миролюбиво с всички хора и да се отплащате за нараняването с любезност и благодеяния – в това се коренят възвишените Изидаквания на Моралния Закон, който се проповядва от Масонството още от детските години на света.

В Каква е осмата голяма Истина в Масонството?

О Това, че законите, които контролират и регулират Божията Вселена, са тези на движението и хармонията. Ние виждаме само изолирани събития и с нашите слаби и ограничени способности и светоглед не можем да различим връзката помежду им, нито здравите нишки, които превръщат видимия дисонанс в перфектна хармония. Злото е просто видимо, а в действителност всичко е добро и съвършено. Защото болката и тъгата, преследванията и трудностите, нещастията и разрухата, болестите и смъртта са само средствата, чрез които единствено могат да бъдат развити най-благородните добродетели. Тъй както без съответна причина не може да има какъвто и да е резултат, така и без тях - без греха и грешките, без неправдата и оскърбленията, не може да има нито търпение при страданията и нещастията, нито благоразумие при трудностите, нито въздържание за избягване на крайностите, нито куража за посрещане на опасността, нито правдата, когато е опасно да се казва истината, нито любовта, когато е посрещната от неблагодарност, нито милосърдието за нуждаещите се и нещастните, нито търпеливостта и прошката за неправдите, нито търпимостта спрямо погрешните мнения, нито добронамерената оценка относно мотивите и действията на хората, нито патриотизма, героизма, честта, себеотрицанието или щедростта. Тези, както и много други добродетели и положителни качества нямаше да съществуват, дори техните названия щяха да бъдат неизвестни, а нещастните добродетели, които все още са останали да съществуват, едва ли биха заслужавали да бъдат наричани добродетели. Тогава животът би бил едно плоско, умряло, низко съществуване, над чието ниво не би се издигала нито една възвишена черта на човешката природа. Тогава човекът щеше да лежи, обгърнат от задоволено безразличие и леност – едно безполезно нищо, вместо смел и силен боец срещу мрачните легиони на Злото и грубата нужда. 

В Коя е деветата голяма Истина при Масонството?

О Голямата, водеща доктрина на тази Степен е, че Справедливостта, Мъдростта и Милостта на Бог са еднакво безкрайни, еднакво съвършени и дори и малко не се противопоставят една на друга. Напротив, те образуват Великото Съвършено Триединство на Свойствата. Три и все пак едно. Така също принципът на достойното и недостойното е абсолютен и всяко добро дело заслужава да бъде възнаградено, а всяко лошо – наказано. Така също, независимо, че Бог е толкова справедлив, колкото е и добър, той предизвиква непрестанното повторение на този свят, в който престъпленията и жестокостта, подтисничеството, тиранията и несправедливостта процъфтяват, биват щастливи, успели и самодоволни и управляват и властвуват и се радват на цялата благословия на Божията милост, докато добродетелните и добрите са нещастни, злочести, окаяни, приковани в зандани, умиращи от студ и глад, роби на подтисничество, инструменти и жертви на извергите, които управляват, така че, ако няма друг живот този свят би представлявал един голям театър на неправдата и несправедливостта, при положение че Бог напълно пренебрегва Собствения си неотменим закон за достойното и недостойното. Следователно би следвало да има друг живот, в който тези очевидни неправди ще се поправени.

Тя се състои в това, че всички сили в човешката душа се стремят към безкрайността. Неуморимият човешки инстинкт към безсмъртието, всеобщата надежда, че съществува друг живот, която е засвидетелствана от всички вероизповедания, от цялата поезия, от всички традиции, идват да покажат това със сигурност. Човек не е сираче, той има до себе си Отец. Ще настане денят, когато Светлината и Истината, Справедливостта и Доброто ще победят, а Мракът, Несправедливостта, Грешното и Злото ще бъдат унищожени и забравени завинаги. Истината е, че Вселената представлява една величествена Хармония, където, според верите на всички народи, дълбоко вкоренена в сърцата още от най-първобитни времена, Светлината неминуемо ще надделее над Мрака и Доброто начало ще победи Злото. Вярата, че безброй човешки души са произлезли от Божеството, които, пречистени и облагородени от борбата тук долу на земята ще се завърнат отново към абсолютното блаженство в обятията на Бог и противопоставянето на Неговите закони повече не ще бъде възможно.

В Каква тогава е голямата поука, която, като Масони от тази Степен, ни се казва?

О Че към това състояние и царство на Светлината, Истината и Съвършенството, които с абсолютна сигурност ще настъпят, се стремят всички добри хора на земята. Ако съществува закон, от чието действие никой не е пропуснат, според който телата неизбежно биват предадени на мрака и на праха, то съществува също така и друг закон, също толкова сигурен и мощен, съгласно който душите биват предавани в страната на Щастието, Великолепието и Съвършенството, в обятията на Отеца и Бога. Колелата на Природата не са направени да се въртят назад. Всичко бърза напред към Вечността. От самото раждане на Времето съществува един стремителен поток, който носи всички човешки синове към безкрайния океан. В същото време Небесата привличат към себе си всичко, което е сродно на тяхната природа. Те се обогатяват с придобитото от земята, прибирайки в своите огромни обятия всичко, което е чисто, постоянно и божествено и оставят да бъде погълнато от вечния огън само грубата материя, създаваща единствено ламтеж, докато всичко, годно за славното бъдеще, ще бъде подбрано и събрано от руините на света, за да украси Вечния Град.

Нека тогава всеки Масон се подчини на гласа, който го води натам. Нека да търсим възвишените неща и да не се задоволяваме с един свят, който скоро ще загине и който ние набързо следва да напуснем, докато пренебрегваме подготовката си за това, за което сме поканени да живеем вечно. Докато всичко в нас и около нас ни напомня за приближаването на смъртта и единогласно ни учи, че това не е нашето място за почивка, нека да побързаме с приготовленията си за другия свят и искрено да се помолим за онази подкрепа и сила от нашия Отец, който единствен може да сложи край на тази фатална война, която нашите желания от дълго време водят с нашата съдба. Когато те тръгнат в една посока и онова, което Бог направи неизбежно, те ще се превърнат в нашия избор и всичко ще бъде наше, животът ще бъде освободен от своята суета, а смъртта – разоръжена от своите ужаси.

В Кои са символите на пречистването, необходимо да ни направи съвършени Масони?

О Измиването с чиста вода или кръщението, защото почистването на тялото е емблематично за прочистването на душата. То допринася за телесното здраве, а добродетелността е здраве за душата, докато грехът и пороците са нейната болест. Така също помазването или миросването, защото чрез тях биваме отделени и отдадени на служба на Прекрасното, Правдивото и Доброто. Така също и белите роби, емблеми на искреност, чистота и правда.

В Какъв е за нас основният символ на окончателното човешко изкупление и възраждане?

О Братската вечеря с хляб, който нахранва и вино, което освежава и ободрява, символизираща времето, което ще настъпи, когато цялото човечество ще представлява едно голямо хармонично Братство и която ни учи на основната поука, че когато материята се променя, нито един атом не се унищожава и че не е разумно да се предполага, че душата, която е много пъти повече благородна от материята, не продължава да съществува и отвъд гроба. Хилядите, починали преди нас, могат да претендират за обща собственост с нас върху частиците, които съставляват нашето смъртно тяло, защото материята постоянно образува нови комбинации и телата на умрелите през древността, на патриарсите преди потопа, на крале и на обикновени хора от всички времена, разложени на съставните си елементи, биват носени от ветровете през всички континенти и постоянно влизат в съчетания и образуват част от обиталищата на нови души, създавайки нови връзки на симпатия и Братство между всеки един жив човек и всички останали от човешката раса. Следователно хлябът, който ядем тази вечер или виното, което пием може да проникне в нас и да образува в част от нас частици от материята, идентични с материята, образувала някога части от материални тела, наричани Мойсей, Конфуций, Платон, Сократ или Исус от Назарет. В истинският смисъл ние ядем и пием телата на умрелите и не можем да кажем, че има поне един атом от нашето тяло или кръв, към чието притежание да не може да бъдат предявени претенции от страна на някоя друга душа. Този символ също така ни учи на безкрайната благосклонност на Бог, който ни изпраща времето за сеитба и времето за жътва, всяко във своя сезон, който кара Неговите дъждове да валят и Неговото слънца да свети еднакво за лошите и за добрите, който спонтанно ни дарява Своите неизброими благодеяния, без да иска нещо в замяна. Защото няма ангели, поставени на наблюдателниците на сътворението, които да призовават света да се моли и жертва. Бог ни дарява Своите блага безмълвно, подобно на мил приятел, който идва през нощта и ни оставя своите дарове пред вратата, за да ги намерим на сутринта и тихо си тръгва, без да иска благодарност и който не прекратява благородните си дела заради нашата неблагодарност. По този начин хлябът и виното ни учат, че нашето Смъртно Тяло не представлява Нас, а в по-голяма степен представлява домът, в който живеем или дрехите, които носим и че Душата представлява Аз-ът, онази Единствена, идентична, непроменлива и безсмъртна еманация от Божеството, която ще се върне при Бог и ще вечно щастлива при Него, докато нашите смъртни тела се разтварят, превръщайки се в елементите, от които са били съградени, чиито частици участват непрекъснато в непрестанния генезис. За нашите еврейски Братя тази вечеря символизира Пасхата, за Масона Християнин – тайната вечеря на Христос и неговите Апостоли, когато, отбелязвайки Пасхата, разчупвайки хляба и раздавайки го, Той казва: “Вземете! Яжте! Това е Моето тяло”, а подавайки им чашата казва: “Всички пийте от нея! Това е Моята кръв от Новия Завет, която се пролива за много за опрощаване на греховете”. По този начин Той символизира съвършената хармония и съюз между Него и вярващите и Неговата смърт на Кръста за спасението на човеците.

Историята на Масонството е история на философията. Масоните не искат да се показват като учители на човешката раса, но независимо че Азия е дала и съхранила мистериите, в същност Масонството от Европа и Америка е придало систематичност на техните доктрини, дух и действия и е развило моралните ползи, които човечеството би могло да получи от тях. По-постоянно и по-семпло в своите процедури, масонството е сложило край на онзи огромен алегоричен пантеон на древните митологии и само по себе си се е превърнало в наука.

Никой не може да отрича, че Христос е проповядвал възвишен морал. “Обичайте се един друг; прощавайте на онези, които злобно ви използват и преследват; бъдете чисти по сърце, хрисими, скромни, доволни; не трупайте богатства на земята, а на Небето; подчинявайте се на законната власт над вас; станете като тези малки деца или няма да бъдете спасени, защото тяхно е Царството Небесно; простете на разкайващия се; не хвърляйте камък по грешника, защото вие също сте съгрешавали; правете това, което искате другите да правят на вас” - такова е било Неговото просто и възвишено учение, а не някакви сложни и непонятни теологически въпроси.

Ранните християни следвали Неговите стъпки. Първите проповедници на вярата и не помисляли за господството. Изцяло въодушевени от Неговите слова, че той би трябвало да бъде първият сред тях, който служи с най-голяма отдаденост, те били плахи, скромни и милосърдни, те знаели как да предадат този дух на вътрешното аз на църквите, които те ръководели. Тези църкви в началото били просто едни спонтанни срещи между всички християни, живеещи в дадено място. Чист и строг морал, примесен с религиозен ентусиазъм бе характерна черта за всеки, предизвикваща уважение дори и сред техните преследвачи. Всичко било общо между тях – собственост, радости и скърби. В тишината на нощта те са се събирали, за да получат наставления и да се помолят заедно. Краят на техните сбирки приключвал с вечери на помирението или с Братски угощения, на които всякакви различия в социалното положение или в ранга са се стопявали в присъствието на бащинското Божество. Тяхната единствена цел е била да направят хората по-добри, като ги възвърнат към обикновеното боготворене, в чиято основа е залегнал всеобщият морал и да сложат край на онези многобройни и жестоки жертвоприношения, които навсякъде наводнявали олтарите на боговете с кръв. Така християнството реформира света и се подчинява на учението на своя основател. То отдава на жените дължимото им положение и влияние, урежда семейния живот, а чрез допускането на робите на вечерите на помирението ги издига на много степени над подтисничеството, под което половината от човечеството е пъшкало с векове.

Такава в своята чистота, както е проповядвана от самия Христос, е била и истинската, първоначалната религия, каквато е била предадена от Бог на патриарсите. Това не е била нова религия, а възпроизводство на най-старата от всички религии. Нейният истински и съвършен морал представлява морала на Масоните, какъвто е и моралът на всяка една вяра от древността.

В зората на християнството посвещаването е било подобно на това при езичниците. Хората са били приемани само при определени условия. За да достигнат до цялостното познание на доктрината, те е трябвало да преминат през три етапа на обучение. Посвещаваните последователно са били разпределяни в групи: първата – Слушатели; втората – Катекюмени (Название на посвещаваните в християнството преди светото кръщене.) и третата – Вярващи. Слушателите се били един вид послушници, които посредством определени церемонии и обучение са били подготвяни да получат догмите на християнството. Известна част от тези догми са били правени достояние на Катекюмените, които след определено пречистване са били покръствани или посвещавани от теогенезите (божественото поколение). В основните мистерии на тази религия – зачеването, рождеството, страстите и възнасянето на Христос обаче биват посвещавани единствено Вярващите. Тези доктрини и отбелязването на Светите Тайнства и специално на Евхариста (Духовно общуване с Бог ) са били пазени в дълбока тайна. Тези мистерии са били разделени на две части – първата, предназначена за въведение на месата на Катекюмените, а втората – на месата на Вярващите. Празнуването на мистериите на Митрас също е било въведение на меса и церемониите, които са използвани са били същите. Там са се намирали всички тайнства на католическата църква, дори дъхът на конфирмацията. Свещеникът на Митрас обещавал на посвещаваните освобождаване от греховете чрез изповед и покръстване и живот на щастие или нещастие в бъдеще. Той отбелязва нафората с хляб като израз на възкръсването. Кръщаването на новородените деца, помазването на крайниците, изповядването на греховете са все части от обредите на Митрас. Кандидатът е бил пречистван с различни форми на покръстване, на челото му е бил поставян знак, давани са му хляб и вода като са били произнасяни определени мистериозни думи.

По време на гоненията на християните през ранните векове на вярата християните са се укривали в многобройните какакомби, за които се счита, че са от времето на етруските и които са се простирали с километри във всички посоки на Рим. Там, сред плетеницата от лабиринти, дълбоки пещери, скрити зали, параклиси и гробници, преследваните бегълци, намерили убежище, са извършвали церемониите на Мистериите.

Василидейците (Последователите на св. Василий (330?-?379), отец на Великата църква, Митрополит на Кесария.), секта на християнството, възникнала непосредствено след ерата на апостолите, са практикували мистериите със старата египетска легенда. Те символизирали слънцето с Озирис, луната с Изида, а Тифон – символизирал Скорпион. Представителите на тази секта са носели кристали с тези емблеми както и амулети и талисмани, за да ги предпазят от опасности, върху които е имало изобразени блестяща звезда и змия. Тези талисмани са представлявали копия на амулети от Персия и Арабия и са били давани на всеки кандидат по време на неговото посвещаване.

Ириней съобщава, че Симонейците, една от най-ранните секти на гностиците, са имали свещеници, служители на мистериите.

Тертулиян съобщава, че Валентиниянците, най-известната школа от школите на гностиците, са имитирали или по-скоро са изопачавали мистериите на Елевзин. В няколко любопитни глави Ириней съобщава за практикуваните мистерии от Маркосианците. Ориген дава много информация относно мистериите на Офитите. Няма съмнение, че всички секти на гностиците са практикували мистерии и посвещаване. Всички те са твърдели, че притежават тайно учение, получено директно от Исус Христос, различаващо се от Евангелията и Посланията, което според тях било много по-съвършено от всички останали екзотерични доктрини. Те не предават на всеки това тайно учение. Сред многобройните последователи на Василидейците едва един на всеки хиляда е познавал това учение, както научаваме от написаното от Ириней. Ние знаем единствено как са били наричани представителите на най-висшата категория от посветените в това учение – те са били наричани Избрани [Έκλεκτοί] и Чужденци на Света [ξένοι έν κόσμω]. Те са имали поне три Степени – Материалната, Интелектуалната и Духовната, както са имали и по-малка и по-голяма мистерия, а броят на постигналите най-висшата Степен е бил много малък.

Кръщаването е била една от най-важните церемонии за тях. Василидейците са чествали всяка година 10 януари, което е датата на която Христос е бил кръстен в река Йордан.

Те са имали церемония на протягане на ръце за пречистване както и мистични банкети, като показателно за това, че те вярват, че някой ден Небесната Мъдрост ще ги допусне до същността на нещата [Πλήρωμα].

Техните церемонии са приличали повече на тези на християните, отколкото на церемониите на гърците, но те привнесли много заемки от Ориента и Египет. Те проповядвали примитивните истини заедно с множество фантастични грешки и измислици.

Същността на тайната била в прикриването (occulato) на дадени догми и церемонии. Така съобщава Климент от Александрия (Титус Флавиус Клеменц, 150?-?220, гръцки християнски теолог и глава на църква ).

За да избегнат преследванията първите християни са били принудени да проявяват изключителна предпазливост и да провеждат срещите на Вярващите [на Дома на Вярата] по домове, прикривани от тъмнината на мрака. Те се събирали нощем като са внимавали на сбирките да не присъстват преструващи се на Братя и невежи лица, шпиони, които могат да доведат до арестуването им. Помежду си те разговаряли фигуративно като използвали символи, за да не би страхливци или подслушвачи да прихванат разговорите им. Те са имали привилегирована класа – Орден, чиито членове са били посветени в определени мистерии, като са били обвързани с тържествена клетва да не я разкриват нито да говорят за нея освен със себеподобните си. Те са били наричани Братя, Вярващите, Слуги на Мистериите, Надзиратели, Отдадени на Тайната и Архитекти.

В Йерархията (Hierarchiae), приписвана на св. Дионис Ареопаг, първият владика на Атина, се казва, че традицията на тайнството била разделена на три Степени или нива – пречистване, посвещаване и образованост или съвършенство. Там се споменава също за довеждане пред погледа като част от церемонията.

Апостолистичното Устройство, приписвано на Климент, епископа на Рим, описва ранната църква като указва: “Тези норми не бива по никакъв повод да бъдат съобщавани на всички хора, заради съдържащите се в тях мистерии”. Там се пише, че дяконът е длъжен да държи вратите затворени, за да не може непосветен да влезне по време на обред. Вратарите, наричани Ostiarii, са охранявали и са съобщавали за времето на молитвата и събирането в църквата. Те също са подавали таен знак на намиращите се вътре, по време на преследване, за да избегнат опасността. Мистериите са били представяни само пред Верните или Вярващите като не са били допускани никакви зрители на тези събирания.

В своята “Апология” Тертулиян, (умрял около 216 г. от н.е.), казва: “Никой не се допуска на религиозните мистерии без да положи клетва, че ще пази тайната. Ние се позоваваме на вашите тракийски и елевзийски (Древна община в източна Гърция, намирала се на северозапад от Атина, развалините са до днешния гр. Елевсис ) мистерии и много държим да обърнем внимание на това, че ако се покажем като неверници ние ще провокираме не само Небесата, но ще привлечем върху себе си най-безпощадното човешко недоволство. Трябва ли непознати да ни предават? Те не правят нищо, освен да докладват и да пускат слухове. Следователно, далеч от тук, Невежи! Не се допускате до никоя от свещените мистерии.”

Климент, владиката на Александрия, роден около 191 г., казва в своята “Стромата” (Stromata), че той не може да обясни мистериите, защото с това би поставил меч в ръцете на дете, както гласи стара поговорка. Той често сравнява Дисциплината на Тайната с езическите мистерии, с тяхната вътрешна и трудноразбираема мъдрост.

Когато първите християни са били в компанията на непознати, наричани по-точно Невежи, те никога не са говорили за своите тайнства, но са си подсказвали един на друг какво имат предвид посредством символи, тайни пароли и енигми, прикрито и като пряко общуване между умовете.

Ориген (Гръцки писател, учител и глава на църква, (185?-?254)), роден през 134 г. или 135 г. в отговора си на Келсус, който се е противопоставял на мнението, че християните имали скрита доктрина, казва: “Доколкото основните и важни доктрини на християнството се проповядват открито, изглежда много глупаво да се противоречи, че има други неща, които са прикрити, защото е присъщо на християнската дисциплина да има неща екзотерични и някои неща - езотерични, подобно на ученията на някои философи. Достатъчно е да се каже, че така е било и при някои от учениците на Питагор.”

Словата, с които в примитивната църква е отбелязвала началото на честването на мистериите са били: “Върви си, Невежа! Нека Кетекюмените и тези, които не са приети или посветени, да си отидат.”

Архелаус, владика на Каскара в Месопотамия, който през 278 г. влиза в противоречие с манихеите казва: “Тези мистерии сега църквата съобщава на онзи, който е преминал през встъпителната Степен. На друговерците те изобщо не се съобщават. Нито се проповядват открито пред слуха на катекюмените, тъй като много от това се изказва със завоалиращи термини, за да може Верният [Πιστοί], който притежава познанието, да стане още по-информиран, докато тези, които не са запознати, да не почувстват неудобство.”

Кирил, владика на Ерусалим, роден през 315 г. и умрял през 386 г., в своя “Катахезис” казва: “Господ говори с параболи на масите, които Го слушат, но на Своите ученици Той обяснява насаме параболите и алегориите, които Той е казал пред всички. Великолепието на славата за тези, които са просветени в началото, неяснотата и мракът са делът на тези, които не вярват или са невежи. По същия начин църквата разкрива своите мистерии пред тези, които са преминали отвъд класа на катакюмените, а за останалите ние използваме неразбираеми термини.”

Св. Василий, патриарх на Кесария (Древно пристанище в Палестина на 22км южно от днешна Хайфа.), роден през 326 г. и умрял през 376 г. от н.е., казва: “Ние получаваме догмите, достигащи до нас, в писмен вид, а онези, които са дошли до нас от Апостолите – под тайната на устната традиция, защото няколко неща са достигнали до нас, без да са били написани, за да не би простите, като станат много запознати с нашите догми, да не изгубят нужното уважение към тях...Това е нещо, до което непосветените не се допускат, как в такъв случай може изобщо да бъде допустимо да се пише за тях и да се разпространява информация сред хората?”

Св. Григорий Назианзейски, владика на Константинопол, 379 г.от н.е., казва: “Вие чувате за мистериите толкова, колкото на нас ни е позволено да говорим открито пред ушите на всички, останалото ще ви бъде съобщено насаме и вие трябва да го запазите за себе си... Нашите мистерии не бива да стават достояние за непознати.”

Св. Амброзий (Епископ на Милано, 340-397), архиепископ на Милано, роден през 340 г. и починал през 393 г. от н.е., в своя труд “За мистериите” (De Mysteriis) казва: “Всяка една мистерия трябва да се пази скрита, защитена от предано мълчание, за да не бъде неразумно разгласена пред слуха на Невежите... Не е дадено на всички да разберат дълбочината на нашите мистерии..., за да не бъдат видени от онези, които не бива да имат достъп до тях, нито да се получават от онези, които не могат да ги съхраняват.” В друг свой труд той пише: “Извършва грях спрямо Бог онзи, който разкрива пред недостойните мистериите, които са му били поверени. Опасността не се състои просто в нарушаването на истината, но и в казването на истината, ако някой си позволи да направи някакви намеци за тях пред тези, от които те трябва да бъдат скрити... Внимавайте да не пръската перли сред свине!... Всяка една мистерия следва да бъде пазена в тайна и като такава да бъде покрита с мълчание, за да не бъде прибързано разкрита пред слуха на Невежия. Внимавайте да не разкриете неволно мистериите!”

Св. Августин, епископ на Хипо, роден през 347 г. и починал през 430 г., в една от своите беседи казва: “След като сме разпуснали Катакюмените, ние ви задържаме, за да останете само вие да ни слушате, защото освен онези неща, които са общодостъпни за всички християни, ние сега ще ви разкрием възвишените мистерии, които може да бъдат чути само от онези, които по благоволението на Майстора, са станали участници в тях... Да бъдат проповядвани открито означава да бъдат предадени.” Говорейки за Кивота на завета той казва, че с него се символизира мистрия или тайна на Бог, прикрита от ангелите на славата и почитана чрез прикриването ù.

Св. Златоусти (св. Иван (345-407), глава на църква и патриарх на Константинопол) и св. Августин споменават термина посвещение повече от петдесет пъти. Св. Амброзий пише на тези, които са посветени и посвещението не е било просто кръщаване или приемане в църквата, но се е отнасяло до посвещаване в мистериите. Пред кръстените и посветените мистериите на религията са били разкривани, но са били пазени в тайна от катекюмените, на които е било разрешено да слушат четенето на Скрижалите и обичайната беседа, където запазените за Верните мистерии никога не са били упоменавани. Когато службите и молитвите са приключвали катекюмените и всички слушатели са се оттегляли.

Златоусти, владика на Константинопол, роден през 354 г. и починал през 417 г., казва: “Искам да говоря открито, но не смея, заради тези, които не са посветени. Поради това ще прибягна до завоалирани термини, беседвайки по прикрит начин... Където се чествуват светите мистерии, освобождаваме всички, които не са посветени и след това затваряме вратите.” Той споменава одобрението на посветените. Той казва - “които тук премълчавам, защото е забранено такива неща да се разкриват пред Невежите.” В своето “Битие на Златоусти” Паладий съобщава като голямо безчинство предизвиканите от негови врагове безредици, проникнали благодарение на тях в пенетралията (Най-личните покои.) и по този начин непосветените видели това, което не е било предназначено за тях да виждат. Златоусти споменава същите обстоятелства в свое писмо до папа Инокентий.

Св. Кирил от Александрия, който става владика през 412 г. (ум. 444 г.) в своята “Седма книга срещу Юлиян” казва: “Тези мистерии са толкова дълбоки и възвишени, че могат да бъдат разбрани единствено от онези, които са просветени. Следователно няма да се опитвам да говоря за това, което е толкова възхитително в тях, за да не би да ги разкрия пред непосветените, защото ще престъпя забраната да не се дава това, което е свято на нечистите, нито да се хвърлят перли пред онези, които не могат да оценят тяхната стойност... Би трябвало да кажа много повече, ако не се страхувах, че мога да бъда чут от онези, които не са посветени, защото хората са склонни да осмиват това, което не разбират. Така невежите, без да са наясно със слабостта на умовете си, да осъдят това, което би следвало да почитат най-много.”

Теодорет, владика на Кирополис в Сирия, роден през 393 г. и станал владика през 420 г., в един от своите три “Диалози” наречен Непроменимите, на които представя Православието по следния начин: “Отговорете ми, ако обичате, в мистични или завоалирани термини, защото може би има някои присъстващи, които не са посветени в мистериите.” В своя предговор към “Езекия”, проследявайки тайните учения до началото на ерата на християнството той казва: “Тези мистерии са толкова величествени, че следва да се отнасяме към тях с най-голяма предпазливост.”

Минуциус Феликс, известен адвокат от Рим, живял през 212 г. и писал в защита на християнството казва: “Мнозина от тях [християните] се разпознават помежду си чрез знаци и сигнали (notis et insgnibus) и създават приятелство помежду си, дори преди да се опознаят.”

Латинската дума tessera първоначално е означавала дървен или каменен куб, използван за павиране, по-късно – плочка, върху която се пишело всичко, а най-накрая – куб или зар. Общоприетата употреба на тази дума е била да се означи парче метал или дърво с формата на куб, върху което се изписвала армейска парола. От тук и самата дума tessera започва да означава парола. Имало е също и tessera hospitalis, което е представлявало парче дърво, разрязано на две части, служещо като залог за приятелство. Тези парчета се поделяли между страните и те се кълнели във взаимна вярност пред Юпитер. Чупенето на tessera означавало разваляне на приятелството. Първите християни са я използвали като знак, като парола за приятелство. При тях обикновено tessera е имала формата на риба и е била направена от кост. На лицевата страна е била изписана думата Ίχθΰς, т.е. риба, чиито инициали образуват на гръцки думите Исус Христос, Божият Син, Спасителят Ιησους Χριστος Θεοϋ Υίοσ Σωτήρ.

Св. Августин (“За вярата и символите”) казва: “Това е вярата, която с няколко думи е дадена на Послушниците да бъде пазена като символ; тези няколко думи са известни на всички Верующи – че те вярват, че могат да се подчинят на Бог и така подчинявайки се те живеят праведно и живеейки праведно те могат да пречистят сърцата си и със чисто сърце те биха могли да разберат това, в което вярват.”

Максимус Тауринус казва: “Тесерата е символ и знак, чрез който да се разпознае Вярващият от Невежият.”

В Синьото Масонство има три Степени и в допълнение на двете думи с по две срички всяка една, включващи двоичното – три с по три срички всяка една. Имало е трима Велики Майстори – двама царе и Хир-ом – Занаятчията. Кандидатът получава достъп чрез три почуквания, а трите почуквания извикват Братята. Има трима главни сановника в Ложата, три светлини на олтара, три врати на Храма – на изток, запад и юг. Трите светлини представляват Слънцето, Луната и Меркурий – Озирис, Изида и Хор; Бащата, Майката и Детето; Мъдростта, Силата и Красотата; Накама, Бина и Даас; Гедула, Гебора и Тепарет. Кандидатът прави три обиколки на Храма; трима са били убийците и на Хир-ом който е бил убит с три удара, докато е търсил да се измъкне през трите врати на Храма. Възклицанията на гроба му се повтарят три пъти. Има три отделения на Храма и три, пет и седем Стъпала. Майсторът работи с Тебешир, Въглен и съд с Глина; има три подвижни и три неподвижни украшения. Триъгълникът се появява сред Символите – двете успоредни линии, затварящи кръга, са свързани на върха, както Колоните Якин и Боаз, символизират равновесието, което обяснява великите Мистерии на Природата.

Това постоянно повтаряне на числото три не е случайно, нито е лишено от дълбок смисъл; същото откриваме повтарящо се при всички древни философии.

Египетските богове формират триади, като всяка трета произтича от другите две. Така има триадите на Тебес, Амон, Маут и Харзо; на Филае, Озирис, Изида и Хор; на Елефантините и Катарактите, Неф, Сат и Анук.

Озирис, Изида и Хор са Бащата, Майката и Синът; последният е и Светлината, Душата на Света, Синът, Протогонът, Първият заченат.

Понякога триадата бива разглеждана като Духът или активниото Начало, Творческата Сила; Материята или Пасивното Начало или Продуктивната Способност и Вселената, която произтича от тези две Начала.

В Египет откриваме и тази Триада или Троица: Амон-Ра, Създателят; Озирис-Ра – Даващият Плодородие; Хор-Ра – Изворът на Светлината – Представяни от Лятното, Есенното и Пролетното слънце. За египтяните е имало само три сезона, трите врати на Храма и според различното влияние на Слънцето върху тези три Сезона е било проявлението на Божеството в тези три форми.

Триединството на финикийците е било Уломос, Хусорос и Яйцето, от което е произлязла Вселената.

Халдейската триада се е състояла от Ваал [персийският Зервана Ахерана], Оромазд и Ахриман – Доброто и Злото Начало, произтичащи от Бащата в своето равновесие и променящо се надмощие, за да постигне хармония. Всеки един управлява редувайки се, докато Лошото Начало не стане добро.

Халдейските и персийските оракули на Зороастър ни дават триадата Огън, Светлина и Етер.

Орфей чества триадата на Пан, Уранос и Хронос. Кори казва, че орфеическата троица се е състояла от Метис, Пан и Ерикапеус; Воля, Светлина или Любов и Живот. Според Акусилей тя се състои от Метис, Ерос и Етер – Воля, Любов и Етер. Периклид от Сира (Гръцки остров от Цикладите, южно от Андрос.) – Огън, Вода и Въздух или Дух. В първите два лесно разпознаваме Озирис и Изида, слънцето и Нил.

Първите трима от персийските Амшапанди били Бахман, Господарят на Светлината; Ардибехест – Господарят на Огъня и Шаривер – Господарят на Великолепието. Тези ни отвеждат веднага към Кабалата.

Плутарх (Гръцки биограф и моралист (46-120) казва: “По-добрата и възвишена природа се състои от три: Разбираемото (т.е. това, което съществува като такова само в Интелекта), Материята – το Νοητος и Ύλη, а от тях произтича това, което гърците наричат Космос, като за тях Платон използва Разбираемото, Идеята, Образецът, Бащата; Материята, Майката, Дойката, вместилището и мястото на размножаване и произлизащото от тях двете – Поколението и Генезисът.”

В откъсите на питагорейците се казва: “Поради това, преди да бъде направено Небето са съществували Идеята, Материята и Бог Демиургът [творецът или активният инструмент] или създателят. Той е създал света от материята, съвършена, самозачената, с душа и интелект и я създава като божество.”

Плато ни дава Мисълта, Бащата; първичната Материя. Майката и Космоса, Синът, резултат от двете Начала. Космосът е одушевената Вселена.

При късните платонисти триадата се състои от Мощта, Интелекта и Духа. Фило (Елинистичен еврейски философ от Александрия (1 в.пр.н.е. – 1 в. н.е.) представя Санхониатон като Огън, Светлина и Пламък, трите сина на Генос, но това е александрийска, а не финикийска идея.

Аврелий казва, че Демиургът или Създателят е тройнствен и трите Разума са трите Царя: Този, който съществува; Този, който притежава и Този, който всичко вижда. Първият е този, който съществува по своята същност. Вторият съществува в първия и съдържа или притежава в себе си всеобщото за нещата, всичко, което става след това, а третият обхваща това всеобщо, формирано и моделирано интелектуално и поради това притежаващо самостоятелно съществуване. Третият съществува във Втория, а Вторият – в Първия.

Най-старата записана доктрина за триединството е тази на Брахманите. Вечната Върховна Същина, наричана Парабрахма, Брахм, Паратма създава Вселената чрез себе-отразяване и първо разкрива себе си като Брахма - Творческата Сила, после – като ВишнуСъхраняващата Сила и накрая – СиваРазрушителната и Възобновяваща Сила; трите Форми, чрез които Върховната Същност се разкрива в материалната Вселена, но която много скоро започва да бива разглеждана като три различни Божества. Тези три Божества формират Тримурти или Триединството.

Персите получават от индийците учението за трите начала и го променят в това на Живота, оприличаван на слънцето; началото на Смъртта – символизирана със студа и мрака, успоредни на смъртния свят, където непрестанно се води борба с променлив край между светлината и мрака, живота и смъртта, която изглежда като фаза от голямата битка между доброто и лошото начало, въплътена в легендата за Ормузд и Ахриман. Митрас, реформатор от Медия (Древна държава и провинция в Персийската империя, югозападна Азия, на северозапад в днешен Иран.), е бил обожествен след неговата смърт и придаден към свойствата на слънцето, като различните астрономически явления са приписвани фигуративно на реални събития от неговия живот, по същия начин, по който историята на Буда е била измислена сред индусите

Триединството на индусите при етиопците и абисинците става – Неф-Амон, Фтаха и Нейт, т.е. Богът Създател, чийто символ е овенът; Материята или първичната кал, символизирана чрез кълбо или яйце и Мисълта или Светлината, която съдържа зародиша на всичко. Това е тройната манифестация на един и същ Бог (Атом), разглеждан в три аспекта като творческата сила, добротата и мъдростта. Другите Божества са изнамерени бързо, сред тях са Озирис, представян чрез слънцето, Изида – неговата съпруга, представяна от луната или земята и Тифон - неговият Брат Началото на Злото и Мрака, който е син на Озирис и Изида. Триединството на Озирис, Изида и Хор в последствие стават главните Богове и обект на обожаване за египтяните.

Древните етруски (народ, имигрирал от ретианските Алпи в Италия, където са открити следи от тяхната миграция и чийто език никой все още не успял да разчете) са признавали само един Върховен Бог, но са имали изображения на Неговите различни проявления както и храмове за всяко едно от тях. Всеки град е имал един Национален Храм, посветен на трите велики свойства на Бога – Сила, Богатство и Мъдрост или на Тина, Тална и Минерва. Националното Божество винаги е било Триада под един покрив. Същото е било в Египет, където само един Върховен Бог е бил признаван, но е бил обожаван като Триада с различни имена във всеки отделен дом. Всеки град в Етрурия е можел да има колкото иска богове, врати и храмове, но задължителни са били трите свещени порти и Храмът на трите Божествени превъплъщения, където са били получавани законите на Тагес (Тант или Тот). Единствената врата на крепостната стена, останала неразрушена от стари времена в Италия, е Порта дел Сирко (Porta del Circo) във Волтера (Община в централна Италия в Тоскана, на юго-изток от Пиза.) и върху нея са разположени трите глави на трите Национални Божества – едната, върху централния камък на величествената арка и по една – върху всяка от страничните колони.

Будистите смятат, че Богът на индусите - Сакия, наричан в Цейлон – Гаутама, в Индия, оттатък Ганг – Сомонакодом, а в Китай – Чи-киа или Фо, представляват Триединство [Триратна] на Буда, Дарма и СангаИнтелигентност, Закон и Съюз или Хармония.

Китайските Сабеи представяли Върховното Божество като състоящо се от Чанг-тиВърховния Владетел; ТиенНебесата и ТаоУниверсалния Висш разум и Основа на Вярата. Те считали, че от Хаоса, представляващ дълбока тишина и неизмерима празнота без видими форми; самотен, вечен, движещ се в кръг през осветявано пространство, без промяна или изменения, когато бъде съживен от Основата на Вярата, произлизат всички Същества под влиянието на Тао – Основата на Вярата, която създава едно, еднота създава две, двете създават три, а трите създават всичко, което съществува.

Склавено–Вендите типизират Триединството чрез трите глави на Бог Триглав. Прусите или прусаците – чрез Три-единия Бог Перкун, Пиколос и Потримпос, Божествата на Светлината и Гръмотевицата, на Ада и на Земята с нейните плодове и животни. Скандинавците имали Один, Фреа и Тор.

В Кабалата, или традиционната еврейска философия, Вечното Божество, което е извън обсега на Човешкия Интелект и няма Име, Форма или Край, се представяло като развиващо Само себе си и чрез самоограничение създаващо десет еманации или потока, наричани Зефирот или лъчи. Първият от тях, който е в света Азилут, т.е. вътре в Божеството, се наричал Кетер или Короната, което трябва да се разбира като Божествена Воля и Мощ. Следва двойка лъчи Хакема и Байна, обичайно превеждани като “Мъдрост” и “Интелект”. Първият се приема за Бащата, а вторият – за Майката. Хакема е активната Сила или Енергия на Божеството, чрез която То създава в Себе си Разум или Мислене, а Байна е пасивния Потенциал, от  който, под въздействието на Силата, произтича Разумът. Този Разум се нарича Даат и е “Словото” на Платон и на гностиците. Това е неизреченото слово вътре в Божеството. От тези три лъча произлиза Триединството на Бащата, Майката или Светия Дух и Сина или Словото.

Друго триединство се създава от четвъртия, петия и шестия лъч. Четвъртият Зефира се нарича Гедула или Хасет, което означава Благост или Милост, и още е известен като Баща (Аба). Петият е Гебура, означава Суровост или Строга Справедливост и е известен като Майка (Имма). Шестият – Тифарет, означаващ Красота или Хармония, е Синът или Потомъкът на първите два. Зохар казва, че “всичко произтича от Мистерията на Равновесието”, т.е. от равновесието на Противоположностите, и така от Безкрайната Милост и Базкрайната Справедливост, които са в равновесие, се получава съвършената Хармония на Вселената. Безкрайната Сила, която не се подчинява на закони, и Безкрайната Мъдрост в равновесие също създават Красота или Хармония, под формата на Син, Потомък или Резултат, т.е. Словото или произнасянето на Мисълта на Бог. В Безкрайната Божествена Природа Силата и Справедливостта или Строгостта са едно и също и Мъдростта и Милостта или Благостта са едно и също.

Според Фило от Александрия Върховното Същество, Първичната Светлина или Архитипът на Светлина, съюзявайки се с Мъдростта [Σοψια] – майката на Сътворението, образува  вътре в Себе си образците на всички неща и въздействува върху Вселената посредством Словото [Λογος], което живее в Бог и в което всички Негови сили и свойства развиват сами себе си. Това учение е заимствувано от Платон.

Симон Велики (Magnus) и неговите последователи учат, че Върховното Същество или Центърът на Светлината създава най-напред три двойки свързани Съществувания от двата секса [Συξυγίας...Сузугиас], от които водят произхода си всички неща: Разум и Изобретателност; Реч и Мисъл, Преценка и Размисъл: [Νοΰς и Επίνοια, Φωνή и Εννοία, Λογισμός и Ενθύμησις... Нус и Епиноия, Фоне и Енноия, Логисмос и Ентумесис] като от тях първо е създадена Енноия или Мъдростта, която е Майка на всичко, което съществува.

Други последователи на Симон, а с тях и повечето от гностиците, приели и въвели промени учението му, твърдели, че Изобилието [Πλήρωμα...Плерома] на Превъзхождащия Разум, начело с Върховното Същество е било съставено от осем Еона [Αίώνης...Еонес] от различни полове: Задълбоченост и Тишина; Дух и Истина; Словото и Живот; Човек и Църква [Βυθός и Σιγή; Πνεΰμα и Αλήθεια; Λογος и Ζωή; Ανθρωπος и Έκκλησία...Бутос и Сиге; Пневма и Алетия; Логос и Зои; Антропос и Еклисия].

Бардесан, чиито доктрини са приети отдавна от сирийските християни, проповядва, че неизвестният Баща, щастлив от Изобилието на Своя Живот и Предимства, първо сътворява Спътник [Σύζυγος...Сузугос] за Себе си, който Той поставя в Небесния Рай и който става чрез Него Майка на Христос – Син на Живия Бог. Т.е., оставяйки на страна алегорията, учи, че Вечният, заченат в тишината на Неговия ред, Мисълта да разкрие Себе си, чрез Създание, което трябва да бъде Негов образ или негов Син. След Сина следва неговата Сестра и Невеста, Светият Дух и те създават четири духа на стихиите, мъжки и женски: Майо и Ябсехо, Нуро и Рухо. Следват Седем Мистични Двойки Духове, Небето и Земята и всичко, което съществува. После са седемте духа, управляващи планетите, дванадесетте – управляващи Съзвездията на Зодиака и тридесет и шест Звездни Разума, които той нарича Дякони. Докато Светият Дух [Sophia Achamoth], който е едновременно Свещен Разум и Душа на материалния свят, преминава от Плеромата в Материалния свят и там оплаква нейното падение, то Христос – нейният предишен съпруг, завръщайки се при нея с Божествената си Светлина и Любов, я повежда по пътя на пречистването и тя отново се съюзява с него като негова първоначална Спътница.

Василидес – християнски гностик, проповядва, че има седем еманации на Върховното Същество: Първородният, Мисъл, Словото, Размисъл, Мъдрост, Сила и Праведност [Πρωτογονος, Νους, Λογος, Φρονησις, Σοψια, Δυναμις, Δικαιοσύνη Протогонос, Ноус, Логос, Фронесис, София, Динамис, Дикаросуни]. От тях последователно произлизат други еманации на Разума, като техният брой достига до триста шестдесет и пет. Те са проява на Бог и съставят Изобилието на Божествените Еманации, т.е. на Бог Абраксас. Мисълта или Разумът [Νους] се съединява чрез кръщението в река Йордан с човека Исус - слуга [διάκονος дяконос] на човешката раса, без обаче да страда с Него. Последователите на Василидис учат, че Νους се разкрива само от милосърдие и че Симон от Кирен е бил разпнат на кръста вместо Него и се е възнесъл в Небето.

Василисис твърди, че от неоткриващия се Бог, който е начело на света от еманации и е издигнат над каквото и да е схващане или определение [Ό άκατονόμαστος άρρητος], се развиват седем живи самоподдържащи се, вечно действащи хипердостатъчни сили:

Първо: Интелектуалните сили

1-во Ноус ........ Νους ....... Умът

2-ро Логос ....... Λογος ....... Разумът

3-то Фронесис .... Φρονησις .... Силата за мислене

4-то София ........Σοψια ....... Мъдрост

Второ: Активните или Дейстените сили

5-то Динамис ..... Δυναμις..... Мощ, довеждаща до край целите на мъдростта

Трето: Моралните качества

6-то Дикаисини....Δικαιοσύνη....Святост или Морално съвършенство

7-мо Ирини....Έίρήνη....Вътрешното спокойствие

Тези Седем Сили (Δυνάμεις .. Динамис), заедно с Първоосновата, от която са се развили, съставляват според неговата схема т.нар. Първа октава (Πρωτη Όγθοάς...Проти октоас), коренът на всичко Съществуващо. От този момент нататък душевният живот продължава непрекъснато да се развива от себе си множество нива на съществуване, като всяко по-нисше продължава да бъде отпечатък, антитип на това, което е непосредствено над него. Той предполага, че има 356 подобни нива или градации, изразими чрез мистическата дума “Абраксас” [Αβραξας].

От тук абраксас (αβραξας) бива интерпретиран чрез обичайния метод на изразяване на гръцките букви цифрово....α,1 ..β,2 .. ρ,100 .. α,1  ξ,60 .. α,1 .. ς,200 = 356, което представлява цялата еманация – Света като развитие на Върховното Същество.

В системата на Василидис Светлината, Животът, Душата и Доброта са противопоставяни на Мтака, Смъртта, Материята и Злото през целия път на Вселената.

Според възгледите на гностиците, Бог бива представен като присъщ, неразбираем и своеобразен източник за всичко съвършено. Той е бездънната Бездна (βυθoς...битос), според Валнтинус, надминаваща всякаква възможност за замисъл, за която е невалидно каквото и да е предвиждане. Той е άκατονόμαστος на Василидис, ών на Фило. От тази неразбираема Същност на Бог незабавният преход към крайните неща е немислим. Самоограничението е първото начало на предаването живота от страна на Бог, първото проявяване на скритото Божество, от което произтичат всички останали саморазвиващи се проявления на Божествената Същност. От тази първична брънка във веригата на живота на първо място са развиват многостраните сили или свойства, присъщи за божествената Същност, които до това първо себеразбиране са били скрити в Бездната на Неговата Същност. Всяко едно от тези свойства представлява цялата божествена Същност в един неин аспект и поради това в това отношение името на Бог е подходящо да бъде използвано. Тези Божествени Сили след като се саморазвият до собствено вещество се превръщат в зародиши и начала на всички по-нататъшни прояви на живота. Животът, съдържащ се в тях, се развива и все повече и повече се индивидуализира, но по такъв начин, че всяко следващо ниво на еволюцията на живота потъва все по-надълбоко, духът става все по-слаб, колкото повече се отделя от първото звено във веригата.

Първата проява на Божествената Същност те наричат (проти каталепсис еауту) [πρώτη κατάληψις έαυτού] или (протон катаептон ту Теу) [πρώτον κατάλητον τού Θεου], което хипостатично бива представено в νούς или λόγος (ноус или логос).

В александрийския гностицизъм преобладава представата на Платон за ΰλη (Хили). Това е мъртвото, нематериалното – границата, която отделя от еволюцията на живота в нейния постепенно настъпващ напредък, където Съвършеното вечно се променя постепенно в по-малко Съвършено. Отново това ΰλη бива представяно под различни образи – веднъж, като мрака, съществуващ редом със светлината, друг път – като празнотата [κένωμα, κενόν... кенома, кенон], противопоставяща се на Изобилието [Πήρωμα... плирома] на Божествения Живот или като сянката, придружаваща  светлината, или като хаоса, или като бавната, застояла, тъмна вода. Тази материя, сама по себе си мъртва, не притежава по своята собствена природа някаква присъща склонност и тъй като каквато и да е форма на живот ù е чужда, самата тя по никакъв начин не пристъпва към Божественото. Понеже последващите развития на Божествения Живот (т.е. същностите, които се саморазвиват от последващите еманации) биват по-слаби колкото повече се отделят от първото звено във веригата и защото с всяка следваща стъпка тяхната връзка с по-предните става по-слаба, на последния етап от еволюцията се получава несъвършен, дефектен продукт, който, тъй като не може да съхрани връзката си с веригата на Божествения Живот, изпада от Света на Еоните и потъва в материалния хаос. Съгласно същата тази представа, изразена малко по-различно (според Офитите и Бардесаните), тя е като капка от изобилния Божествен живот, която бълбука върху заобикалящата празнота. След това мъртвата материя, в смес с живото начало, което е пожелало това, първо бива одушевена. В същото време, божественото, живото, също бива развалено, тъй като е било смесено с хаотичната маса. Сега съществуванието само се умножава. Възниква подчинен, непълен живот. Съществува основа за нов свят. Създават се звезди отвъд границите на света на еманациите. От друга страна, след като хаотичното начало на материята е придобило жизненост, възниква по-отчетливо и по-действено противопоставяне на Богоподобното – една отявлено негативна, сляпа сила на безбожната природа, която упорито се съпротивлява на всякакво въздействие на Божественото. Следователно като продукт на духа на ΰλη  (πνεΰμα ΰλικον ..пневма хиликон) се явява Сатаната, злите духове, порочните хора, в които няма никакво разумно или морално начало или каквото и да е начало на рационалната воля, а само слепите страсти имат надмощие. Концепцията на Платон предполага, че и в тях съществува същият конфликт между душата, намираща се под напътствията на Божествения разум [νοΰς .. ноус] и душата, която сляпо се съпротивлява на разума, между πρόνοια [проноиа] и αναγ [анаги], Божественото Начало и естественото.

Сирийските гностици приемат съществуването на действено, турбулентно царство на злото или на мрака, което със своите попълзновения към царството на светлината води до смесване на светлина и мрак, на Богоподобното с небожественото.

Дори сред последователите на Платон има някои, които считат, че наред с организираната, инертна материя, субстратума на телесния, материалния свят, още от самото начало като присъща мотивация и действено начало съществува сляпа, беззаконна движеща сила, безбожна душа. Както неорганичната материя бива организирана в телесен свят посредством сила за промени на Божеството, така, чрез същата сила на тази толкова тревожна и ирационална душа биват предадени закон и разум. По този начин хаосът на ΰλη бива трансформиран в един организиран свят, а сляпата душа – в разумно начало, в земна душа, оживяваща Вселената. Така от последната произтича целият разумен, духовен живот на човечеството, докато от първата произлиза всичко, което е ирационално, всичко, което се намира под слепите прищевки на страстта и лакомията и всички зли духове са нейно потомство.

По един въпрос всички гностици са съгласни. Всички те твърдят, че съществува свят, който изцяло е еманация на жизненото развитие на Бог, творение, развито направо от Божествената Същност, много по-възвишено от всяко едно външно творение на Божията сила за промени, обусловено от преди съществуващата материя. Те са на единно мнение, че поставящият ограниченията в този по-нисш свят не е Отецът на онзи по-висш свят на еманация, а – Демиургът [Δεμιοργος], сроден по природа с Вселената, ограничена и управлявана от него, която е много по-низша от онази по-висша система и нейния Отец.

Някои, които изхождат от идеите, преобладавали от дълго време сред някои евреи от Александрия, предполагат, че Върховният Бог е създал и управлява света посредством Своите помощници духове и чрез ангелите. Начело на тези ангели стои един, който е поел ръководството и командва всички, поради което е наричан Майсторът (the Artificer) и Управителят на Света. Този Демиург те сравняват със силата за промени, оживяваващия, светски дух при Платон и последователите на неговата школа [δεύτερος θεός .. девтерос теос; θεός γενητός .. теос генитос], който, според “Тимеус” на Платон, опитва нещо повече – да представлява Идеята на Божествения Разум, в която се превръща (като противопоставяне на тази, която е) и която е временна. Този ангел е представител на Върховния Бог на по-низш етап на развитие. Той не действа самостоятелно, а единствено според идеите, вдъхновени му от Върховния Бог, точно както силата за промяна, светският дух при Платонистите е създал всяко едно нещо по модела на идеите, предадени от Върховния Разум [Νοΰς ...Ноус – ό έστι ζώον ... о еци зоон – παράδειγμα ... парадигма на хипотетичния Божествен Разум]. Тези идеи обаче превъзхождат неговата същност, той не може да ги разбере. Той просто е един несъзнателен орган и поради това не е способен сам да осъзнае цялостния замисъл и значение на работата, която извършва. Като орган, намиращ се под напътствията на по-висше вдъхновение той разкрива истини, които са по-възвишени, отколкото той самият може да разбере. Според тях масата евреи не са отличавали ангелът, чрез който, както е във всички теофании на Стария Завет, Бог е разкривал Себе си. Те не знаели Демиурга в неговата истинска връзка със скрития Върховен Бог, който никога не разкрива Себе си пред разумния свят. Те объркват типа с архитипа, символа с идеята. Те не се издигат по-високо от Демиурга, те го приемат за Самия Върховен Бог. За разлика, хората на духа сред тях ясно разбирали или поне се досещали за идеите, прикрити под юдаизма. Те се издигнали отвъд Демиурга, до познанието за Върховния Бог и поради това те е правилно да бъдат наричани Негови богомолци [θεραπευταί .. терапевти].

Други гностици, които на са били последователи на религията на Мойсей, но на един по-ранен етап оформили източен гностицизъм, разглеждали Демиурга като същество, изцяло враждебно към Върховния Бог. Той и неговите ангели, независимо от своята ограничена природа, се стремят да постигнат независимостта си и няма да търпят никакво чуждо управление в своето царство. Всичко с по-възвишен характер, което се спусне до тяхното царство, те се опитват да държат затворено, за да не се издигне евентуално над техните тесни рамки. В тази система царството на Демиургичните Ангели вероятно отговаря, в по-голямата си част, на тази на измамните Звездни Духове, които се стремят да ограбят свободата на човека, да го омагьосат чрез различни измамни похвати, защото притежават тиранична власт над нещата в този свят. Съответно, при системата на тези Сабейци седемте Планети-Духове и дванадесетте Звезди-Духове от зодиака, които произтичат от неправилната връзка между измамения Фетахил и Духа на Мрака, играят важна роля във всичко, което е лошо. Демиургът е ограничено и ограничаващо същество, надуто, ревниво и отмъстително и този негов характер го издава в Стария Завет, който, според гностиците, произтича от него. Те пренасят върху самия Демиург всяка една идея за Бог, както е представена от Стария Завет, защото им се струва неправилна. Срещу неговата воля и власт ύλη непрекъснато се е бунтувала, без задръжки е въставала срещу господството, което той, моделиерът-майстор би приложил върху нея, отхвърляйки игото, което ù е наложено и разрушавайки започнатото от него дело. Същото завистливо нещо, ограничено в своята власт, управляващо с деспотичен замах те считали, че виждат в природата. Тя се опитва да спре зародиша на божествените семена на живота, които Върховният Бог на Светостта и Любовта, нямащ никаква връзка с материалния свят, е пръснал сред хората. Този съвършен Бог най-много да е бил известен и боготворен от малцина одухотворени мъже посредством Мистериите.

Евангелието на св. Йоан до голяма степен е полемика срещу гностиците, чиито различни секти, опитвайки се да дадат решение на такива големи въпроси, като сътворението на материален свят от нематериално Съществувание, падението на човека, въплъщението, спасението и възвръщането на духовете, наричани хора, допускат наличието на дълга верига от разумни същества, участващи в поредица от духовни актове, които те наричали с различни имена като: Началото; Словото; Единствено-Заченатия; Живот, Светлина и Дух – на гръцки: Άρχή, Λόγος, Μονογενής, Ζωή, Φώς и Πνεϋμα [архи, логос, моногенис, зои, фос и пневма]. В началото на своето евангелие св. Йоан твърди, че Исус Христос е този, който е съществувал в Началото, че Той е бил Словото Божие, чрез което всичко е било сътворено, че Той е бил Единствено-заченатия, Животът и Светлината и че Той разпръсква сред хората Светия Дух, Божествения Живот и Светлина.

Несъмнено Плирома [Πλήρωμα], Изобилието или Пълнотата, е сред любимите термини на гностиците, а Истината и Милостта са Еони на гностиците. Симонияните, Докетите и други гностици считат, че еонът Исус Христос никога не е бил материална реалност, а само видимост, облечена в човешко тяло. Св. Йоан отговаря, че Словото наистина е станало Плът и е живяло сред нас и че в Него са били и Плерома, и Истина, и Милост.

В учението на Валентинус, образован Християнин от Александрия, Бог е представен като съвършеното Същество, като Бездна [Βυθός ..битос], която нито един разум не може да разбере, защото никое око не може да достигне до невидимите и неизречими висини, където Той живее и нито един ум не може да си представи продължителността на Неговото съществуване; Той винаги е съществувал, Той е първичния Отец и Началото [Προπάτωρ и Προαρχή ..пропатор и проархи]; Той винаги ще съществува и никога не остарява. Развитието на Неговото Съвършенство води до възникването на разумния свят. След като е минало безкрайно много време в покой и тишина, Той се е проявил чрез Мисълта Си, която е източник на Неговите проявления и която е получила от Него зародиша на Неговите творения. Тъй като е Негово Битие,            Неговата Мисъл [Έννοια .. еноия] бива наричана също Χάρις [харис] - Милост или Радост и Σιγή или Άρρητον [сиги или аритон] - Тишина и Непроизносим. Първата проява била Νους [ноус] – Разумът, първият от Еоните, началото на всички неща, първото откровение на Божеството, Μονογενής - Единствено-заченатия. След това идва неговият спътник - Истината [Άλήθεια .. алития]. Техни проявления са Словото [Λόγος ..логос] и Живота [Ζωή .. зои], а техни – Човека и Църквата [Ανθροπος и Έκκλησία .. антропос и еклисия]. От тях произлизат други дванадесет, от които шест са Надежда, Вяра, Милосърдие, Разум, Щастие и Мъдрост или както се наричат на иврит [Kesten, Kina, Amphe, Ounanim, Thaedes и Oubina]. Хармонията на Еоните, борещи се за познание и съединение с Първичния Бог, бива нарушена и за да ги спаси и възвърне Разумът [Νοΰς] е създал Христос и неговия спътник - Светия Дух, който ги възвръща в първоначалното им състояние на щастие и хармония. Тогава те създават Еона Исус, роден от Дева, към който при кръщението се присъединява Христос и който в компанията на София-Ахамот, спасява и изкупва света.

Маркосианците учат, че Върховното Божество е създали чрез Своите думи Логоса [Λόγος] или Изобилието от Еони. Той първо произнесъл сричка от четири букви, всяка една от които се превърнала в същество. Втората Му – от четири букви, третата – от десет, четвъртата – от дванадесет или общо тридесет, които съставляват Πλήρωμα [плирома].

Последователите на Валентиниус и други гностици различават три реда на същества: 1. Това са божествените зародиши на живота, възвишени поради своята природа над материята и сродни на Σοφία [софия], материалната душа и на Плерома – духовната природа, φύσεις πνευματικαί [физеис пневматикаи]; 2. Това са естествата, произхождащи в живота, отделени от предходните чрез смесица от ΰλη и физическата природа – φύσεις ψυχκαί [физеис психикаи], от където тръгва един напълно нов ред същества, образ на онзи по-висш разум в една подчинена степен и последно 3. Безбожната или материалната (елична hylic) природа, която се съпротивлява на всяко едно подобрение и чиято склонност е единствено към разрушение – природата на сляпа страст и похот.

Природата на духовното, на πνευματικόν [пневматикон] е съществената връзка с Бога (̉ομοούσιον τώ˛ θεώ˛ .. хомоусион тон Тео). От тук произлиза животът в Съюз, неразделимият, абсолютно семплият (ούσία ̉ενική μονοειδής .. усиа еники моноеидис).

Същността на ψυχκοί [психики] е в разделението на множество, на многократност, които обаче са подчинени на някакво по-висше единство, чрез което си позволява да бъде насочвано, първоначално несъзнателно, а след това – съзнателно.

Същността на ̉υλικοί [иликои], на които Сатаната е началник, е право противоположна на всякакво единство. Те са по своята същност разрушение и разединение, лишени от каквато и да е симпатия, събрани заедно в усилията си да разрушат всяко единство и да прострат своето вродено разединение върху всичко като разделят всичко на части. Това начало няма сила да направи каквото и да е положително, а само отрицателно. То е неспособно да създава, да произвежда, да образува. То е способно единствено да разрушава, да разлага.

Според Марк, ученик на Валентинус, идеята за Λογος του οντος [логос ту онтос], за Словото, демонстрираща скритата Божествена Същност в Сътворението, е предадена в най-възвишени детайли, като според него, цялото сътворение е едно продължително произнасяне на Неизречимото. Начинът, по който зародишите на божествения живот [σπέρματα πνευματικά...спермата пневматика], които лежат затворени в Еоните, постепенно се разгъват и все повече и повече придобиват индивидуалност, се представя като спонтанен анализ на няколкото имена на Непроизносимото, предадени с техните няколко звука. Ехо от Плирома се спуска върху ̉ΰλη [хили] и се превръща във формообразуващото на ново, но по-низше творение.

Една от фразите за духовно кръщение при гностиците звучи по следния начин: “В Името, което е скрито от всички Божества и Сили” [на Демиурга], “Името на Истината” [Αλήθεια .. Алития], само проявлението на Битос, който Исус от Назарет е поставил в осветените зони на Христос, живия Христос, посредством Светия Дух, за спасението на ангелите, - Името, чрез което всички неща придобиват съвършенство”. След това посвещаваният казвал: “Аз съм създаден и спасен, спасен чрез душата си от този свят и от всичко, което му принадлежи в името на הרהי , който е спасил Душата на Исус чрез живия Христос”. Присъстващите богомолци казват тогава: “Мир (или Спасение) за всички, върху които е положено това име!”

Разкъсаното на парчета момче Дионисий, според Мистериите на Бакхус от Титаните, бива възприемано от манихейците просто като представяне на Душата, поглъщана от силите на мрака – божественият живот разкъсан на фрагменти от материята. Частицата светлина в първия човек – [πρώτος άνθρωπος .. протос антропос], според Мани; [πράων άνθρωπος .. праон антропос], според Велентиянците; Адам Кадмон, според Кабалата и Кайомортс, според Зендавеста, погълната от силите на мрака. Телесната Душа, смесената материя – семето на божествения живот, което е паднало върху материята и след това е трябвало да премине през процес на пречистване и развитие.

Гносисът [Γνώσις] на Карпократ и на неговия син Епифан се е състоял в познанието за наличието на един Върховен Оригинал, представляващ най-висшето единство, от което произхождат всички творения и към което той се стреми да се завърне. Ограничените духове, които владеят над няколкото части на земята се опитват да противодействат на тази универсална тенденция към обединяване и поради тяхното въздействие, закони и наредби произлиза всичко онова, което възпира, обърква или ограничава първоначалното единство, което е в основата на природата, като външна проява на онова най-висше Единство. Нещо повече, тези духове се стремят да задържат под свое командуване душите, които, произлизащи от най-висшето Единство и запазващи част от неговата природа, са преминали в материалния свят и там са останали затворени в тела, за да могат тези духове, благодарение на господството си, да ги задържат в кръговрата на миграцията. От тези именно ограничени духове водят началото си народните вярвания и религии на различните народи. Душите, които обаче, спомняйки си за своето предишно състояние, се възвисяват, за да съзерцават онова най-висше Единство, достигат до толкова съвършена свобода и спокойствие, че след това нищо не може да ги разтревожи или ограничи и се възвисяват над известните божества и религии. Като примери от този вид те посочват Питагор, Платон, Аристотел и Христос. Те не правят някаква разлика между последния и другите мъдри и добри мъже на някоя нация. Те проповядват, че всяка душа, която може да се възвиси на същата висина на съзерцание, може да бъде разглеждана като равна на Него.

Системата на Офитите започва с Върховно Съществувание, останало дълго време неизвестно за Човешката раса и продължаващо да бъде неизвестно на още много хора – Βυθός [битос] или Дълбочина, Източник на Светлина; което е неизвестно и на Първичния Човек – Адам-Кадмон, направен от Демиурга, но усъвършенстван от Върховния Бог посредством предаването на Духа [Πνεύμα .. пневма]. Първата еманация била Мисълта на Върховното Божество [Εννοια ..еноия], зачеването на Вселената в Мисълта на Бог. Тази Мисъл, наричана също Тишина [Συγη ..сиги], създава Духа [Πνεύμα .. пневма] – Майка на Живите и Мъдрост на Бога. Заедно с Първичното Битие, съществува още Материята (Водите, Мракът, Бездната и Хаосът), вечна както и Духовното Начало. Битосът и Неговата Мисъл, съединявайки се с Мъдростта, я правят плодна чрез Божествената Светлина и тя ражда съвършено и несъвършено съществувание – Христос и Вторична и по-несъвършена мъдрост – София-Ахамот, която попадайки в хаоса остава заплетена там, отслабва и забравя напълно за Върховната Мъдрост, която я е родила. Придавайки движение на Хаоса тя ражда Ялдабаот, Демиурга, Двигателя на Материалното Сътворение и след това се възнася към своето първоначално място в стълбицата на сътворението. Ялдабаот ражда ангел по свое подобие, а той – втори и така последователно до шестия след Демиурга. Тези седмина въпреки че са отражение един на друг са различни и обитават седем различни области. Имената на така родените шест са: Яо, Саваот, Адонай, Елои, Ораи и Астафал. Ялдабаот, за да стане независим от своята майка и за да се представи като Върховното Съществувание, създава света и човека по свой образ. Майка му направила така, че Духовното начало да премине от него в човека, който той създал. От тогава е и надпреварата между Демиурга и неговата майка, между светлината и мрака, между доброто и злото, която се води чрез човека. Отразеното върху материята изображение на Ялдабаот се превръща в Змията-дух, Сатаната, Злият Разум. Създадената от Ялдабаот Ева имала деца от неговите Синове, които били ангели като тях. Духовната светлина била отнета от човека от София и светът се предал на влиянието на злото до момента, когато Духът, подтикнат от настоятелните молби на Мъдростта склонила Върховното Съществувание да изпрати Христос за спасението на човека. Принуден от майка си, въпреки желанието си, Ялдабаот направил да се роди човекът Исус от Девата и Небесният Спасител, съединявайки се със своята Сестра – Мъдростта, се спуснал през областите на седемте ангели, показвайки се пред всеки един от тях под формата на неговия началник, се прикрил и заедно със сестра си влязъл в човека Исус по време на кръщението му в река Йордан. Когато Ялдабаот открива, че Исус започва да руши неговата империя и да отменя преклонението пред него, той кара евреите да Го разпънат на кръста, но преди да стане това Христос и Мъдростта се възнасят в небесните селения. Те възвръщат Исус към живота и Му дават безплътно тяло, в което той прекарва осемнадесет месеца на земята и получавайки от Мъдростта съвършеното познание [Γνωσις .. гносис] Той го предава на ограничен брой от Неговите апостоли и след това се възнася в междинните селения, населявани от Ялдабаот, където, без последния да знае, Той стои от дясната му ръка и взема от него Душите на Светлината, пречистени от Христос. Когато нищо от Духовния свят не остане в подчинение на Ялдабаот спасението ще бъде приключило и ще настъпи краят на света и Светлината ще се завърне при Изобилието.

Тациян възприема теорията за Еманацията, за Еоните, за съществуването на един Бог, толкова възвишен, че не би Си позволил да бъде известен, но проявяващ Себе си посредством Разумите, излъчвани от Неговите недра. Първи сред тях е Неговият дух [Πνευμα ..пневма], Самия Бог, мислещият Бог, Богът, сътворил Вселената. Второ е Словото [Λογος ..логос], което не е само Мисълта или Концепцията, но е и Съзидателното Произнасяне, проявата на Божествеността, произтичаща от Мисълта или Духа. Първозаченатият е автор на сътвореното, което е видимо. Това е Триединството, състояща се от Отец, Дух и Слово.

Екзеитите възприемат идеята за Седемте Духа от гностиците, но ги наричат Небеса, Вода, Дух, Светите Ангели на Молитвата, Масло, Сол и Земя.

Мнението на Докетите по отношение на човешката природа на Исус Христос е като това, което най-често се среща сред гностиците. Те считат, че разумът от Висшия Свят е толкова чист и така антагонистичен на материята, че не би желал да се съедини с нея. Те твърдят, че Христос, който е Разум от първа степен при появата си на земята, не се слива с материята, а приема единствено само външния вид на тяло или най-малкото използва тялото като обвивка.

Ноетус назовава Сина първото Произнасяне на Отеца. Словото, но не от Самия Него като Разум, несвързан с плътта, а истински Син; само Слово и съвършен Първи-Заченат. Светлина, излъчвана от Светлината, вода, течаща от извора, лъч, извиращ от слънцето.

Павел от Самосата учи, че Исус Христос е Син на Йосиф и Мария, но че Словото, Мъдростта или Разумът на Бог, Νους [ноус] при гностиците, се е съединило с Него и поради това може да се каже, че Той е бил едновременно Божи Син и Самият Бог.

Ариус нарича Спасителя първи от създанията, които не са еманация на Бога, а от действително сътворените преди много време от пряката Божия воля. Според Църквата Христос по природа е бил същият като Бог, а според някои сектанти – като човек. Ариус възприема теория за природата на Христос като аналогична и на двете горни схващания. Когато Бог решил да сътвори Човешката раса Той направил Същество, което Той нарекъл Слово, Син, Мъдрост [Λόγος, Γϊός, Σοφία .. логос, йос, софия], за да може да направи възможно съществуването на човека. Това Слово се нарича Ормузуд при Зороастър, Енсоф – при Кабала, Νους [ноус] – при последователите на Платон и Филон и Σοφία или Δεμιουργος [софия или демиургос] -  при гностиците. Той прави разграничение между Нисшата Мъдрост или дъщерята и Висшата Мъдрост, която се съдържа в Бог, присъща е на Неговата природа и не може да бъде предадена на което и да е същество. В мига, в който Синът е бил създаден, тя се е свързала с Него и поради това Той Самият имал правото да бъде наричан Словото и Синът.

Манес, основателят на сектата на манихейците, който живял и бил изтъкнат сред персийските магове, е ползвал ученията на Скитиянус, кабалист или юдействащ гностик от времето на апостолите и поради факта, че е познавал и ученията на Бардезан и на Хармониус, извежда своята доктрина от зороастризма, християнството и гностицизма. Той има претенциите да бъде Παράκλητος [параклитос] или Утешителят, в смисъла на Учител, орган на Божеството, но не на Светия Дух. Той започва своите “Epistola Fundamenti” със следните слова: “Манес, Апостол на Исус Христос, избран от Бог Отец, Вижте Думите на Спасението, излъчвани от живия и вечен извор.” Господстващата идея на неговата доктрина е пантеизмът, изведен от него от изворите му в Индия и покрайнините на Китай и се заключава в това, че причината за всичко, което съществува, се съдържа в Бог и в края на краищата Бог е всичко. Всички души са еднакви – Бог е навсякъде - в човека, в животните, в растенията. Има два Бога – един на Доброто, а другият – на Злото, като всеки един от тях е самостоятелен, вечен, господар на отделна империя, като поради своята природа те задължително са враждебни един на друг. Злият Бог, Сатаната, е единственият Дух на материята. Богът на Доброто е безкрайно по-съвършен от него, той е Истински Бог, докато другият е само началник на всичко, което се явява Враг на Бога и накрая ще се подчини на Неговата Сила. Единствено Империята на Светлината е вечна и истинна. Тази Империя представлява една дълга верига от Еманации, всяка от които е свързана с Върховното Съществувание, на което те са проявление. Всички те са Него, под различни форми, избрани с една цел – триумф на Доброто. Във всеки един от Неговите членове лежат скрити хиляди неизречими съкровища. Великолепен в Своята Слава, неразбираем в Своето Величие, Отецът е приютил в Себе си онези щастливи и славни Еони [Ειωνες], чиято сила и брой е невъзможно да бъдат определени. Това е като “Безкрайността на безграничните характеристики на Бог” на Спиноза. Дванадесетте Главни Еона, които стоят над всички други представляват основата на дванадесетте съзвездия на зодиака и биват наричани от Манес – Оламин. Сатаната, Господар на Империята на Мрака, също има Армия от Еони или Демони, които произтичат от неговата природа и в една или друга степен отразяват неговия образ, но са разделени и противоречащи помежду си. Войната между тях го довежда до покрайнините на Царството на Светлината. Зарадвани, те се опитват да го завладеят. Господарят на Небесната Империя обаче създава Сила, която поставя на границите на Небето, за да защити своите Еони и да разруши Империята на Злото. Това е Майката на Живота, Душата на Света, Еманация на Върховното Съществувание, която е твърде чиста, за да влезе в непосредствен контакт с материята. Тя остава на най-издигнатото място, но ражда Син – първия Човек [Кайомортс, Адам-Кадмон, Πρώτος Ανθρωπος, Хивил-Жива, както е наричан в Зенд-Авеста, Кабала, Гносис и Сабеизма], който Син започва да се бори със Силите на Злото, но губи част от своите доспехи, от своята Светлина, своя Син и много от душите, родени от Светлината, които биват погълнати от мрака. Бог му изпраща на помощ живия Дух или Сина на Първия Човек [Γίός Άθρώπου ..йос антропу] или Исус Христос. Майката на Живота, общото Начало на Божествения Живот и първият Човек, примитивното Същество, който открива Божествената Светлина, са твърде възвишени, за да се свързват с Империята на Злото. Синът на Човека или Душата на Света влиза в Мрака, става негов пленник с цел да укроти и смекчи суровата му природа. Божественият Дух, след като е върнал Първичния Човек обратно в Империята на Светлината, издига над света онази част от Небесната Душа, която е останала непроменена след срещата си с Империята на Мрака. Поставена в селенията на Слънцето и Луната, тази чиста душа, Синът на Човека, Спасителят или Христос, се заема със задачата да привлече към Себе си онази част от Светлината или от Душата на Първия Човек, която се е разпръснала в материята. Когато това бъде постигнато светът ще престане да съществува. За да задържи лъчите на Светлината, останали все още сред неговите Еони, които непрекъснато се опитват да се спасят и завърнат, Принцът на Мрака, концентрирайки ги с тяхно съгласие прави Адам, чиято душа е от Божествената Светлина, доставена от Еоните, а тялото му е от материята. Така Адам принадлежи и на двете Империи – на тази на Светлината и на онази на Мрака. За да попречат на светлината веднага да се спаси Демоните забраняват на Адам да яде от плода на “познанието за добри и зло”, чрез който той би разпознал Империята на Светлината и тази на Мрака. Той се подчинява, но Ангел на Светлината го изкушава да наруши забраната и му предоставя средството за победата. Демоните създават Ева, която го прелъстява в акт на Чувственост, отслабва го и отново го обвързва към материята. Това се повтаря с всеки човек, който живее.

За да освободи душата, станала пленник на мрака, Принципът на Светлината или Източникът на слънцето е натоварен със спасението на Разумния Свят, към който и той принадлежи, Той Самият се появява сред хората. Светлина се появява в мрака, но мракът не я разбира, както е казал св. Йоан. Светлината не може да се съюзи с мрака. Тя само се показва като човешко тяло и приема името Христос Месията, единствено за да се пригоди към езика на евреите. Светлината изпълнява мисията си като отвръща евреите от обожаването на Злото начало, а езичниците – от преклонението пред Демоните. Но Господарят на Империята на Мрака прави така, че Той да бъде разпънат на кръста от евреите. Неговите страдания обаче са само външни, а Неговата смърт дава на всички души знака за тяхното освобождение. Когато личността Исус изчезва, на Неговото място върху кръста бива видян кръст от светлина и над нея глас небесен произнесъл следните слова: “Кръстът от Светлина се нарича Словото, Христос, Порталът, Радост, Хлябът, Слънцето, Възкресението, Исус, Отецът, Духът, Животът, Истината и Опрощението.”

При Присилианистите има две вечни начала – едното Божественото, а другото Първичната Материя и Мракът. Сатаната е син и господар на материята, а второстепенните ангели и демони – деца на материята. Сатаната създава и управлява видимия свят. Душата на човека обаче произлиза от Бога и е от същото вещество като Него. Прелъстена от злите духове, тя преминава през различни тела, докато, пречистена и поправила се, се издигне до Бог и заякне от Неговата светлина. Тези сили на злото държат човечеството в залог и за да отмени залога, Спасителят, Христос Избавителят идва и умира на кръста на изкуплението, като по този начин освобождава от писменото задължение. Той, както и всички души, има същото вещество, като това на Бог. Това е проявление на Божествеността, а не образуване на втора личност. Той, както и Божествеността, е нероден и в същност просто представлява Божествеността под друга форма.

Безполезно е да се проследяват тези приумици повече. Да се спрем на границите на царството от триста шестдесет и пет хиляди еманации, посочвани от Мандаите, от Първичната Светлина, Фира или Ферхо и Явар. Нека да се върнем доволни към семплата и възвишена вяра на Масонството.

Изложихме някои от древните представи относно Божеството и, отчитайки какво бе обсъдено в предхождащите Степени, настоящата лекция ще ви представи вярна картина на древните хипотези. От самото начало и до днес всички, които са се заемали да разрешат великата тайна на сътворението на материална вселена от Нематериално Божество, са намествали между двете, между Бога и човека, различни проявления на еманации от или персонифицирани качества или агенти на Великия, Върховен Бог, който съществува едновременно с времето и заема всичко, съвместно с Пространството.

Всеобщото вярване в Ориента е било, че Върховното Съществуво Само по себе си не е създало нито земята, нито човека. Частта, с която започва Генезиса от Стария Завет, заемаща първа глава и първите три стиха от втора глава описва сътворението или по-скоро формирането или моделирането на света от материя, която вече е съществувала в объркан вид, на за Ихух, а за Алхим, добре известни сред финикийците като Подчинени Божества, Сили или Проявления. Втората част приписва сътворението на Ихух-Алхим (Веществото или Същинското Себе си, от което проявленията са Алохаим ),а св. Йоан приписва сътворението на Λογος или Словото и твърди, че Христос е бил Словото, а също и Светлината и Живота, други еманации от Великото Изначално Божество, на които другите вери са приписвали сътворението.

Едно абсолютно съществувание, изцяло нематериално, напълно недостижимо за нашите сетива; причина, а не следствие, което никога не е отсъствувало, а е съществувало по време на безкрайно много вечности, преди да е имало каквото и да е с изключение на Времето и Пространството, е напълно извън обхвата на нашите възгледи. Човешкият ум може само да се изтощи в размишления относно това, каква е Неговата природа, Неговата същност, Неговите свойства и накрая човек не става по-мъдър и по-знаещ, отколкото в началото. Поради невъзможността да схванем нематериалното, винаги когато прекрачим границите на материалното царство ние се чувстваме неуверени и изгубени. Въпреки това ние знаем, че има Сили, Мощ и Причини, които сами по себе си не са материя. Ние им даваме имена, но какво са те в действителност и каква е тяхната същност, остава изцяло неизвестно за нас.

За съжаление от това не следва, че ние може да не вярваме в или дори да знаем за онова, което не можем да си обясним или което надхвърля обхвата на нашата способност да разбираме. Ако ние вярвахме единствено в това, което нашият интелект може да обхване, измери, разбере и за което може да изгради отчетлива и точна представа, ние едва ли бихме вярвали в нещо. Сетивата не ни дават свидетелство, което носи доказателство относно най-възвишените истини.

За нас най-голяма трудност представлява езикът, който не е достатъчно подходящ да изрази нашите представи и идеи. Това е защото нашите думи се отнасят за неща и са представи за нещо, което е веществено и материално. Когато използваме думата “еманация” нашият ум неволно ни напомня нещо материално, изтичащо от нещо друго, което е материално. Ако отхвърлим тази представа за материалност, то от еманацията не остава нищо, освен една нереалност. Самата дума “нещо” предполага за нас това, което е материално и в обхвата и юрисдикцията на нашите сетива. Ако премахнем от нея представата за материалност тя ще ни се представи като нищо друго освен неосезаема нереалност, която умът напразно се опитва да схване. Съществуване и Съществувание са термини, които носят в себе си един и същ нюанс на материалност и когато говорим за Мощ и Сила умът незабавно си представя как едно физическо и материално нещо въздейства върху друго. Елиминирайте тази представа и Мощта и Силата, лишени от физическите си характеристики, ще изглеждат толкова нереални, колкото сенките, които танцуват по стената, едно по същество отсъствие на светлина. Така за нас дух в същност е нещо, което просто не е материя.

Безгранично пространство и безкрайно време са двете първоначални представи. Ние ги изразяваме по следния начин – прибавя се тяло към тяло и сфера към сфера, докато въображението се изтощи, но все още ще остане отвъд пусто, празно, незаето пространство, без каквито и да са граници, защото то е пусто. Прибавяйте непрекъснато едно след друго събитие към събитие, вечно и вечно и все още ще има, и  преди и след, време, през което не е имало и няма да има каквото и да е събитие и което още е и безкрайно, защото и то също е пусто.

По този начин тези две идеи относно безграничността на пространството и безкрайността на времето включват в себе си представата, че материята и събитията са ограничени и имат край. Ние не можем да си представим безкрайност от светове или събития, а само неопределен брой от тях, защото когато се мъчим да схванем тяхната безкрайност, независимо от всички наши усилия, непрестанно се прокрадва мисълта, че би трябвало да има пространство, където няма светове, както и че би трябвало да има време, без каквито и да било събития.

Ние не можем да схванем как, ако тази земя се движи милиони и милиони километри милиони пъти повтаряйки се и все още остава в центъра на пространството, нито можем да разберем как, ако живеем милиони и милиони векове, ние все още ще останем да сме в центъра на вечността, като въпреки това от всички страни остава също толкова много пространство и също толкова много време пред нас и зад нас, защото това идва да ни каже, че светът не се е мръднал, нито пък ние изобщо сме живели. 

Не можем също да разберем по какъв начин как една безкрайна поредица от светове, събрани заедно, не е повече от една безкрайна поредица от атоми или как една безкрайна поредица от векове не е по-продължителна от една безкрайна поредица от секунди, като и двете са еднакво безкрайни и следователно никоя от тези поредици на съдържа нито повече, нито по-малко съставни единици от другата.

Нито притежаваме капацитета да формираме у себе си някаква идея за това, което не е материално. Ние използваме тази дума, но тя ни предава единствено представата за отсъствие и отрицание на материалността, която изглежда единствена ни е останала при Пространство и Време, които са безкрайни и безгранични.

Ние не можем да формираме каквато и да е концепция за даден резултат, без да имаме някаква причина. Ние само можем да вярваме, дори знаем, че колкото и назад да отиваме по веригата “следствие-причина”, тя не може да бъде безкрайна, т.е. ние накрая трябва да достигнем до нещо, което не е следствие, а първопричината, но въпреки всичко този факт остава отвъд нашата способност за разбиране. Умът отказва да приема идеята за само-съществуването, за съществуване без начало. Все едно е да се очаква, че косата, която расте на нашата глава, може да разбере природата и безсмъртието на душата.

В търсенето на мистерии не трябва да се ходи толкова надалеч, нито имаме някакво право да не вярваме и да се съмняваме в съществуването на Голямата Първопричина, сама по себе си без следствие, защото не бихме могли да схванем това, тъй като думите, които използваме не могат дори да ни обяснят това по адекватен начин.

Да натъркаме за малко една игла върху черната, инертна маса желязна руда, която е пролежала в недрата на земята в продължение на много векове. Нещо се предава на стоманата, което ние наричаме свойство, сила или качество и когато после балансираме тази игла върху някоя ос става чудо. Притеглена от някаква невидима, мистериозна Сила, единият край на иглата се насочва към Север, като същата тази Сила държи там този полюс в продължение на дни и години и ще го държи там, може би, докато свят светува, занесете иглата, където пожелаете, без значение какви морета или планини се изпречват между нея и Северния Полюс на света. И тази Сила, действуваща по този начин и указваща на мореплавателя неговия курс в безпътния океан, когато от много дни звездите не блестят, спасява плавателните съдове от корабокрушение, семействата от беда и от внезапна смърт тези, от чийто живот зависи съдбата на нациите и мирът на света. Без нея Наполеон не би могъл да достигне пристанищата на Франция, връщайки се от Египет, нито Нелсън да доживее да се сражава и да победи при Трафалгар. Хората наричат тази Сила Магнетизъм и така мислят, че всичко са обяснили, но за сега те са дали ново име на нещо неизвестно, за да прикрият своето невежество. Какво представлява тази удивителна Сила? Тя е истинска, настояща, действена Сила, която ние опознаваме и виждаме. Но каква е нейната същност или как тя действа, ние не знаем, още по-малко познаваме природата или начина, по който действува Съзидателната Мисъл и Словото на Бога.

И още веднъж, какво е това, което ние назоваваме галванизъм и електричество, което се получава от действието на малко киселина върху два метала с помощта на магнит, обгръща земята за секунда и разпраща от бряг на бряг Мислите, които обуславят действията на индивидите и на нациите? Разумът не е създал понятие за материя, в която тя да се съдържа и никое от имената, с които можем да я назовем, няма да ни помогне да разберем нейната природа и нейното съществуване. Това е Сила, каквито са Мисълта и Волята. Повече от това не знаем.

Каква е тази топлина, която така забележително играе роля в световната икономика? Така затопляща, скрита навсякъде - в нас и извън нас, родена в резултат на горене, на силно налягане и на внезапно движение? Дали това е вещество, материя, дух, или нещо безплътно, обикновена Сила или Състояние на Материята?

И какво е Светлината? Вещество, казват учебниците, материя, която пътува към нас от слънцето и звездите, като всеки отделен лъч се разлага през призма на седем отделни цвята с присъщите им качества и действие. Но ако е вещество, каква е неговата същност, каква е вродената му сила, благодарение на която пътува безброй милиарди километри и достига до нас десетки хиляди или повече години, след като е напуснала звездата.

Всяка една сила е мистерия сама по себе си. Подложете на силно изстудяване капка вода, поставена в центъра на желязно кълбо и то ще се пръсне щом водата замръзне. Поставете малко от същата прозрачна течност в цилиндър, който Енклеадус или Тифон не биха могли да разкъсат на парчета, нагрейте я силно и огромната мощ, която е лежала латентна във водата, ще превърне цилиндъра в атоми. Едва покарало коренче на миниатюрно семенце, толкова крехко и нежно, че и най-малкото нараняване би го унищожило, си пробива път в твърдата земя, надолу на много метри дълбочина, тласкано от една напълно неразбираема енергия. Какви са тези могъщи сили, които са заключени в малкото семе и в капката вода?

Уви, какво е самият Живот, с всичките свои удивителни, могъщи енергии - тази сила, която поддържа топлината в нас и защитава телата ни, които без нея много бързо се разлагат и се разпадат на своите съставни елементи, животът - това постоянно чудо, чиято природа и същност е отбягвала на всички философи, и всичките им научни изследвания върху него са само купища неразбираеми думи?

Не е чудно, че древните перси са считали Светлината и Живота за едно цяло – и двете еманации от Върховното Божество, архитипът на светлината. Не е чудно, че в своето невежество те са боготворели слънцето. Бог е дарил на човека духа на живота, не материя, а еманация на Него Самия; не създание, направено от Него, нито отделно съществувание, а Сила, като Неговата собствена Мисъл: и светлина, която за онези велики духове от античността също не е изглеждала като  същество, нито като огромна осезаема материя, а като чиста еманация на Божеството, безсмъртна и неразрушима като самото Него.

Какво всъщност е Реалността? Нашите сънища са също толкова реални, докато текат, колкото е и случващото се през деня. Ние виждаме, чуваме, чувстваме, действаме, изпитваме удоволствие и страдаме от болка така осезателно по време на съня, както всъщност и когато се събуждаме. Събитията и извършеното за цяла една година са вместени в границите на една секунда – и запомненият сън е също толкова реален, колкото са и житейските преживявания от миналото.

Философите ни учат, че самата материя не ни е позната, а само нейните свойства: когато виждаме това, което назоваваме мраморен блок, рецепторите ни дават информация само за нещо пространствено, твърдо, цветно, тежко и т.н., но не и за самия предмет като такъв, на който тези свойства принадлежат. И въпреки това, тези свойства не съществуват без материята. Те не са материи, а само признаци. Няма такъв предмет или явление като твърдост, тегло или цвят сам по себе си, съществуващ отделно от обектите, движещ се първо тук, после там и сам прикрепящ се към един или друг от тях. И въпреки това, казват те, признаците не са обекта.

Така и Мисълта, Волята и Възприятието не са душата, а нейните признаци. Ние нямаме познание за самата душа, а за нейните свойства, нейните проявления. Нито имаме за Бог, а само за неговата Мъдрост, Сила, Величие, Истина и други качества.

И все пак ние знаем, че има материя, душа вътре в нашето тяло, Бог, който обитава Вселената.

Нека вземем свойствата на душата. Аз осъзнавам, че съществувам и че съм същият човек, идентичен с този от преди двадесет години. Аз осъзнавам, че моето тяло - това не съм аз, че ако ръцете ми бяха отсечени и останали далече, то този човек, когото наричам Аз, още би продължавал да е той, цял, непокътнат, същият като преди. Но аз не мога да установя, дори чрез най-напрегнато и продължително размишление, какво съм, нито къде в моето тяло пребивавам, и дали съм точка или съм пространствен обект. Аз нямам сила да проучвам и изследвам. Това аз зная и нищо повече. Аз имам една благородна и възвишена Мисъл. Каква е тази Мисъл? Това не е нито Материя, нито Дух. Това не е Предмет, а Мощ и Сила. Нанасям върху лист хартия определени условни знаци, с които се изразява тази Мисъл. Няма Сила или Добродетел в знаците, които изписвам, а само в Мисълта, която чрез тях е изказана на останалите. Аз умирам, но Мисълта остава да живее. Това е Сила. Тя действа върху хората, възбужда у тях възторг, внушава патриотизъм, управлява поведението им, контролира съдбите им, разполага с живота и смъртта. Думите, които изговарям, са само една определена поредица от отделни звуци, които чрез дадена подредба предават на останалите Нематериалното, Неосезаемото, Вечната Мисъл. Фактът, че Мисълта продължава да съществува миг, след като се е появила в душата, доказва нейната безсмъртност: и е немислимо нещо да в състояние да я унищожи. Изречените думи, бидейки само едни обикновени звуци, могат да изчезнат като дим. Написаните думи – едни обикновени знаци, могат да бъдат изгорени, изтрити, унищожени, но самата Мисъл продължава да живее и би трябвало да живее вечно.

Следователно Човешката Мисъл е едно действително Съществуване и една Сила и Мощ, които са в състояние да действат върху и да контролират както материята, така и ума. Не е ли това съществуването на Бог, който е нематериалната душа на Вселената и чиято Мисъл, въплътена или не в Неговото Слово, е една Безкрайна Сила на Сътворение и произвеждане, разрушение и съхранение, също толкова осезаеми, колкото и съществуването на Душата, на Мисълта отделно от Душата, на Способността на тази Мисъл да моделира предопределеното и да влияе на съдбините на човечеството.

И все пак ние не знаем кога тази Мисъл идва, нито какво тя представлява. Тя не е Ние. Ние не можем да я направляваме, оформяме, приспособяваме. Тя не е нито наш механизъм, нито наше изобретение. Тя се появява спонтанно, бляскава, както е била вътре в душата, правейки я неволен инструмент на нейния изказ пред света. Тя идва при нас и ни изглежда като странник, търсещ дом.

Толкова малко можем да обясним и огромната мощ на човешката Воля. Проявата на Волята, подобно на Мисълта, изглежда спонтанна, едно следствие без причина. Условията я провокират и служат за неин повод, но не я пораждат. Тя се появява в душата, подобно на Мисълта, както водата от извора избликва нагоре над него. Дали е проявление на душата, показващо просто какво протича вътре в душата или е нейна еманация, излизаща навън и действаща външно, сама по себе си реално Съществувание, след като е приета за Сила? Ние само можем да притежаваме нашето невежество. Сигурно е, че тя действува върху другите души, контролира ги и ги насочва, оформя техните действия, законодателства над хората и нациите. Въпреки това тя не е материална или видима, а законите, които тя пише, просто информират някоя душа какво е станало вътре в някоя друга.

И така, Бог е мистерия, доколкото всичко, което ни заобикаля, както и самите ние сме мистерии. Ние знаем, че има и че трябва да има Първопричина. Отделените от Нея Нейни свойства са нереалности. Тъй както цвят, размер, тегло и твърдост не съществуват извън материята като отделни съществувания самостоятелни и съществителни, духовни или нематериални. По същия начин Добротата, Мъдростта, Справедливостта, Милостта и Милосърдието на Бог не са независими съществувания и на каквото и хората да ги оприличават, те си остават само качества на Божеството, определения на Едно Велико Съществително. Но ние знаем, че Той трябва да е Добър, Истинен, Мъдър, Справедлив, Милосърден, Милостив и във всичко това, както и във всички Негови останали качества – Съвършен и Безкраен, защото ние осъзнаваме, че това са законите, наложени ни от самата природа на нещата, необходими и без които Вселената ще се обърка и съществуването на Бога ще е неправдоподобно. Те са Негова същност и са необходими, както е и Неговото съществуване.

Той е Живата, Мислещата, Разумна Душа на Вселената, Постоянното, Неизменното [Εστως ..естос] според Симон Магус; Този, който винаги е [Το Ον ..то он] според Платон, като противопоставяне на вечните приливи и отливи или Произхода на нещата.

Както Мисълта на Душата, произтичаща от Душата, може да бъде чута и става видима благодарение на Словата, така и Мисълта на Бог, извираща вътре в Него самия и безсмъртна като Него, веднъж зачената, безсмъртна отпреди, защото е в самия Него, произнесе Себе си чрез Словото, нейна проява и начин на съобщение, създава по този начин Материалната, Умствената, Духовната Вселена, която, подобно на Него, никога не е започвала да съществува.

Това е истинската представа на древните народи: БОГ, Всемогъщия Отец, Източника на Всичко; Неговата Мисъл е заченала цялата Вселена и е пожелала нейното сътворение; Неговото Слово произнесло тази Мисъл и така станало Създателят или Демиургът, в който е Живота и Светлината и това Запалва Живота на Вселената.

Това Слово не се спира с единичния акт на Сътворението, ала веднъж пуснала в ход великата машина и задействувала законите на нейното движение и развитие, на раждането и живота, на промяна и смърт, то спира да съществува или остава след това в инертно бездействие.

Защото Мисълта на Бог живее и е безсмъртна. Въплътена в Словото, тя не само сътворява, но и съхранява. Тя направлява и контролира Вселената, всички сфери, всички светове, всички действия на човечеството и на всички одушевени и неодушевени същества. Тя говори в душата на всеки жив човек. Звездите, Земята, Дърветата, Ветровете, всемирния глас на Природата, буря и лавина, ревът на морето и грохота на водопада, тътенът на гръмотевицата и тихият ромон на потока, песента на птиците, гласът на любовта, човешката реч – всичко това е азбуката, чрез която тя се свързва с хората и ги осведомява за волята и закона на Бог, Душата на Вселената. И по този начин най-правдиво “Словото е станало плът и живее сред хората”.

Бог, неизвестният Отец [Πατήρ Άγνωστος ..патер агностос], познат ни само чрез Неговите Качества, Абсолютният Аз Съм: Мисълта на Бог [Εννοια ..еноиа] и Словото [Λόγος .. логос], Демонстрация и израз на Мисълта; ....Ето я Истинската Троица на Масонството; Универсалната Душа, Мисълта в Душата, Словото или изразената Мисъл; Трите в Едно на Шотландската Троица.

Тук Масонството замълчава и оставя своите Посвещаеми да изпълняват и развиват тези велики Истини по начин, които може да се струва на всеки един по отделно като най-подходящ на разума, философията, истината и неговата религиозна вяра. То отказва да действа като Арбитър помежду им. То спокойно наблюдава, докато всеки умножава посредниците между Божеството и Материята, въплъщенията на Божествените проявления и качества, до степен до която неговият разум, убеждения или въображение му диктуват.

Индиецът ни казва, че Парабрахма, Брахм и Паратама са първия Триединен Бог, проявяващ се като Брахма, Вишну и Шива, Създателя, Съхранителя и Разрушителя; ...

Египтяните – Амон-Ра, Нейт и Фта, Творец, Материя, Мисъл или Светлина; Персите за неговата Троица на Трите Сили в Ормузд, Източници на Светлина, Огън и Вода; Будистита за Бог Сакия, Троица, съставена от Буда, Дарма и СангаРазум, Закон и Съюз или Хармония; Китайските Сабейци за тяхната Троица на Чанг-ти - Върховния Господар; Тиен - Небесата, Тао - Универсалният Върховен Разум и Началото на всички неща, който създава Единството; онова, две; две, три; и три, всичко, което е; ...

Славяно-вендите представят своята Троица с трите глави на Бог Триглав; древните прусаци изобразяват своя Триединен Бог - Перкун, Пиколос и Потримпос, като Божества на Светлината и Гръмотевицата, на Ада и на Земята; старите етруски – като Тина, Тална и Минерва; или Сила, Изобилие и Мъдрост;...

Платон ни говори за Върховното Добро, Разумът или Интелектът и Душата или Духът; Фило за Архитип на Светлината, Мъдростта [ΣοφιαСловото [Λογος]; кабалистите – като Тройка на Сефериот;...

Учениците на Симон Магус и последователите на множеството секти на гностиците ни объркват с техните Еони, Еманации, Сили, Върховна и Малоценна Мъдрост, Ялдабаот, Адам-Кадмон, та чак до триста и шестдесет и петте хиляди еманации при Малдаитите; ...

Набожните християни вярват, че Словото е живяло в Тленното Тяло на Исус от Назарет, страдало е върху Кръста, че Светият Дух се е излял върху Апостолите и сега вдъхновява всяка една вярваща християнска душа; ...

Всички тези вери утвърждават претенциите си, че единствено те притежават Истината, докато Масонството само внушава своето старо учение и нищо повече, а именно, че Бог е Един, че Неговата Мисъл, произнесена в Неговото Слово е създала Вселената и я съхранява с Вечните Закони, които са израз на тази Мисъл; че Душата на Човек, вдъхната му от Бога, е безсмъртна, както са безсмъртни Неговите Мисли; че той е свободен да върши зло или да избере доброто, отговорен е за своите действия и ще бъде наказан за своите грехове; че всяко зло, всяка неправда и страдания са само временни дисонанси на една велика Хармония и когато Той реши, те ще доведат, чрез безкрайни модулации, до великото, хармонично съзвучие и мелодия на Истината, Любовта, Мира и Щастието, които ще звучат завинаги и вечно под Небесните Арки, сред всички Звезди и Светове и в душите на всички хора и Ангели.