24. ПРИНЦ НА СКИНИЯТА
ЕЗИКЪТ НА СИМВОЛИТЕ е бил почти универсален в древната теология. Те били най-очевидният начин на обучение; защото като природата те въздействат на ума чрез очите; и най-древните изрази, обозначаващи предаването на религиозни познания, се базират на зрителните представи. Първите учители на човечеството заимствували този метод на обучение; той разполагал с неизчерпаем запас от изпълнени със значение йероглифи. Такива уроци на древността били загадките на сфинкса, които изкушават любопитните със своята странност и излагат на риск преводача-авантюрист. Както бе казано някъде, “Боговете разкриват своя промисъл пред мъдрите, но за глупците словото им е неразбираемо”. Властелинът на Делфийския оракул не разкрива, но и не крие; той определено “дава да се разбере или показва”.

Древните мъдреци, както варварските, така и гръцките, също си служели с намеци и енигми; уроците им били предавани чрез видими символи или чрез онези “притчи и гатанки от древността”, които израилтяните сметнали за свой свещен дълг да предадат непроменени на следващите поколения. Предполага се, че обяснителните знаци, използвани от човека - емблематични предмети и действия, символи или мистериозни ритуали, били като мистични поличби от сънищата или крайпътни знаци, чрез които се разкриват намеренията на Боговете; и в двата случая била необходима будна мисъл и умела интерпретация. Само чрез правилна оценка на аналогични проблеми в природата гадателят можел да разтълкува волята на небето и мъдростта да предаде уроците си на мъдреца.

Мистериите били редуване на символи; словото служело изцяло за допълнителни разяснения на действието или образа, както и за сакрални коментарии, обясняващи установените символи. В тях имало малко от онези независими традиции, даващи израз на материални или морални размисли, в които елементите и планетите са актьори, а сътворението на света и световните промени са примесени с припомнянето на древни събития: и все пак достатъчно, за да се превърне природата в свой собствен тълкувател посредством обясненията на произволни символи. Древните възгледи за връзката между човека и Бога намерили израз в една драматична форма.

Винаги е съществувала тясна връзка между двете системи - на символите и философската, в алегориите  на паметниците от всички епохи, в символичните писания на проповедниците от всички нации, в ритуалите на всички тайни и мистериозни сдружения; има една повторяемост, неизменно единство на принципите, които идват от едно общо цяло - пространно, величествено и истинско, съставено от части, които хармонично се вписват единствено в него.

Препоръка за обучението чрез символи е постоянната му всеобща употреба в древността; то запазва влиянието си през вековете като система за тайно общуване. Бог, разкривайки се пред човека, възприемал материални образи, за да внуши висши истини; Христос проповядвал чрез символи и иносказания. Мистериозните познания на друидите били олицетворявани чрез знаци и символи. Описвайки Посвещаването си, Талиесин казва: “Тайните ми бяха предадени от древната Жена-Гигант Керидуен, или Изида) без думи.” И по-нататък: “Аз съм мълчалив познавач.”

Посвещаването било школа, в която се преподавали истините на първичното откровение, съществуването и атрибутите на единния Бог, безсмъртието на душата, възнаграждението и наказанието в един бъдещ живот, природните явления, изкуствата, науките, моралът, правото, философията, филантропията и онова, което сега наричаме психология и метафизика с нейния животински магнетизъм, както и други окултни науки.

Всички идеи на Жреците от Индия, Персия, Сирия, Арабия, Халдея и Финикия били познати на египетските Жреци. След като проникнала в Персия и Халдея, рационалната индуска философия дала началото на египетските Мистерии. Установяваме, че преди появата на йероглифите в Египет, индусите, персийците и халдейците използвали лесно разбираеми символи и фигури от неорганичното, животинското и растителното царство, за да изразят мислите си; тази примитивна философия послужила за основа на модерната философия на Питагор и Платон.

Всички философи и законотворци, прославили древността, са били ученици на Посвещението; и всички положителни промени в религиите на различните народи, които са напътствали, се дължат на възприемането и обогатяването на Мистериите. В хаоса от простонародни суеверия единствено тайнствата предпазвали човека от скотския начин на живот. Зороастър и Конфуций извлекли своите доктрини от тайнствата. Обсъждайки големите Мистерии, Клеменс Александрийски отбелязва: “Тук свършват всякакви обяснения. Природата и всички неща се виждат и познават.” Ако на Посветения се предаваха само морални истини, Мистериите никога не биха заслужили, нито получили чудесни възхвали от страна на най-просветените мъже в древността - на Пиндар, Плутарх, Изократ, Диодор, Платон, Еврипид, Сократ, Аристофан, Цицерон, Епиктет, Марк Аврелий и други - философи, враждебни към тайнствената духовна власт и историци, посветили се на изследването на Истината. Не: там се преподавали всички науки; както и онези, предавани накратко устни или писмени притчи, които датират още от сътворението на света.

В Платоновия “Федон” Сократ отбелязва: “Изглежда, че онези, които са учредили Мистериите, или тайните сбирки на Посветените, не са презрени нищожества, а гении, които в ранните векове са се опитвали да ни научат, чрез енигми, че онзи, който влезе непречистен в невидимите сфери, ще пропадне в пропаст; докато онзи, който стигне там очистен от петната на този свят и изпълнен с добродетел, ще бъде приет в лоното на Бога… Посветените със сигурност са достойни за Боговете.”

Претекстат, Проконсул на Ахея, надарен с всякакви добродетели мъж, казва през 4-ти век, че ако гърците се лишат от свещените тайнства, които свързват цялата човешка раса, животът би станал непоносим.

Посвещението се смятало за мистична смърт; слизане в ада, където всяка нечистотия, петна и несъвършенства на покварения и нечестив живот се очистват чрез огън и вода; тогава съвършеният Епопт се прераждал, раждал се наново, възвърнат към обновен живот, светлина и чистота; и поставен под божия закрила.

За тези празненства бил приспособен нов език, както и език на йероглифите, непознат за всички, освен за получилите най-високата степен. И в крайна сметка до тях се ограничавали знанията, моралът и политическата власт на всеки народ, сред който се практикували тайнствата. Така строго се пазели в тайна познанията за йероглифите от най-високата степен от всички останали, с изключение на неколцината избрани, че с течение на времето значението им било напълно загубено и никой не бил в състояние да ги разтълкува. Ако в по-висшите и по-ниските степени се използвали същите йероглифи, то те имали различно, по-дълбоко и метафорично значение. По-късно се твърдяло, че свещените йероглифи и език били същите, използвани от небесните Божества. Било добавено всичко, което би могло да направи Посвещението още по-тайнствено, докато самото наименование на церемонията придобило странно очарование, като в същото време будело безумен страх. Най-големият екстаз започнал да бъде изразяван с думата, която означавала “преминаване през тайнството”.

Жреците владеели една трета от Египет. Те спечелили до голяма степен своето влияние чрез Мистериите и не щадели средства, за да накарат хората да осъзнаят напълно тяхната важност. Те ги представяли като началото на нов живот, изпълнен с разум и добродетел: смята се, че Посветените или езотеричните другари очаквали смъртта и вечността с радост, за да разберат всички тайни на природата, за да възвърнат душите им първоначалното си съвършенство, загубено след грехопадението; за да се върнат след смъртта си в небесното царство на Боговете. Доктрината за живот в друго състояние, когато човек бива възнаграден или наказан, била една от отличителните характеристики на Мистериите; също така се вярвало, че те осигуряват временно, земно щастие и успех и предпазват хората от най-непосредствените опасности, които ги дебнели по суша и вода. Онези, които отказвали да бъдат Посветени, си навличали омразата на обществото. Смятали ги за невежи и недостойни да заемат обществена длъжност, за хора, на които не може да се има доверие; вярвало се, че са обречени на вечни мъки, като наказание за тяхното неблагочестие. Да предадеш тайните на Мистериите, да се явиш на сцената в одежди на Посветен и да се подиграваш с Мистериите, означавало да си навлечеш мъстта на обществото, което наказвало такива провинения със смърт.

Със сигурност може да се каже, че до времето на Цицерон Мистериите все още пазели до голяма степен своя първоначален характер на святост и чистота. Както знаем, по-късно Нерон, след като извършил ужасно престъпление, не смеел, дори в Гърция, да помага при празнуването на Мистериите; в още по-късната епоха на Константин, императорът християнин, който избил близките си, това също не било позволено.

Навсякъде и във всички свои форми Мистериите третирали погребалната тема; те отбелязвали мистичната смърт и възвръщането към живота на Божество или героична личност, макар че подробностите от легендата и начинът на смъртта варират в зависимост от различните страни, където се практикували Мистериите.

Обяснението им се крие както в астрономията, така и в митологията; а легендата за степента Майстор не е нищо друго, освен друга форма на Мистериите, която води началото си от най-дълбока древност.

Сега е невъзможно да се установи дали родината на тази легенда е Египет или пък египтяните са я заимствали от Индия или Халдея. Но евреите получили Мистериите от египтяните; и, естествено, били запознати с тяхната легенда - известна на Посветените в Египет Йосиф и Мойсей. Това е преданието (или по-скоро истината, облечена в алегория и метафори) за ОЗИРИС - Слънцето, Източник на Светлина и Принцип на Доброто и ТИФОН, олицетворяващ Принципа на Мрака и Злото. Във всички разкази за Богове и герои са закодирани астрономически данни и историята на промените във видимата природа; на свой ред те също били символи на по-висши и дълбоки истини. Само грубите, некултивирани умове биха могли дълго да смятат Слънцето, звездите  и природните сили за Божества или обекти, подходящи за идолопоклонничество; те ще ги считат за такива, докато свят съществува и никога няма да познаят висшите духовни истини, на които те също са йероглифи и израз.

Един кратък преглед на египетската легенда разкрива основната идея, на която се базират Мистериите, практикувани от евреите.

Озирис, смятан за древен цар на Египет, бил Слънцето; а Изида, съпругата му, била Луната: неговата история разказва в поетичен и метафоричен стил за ежегодния път на Великото Небесно Светило през различните знаци на Зодиака.

В отсъствието на Озирис Тифон, неговият брат, изпълнен със завист и злоба, се опитал да узурпира трона, но Изида осуетила плановете му. Тогава той решил да убие Озирис. Направил това, като го примамил да влезе в един ковчег или саркофаг, който после хвърлил в Нил. Изида дълго търсила тялото, намерила го и го скрила дълбоко навътре в една гора; но Тифон го открил, нарязал го на четиринайсет парчета и ги хвърлил на различни места. След упорито търсене Изида успяла да намери тринайсет парчета; рибите били изяли последното (интимните му части), което тя заменила с дърво и погребала тялото във Фили, където в чест на Озирис бил издигнат ненадминат по великолепието си храм.

С помощта на сина си Орус, Хор или Хар-Оери, Изида повела война срещу Тифон, убила го, царувала славно и след смъртта си се събрала отново със своя съпруг, погребана в същата гробница.

Според легендата Тифон бил роден от Земята; горната част от тялото му била покрита с пера, на височина стигал до облаците, ръцете и краката му били покрити с люспи, от двете му страни се стрелкали змии, а от устата му излизал огън. Хор, който помогнал той да бъде убит, станал Бог на Слънцето, съответстващ на гръцкия Аполон; а Тифон е анаграма на Питон, огромната змия, убита от Аполон.

Името Тифон, както и Ева, означава змия и живот (Цапанай на еврейски  означава змия ). С формата си змията символизира живота, който е навсякъде в природата. Когато към края на есента Жената (Дева) в съзвездието (в Халдейската сфера) като че стъпква с петата си главата на змията, то това означава, че зимата наближава; през този сезон като че ли животът напуска всички твари и природата умира. Ето защо Тифон означава и змия, символът на зимата. На изображенията в католическите храмове змията е увита около земното кълбо, изписано върху небесния кръст - емблема на изкуплението. Ако думата “Тифон” произлиза от Tupoul, тя означава “дърво, което ражда ябълки” (mala - злини), еврейското обяснение за грехопадението. Тифон също така има значение на “изпъждам, прогонван” и е израз на човешките страсти, които прогонват от сърцата ни уроците на мъдростта. Според египетската легенда, Изида написала свещеното слово за поука на хората, а Тифон го изтрил веднага, щом било написано. В етиката името му означава Гордост, Невежество и Измама.

Когато първия път Изида намерила тялото, където водата го била изтласкала на брега до Библос, един подобен на акация храст - ерика или тамариск, израснал високо на същото място и го скрил; оттук идва и нашата акациева клонка. При търсенето, на Изида помагал И Анубис, възприел формата на куче. Той бил Сириус или Звездата-Куче, приятел и съветник на Озирис и създател на езика, граматиката, астрономията, земемерството, аритметиката, музиката и медицината, както и първият законодател; освен това учил хората да почитат Боговете и да строят храмове.

 В Мистериите затварянето на Озирис в сандъка или ковчега, се нарича афанизъм - изчезване [на Слънцето в Деня на Зимното Равноденствие, когато то потъва под Тропика на Козирога]; намирането на частите от тялото му от Изида е Еврезис - намиране. Навсякъде в Мистериите кандидатът за Посвещение преминавал през ритуал, който представял символично афанизма и еврезиса. Основните моменти на легендата са еднакви във всички страни; и навсякъде главните Божества са от мъжки и женски пол.

В Египет те били Озирис и Изида; в Индия Махадева и Бхавани; във Финикия - Тамуз (или Адонис) и Астарта; във Фригия - Атис и Кибела; в Персия - Митра и Азис; в Самотраки и Гърция - Дионисий, или Сабазий и Рея; в Британия - Хю и Керидуен; а в Скандинавия - Один и Фрея; във всички предания те олицетворявали Слънцето и Луната.

Изглежда Мистериите в чест на Озирис, Изида и Хор са послужили за модел на всички други свързани с Посвещаването церемонии, възприети впоследствие от различните народи по света. Обредите, свързани с Атис и Кибела, се изпълнявали във Фригия; обредите на Церера и Прозерпина, практикувани в Елевзин и на много други места в Гърция, не били нищо друго освен техни копия. Това научаваме от Плутарх, Диодор Сикул, Лактантий и други автори. При липсата на преки доказателства това заключение се налага от сходството в преживяванията на тези Божества; защото древните твърдели, че гръцката Церера отговаря на Изида на египтяните; и че Дионисий или Бакхус, е Озирис.

В легендата за Озирис и Изида, както е разказана от Плутарх, има много детайли и обстоятелства, освен тези, които вече споменахме накратко; тук не е необходимо да навлизаме в такива подробности. Озирис се оженил за своята сестра Изида и заедно с нея открито се борил за подобряване на съдбата на хората. Той ги научил на земеделие, а Изида съчинила законите. Той построил храмове на Боговете и накарал хората да ги почитат. И двамата били покровители на хората на изкуството и техните полезни изобретения; те въвели използването на желязото за изработка на оръжия за отбрана и на земеделски инструменти, както и на златото, от което се правели украшения за храмовете на Боговете. Озирис събрал армия, за да подчини хората на цивилизацията, научил победените да садят лози и да сеят жито за изхранването си.

Тифон, неговият брат, го убил, когато Слънцето било в знака на Скорпиона, т.е. в Деня на Есенното Равноденствие. Двамата били съперници в претенциите си за трона на Египет, казва Синезий, така както Светлината и Мракът са във вечна борба за власт върху света. Плутарх добавя, че по времето, когато Озирис бил убит, Луната била в пълната си фаза; следователно тя е била в знака, противоположен на Скорпиона - Телеца, знак на Пролетното Равноденствие.

Плутарх твърди, че Изида учредила Мистериите, за да представи именно тези събития и подробности; в тях те били представени чрез образи, символи и религиозни обреди, чрез които ги имитирали; и чрез които на хората се давали уроци по благочестие и утеха в нещастията. Онези, които учредили Мистериите, имали за цел да укрепят религията и да утешат хората в скръбта им чрез възвишените надежди на религиозната вяра, чиито принципи им се представят с пищна церемония, прикрити под свещеното було на алегорията.

Диодор разказва за прочутите колони, издигнати близо до Ниса в Арабия, където се твърди, че се намират два от гробовете на Озирис и Изида. На единият от тях се четял следният надпис: “Аз съм Изида, владетелка на тази страна. Ученичка съм на Меркурий. Никой не може да унищожи законите, които съм постановила. Аз съм най-голямата дъщеря на Сатурн, най-древният от Боговете. Аз съм съпруга и сестра на Озирис, Царят. Аз първа научих простосмъртните как да използват пшеницата. Аз съм майка на Цар Орус. В моя чест е построен град Бубаст. Ликувай, о, Египет, ликувай, земя, която си ме родила!”… Надписът на другия гроб гласял: “Аз съм Цар Озирис, който стигна с армиите си до всички части на света, до най-гъсто населените страни на Индия, до севера, Дунав и океана. Аз съм най-големият син на Сатурн: роден съм от блестящото великолепно яйце и субстанцията ми е същата като тази, от която се състои Светлината. Няма място във Вселената, където да не съм бил, за да даря благодат и да споделя откритията си.” Останалата част от надписа била нечетлива.

Изида взела със себе си Анубис, син на Озирис и неговата сестра Нефтис, за да ù помогнат да намери тялото на Озирис и да има кой да храни малкия ù син Хор. Както вече казахме, той бил Сириус, най-ярката звезда на небето. След като го намерила, Изида отишла в Библос и седнала край една извор, където чула, че бил спрял ковчегът с тялото на Озирис. Седяла тя там тъжна и мълчалива и леела сълзи. Към нея се приближили дамите от двора на царица Астарта и тя говорила с тях, направила им прически и ги напръскала с амброзия с прекрасен аромат. Царицата научила историята на Изида и я наела като бавачка на детето си в двореца, една от колоните на който била направена от тамариска, израснал около ковчега на Озирис. Царят го отсякъл, без да знае какво крие дървото. По-късно Изида поискала от царя да ù даде колоната, изтръгнала от нея ковчега и тялото, все още обвито във фина материя и напръскано с благоухания и го отнесла със себе си.

Синьото Масонство, без да знае за какво точно става въпрос, все още пази като своя емблема изображението на жена, която плаче над пречупена колона и държи в ръката си клонка от акация, мирта или тамариск, а Времето, както гласи легендата, стои изправено зад нея и разресва къдриците на косата ù. Не е необходимо да повтаряме баналното, изтъркано обяснение за това изображение на Изида, плачеща в Библос над колоната от царския дворец, в която било тялото на Озирис, докато Хор, Богът на Времето, излива амброзия върху косите ù.

Този разказ не разкрива историческа истина; той е алегория или свещена притча, чийто смисъл е известен само на Посветените в Мистериите. Всички случки са свързани с астрономията и тяхното значение, скрито зад двойно було, лежи още по-дълбоко от това обяснение. Целта на Мистериите, които представят и обясняват тези събития, е същата като на Елевзинските, за които Паузаний, който бил Посветен, казва, че още от най-древни времена гърците ги смятали за най-Доброто средство, измислено, за да подтикне хората към благочестие. Според Аристотел те били по-ценни от всякакви религиозни институции и се говорело, че никъде няма други като тях; а храмът на Елевзин бил възприеман донякъде като общо светилище на целия свят, където религията е събрала в едно всичко импозантно и величествено.

Целта на всички Мистерии била да вдъхне на хората благочестие и да им донесе утеха в житейските несгоди. В утехата, предоставена им по този начин, се таяла надежда за по-щастливо бъдеще и вечно блаженство след смъртта.

Цицерон казва, че Посветените не само получавали уроци, които правели живота им по-лек, но черпели от обредите по-светли надежди за момента на смъртта. Според Сократ онези, които имали щастието да бъдат допуснати до Мистериите, при смъртта си били изпълнени с най-прекрасната надежда за вечен живот. Аристид отбелязва, че те не само осигурявали утеха на Посветените в настоящия им живот, както и средство да се освободят от тежкото бреме на Злото в тях, но също така и ценно предимство при преминаването към състояние на повече щастие след смъртта.

Изида била Богиня на Сес; там в нейна чест се провеждал Празникът на Светлината. Там изпълнявали Мистериите, Посветени на смъртта и възкресението на Бог Озирис, в които страданията му се представяли сценично чрез тайнствени обреди, наречени Мистериите на Нощта.

Царете на Египет често изпълнявали функциите на Жреците; те били посвещавани в свещената наука веднага след възкачването си на трона. В Атина за Мистериите отговарял главният съдия, или архонът-владетел. Това било израз на съюза, съществувал между жречеството и владетелите в онези ранни времена, когато законодателите и царете търсели в религията могъщ политически инструмент.

Обсъждайки причините за обожествяване на животните в Египет, Херодот отбелязва: “Обяснението на тези причини би ме отвело до разкрития по онези свещени въпроси, които аз особено силно желая да избягна и които, освен ако не се налага, не би трябвало изобщо да обсъждам.” И така, той казва: “В Сес египтяните имат гроб на една личност, която не смятам, че ми е позволено да посоча. Тя е причината да се издигне храма на Минерва.” [Наречена така от гърците, тази личност всъщност била Изида; на нея се приписва един често цитиран загадъчен надпис: “Аз съм това, което е било, което е и което ще бъде. Няма смъртен, който да е разгадал тайната ми.”] По-нататък Херодот разказва: “Върху това езеро през Нощта се представят случките с оногова, когото не смея да назова. Египтяните ги наричат Мистерии. По този въпрос, макар че - признавам си - съм достатъчно информиран, чувствам, че трябва да си мълча. Не смея да говоря и за обредите в чест на Церера повече, отколкото ми позволява моят дълг като религиозен човек.”

Лесно е да се види каква е високата цел на Посвещението и Мистериите; както свидетелствуват древните, първите резултати от тях били цивилизоване на дивашките орди, смекчаване на бруталните им маниери, въвеждане на социалното общуване сред тях, приучаване към един по-достоен за човека начин на живот. Според Цицерон учредяването на Елвизинските Мистерии е най-големият дар на Атина за другите държави. Той посочва, че благодарение на тях хората се цивилизовали, свирепите им и дивашки нрави се смекчили, усвоили истинските принципи на морала, които осигуряват на човека единственият начин на живот, достоен за него. В един пасаж, в който апострофира Церера и Прозерпина, философът-оратор казва, че човечеството е задължено на тези Богини за първите елементи на морален живот, както и първото средство за поддържане на физическото си съществуване, познаването на законите, контрола върху морала и онези примери на цивилизацията, които подобрили обноските на хора и градове.

В произведенията на Еврипид Бакхус казва на Пентей, че новият му обичай (Дионисиевите Мистерии) заслужава да се знае, и че едно от преимуществата му е, че отхвърля безнравствеността; че това са Мистерии на мъдростта, за която е неразумно да се говори пред Непосветени хора; че те са възприети от варварите, които в този смисъл се оказали по-мъдри от гърците, които още не ги били въвели.

Тази двойна цел - политическа и религиозна, едната от които ни учи на дълга ни към хората, а другата - на онова, което дължим на Бога; или по-скоро на уважение към Боговете, предвидено да поддържа онова, което дължим на закона, се открива в добре познатия стих на Виргилий, който той е заимствал от обредите по Посвещаването: “Научи ме да почитам Справедливостта и Боговете.” Този велик урок, който Йерофантът втълпява на Посветените след като са им били представени кръговете на ада, поетът поставя след описанието на различните наказания, наложени на грешниците в Тартар, непосредствено след описанието на Сизифовите мъки.

По подобен начин Павзаний, в края на обредите, чрез които се представя наказанието на Сизиф и дъщерите на Данай в Делфийския храм, стига до следното заключение: че престъплението или неблагочестието, с което са заслужили наказанието си, е всъщност презрителното им отношение към Елевзинските Мистерии. От това заключение на Павзаний, който е бил Посветен, е лесно да се досетим, че Елевзинските Жреци, проповядващи догмата за наказанието в Тартар, включвали в подлежащите на наказание тежки престъпления презрението и незачитането на свещените Мистерии, чието предназначение било да направят хората благочестиви и по този начин да се приучат да уважават справедливостта и законите - основна, ако не и единствена цел на тяхната институция, на която били подчинени нуждите и интересите на самата религия, защото тя била само средство за постигането на въпросната цел; защото цялата сила на религиозните мнения, намираща се в ръцете на законотворците, за да бъде направлявана, им осигурявала по-добро подчинение.

Мистериите не били просто церемонии за пречистване и спазване на някакви спорни формули и церемонии; нито били средство за напомняне на хората за древното състояние на расата преди цивилизацията: но те ги водели към набожност чрез обучение в нравственост и към бъдещия живот, който в най-ранни времена, ако не първоначално, формирал главната част от церемониала.

В церемониите били използувани символи, отнасящи се до земеделието, като Масонството е запазило житния клас в един символ и в една от думите си; но тяхното главно отношение е към астрономическите феномени. Без съмнение, много е било казано за състоянието на бруталност и деградация, в което човек бил затънал преди институцията на Мистериите; но алюзията е била по-скоро метафизична, предназначена за невежеството на непосветените, отколкото за бурния живот на първобитния човек.

Великата цел на Мистериите на Изида и в общи линии – на всички Мистерии, е била забележителна и наистина политическа цел. Тя е трябвало да подобри нашата раса, да усъвършенствува нейните маниери и нравственост и да обуздае обществото чрез по-силни спойки от тези, които налагат човешките закони; а от онази философия, която вечно е търсила обезпечаване на щастието на човека чрез пречистване на душата му от бушуващите в нея страсти и като задължително следствие от тях – въвеждане на социален безпорядък. А това, че те са били дело на гений, е очевидно от използуването на всички науки, едно проницателно познаване на човешкото сърце и средство за покоряването му.

Още по-голяма грешка е да си въобразяваме, че те са били измислица на шарлатанство и средство за измама. В хода на времето те може да са дегенерирали в мошеничество и школи с фалшиви идеи; но в началото не са били такива; иначе най-мъдрите и най-достойните мъже на античността трябва да са наговорили най-своенравните лъжи. С течение на времето самите алегории на Мистериите, Тартар и наказанието му, Минос и други съдии на умрелите се били погрешно разбрани и неточни, защото са били такива; докато в началото са били верни, защото са били признати просто като произволни форми, в които са били обгърнати истините.

Целта на Мистериите е била да осигури истинско щастие на човека на земята посредством добродетелите; и поради тази причина го учели, че душата му е безсмъртна; и че грешката, грехът и порокът трябва, според неумолимия закон, трябва да доведат до последствията от тях. Грубото представяне на физическите мъчения на Тартар било само изображение на сигурните, неизбежни и вечни последствия, които следват от прилагането на Закона Божи спрямо извършения грях и порока, на който се е отдал. Поетите и мистиците са полагали усилия да пропагандират тези доктрини за безсмъртието на душата и за сигурното наказание на греха и порока и да ги припишат на хората, като преподавали първото в поемите си, а второто – в светилищата; и те ги обличали в обаятелност – едните в поезията, а другите в спектакли и магически илюзии.

Те рисували, подкрепяни от всички ресурси на изкуството, щастливият живот на добродетелния човек след смъртта и ужасите на страшните зандани, предназначени да накажат порочния. В полумрака на храмовете тези удоволствия и ужаси бивали излагани като спектакли и Посветените гледали религиозни драми под името Посвещаване и Мистерии. Любопитството било възбуждано от тайнствеността, от трудностите, срещани при получаване на достъп и от изпитанията, през които трябвало да се премине. Кандидатът бил смутен от декорите, помпозността на украшенията, използуването на машинарии. Респект предизвиквала внушителността и достолепието на актьорите и величествеността на церемонията; и страх и надежда, скръб и радост били предизвиквани идно след друго.

Йерофантите, интелигентни мъже и добре разбиращи характера на хората и изкуството да ги контролират, използували всеки уред, за да постигнат тази цел и да придадат важност и внушителност на своите церемонии. Покривайки тези церемонии с булото на Тайнствеността, те предпочитали Нощта да ги обгърне с крилете си. Мъглявостта добавя към внушителността и подпомага илюзията; и те я използували, за да произведат ефект върху изумения Кандидат. Церемониите били провеждани в слабо осветени пещери: около Храмовете били засадени гъсти дъбрави, за да създават онази мрачина, която впечатлява ума с религиозно страхопочитание.

Самата дума мистерия, според Деметрий Фалерий, била метафоричен израз на тайното страхопочитание, инспирирано от Мрака и подтискащата обстановка. Почти винаги Нощта е била определеното време за тяхното чествуване; и първоначално те били наричани  церемонии на нощното Богослужение. Посвещаването в Мистериите на Самотраки ставали нощем; както и в Мистериите на Изида, за които говори Апулей.

Еврипид кара Бакхус да каже, че неговите Мистерии се изпълняват през Нощта, защото в нея има нещо тържествено и величествено.

Нищо друго не буди по-голямо любопитство у хората от тайнството, забулващо нещата, които им се иска да узнаят; и нищо не изостря любопитството им повече, отколкото онова, което им пречи да задоволят желанието си. Законотворците и Йерофантите използвали този факт, за да привлекат хората в светилищата си и да ги накарат да търсят уроците, които вероятно биха отхвърлили с безразличие, ако някой се опита да им ги натрапи. В тази пропита с тайнственост атмосфера те подражавали на Бога, който се крие от сетивата ни и прикрива механизмите, чрез които движи Вселената. Те признавали, че крият най-висшите истини зад булото на алегорията, както за да предизвикат любопитството на хората, така и за да ги накарат да търсят. Това е била целта на тайнствеността, с която обграждали Мистериите. Онези, на които се доверявали, се задължавали с най-страшни клетви никога да не разкриват тайните. Не им било разрешено да обсъждат тези тайни с други, освен с Посветените; наказанието за недискретните, които ги разкривали, както и за проникналите в храма, без да са Посветени, било смърт; предалите тайната били избягвани от всички като анатемосани.

Йерофант Евримедон обвинил Аристотел в неблагочестие, защото извършил жертвоприношение на духа на жена си, използвайки ритуала, отдаващ почест на Церера. Аристотел бил принуден да избяга на остров Халки; за да пречисти паметта си от това петно, той наредил да се издигне статуя в чест на Богинята. Умиращият Сократ принесъл жертва на Ескулап, за да свали от себе си обвиненията в атеизъм. За главата на Диагор била определена награда, защото предал тайната на Мистериите. Андокид бил обвинен в същото престъпление, а също и Алкибиад, така че двамата трябвало да отговарят за тези обвинения пред инквизицията в Атина, където съдник им бил народът. Трагикът Есхил бил обвинен, че представя Мистериите в театъра; той бил оправдан само след като доказал, че никога не е бил Посветен.

Сенека, сравнявайки Философията с Посвещаването, казва, че в по-голямата си част свещените церемонии се познават само от адептите: но добавя, че много от принципите им са известни дори на непосветения. Такъв е случаят с доктрината за бъдещия живот на душата, както и за наградата и наказанието в отвъдното. Древните законотворци облекли тази доктрина с пищността на тайнствена церемония, мистични думи и магически символи, за да се внушат проповядваните истини чрез могъщото влияние на подобни сценични ефекти върху човешките възприятия и въображение.

По същият начин те учели хората за произхода на душата, падането ù на земята през сферите и елементите и накрая нейното завръщане в света, от който произхожда, когато по времето на съюза ù с земната материя свещеният огън, представляващ нейната същност, е неопетнен и яркостта му не е потъмнена от чужди частици; чуждите частици денатурализират душата, правят я тежка, теглят я надолу и пречат на завръщането ù у дома. Тези метафизични и трудни за възприемане от масата Посветени идеи били представяни чрез фигури, символи и алегорични аналогии; няма идея, която да е толкова абстрактна, че хората да не се опитат да я изразят и изтълкуват чрез смислени образи.

Привлекателността на тайнството нараствала от трудността да се получи достъп до него. Пречките и напрежението удвоявали любопитството. Желаещите да получат Посвещението на Слънцето и на Митра чрез Мистериите в Персия преминавали през множество изпитания. Те започвали с лесни тестове и постепенно ставали толкова жестоки, че нерядко животът на кандидата бил изложен на опасност. Григорий от Назианс ги нарича изтезания и мистични наказания. Според Свидас никой не можел да получи Посвещение преди да е доказал, че притежава добродетелна душа, освободена от влиянието на каквато и да било страст, минавайки без да трепне през най-ужасни изпитания. Изпитанията били дванайсет; според други броят им е по-голям.

Макар и сурови, изпитанията на Елевзинските Посвещения не били толкова страшни; преди всичко напрежението, в което кандидатът бил държан в продължение на няколко години [споменът за което се е запазил в Масонството чрез възрастта, която трябва да навършат кандидатите за Посвещение в различните степени], както и интервалът от приемането в по-нисшите тайнства и Посвещаването във великите Мистерии, били сами по себе си мъчение за любопитството, което, всъщност, било и целта. По този начин египетските Жреци подложили на изпитания Питагор преди да го въведат в тайните на свещената наука. Благодарение на невероятното си търпение и смелостта, с които превъзмогвал всички пречки, той бил приет в тяхното общество и получил уроците им. Евреите есеи не допускали никой в своята общност, докато не преминел изпитанията и не получел няколко степени.

Чрез Посвещение онези, които преди били просто съграждани, ставали братя, свързани с по-тясна връзка от преди чрез едно религиозно братство, което сближавало хората и ги обединявало по-силно: така било по-лесно за слабите и бедните да потърсят помощ от по-силните и богатите, с които установявали по-близки отношения, благодарение на религиозната си връзка с тях.

Посветеният се смятал за избраник на Боговете. Небесата разкривали съкровищата си за него. Честит през земния си живот, благодарение на благоразположението на Небесата Посветеният можел да очаква вечно блаженство след смъртта си.

Жреците от остров Самотраки обещавали благоприятен вятър и благополучно пътуване на Посветените. Обещавали им, че когато бушува буря, КАБИРИТЕ и ДИОСКУРИТЕ Кастор и Полукс ще им се явят и ще им донесат тихо и спокойно море; според коментатора на Аристофан Посветените в Мистериите са просто хора, имали привилегията да се спасят от големи злини и бури.

След пречистването си Посветеният в орфическите тайнства, след като бил пречистен, се смятал за освободен от властта на Злото и въведен в живот, изпълнен с най-радостни надежди. Той трябвало да каже: “Освободен съм от Злото и постигнах Доброто.” Получилите Посвещение в Елевзинските Мистерии вярвали, че Слънцето сияе с чистия си блясък само за тях. Както се вижда от случая с Перикъл, те се ласкаели, че техни вдъхновителки са Церера и Прозерпина, които ги учели на мъдрост и им давали съвети.

Посвещаването поправя грешките и прогонва нещастието: изпълвайки сърцето на Посветения с радост през земния му живот, то му дава най-блажени надежди в мига на смъртта. Благодарение на Богините на Елевзин - казва Сократ - не водим дивашкия живот на най-древните: на тях дължим ласкателните надежди за смъртта и вечността, които ни дава Посвещението. Ползата ни от тези величави церемонии, според Аристид, е не само настояща радост и освобождение от натрупаните в миналото злини, но също така сладка надежда за преминаване в състояние на по-голямо щастие след смъртта. Теон отбелязва, че участието в Мистериите е най-прекрасното нещо, източник на най-голяма благодат.Обещаното чрез тях щастие не се ограничава само до тленния живот, а продължава и в отвъдния свят. Там започва нов живот, през който Посветеният се наслаждава на чисто и безгранично блаженство. На приелите Посвещение чрез тайнството на Кибела и Атис корибантите обещавали вечен живот.

Апулей представя Луций, все още във формата на магаре, който отправя молитви към Изида, отъждествявана от него с Церера, Венера, Диана и Прозерпина, за която казва, че “разстила женственото си сияние над всички домове” (За всички цитати от “Златното магаре” на Апулей е използван преводът от латински на Георги Батаклиев и Петър Радев, издателство Народна култура, София, 1984 г. - бел. пр.  ) и замества несигурната си светлина с ярките лъчи на Слънцето. Богинята се явява пред него в образа на красива жена, чиято дълга гъста коса се спуска изящно на къдрици по божествената ù шия. Тя се обръща към Луций със следните думи: “Ето, аз съм при теб, Луций, трогната от твоите молби, аз - майка на цялата природа, господарка на всички стихии, първа рожба на времето, най-висша от Боговете, царица на сенките в подземното царство, първа между небесните жители, единен образ на Богове и Богини; аз, която управлявам по своя воля блестящите върхове на лазурния свод, целебния дъх на морето, плачевното безмълвие на ада; аз, единствена божествена сила, която под многобройни образи, с различни обреди, под различни имена почита цялата вселена.”

След като му дава указания какво да прави по време на празничния обред в нейна чест, за да възвърне човешкия си образ, тя продължава: “Целия останал твой живот, дори до последния си дъх, ти ще посветиш на мен… Ти ще живееш щастливо, ти ще живееш под мое покровителство в слава; и след като преминеш времето на земния си живот и слезеш в подземното царство, там също, както ме виждаш сега, ще ме намериш; ти ще бъдеш жител на Елисейските полета и там ще ме почиташ като своя благодетелка. Ако с примерното си послушание, с религиозните обреди и с достойно целомъдрие угодиш на нашата божествена воля, ще знаеш, че само в моя власт е да се продължи твоя живот свръх установения от съдбата срок.”  

На празничното шествие Луций вижда Богинята и нейните придружителки, които “носят гребени от слонова кост и с движения на ръцете и свиване на пръстите наподобяват, като че ли решат и прибират косите на господарката си”. След тях пристъпват Посветените, облечени в ленени одежди. “Жените бяха намазали с благоуханни масла косите си, покрити с прозрачни покривала; гладко избръснатите глави на мъжете блестяха като земни звезди на великата религия.”

Накрая вървят Жреците, облечени в бели ленени одежди. Първият носи лампа във формата на лодка и с пламък, който излиза от отвор по средата; вторият носи малък жертвеник; третият държи златна палмова клонка в ръката си; а четвъртият показва “символа на справедливостта - протегната лява ръка с отворена длан - по природа тя е бавна, не е надарена нито с ловкост, нито с похватност и затова е по-способна да дава справедливост, отколкото дясната”.

След като с милостта на Изида Луций възвръща човешкия си образ, Жрецът му казва: “За тези, които величието на нашата Богиня е призовало да посветят живота си в нейна служба, няма място за нещастна случайност.” Всички присъстващи наричат Луций щастливец, защото “втори път роден по чуден начин, ще встъпи в пътя на свещеното Богослужение”.

Когато Луций настоятелно моли върховния Жрец да получи Посвещение в тайнството, той му отговаря, че “няма никой в числото на Жреците толкова лишен от разсъдък или решен да се обрича на смърт, който би се осмелил без специално нареждане на Изида да извърши такова дръзко и безбожно дело и да се подхвърли на смъртна опасност.” По-нататък Жрецът продължава: “Защото и ключовете за подземното царство и опората за спасение са поставени в ръцете на Богинята; та и самият ритуал представлява символично доброволна смърт и даден по божествена милост живот; при края на живота, вече на самия праг на последното издихание, се определят тия, които биха могли да запазят в мълчание великата тайна на тайнството. Обикновено Богинята сама ги избира и чрез своя промисъл ги възобновява чрез повторно раждане и им дава възможност още веднъж да поемат пътя за своето спасение.”

Когато идва времето да приеме Посвещението, отвеждат Луций в най-близките бани и след като е вече измит, Жрецът първо призовава милостта на Боговете, после го поръсва с бистра очистителна вода и отново го въвежда в храма, където - както казва Луций според Апулей - “след като ми даде нареждания, които не е позволено да се разкриват на езика на смъртните, ми поръча десет дни непрекъснато да се въздържам от желание за ядене, да не ям месо и да не пия вино”.

Десетте дни изтичат и Жрецът го отвежда в самата Святая Светих на храма. “Може би, усърдни читателю - продължава Луций - ти силно би искал да знаеш какво се е говорило след това, какво е станало! Аз бих ти казал, ако беше позволено да се каже, ти също би узнал, ако беше позволено да се чуе, ти също би чул. Но еднаква вреда биха си навлекли и ушите, и езиците за такова дръзко любопитство. Ако пък те е обзела благочестива жажда за познание, все пак не бива да те мъча повече. И така, слушай и вярвай, че това е истина. Пристъпих до границата на смъртта, пристъпих прага на Прозерпина и отново се върнах, преминавайки през всички тайнства; посред нощ видях слънце, сияещо в блестяща светлина, пристъпих лично пред подземните и небесни Богове и отблизо им се поклоних. Ето, аз ти разказах това, което, макар и да си чул, все пак е необходимо да не го знаеш. И така, ще ви разкажа онова, което единствено може да се открие, без да наруша тайната пред непосветените слушатели.”

С угасването на Нощта и пукването на зората тържествените Богослужения приключват. Луций получава Посвещение, облечен в дванайсет свещени дрехи и с венец от палмови клонки на главата, след което го показват на множеството. Останалата част от Деня е посветена на тържества по случай прераждането му. На третия ден се повтарят същите религиозни церемонии, като на закуска свещената трапеза служи за завършек на Посвещението му.

Една година по-късно го предупреждават, че трябва да се подготви за Посвещаване в тайнствата на “Великия Бог и Върховен Отец на Боговете, Непобедимият Озирис”. “Защото”, както пише Апулей, “макар да бяха тясно свързани, тези две учения и тези две Божества да бЯха по същество идентиЧни помежду си, все пак в Посвещението те твърде много се различаваха”. Едно сравнение на това изявление с езика, който използва Луций в молитвата си към Изида, позволява да си направим заключение за тайнствата на Божеството, усвоявани чрез Мистериите: “О, Свещена и Вечна Спасителко на Човешкия Род! постоянна застъпница на смъртните, ти, която се явяваш като нежна майка в бедите на нещастните, ти нямаш нито ден почивка и дори кратък миг не преминава без твоите благодеяния; дори и по море и на суша ти покровителствуваш хората, простираш спасителна десница в бурите на живота, с нея ти разплиташ дори трудно завързаните нишки на съдбините и укротяваш вихрите на съдбата и вредните набези на звездите. Тебе те почитат небесните Богове, на тебе се кланят подземните Богове, звездите ти се подчиняват, на теб служат елементите и сменящите се сезони! Само с едно твое кимване вятърът се надига, облаците се сгъстяват, семето расте, пъпките набъбват; ти движиш Вселената, ТИ ЗАПАЛВАШ СЛЪНЦЕТО, УПРАВЛЯВАШ СВЕТА, ТЪПЧЕШ ТАРТАРА.”

След това Луций приема Посвещение в тайнствата на нощните Мистерии в чест на Озирис и Серапис, после в Рим и в тайнствата на Церера; но по въпроса за тези обреди Апулей не казва нищо.

Когато Евклид бил Архон, не било позволено Посвещаването на незаконородените и робите; изключени от тайнството били материалистите или Епикурейците, които отричали Провидението и ползата от Посвещаването. С течение на времето се възприело, че дверите на Елевзин ще се отварят само за Посветените, чиито души са пречистени и преродени в светилищата. От друга страна никой никога не е твърдял, че приемането на Посвещение само по себе си е достатъчно. От Платон научаваме, че душата трябва да се очисти от всяко петно; както и че в резултат на пречистването Посветеният трябва да придобие качества като благодетел, любов към истината, мъдрост, сила, справедливост и въздържаност.

На извършилите убийство, макар и неволно, достъпът до храма бил забранен. Това се посочва както от Изократ, така и от Теон. Магьосниците и шарлатаните, превърнали измамничеството в свой занаят, мошениците, преструващи се, че са обладани от зли духове, нямали право да влизат в храма. Нечестивите и престъпниците били отхвърлени; Лампридий отбелязва, че преди провеждане на обредните тайнства публично се съобщавало, че никой друг не трябва да се опитва да влезе в храма, освен хората, които имат чиста съвест и са убедени в своята невинност.

Сърцата и ръцете на Посветените трябвало да бъдат неопетнени. Порфирий казва, че при смъртта душата трябва да се освободи от всички страсти, от всякаква омраза, завист и т.н.; с една дума - човекът трябва да бъде така чист, както и при извършване на тайнството. Естествено, достъпът на отцеубийците, лъжесвидетелите и други извършили престъпления спрямо Бог или човек също бил забранен.

На всеки тайнствен обред, свързан с Митра, пред Посветените се изнасяла лекция за справедливостта. Голямата морална поука, която Мистериите имали за цел да внушат чрез мистичните си ритуали и която Виргилий е изразил с един ред, е да бъдем справедливи и да почитаме Бога; на хората се напомняло, че трябва да бъдат справедливи чрез свързване на тази идея със справедливостта на Боговете, които я изискват и наказват онези, които постъпват в разрез с нея. Посветеният може да търси благоразположението на Боговете, единствено ако уважава правата на човека и обществото. “Слънцето - казва хорът на Посветените на Аристофан - сияе с чиста светлина само за нас, които, приели тайнството на Мистериите, спазваме законите на благочестието при общуването си със странници и със своите съграждани.” Наградите на Посвещението са свързани с проявите на обществени добродетели. Да приемеш Посвещението не е достатъчно. Трябва да бъдеш верен на законите на това Посвещение, които вменяват в дълг на хората задължения по отношение на себеподобните им. Бакхус не позволявал на никой друг да участва в тайнствата му, освен хората ,които съблюдават правилата за благочестие и справедливост. Чувствителността и състраданието към сполетените от нещастия се смятали за ценни добродетели, които Посвещаването се стремяло да насърчава. “Природата - казва Ювенал - ни е създала състрадателни, затова ни е дарила сълзите. Чувствителността е най-прекрасното от чувствата ни. Кой е наистина достоен за факлоносец на тайнствата; кой би отговорил на изискванията на Жреца на Церера, ако смята, че нещастията на другите изобщо не го засягат?”

Елевзинските Мистерии били забранени за хора, които не са се опитали да предотвратят заговор, макар и да знаят за него, както и за самите заговорници; за граждани, предали родината си, отстъпили аванпост, друга важна позиция или корабите си на врага; за всички, снабдявали врага с пари; и изобщо за всички, които не изпълняват добросъвестно задълженията си на честни хора и добри граждани. За да бъде допуснат до тях, човек трябвало да бъде честен и справедлив, както и достатъчно състоятелен, за да не се смята за мразен от Боговете.

И така, по принцип и според истинската цел на институцията Обществото на Посветените било общност на добродетелни хора, които работели за освобождаване на душите си от тиранията на страстите и за развитие на зрънцето на всички обществени добродетели. Именно това е значението на идеята, тълкувана неправилно, че в Елевзин се допускат само Посветените; защото влизането в светилищата било позволено единствено на благодетелните, а Елевзин е светилище, създадено само за чисти души.

Точният характер и подробностите на доктрините, що се отнася до бъдещия живот в отвъдното, наградата и наказанието, представяни чрез Мистериите, са до известна степен несигурни. До нас по този въпрос са достигнали малко данни. Несъмнено по време на обредите Тартар, както и осъждането на мъртвите, са били представяни сценично - подобно описание намираме във Виргилий; но едва ли може да има съмнение, че всичко това е било представяно в алегорична форма. Но целта ни тук не е да повтаряме описанията на Елевзин и Тартар. Така бихме се отклонили от темата си. Интересува ни само важният факт, че Мистериите са утвърждавали доктрината за безсмъртието на душата и че страданието, болката, угризенията на съвестта и агонията във някаква форма винаги се явяват като последица от греха.

В изпълняваните от хората обреди символиката е наистина несъвършена; а алтернативното кръщение чрез огън и вода, предназначени да ни пречистят за безсмъртието, на този свят винаги прекъсва преди да се стигне до очаквания край. Животът е огледало, което отразява, само за да ни заблуди, тъкан, която постоянно се прекъсва и разрушава, урна, която непрекъснато пълним, но никога не е пълна.

Посвещението е само въведение към голямата промяна, която ни носи смъртта. Кръщението, миропомазването, балсамирането, погребалните обреди при полагането в гроба или кремацията са подготвителни символи, като Посвещаването на Херкулес преди да слезе в царството на сенките, сочещи промяната в съзнанието, която трябва да предшества преминаването към нов живот. Смъртта е истинско приемане на Посвещението, а сънят е въвеждащо, малко тайнство, подготвящо ни за нея. Тя е последният ритуал, чрез който египтянинът се свързвал със своя Бог и който разкривал еднакви перспективи за всички, които били надлежно подготвени за нея.

Тялото се считало за затвор на душата; но душата не била обречена на вечно изгнание и затвор. Бащата на световете позволява оковите й да бъдат счупени и чрез самата природа й е осигурил начин за бягство. Тази доктрина, зародила се в незапомнени времена, се споделяла еднакво от египтяни, питагорейци, последователите на орфизма и от този типичен Бакхусов мъдрец,  “духовния учител” Силений, че смъртта е много по-хубава от живота; че истинската смърт е за онези, които на земята се потапят в Летата на нейните страсти и прелести и че истинският живот започва само след като душата е свободна да се завърне в родния си дом.

В този смисъл, властвувайки над живота и смъртта, Дионисий е ОСВОБОДИТЕЛ в най-висшия смисъл на думата; защото като Озирис той освобождава душата и я води в митарствата ù отвъд гроба, предпазва я от риска да попадне отново под робството на материята или на някоя нисша животинска форма - чистилището на Метемхпсихозата; той издига и усъвършенства нейната природа чрез пречистващата дисциплина на тайнствата си. “Великият завършек на всяка философия”, казва Сократ, цитирайки, както изглежда, традиционни и мистични източници, “е смъртта: онзи, който правилно прилага философията, се учи как да умре.”

Душата е част от Универсалната душа, чиято цялост е въплътена в Дионисий; следователно той, в качеството си на Дух на духовете, отвежда скитащата се душа обратно у дома и я придружава по време на пречистването, както истинско, така и символично, от земния й път. Следователно той определено е Мистик или Йерофант, великият духовен посредник в гръцката религия.

Човешката душа сама по себе си е δαιμονιος, един Бог вътре в разума, способна чрез собствената си сила да съперничи на канонизирането на героя, да стане безсмъртна чрез практикуване на Доброто и съзерцание на красотата и истината. Отпътуването към островите на благоденствието или рая може да се разбере само митологично; всичко умира; човекът, подобно на Едип, получава рани още в своето детство; истинският рай може да съществува само след гроба. Дионисий умира и слиза в царството на сенките. Страстта му била великата тайна на Мистериите; а смъртта е най-великата тайна на съществуването. Смъртта му, типична за умирането на природата или периодичното ù увяхване и възстановяване, била един от множеството символи на палингенезата или прераждането на човека.

Човекът е произлязъл от Природните Стихии или Титаните [Елохим], които се хранели от тялото на пантеистичното Божество, създало Вселената чрез саможертва - за това напомня чрез свещенослужението си тази мистериозна страст; и докато споделял суровата плът на жертвата, изглежда  се подкрепял със свежа глътка от извора на всемирния живот, за да получи ново обещание за възобновено съществуване. Смъртта е неотделим предшественик на живота; семето умира, за да израсне от него растение, самата земя се разцепва и умира при раждането на Дионисий. Оттук значението на фалоса или безобидният му заместник, обелискът, който се издига като емблема на възкресението на гроба на Божеството в Лерна или Сес.

Дионисий-Орфей слиза в царството на сенките, за да компенсира загубата на Девата в Зодиака, да върне майка си в небесата като Тиона; или, което има същото значение, да консумира динамичния си брак с Персефона, като по този начин осигурява - както браковете на баща му със Семела и Даная - вечността на природата. Подземната му служба е свързана с ежегодното умиране на природата, със зимния аспект на смяната на бика и змията, чиито цикли осигуряват непрекъснатост на времето и в които - във физически смисъл - суровостта и мракът винаги раждат красота и блясък.

Върху този аспект, мрачен за момента, но наситен с очакване за светлина, се разсъждава в Мистериите: страдащият човек получавал утеха, като виждал още по-суровите изпитания, на които са подложени Боговете, редуването на живота и смъртта, представено чрез подходящи символи, като жертването или потопяването на бика, угасването и запалването на факлата, предизвикващи редуващи се чувства на скръб и радост, онази игра на страстта, която присъствува в зараждането на природата и която съпровожда промените в нея.

Великите елевзианци били чествани през месец Боедромион, когато семето е вече засято в земята и годината, наближаваща своя край, предразполага разума към сериозни размишления. Първите дни от обредните тържества преминавали в печал, изпълнено с очакване мълчание, пости и служби за изкупление и пречистване. После внезапно сцената се променяла: тъгата и сълзите били забравени, веселото име на Яакхус се носело от уста на уста и изображението на Божеството с венец от мирта на главата и с горяща факла в ръка било пренасяно с радостно шествие от Керамикос до Елевзин, където през Нощта се извършвано Посвещението чрез внушително откровение. Първата сцена се изпълнявала в προνάος или външния двор на светилището, където, заобиколен от пълен мрак или докато медитиращият Бог - звездата, осветявала нощното тайнство - единствен носел неугасена факла, Кандидатът тръпнел от ужас, причинен от страшните звуци и шумове, докато с мъка напипвал пътя си в мрачната пещера на земните митарства на душата; тази сцена основателно била сравнявана с преминаването по долината на Сянката на Смъртта. Защото по неизречените закони, пример за които са изпитанията на Психея, човек трябва да премине през ужасите на подземния свят, преди да достигне висините на небесата. Накрая вратите на адитума или светилището се разтваряли, от осветената статуя на Богинята се излъчвала неземна светлина, пленителни картини и звуци се смесвали с песни и танци, довеждайки причестяващия се до блажен екстаз, когато си представял, доколкото това е възможно за чувственото въображение, очакваното единение с Боговете.

При липсата на преки доказателства за детайлите на изпълняваните обреди и свързаните с тях значения, принудени сме да направим заключенията си  за тенденциите въз основа на характеристиките на съзерцаваните Божества и съпровождащите ги символи и митични изображения, или от преки свидетелства, що се отнася до стойността на Мистериите изобщо.

Обикновеното явление на появата на растителност, смъртта на семето, за да даде живот на растението, свързването на най-сублимните надежди с най-обикновени случки била простата и все пак красива формула, възприета за големите Мистерии от почти всички религии и от Зенд-Авеста до Евангелието. Като Прозерпина, божествената сила е семе, което загнива и умира; като Артемида тя е първопричина за нейното унищожение; но Артемида Прозерпина е също така Корес Сотерия, Спасителката, която отвежда Духовете на Херкулес и Хиацинт в Небесата.

В Мистериите се използвани много други символи - например гълъбът, венецът от мирта и др., като всички те означават зараждането на живота от самата смърт и нееднозначното състояние на тленния и все пак безсмъртен човек.

Ужасите и наказанията в Тартар, описани във “Федон” и “Енеида”, заедно с всички церемонии, свързани с произнасянето на присъдите от съдиите Минос, Акус и Радамант, се представяли в Мистериите - понякога по-пълно, понякога не съвсем - за да се внуши на Посветените следния ценен урок: трябва винаги да сме готови да се явим пред върховния си съдник с чисто, неопетнено сърце, както Сократ отбелязва в “Горгиас”. За опетнената от престъпления душа, казва той, да слезе в царството на сенките е най-голямото нещастие. Платон твърди, че е наш дълг да се придържаме към справедливостта и мъдростта, защото един ден можем да поемем по онази устремена нагоре пътека, която води към небесата и да избегнем бедите, очакващи душата ни при хилядолетния ù подземен път. Във “Федон” Сократ посочва, че трябва да се постараем да освободим душата си от страстите тук долу, за да бъде тя готова да се слее с духа ни, когато съдбата ни призове в царството на сенките.

Така Мистериите втълпявали една велика морална истина, прикрита чрез булото на грандиозен мит и сценичните средства на впечатляващ, представян в светилищата спектакъл, на който изкуството и естествената магия на природата придавали особена внушителност. Целта била да вдъхнат кураж на човека да се изправи пред ужаса на смъртта и страшната идея за пълно унищожение. Смъртта, казва авторът на диалога, озаглавен “Аксиох” и включен в произведенията на Платон, е само преминаване към по-щастливо състояние; но трябва да си живял достойно, за да имаш този късмет. Така че доктрината за безсмъртието на душата била утешение само за праведния и религиозен човек; на всички други тя носела заплаха и отчаяние, страхове и тревоги, които смущавали спокойствието им цял живот.

Защото докато за Посветените страшните физически мъчения на Тартар били алегория, за масата непосветени те били реалност; в по-късни времена може би много от самите Посветени не са тълкували алегорията правилно. Затворът с тройни страни, в който първо попада осъдената душа и около който се надигали и бушували огнените вълни на Флегетон, търкаляйки с грохот грамадни пламтящи отломки скали; огромната порта с колони, изсечени от елмаз, която никой освен Боговете не можел да отвори; Тизифона, нейният пазител, с кървавите одежди; плясъкът от камшици по осакатените тела на нещастниците, жалните им стенания, смесващи се в чудовищна хармония с дрънченето на оковите им; фуриите, удрящи със змийските си камшици виновните; страхотната пропаст, откъдето се носи ненаситния вой на стоглавата Хидра;  проснатият Титий и лешоядът, който стръвно кълве вътрешностите му; Сизиф, търкалящ безспир камъка; Иксион, измъчван на колелото; Тантал, умиращ от вечна жажда и глад, макар че гази във вода, а над главата му висят най-изкусителни плодове; Данаидите, заети с безкрайната си, безрезултатна работа; хапещите зверове и проточилите отровни езици влечуги; огнените пламъци, в които телата изчезват и се появяват отново, само за да бъдат пак погълнати от огъня, обречени на вечна агония; всички тези отблъскващи сцени внушавали на хората колко страшни са последиците от греха и порока и ги подтиквали да търсят пътищата на честността и добродетелта.

И ако по време на Мистериите тези физически страдания, обяснявани на Посветените просто като символи на невъобразимите страдания, угризения на съвестта и агония, които ще разкъсват нематериалната душа и ще тормозят безсмъртния дух, се окажели недостатъчно убедителни в тази форма и мярка, тъй като материалните образи и символи не могат да дадат представа за онова, което е извън познавателните способности на човешките сетива; и ако строгият Йерофант, образите, картините, драматизмът на ужасите, погребалните жертвоприношения, величествените Мистерии и тържествената тишина на светилищата не създавали нужното впечатление, защото се знаело, че не са нищо друго, освен символи, то физическите действия и образи превръщали въображението в учител на интелекта.

Друго послание на Мистериите било, че с изключение на най-тежките грехове, има възможност за изкупление; представяли се изпитанията с вода, въздух и огън, чрез които с течение на годините душата може да се пречисти и да поеме нагоре към етерните сфери; издигането било малко или много бавно и трудно, в зависимост от това, доколко всяка душа е възпрепятствана в своя път от сериозността на греховете и пороците си. Тук е загатната доктрината (не ни е известно доколко открито тя е била излагана пред Посветените), че болката и мъката, нещастието и угризенията на съвестта са неизбежни последствия от греха и порока, така, както всяко следствие си има причина; че всеки грях и всеки порочен акт връщат душата назад и тя губи почва по пътя си към съвършенство; че загубените по този начин позиции никога нямат да бъдат възвърнати напълно, все едно прегрешението никога не е било извършено; и че през вечността на съществованието си всяка душа ще осъзнава, че всеки акт на порок или подлост, извършени на земята, увеличават разстоянието, което я дели от истинското съвършенство.

Виждаме как тази истина просветва в доктрината, утвърждавана от Мистериите: макар че по-леките и обикновени простъпки могат да бъдат изкупени чрез покаяние, добродетелни дела и молитви, тежките престъпления се смятат за смъртен грях и изкуплението им по този начин е невъзможно. Елевзин затворил вратите си за Нерон, а езическите Жреци заявили на Константин, че не знаят да има толкова мощно средство за изкупление, което да измие от душата му тъмните петна, появили се вследствие на убийството на жена му, многобройните му вероломства и убийства на опоненти.

Тъй като целта на посвещенията в древността била да направят човечеството по-добро и да усъвършенстват човешкия разум, природата на човешката душа, произхода ù, нейното предназначение, връзката ù с тялото, природата и Вселената били част от мистичната наука; както и част от уроците, които Посветеният трябвало да усвои. Защото се вярвало, че Посвещението го усъвършенства, предпазва божествената частица от униние поради претоварването ù със груба, земна материя, което би могло да попречи на връщането ù към Бога. Душата не е просто концепция или абстракция, а реалност, включваща в себе си живот и мисъл; или по-скоро поради своята същност тя трябва да живее и мисли. Тя е материална, но не в смисъл на груба, инертна, бездействена, безжизнена, неподвижна, безформена и лишена от светлина материя. Смятало се, че душата е активна, разсъждаваща и мислеща; естественият ù дом са най-висшите сфери на Вселената, откъдето тя слиза, за да освети, да придаде форма и движение, да влее живот, да одухотвори и понесе със себе си по-нисшата материя; и към този дом тя непрекъснато се стреми да се върне веднага, щом може да се освободи от връзката си с тази материя. Именно от тази субстанция - божествена, безкрайно деликатна, динамична и по същество сияйна, били оформени душите на хората и само благодарение на нея, свързваща се с телата им, за да ги организира, те били в състояние да живеят.

Това е учението на Питагор, което той усвоил при Посвещаването си в египетските Мистерии; и то било учение, възприемано от всички, които възнамерявали да пречистят душите си чрез ритуала на Посвещението. В произведението на Виргилий Анкиз го проповядвал на Еней; всички начини на изкупление и очистване, използвани в Мистериите, не били нищо друго, освен символи на интелектуалното пречистване, чрез която душата трябва да се освободи от всички петна на порока и от бремето на земния си затвор, за да може безпрепятствено да се възнесе към първоизточника, откъдето е дошла.

Оттук тръгва теорията за преселението на душите, която Питагор преподава под формата на алегория, но била възприета в буквален смисъл от наследниците му. Подобно на него Платон извлича корените на учението си от Изтока и Мистериите и се заема да преведе използваните в тях символи на езика на философията; и да докаже с аргументи и философски разсъждения онова, което, доловено от съзнанието, Мистериите внушават като неоспорим факт чрез символи - безсмъртието на душата. Случаят с Цицерон е същият; и той дължи на Мистериите идеята си ,че Боговете са смъртни хора, които, благодарение на голямата си добродетел и изключителни дела, заслужили душите им да се издигнат до този висш ранг след смъртта.

При въвеждане в тайнството на Мистериите на Посветените се внушавало чрез алегории, разкривайки значението им само на малцина избраници, вероятно доста по-късно, под формата на чиста истина, че душите на живелите в порок смъртни преминават в телата на онези животни, които по природа проявяват най-голяма склонност към съответния порок; освен това се твърдяло, че душата може да избегне тези преселения - често многобройни и следващи едно след друго - чрез добродетелност, която може да оправдае душата, да я освободи от цикъла следващи  прераждания и да я върне в родния ù дом. Ето защо според Прокъл нямало нищо друго, за което Посветените да се молят по-горещо, освен това щастие, което, отървавайки ги от царството на Злото, щяло да възвърне истинския им живот и да ги отведе там, където ще намерят накрая покой. Вероятно на тази доктрина са служели фигурите на животни и чудовища, показвани на Посветения, преди да му бъде разрешено да зърне свещената светлина, по която въздишал.

Платон твърди, че душите няма да стигнат края на страданията си, докато благодарение на коренните промени в света не бъдат върнати към първоначалното си състояние и не се очистят от получените петна чрез допира на огън, земя и въздух. Той казва, че на душите няма да бъде позволено да влязат в небесата, докато не се отличат с практикуването на добри дела в едно от три тела. Според манихейците телата са пет; Пиндар посочва същия брой като Платон; евреите - също.

Цицерон казва, че при изпълнение на религиозните церемонии и посвещенията древните гадатели и тълкуватели на волята на Боговете проповядвали, че човек изкупва престъпленията, извършени в предишния му  живот тук, на земята; и че именно за това е роден. Според Мистериите душата преминава през няколко състояния, като болката и мъката в настоящия живот са изкупление за допуснати преди грешки.

От Порфирий научаваме, че това учение за преселението на душите била разпространена сред персите и магите. То имало последователи както на изток, така и на запад още от най-дълбока древност. Херодот го открива сред египтяните, които определят цикъла на преселение на три хиляди години, през което време душата се преражда от едно в друго човешко тяло, в животни, риби и птици и накрая пак в човешко тяло. Емпедокъл твърди, че душите се прераждали и в растения. За най-благородно растение се смятал лавровият храст, а най-благороден от животните бил лъвът; и лавърът, и лъвът били Посветени на Слънцето, защото в Ориента се смятало, че праведните души се връщат към него. Кюрдите, китайците, кабалистите - те всички вярват в тази доктрина. Ориген също, както и епископ Синезий, който бил Посветен. Той отправя следната молитва към Бога: “О, Отче, нека душата ми, съединена отново със Светлината, не бъде захвърлена отново на скверната земя!” Същата била теорията на Гностиците; дори и учениците на Христос задавали въпроса дали ако човек е роден сляп, това не е наказание за грях, който той е извършил още преди раждането си.

В прочутата си алегорична творба, в която развива доктрините, проповядвани чрез Мистериите, Виргилий излага теорията, споделяна от повечето философи на древността, че душата - еманация на вечния огън, предхожда появата на човека; че този огън одухотворява звездите и преминава през всяка частичка от природата и че пречистването на душата чрез огън, вода и въздух, за което Виргилий споменава и което се използва в Бакхусовите Мистерии, символизира преминаването на душата в различни тела.

Връзките на човешката душа с останалата част от природата били основна тема в науката за Мистериите. В тях човек бил изправян лице в лице с цялата природа. Светът и заобикалящата го сферична обвивка били представяни чрез мистично яйце до изображението на Бога - слънце, в чиято чест се провеждали тайнствените обреди. Прочутото орфическо яйце е Посветено на Бакхус в Мистериите, изпълнявани в негова чест. Според Плутарх то е изображение на Вселената, която поражда всичко и съдържа всичко в лоното си. “Попитайте”, съветва Макробий, “Посветените в тайнствата на Бакхус, които отдават особена почит на свещеното яйце.” Облата, почти сферична форма на черупката му, казва той, която го обгръща отвсякъде и съдържа в себе си първоизточника на живота, е символ на Вселената; а Вселената е универсалното начало на всички неща.

Този символ бил заимстван от египтяните, които посветили яйцето на Озирис, син на Светлината, самият той роден от прочутото яйце, казва Диодор. В Тива, Горен Египет, изобразявали яйцето, което излиза от устата му, а от него се ражда първоизточникът на топлината и Светлината - Богът на огъня , Вулкан или Фта. Натъкваме се на яйцето дори в Япония, между рогата на прочутия бик на Митра, чиито атрибути изцяло са заимствани от Озирис, Апис и Бакхус.

Орфей, авторът на гръцките Мистерии, които пренесъл от Египет в Гърция, също превърнал този символ в свещен: и проповядвал, че материята, неръкотворна и безформена, съществува във вечността в неорганизирано, хаотично състояние; тя съдържа в себе си принципите на всяко съществувание и смесва в едно Светлината и Мрака, сухотата и влагата, топлината и студа; от хаоса, възприел с течение на годините формата на огромно яйце, произлиза най-чистата материя, или първичната субстанция, а остатъкът се разделя на четири елемента, които дали началото на небето, земята и всичко останало. Именно тази грандиозна космогонична идея проповядвал Орфей в Мистериите си; така обяснявал Йерофантът значението на мистичното яйце, което Посветените виждали в светилището.

И така, цялата Природа, в нейната първична организация, била  представяна на онези, които били смятани за достойни да споделят тайните й и да бъдат посветят в Мистериите й; Клеменс Александрийски с право е твърдял, че Посвещаването е същинска физиология.

Фанес, Богът-светлина в Мистериите на новия орфизъм, се появил от яйцето на хаоса; персите също имали яйце - огромното яйце на Ормузд. Санхониатон разказва, че във финикийската теология материята на хаоса възприела формата на яйце. “Такива са уроците, които синът на Табион, пръв Йерофант на финикийците, превърнал в алегории, в които се преплитат физиката и астрономията, и които предавал на другите Йерофанти, чието задължение било да ръководят оргическите ритуали и посвещенията; и които, в желанието си да предизвикат учудване и възхищение от моралните поуки, предано предавали знанията си на своите наследници и на Посветените.”

Мистериите също така учели, че универсалната първопричина се разделя на две начала - активно и пасивно, символизирани от Озирис и Изида, или небето и земята. Двете начала, на които се вярвало, че се разделя великата универсална първопричина още в самото начало, били двете велики Божества, на които, според Варо, трябвало да отдават почит Посветените от Самотраки. “При получаването на Посвещение - казва той - в Мистериите на Самотраки на Посветените се обяснявало, че небето и земята се смятат за двете първи Божества. Те са могъщите Богове, тачени на острова и в книгите на нашите авгури имената им са свещени. Едното е мъж, другото е жена; те са в същата връзка помежду си, както душата и тялото, влагата и сухотата.” Куретите в Крит построили светилище на небето и земята; тайнствените обреди в тяхна чест се провеждали в една кипарисова горичка близо до Кносос.

Тези две Божества - активното и пасивното начало във Вселената, обикновено били символизирани чрез детеродните органи на мъжа и жената; някога в това нямало нищо неприлично; фалосът и ктеисът, олицетворение на размножаването и раждането, били част от Мистериите. Индуският лингам, или фалическият символ на Бог Шива, обединява двата символа, както и лодката с мачта и окръжността с точка в центъра: всички те изразявали философската идея за единството на двете начала в природата, които се съвместяват, едната активно, другата пасивно, за раждането на всички същества. Символ на това били Близнаците, както ги наричаме сега, в онзи далечен период, когато Слънцето било в техния знак по време на Пролетното Равноденствие, и когато те били от мъжки и женски пол. Фалосът вероятно е заимстван от детеродния орган на Телеца, когато около две хиляди и петстотин години преди нашата ера той отворил Равноденствието и за древния свят станал символ на творческата и продуктивна сила.

Посветените от Елевзин, казва Прокъл, в началото призовавали със заклинания небето и земята - двете велики начала на природата, след което фиксирали поглед в тях и изричали молитва за всяко. Те смятали, че това е техен дълг, добавя Прокъл, тъй като в тях виждали бащата и майката на всичко, появило се на света. На езика на теософията съединяването на тези две действени сили на Вселената било наречено брак. Тертулий, който обвинява валентинианците, че са заимствали тези символи от елевзийските Мистерии, все пак признава, че в Мистериите те са били обяснени по един благоприличен начин като представители на силите в природата. Той е твърде малко философ, за да разбере сублимното езотерично значение на тези символи, което ще ви се изясни, ако продължите нагоре към другите степени на Посвещение.

Бащите на християнството се задоволили да порицаят и осмеят използването на въпросните символи. Но тъй като в по-ранните времена те били създадени без всякакъв непристоен умисъл и били носени от най-невинни младежи и целомъдрени жени, ние смятаме, че е много по-разумно да се опитаме да вникнем в тяхното значение. Диодор Сикул казва, че не само египтяните, а и всички други народи, които смятали този символ (Фалоса) за свещен по този начин отдавали почит на активната сила във всемирното раждане на всички живи същества. По същата причина, както научаваме от географа Птолемей, той бил почитан от асирийците и персите. Прокъл отбелязва, че при разпределението на Зодиака между дванадесетте велики Божества в древната астрология шест знака били отредени за мъжкото и шест знака за женското начало.

Има и друго разделение на природата, което през всички епохи е впечатлявало хората и което в Мистериите също не е забравено: Светлината и Мрака, Деня и Нощта, Доброто и Злото; те се сместват, влизат в конфликт, преследват се взаимно във Вселената. Голямото символично яйце ясно напомня на Посветените за това важно разделение на света. Плутарх, обсъждайки догмата за провидението и за двата принципа на Светлината и Мрака, които според него са залегнали в основата на античната теология, оргическите ритуали и Мистериите както при гърците, така и при варварите - доктрина, чийто произход, казва той, се губи в Нощта на времето, в подкрепа на това свое мнение се позовава на прочутото мистично яйце на последователите на Зороастър и Посветените в Мистериите на Митра.    

На Посветените в Елевзинските Мистерии двете начала се показвали в редуващи се пред очите им сцени на мрак и светлина. След пълния мрак, придружен с илюзорни образи и страховити видения лумвала ярка светлина и обвивала статуята на Богинята с прекрасно сияние. Кандидатът, според Дион Златоуст, бил въвеждан в тайнствен храм с необикновени размери и красота, където му показвали множество мистични сцени; където ушите му заглъхвали от множеството гласове; и където Мракът и Светлината са преминавали пред очите му. Темист казва, че в момента, когато му предстои да пристъпи през прага на онази част от светилището, обитавана от Богинята, кандидатът, изпълнен със страх и религиозно благоговение, се изправя колебливо на прага, защото не знае в каква посока трябва да върви в Мрака. Но когато Йерофантът отваря дверите на Святая Светих и сваля покривалото, което до този момент скрива Богинята, тя засиява пред Посветения с божествена светлина. Плътната сянка и мрачната атмосфера, заобикалящи кандидата, изчезват; той е изпълнен с жив и пламенен ентусиазъм, който измъква душата му от дълбокото униние, в което е изпаднала; и най-чиста светлина прогонва черния мрак.

От един откъс от същия автор, запазен от Йоан Стобийски, научаваме, че до момента на приемане на Посвещението кандидатът се плаши от всякакви гледки; че душата му е в плен на учудване и ужас; той трепери; по тялото му се стича студена пот; така е до мига, в който му показват Светлината - поразителна светлина - ярка сцена от елизиума или рая, където вижда прекрасни ливади с ясно небе над тях и празненства с танцуващи хора; където чува хармония от гласове и тържествените напеви на Йерофантите; и вижда свещените сцени. След това, напълно свободен и изтръгнал се от властта на Злото, той се смесва с тълпата Посветени и с венец от цветя на главата изпълнява свещените оргически ритуали в бляскавото царство на етера и обиталището на Ормузд.

В Мистериите, Посветени на Изида, кандидатът първо преминава през долината на сенките на смъртта; след това през място, представляващо елементите или земния свят, където двете начала са влезли в единоборство; накрая го въвеждат в обляно със светлина място, от което ярките лъчи на Слънцето са прогонили сенките на Нощта. После той облича одеждите на Слънцето-Бог или Видимият източник на етерна светлина, в чиито тайнства е бил Посветен; и преминава от царството на Мрака в царството на Светлината. След като стъпи на прага на палатите на Плутон, той се издига към Емпирея, или седмото небе, в лоното на извечното начало на Светлината във Вселената, чиято еманация са всички души и разума.

Плутарх приема, че теорията на двете начала лежи в основата на всички Мистерии, и че религиозните обреди и Мистерии в Гърция се провеждат в тяхна чест. Озирис и Тифон, Ормузд и Ахриман, Бакхус, Титаните и Великаните - всички те са олицетворение на двете начала. Фанет, Богът на Светлината, произлязъл от свещеното яйце, и Нощта носели скиптрите в Мистериите на новия Бакхус. Нощта и Денят били две от осемте Божества, пред които се прекланяли в Мистериите на Озирис. Шестмесечният престой на Прозерпина и Адонис в горния свят - домът на Светлината и шестте месеца, които прекарвали в долния свят или обиталището на Мрака, представят в алегорична форма същото разделение на Вселената.

Връзката на различните посвещения с Равноденствията, които разделят царството на Нощта от царството на Деня и фиксират момента, когато едното от тези начала започва да надделява над другото, показва, че в Мистериите става въпрос за непрекъснатата борба между двете начала на Мрака и Светлината, като всяко от тях е ту победител, ту победен. Самата тема подсказва, че в основата е теорията за двете начала и връзката им с душата. “Празнуваме великите Мистерии на Церера и Прозерпина по време на Есенното Равноденствие”, казва император Юлиан, “за да измолим от Боговете душата да не изпитва зловредното действие на силата на Мрака, чийто ред е да надделее и да управлява природата.” Философът Салуст отбелязва почти същото по отношение на връзката на душата с периодичното настъпление на Светлината или Мрака при смяната на годишните сезони; той ни дадени от уверява, че празничните Мистерии в Гърция се отнасят за същото. Във всички обяснения на Макробий за свещените легенди за Слънцето, Боготворено под имената Озирис, Хорус, Атис, Бакхус и т. н. неизменно виждаме, че те се базират на теорията за двете начала - Светлината и Мрака, и техните редуващи се победи. През април се празнува първата победа, спечелена от Светлината на Деня над Нощта, която става по-къса; повод за обредите на скръб и радост, казва Макробий, са годишните промени на земята.

Това, естествено, ни отвежда до трагичната част на религиозните ритуали, както и до алегоричния разказ за различните перипетии на началото на Светлината, победител и победен в битките, водени с Мрака през всеки годишен сезон. Тук стигаме до най-тайнствената част на древното Посвещение, която е и най-интересна за Масона, оплакващ смъртта на Великия Майстор Кир-Ом. Херодот хвърля върху нея свещеното було на мистерията и мълчанието.Разказвайки за храма на Минерва, или на Изида, известна като майка на Бога-Слънце, в чиято чест се провеждали Мистериите в Сес, той споменава за един гроб в Храма, разположен в задната част на параклиса до стената. “Това е гробът на един човек, преклонението ми пред който не ми позволява да разкрия името му”, казва Херодот. “Вътре в Храма имаше високи каменни обелиски [фалоси] и кръгло езеро с дъно, покрито с камъни, което бе оградено с парапет. Изглеждаше ми голямо, колкото езерото на остров Делос” [където се празнували Аполониите]. “В това езеро през Нощта египтяните показвали страданията на Бога, който споменах по-горе.” Този Бог бил Озирис, убит от Тифон, който слязъл в Царството на сенките и после бил върнат към живота. Него е имал предвид Херодот.

Този пасаж ни напомня за гроба на Кир-Ом (Кир-Ом - Хирам ), смъртта му и възкръсването от гроба, което символизира възвръщането на живота; както и за бронзовото море в храма на Йерусалим. Херодот добавя: “Налагам си пълно мълчание относно тези Мистерии, с повечето от които съм запознат. Няма да кажа нищо повече и за посвещенията в чест на Церера, познати в Гърция като тесмефории. Онова, което ще спомена, няма да накърни уважението, което дължа на религията.”

Атенагор цитира този пасаж, за да докаже, че в Египет показват не само статуята на Озирис, но също и гроба му, като представят трагичен разказ за неговите страдания; освен това отбелязва, че египтяните са провеждали и траурни церемони в чест на своите Богове, на които оплаквали тяхната смърт и извършвали жертвоприношения, тъй като са преминали в състояние на безсмъртие.

Не е толкова трудно да съберем в едно лъчите Светлина, идващи от различните светилища, за да разберем какъв е бил характерът и предметът на тези тайнствени обреди. Разполагаме с някои намеци, но не и с подробности.

Знаем, че египтяните Боготворели Слънцето под името Озирис. Бедите и трагичната смърт на този Бог били алегория, свързана със Слънцето. Тифон, подобно на Ахриман, представлявал Мрака. Страданията и кончината на Озирис в Мистериите на Нощта били мистично отражение на природните явления и конфликта между двете велики начала, които си споделят природното царство и оказват най-голямо влияние върху душите ни. Слънцето не се ражда, не умира, нито възкръсва за живот: разказът за тези събития бил алегория, зад която се крие една по-висша истина.

Хорус, син на Изида, който е същият като Аполон или Слънцето, също умира, възкръсва и се връща при майка си; Жреците на Изида отбелязвали тези велики събития чрез траурни обреди и весели празненства, следващи едно след друго.

Във финикийските Мистерии в чест на Тамуз или Адони, който също е Слънцето, спектакълът за неговата смърт и възкресение се представял на Посветените. Както научаваме от Мерсий и Плутарх, показвала се фигура, представляваща трупа на млад човек. Тялото било обсипано с цветя, жените го оплаквали; издигали му гробница. Тези празненства, сведения за които получаваме от Плутарх и Овидий, се разпространили и в Гърция.

В Мистериите на Митра, Слънцето-Бог, изпълнявани в Мала Азия, Армения и Персия, смъртта на този Бог била оплаквана, а възкръсването му се празнувало с възторжена радост. От Юлий Фирмик разбираме, че на Посветените бил показван труп, представляващ мъртвият Митра; след това обявявали връщането му към живота и приканвали присъстващите да изразят радостта, че мъртвият Бог е възкръснал и че със страданията си е осигурил тяхното спасение. Три месеца по-рано се провеждали тържества по случай раждането му под емблемата на дете, родено на 25-то число от месец декември или осем дена преди първи януари.

В Гърция по време на Мистериите в чест на същия Бог, почитан под името Бакхус, представяли кончината му, след като бил убит от титаните; слизането му в ада, последващото възкръсване и връщането му към своето начало или чисто жилище, откъдето бил слязъл, за да се съедини с материята. На островите Хиос и Тенедон смъртта на Бога била представяне чрез принасяне на човешка жертва.

Осакатяването и страданията на същия Бог-слънце, почитан във Фригия под името Атис, са тема на трагичните сцени, представяни ежегодно, както научаваме от Дидодор Сикул, като част от Мистериите на Кибела, майка на Боговете. Изобразяван бил трупа на млад човек, на чийто гроб леели сълзи и отдавали последна почест.

В Самотраки, в Мистериите на Кабирите или големите Богове, се представяла смъртта на един от тях. Там така наричали Слънцето, защото древните астрономи дали името на Боговете Кабири и на Самотраки на двете Божества в съзвездието Близнаци; други ги наричат Аполон и Херкулес - две от имената на Слънцето. Според Атенион убитият млад Кабир съответствал на гръцкия Бог Дионисий, или Бакхус. Пеласгите - древни обитатели на Гърция, които се заселили на Самотраки, празнували тези Мистерии, чийто произход е неизвестен: те почитали Кастор и Полукс като покровители на корабоплаването.

Гробницата на Аполон бил в Делфи, където било положено тялото му, след като бил убит от Питон, Полярната Змия, която всяка година предизвестява настъпването на есента, студа, тъмнината и зимата и която Богът побеждава на двайсет и петия ден от месец март, при завръщането си в знака на агнето по време на Пролетното Равноденствие.

В Крит Юпитер Амон или Слънцето в знака на Овена, нарисуван с атрибутите на този знак на Равноденствието - Овена или Агнето. Амон, който, както казва Марциан Капела, е също така Озирис, Адони, Адонис, Атис и другите Богове-слънце, също имал гробница и религиозно Посвещение; един от главните обреди се състоял в обличането на Посветения с кожата на бяло агне. Оттук произхожда престилката от бяла агнешка кожа, използвана в Масонството.

Всички тези умирания и възкръсвания, погребални емблеми, печалните и радостни годишнини, кенотафи, или празни гробници, издигнати в различни места за Бога-слънце, почитан под различни имена, имали една единствена цел - алегоричен разказ за събитията, случили се на земята със Светлината  в природата - онзи свещен огън, от който, както се смятало, произлизат душите ни - воюваща с материята и тъмното начало, скрито в нея, което било във вечно противоборство с началото на Доброто и Светлината, изливана върху нея от върховното Божество. Всички тези Мистерии, казва Клеменс Александрийски, представящи убийства и гробници, всички тези религиозни трагедии имали обща, украсена различно основа. И тази основа била фиктивната смърт и възкръсването на Слънцето - душата на Вселената, начало на живота и движението в земния свят и източник на разума, който е само част от вечната светлина, пламтяща в тази звезда -главен център на интелекта.

Твърди се, че душите се пречиствали чрез Слънцето: и се връщали при него. То било една от дверите на душата, през която според теолозите, както твърди Порфирий, тя се въздига отново към царството на Светлината и Доброто. Ето защо в Елевзинските Мистерии Дадукосът (факлоносец или пръв свещенослужител след Йерофанта, който представлявал великият Демургос, или създателя на Вселената), чието място било във вътрешността на храма, където посрещал кандидатите, олицетворявал Слънцето.

Вярвало се, че промените, преживени от Бащата на Светлината влияели върху съдбата на душите; които, състоящи се от същата субстанция като него, споделяли съдбините му. Това научаваме от император Юлиан и философа Салуст. Когато бащата на Светлината страда, душите също страдат; радват се на победата му над силата на Мрака, която се противопоставя на влиянието му и пречи на душите да бъдат щастливи, а за тях няма нищо по -страшно от Мрака. Плодът от страданията на Бог - бащата на Светлината и душите, убит от властелина на силите на Мрака и възвърнал се отново към живот, също бил част от Мистериите. “Неговата смърт е вашето спасение”, казва върховният Жрец на Митра. Това е голямата тайна на тази религиозна трагедия, и очаквания плод - възкресението на един Бог, който, възвръщайки господството си над Мрака, трябвало да приобщи към себе си в своята победа добродетелните души, които поради чистотата си били достойни да споделят славата му; и които не се противели на божествената сила, която ги теглела към него след победата му.

На Посветения също така се показвали сцени, илюстриращи действените сили на универсалната първопричина и разпределението на света, като се представяла детайлно подредбата на частите му в абсолютен ред. Самата вселена послужила на човека за модел на първото светилище, издигнато в чест на Божеството. Разпределението на храма на Соломон, символичните орнаменти, които представлявали главната му украса и одеждите на върховния свещенослужител  - всичко това, според Клеменс Александрийски, Йосиф и Фило, било свързано със световния ред. Клеменс съобщава, че храмът имал множество емблеми, символизиращи сезоните, Слънцето, Луната, планетите, съзвездията Голяма и Малка мечка, Зодиака, елементите и други компоненти на всечената. Йосиф, описвайки одеждите на Върховния Жрец, протестира срещу обвиненията в безбожие, отправяни към евреите от страна на другите народи, защото се били отнасяли с презрение към езическите Божества и ги обявява за неверни, тъй като конструкцията на Скинията, одеждите на жертвоприносителите и свещените съдове представяли по някакъв начин целия свят. От трите части, казва той, на които бил разделен Храмът, две представлявали земята и морето, достъпни за всички хора, а третата била небето, обиталището на Бога, запазено единствено за него. Дванайсетте самуна присъствен хляб символизирали дванайсетте месеца на годината. Свещникът представлявал дванайсетте знака, през които минават планетите; седемте светлини били тези планети; завесите в четири цвята били четирите елемента; туниката на върховния свещенослужител представлявала земята; зюмбюлът, почти син, символизирал небето; ефодът, в четири цвята, бил символ на цялата природа, златото - на Светлината, квадратното украшение на гърдите на първосвещеника - земята в центъра на Вселената; двата сардоникса, използвани за клипсовете, били Слънцето и Луната; а дванайсетте скъпоценни камъка върху украшението на гърдите, подредени в групи по три като годишните сезони, били дванайсетте месеца и дванайсетте знака на Зодиака. Дори самуните хляб били подредени в групи по шест като Зодиакалните знаци - шест над и шест под екватора. Клеменс, ученият епископ на Александрия и Фило са съгласни с тези тълкувания.

Хермес нарича Зодиака “голямата шатра” - Скиния. В степента Кралска арка на Американския ритуал Скинията е с четири завеси в различен цвят, като всяка от тях си има знаме. Цветовете са бяло, синьо, тъмночервено и пурпурночервено, а знамената са с изображения на бик, лъв, човек и орел - съзвездия, съответствали на точките на Равноденствието и Слънцестоенето 2500 години преди нашата ера; на тях принадлежали четири звезди,  Алдебаран, Регул, Фомалхаут и Антар. На всяка от тези завеси има три думи: и за всеки дял от Зодиака, принадлежащ към съответната звезда, има по три знака. Четирите знака - Телец, Лъв, Скорпион и Водолей, които нарекли фиксирани знаци, са придадени към всяка от четирите завеси.

Херувимите, според Клеменс и Фило, представлявали двете полукълба на земята; крилата им олицетворявали бързото движение на земната твърд и времето, което се върти в Зодиака. “Защото небето лети”, казва Фило, като има предвид крилата на херувимите. Те били крилати изображения на лъва, бика, орела и човека. Две от тези изображение - на крилати бикове и лъвове с човешки глави, често се срещат в Нимрод. Възприемали се като благотворни символи, когато Слънцето влиза в знака на Телеца по време на Пролетното Равноденствие, а Лъвът - по времето на Лятното Слънцестоене. Когато влизал в знака на Скорпиона, който, поради зловредното си влияние, бил заменен от Аквила, орелът, при Есенното Равноденствие и от Водолея (носачът на вода) по време на Зимното Слънцестоене.

И така, казва Клеменс, свещникът със седемте разклонения представял седемте планети. Разклоненията били подредени и регулирани така, че да отговарят на планетите, запазвайки музикалната пропорция и хармоничната система, при която Слънцето е център и връзка. Те били разположени в групи по три, като планетите над и под Слънцето, отбелязва Фило. Между тези групи било разклонението, представляващо самото слънце - посредник и арбитър на небесната хармония. То всъщност отговаря на четвъртия тон в музикалната гама, както отбелязва Фило, а също и Марциан Капела в химна си към Слънцето.

До Жреца били разположени други емблеми, представящи небето, земята и растителния свят, от който се надигали пари. Целият храм бил умалено изображение на Вселената. Имало свещници с четири разклонения, символизиращи елементите и сезоните; с дванайсет, символизиращи Зодиакалните знаци; и дори с триста шейсет и шест, отговарящи на броя на дните в годината, като се изключат допълнителните дни. В подражание на прочутия храм на Тир, където големите колони били Посветени на ветровете и огъня, тирският творец поставил две бронзови колони на входа на верандата на храма. Полусферичното бронзово море, опряно на четири групи от по три бика, обърнати към четирите основни посоки на света, представлявали бика на Пролетното Равноденствие, който в Тир бил Посветен на Астарта. Йосиф казва, че Хирам построил храм в чест на Богинята, която носела на главата си шлем с изображението на бик. Тронът на Соломон, с бикове, украсяващи подпорите за ръцете, се подпирал от лъвове като лъвовете на Хорус в Египет и на Слънцето в Тир; те също били символ на Пролетното Равноденствие и Лятното Слънцестоене.

Онези, които в Тракия почитали Слънцето под името Саба-Зевс, или гръцкият Бакхус, му построили храм в планината Зелмисо, казва Макробий. Кръглата му форма символизирала Земята и Слънцето. Светлината прониквала през кръгъл отвор в купола и осветявала светилището, като се създавала илюзията, че самото Слънце грее високо в небето и разпръсква Мрака в храма, построен като умален модел на Вселената. Там се представяли страстите, смъртта и възкръсването на Бакхус.

Елевзинският Храм също се осветявал от отвор в покрива. Така осветеното светилище Дион сравнява с Вселената и добавя, че единствената разлика била в големината; в храма великата светлина на природата играела важна роля и била представена със средствата на мистиката. Имало изображения на Слънцето, Луната и Меркурий (последният като Анубис, придружаващ Изида). Трите храма са все още светини на Масонската ложа; само че Майсторът на ложата по някаква нелепа идея е заместил Меркурий.

Евзебий посочва кои са Главните Жреци на Мистериите в Елевзин. Пръв е Йерофантът, облечен с атрибутите на великия архитект (Демиургос) на Вселената. След него е Дадукос, или факлоносеца, представляващ Слънцето; после идва носителят на жертвеника, представляващ Луната; и накрая Йероцериксът, който носи кадуцей и представлява Меркурий. Не било разрешено да се разкриват различните емблеми и мистериозните живи картини от Посвещението пред непосветените; следователно не знаем какви са атрибутите, емблемите и украсата на тези, както и на другите Жреци; това са неща, които Апулей и Павзаний не са посмели да опишат.

Единственото, което знаем, е че всичко, което се разказвало там, било прекрасно; всичко, което се правело, имало за цел да смае Посветения: чудели се както очите, така и ушите. Йерофантът - висок, с благородни черти, с дълга коса, на достопочтенна възраст, сериозен и достополепен, с приятен и звучен глас, седял на трон, облечен в дълги до петите му одежди; тъй като Богът-двигател на природата бил зает със своите дела и покрит с покривало, което на нито един смъртен не било позволено да повдигне. Дори името му било тайна, като това на Демиургос, чието име е неизречимо.

Дадукосът също бил облечен в дълги одежди, косата му била дълга и през челото му минавала опасваща главата му лента. Калиас, който изпълнявал тази длъжност, веднъж се борел във великия ден на маратона, без да свали от себе си присъщите за сана му знаци и бил помислен от варварите за цар. Дадукосът водел процесията на Посветените и отговарял за пречистването им.

Не знаем какви са били функциите на Епибом или помощникът при жертвеника, който представял Луната. Това небесно тяло е вторият дом на  душите и една от двете големи двери, през които душите слизат на земята и се възнасят на небето. Меркурий имал за задача да преведе душите през двете големи порти; при преминаването си от Слънцето към Луната, те минавали непосредствено край него. Той ги одобрявал или отхвърлял в зависимост от това, доколко са чисти, а Йероцериксът, или свещеният вестител, който представял Меркурий, имал задължението да не допуска присъствието на непосветени по време на тайнствата.

Същите Жреци на тайнството намираме в шествието на Посветените на Изида, описани от Апулей. Всички са облечени в бели ленени одежди, препасани на гърдите и спускащи се право надолу до петите им. Първият носи лампа във формата на лодка, вторият носи жертвеник; третият носи златна палмова клонка и кадуцей. Те са същите като тримата Жреци в Елевзин, следващи след Йерофанта. После идва четвъртият свещенослужител, който върви с протегната ръка с отворена длан и излива мляко на земята от златен съд с формата на женска гръд. Ръката е символ на справедливостта, а млякото е алюзия за Галактиката или Млечния път, по който слизат и се качват душите. Следват още двама, единият с веялка, а другият с амфора - символи на пречистването на душите чрез въздух и вода; третото средство за пречистване, земята, е представено чрез образа на животното, с което тя се обработва - крава или вол, носен от друг Жрец.

След това следва сандък или ковчег с великолепни орнаменти, с изображение на детеродните органи на Озирис или може би на двата пола; това е емблема на първоначалните сили на размножаване и раждане. Когато Тифон, според египетската притча, нарязал тялото на Озирис на парчета, той хвърлил гениталиите му в Нил, където една риба ги глътнала. Атис се осакатил по подобен начин, а Посветените в негова служба Жреци последвали примера му; Адонис бил ранен от мечка в тази част от тялото си; всичко това символизира Слънцето, което губи своята живителна и продуктивна сила при настъпване на Есенното Равноденствие (на някои древни паметници е изобразен Скорпион, който хапе гениталиите на Пролетния Бик) и поема надолу към царството на Мрака и зимата.

После, пише Апулей, “се появи друг, който държеше на гърдите си почитаното изображение на върховното Божество: то не приличаше нито на домашно животно, нито на птица, нито на див звяр, нито дори на самия човек, но по мъдрия си замисъл, чиято необикновеност дори пробуждаше към почит, бе неизразим символ на вярата, чието тайнство трябва да се крие в дълбоко мълчание. То бе направено от ярко блестящо злато по следния начин: представляваше изкусно извита урна с кръгло дъно, снабдена отвън с чудни египетски изображения; нейното устие, издигнато не много нависоко, завършваше с дълго стърчащо чучурче, от другата страна беше прилепена силно извита широка дръжка, на която във вид на кълбо седеше змия, издигнала издутата си люспеста шия.”

Базилискът с изправена глава, който е царският знак на фараоните, често се среща по паметниците  - спираловидно навита змия с високо вдигната глава. Базилискът бил фениксът на змийското племе; а вазата или урната вероятно бил съдът с форма на краставица и стърчащ чучур, от който, както можем да видим от египетските паметници, Жреците изсипвали Кръста Ансата или кръстове с формата на буква “Т” и скиптри върху царете.

В Мистериите на Митра за приемане на Посветените се използвала свещена пещера, символизираща устройството на света. Зороастър, казва Евбулий, пръв въвел обичая за използване на пещери като светилища. Такива пещери имало и на остров Крит, където те били Посветени на Юпитер; в Аркадия те били светилища на Луната и Пан; на остров Наксос - светилища на Бакхус. В пещерата, където се провеждали Мистериите на Митра, персите определяли мястото на този Бог, баща на зараждането, или Демиургос, близо до точката на Пролетното Равноденствие, като северната част на земята била от дясната му страна, а южната - от лявата.

Митра, разказва Порфирий, властвал над Равноденствията, възседнал бик, животно, символизиращо Демиургоса и държал меч в ръка. Равноденствията били двери, през които минавали душите в двете посоки, движейки се между полусферата на Светлината и тази на Мрака. Представен бил и Млечният път, минаващ край тези двери: в древната теософия го наричали път на душите. Според Питагор този светъл пояс е образуван от множество души.

Според Порфирий пътят, следван от душите или по-скоро шествието им във Вселената, което минава през неподвижните звезди и планети, пещерата на Митра не само показвала Зодиакалните и другите съзвездия и маркирала дверите в четирите точки на Равноденствие и Слънцестоене на Зодиака, откъдето душите влизат и излизат от земния свят, и през които преминават от царството на Светлината в царството на Мрака и обратно. Тя представяла и седемте планетарни сфери, които душите трябва да пресекат при слизането си от небето с неподвижните звезди към  елементите, които обвиват земята; отбелязани са седем врати, по една за всяка планета, през която те преминават при спускането или завръщането си.

Научаваме това от Целсий на Ориген. Той казва, че символичното изображение на това движение между звездите, използвано в Мистериите на Митра, било стълба, издигаща се от земята до небето, разделена на седем стъпала или площадки, на всяка от които имало врата и още една врата на върха, която водела към неподвижните звезди. Първата врата, казва Целсий, била на Сатурн, направена от олово, чрез тежестта на което се символизира бавното ù движение. Втората, от калай, била на Венера, символизираща меката й прелест и подвижност. Третата, от месинг, била на Юпитер, символ на твърдостта и сухотата; Четвъртата, от желязо, била на Меркурий, изразяваща неуморната му активност и прозорливост. Петата, от мед, била на Марс, изразяваща неравностите му и променливата природа. Шестата, от сребро, била на Луната; и седмата, златна - на Слънцето. Този ред не отговаря на начина, по който всъщност са наредени тези планети; той е мистерия, както е мистерия и редът на дните на седмицата, Посветени на тях, които започват със събота и се връщат назад към неделя. Според Целсий подредбата е продиктувана от определени хармонични връзки, тези на четвъртината.

И така, съществувала тясна връзка между свещената наука за Мистериите и древната астрономия и физика; и грандиозният спектакъл на светилищата бил от порядъка на познатата вселена, или спектакъл на самата природа, заобикаляща душата на Посветения така, както го заобикаля, когато тя за пръв път премине през планетарните двери и врати на Равноденствието и Слънцестоенето по Млечния път, за да бъде затворена за пръв в материалния си затвор и дом. Но Мистериите също така представят на кандидата чрез доловими за сетивата символи невидимите сили, които движат видимата вселена, а също така добродетелите, качествата и силите, свързани с материята, които поддържат чудесния ред, наблюдаван в нея. Тези сведения черпим от Порфирий.

Светът, според античните философи, не е бил чисто материална и механична машина. Една всепроникваща велика душа вдъхвала живот на всички членове на огромния организъм на Вселената; и един разум, не по-малко велик, направлявал всички нейни движения и поддържал вечна хармония, произтичаща от него. И така, единството на Вселената, представено от символичното яйце, съдържало в себе си два елемента, душата и разума, от които били проникнати всичките ù части; считани за одухотворени и разумни по същество, за Вселената те били това, което е разумът и душата на живота за индивидуалността на човека.

Доктрината за единството на Бога в този смисъл се проповядвала от Орфизма. Доказателство за това е химнът или палинодията на Орфей; фрагменти от него се цитират от много от Бащите като Юстиниан, Тациан, Клеменс Александрийски, Кирил и Теодорет, а целият от Евзебий, който цитира записаното от Аристобул. Доктрината за ЛОГОС (слово) и НООС (разум), неговото въплъщение, смърт, възкресение и преселение; за съединяването му с материята, разделянето му във видимия свят, в който се разпространява, връщането му към първоначалното единство и цялата теория, свързана с произхода на душата и нейната съдба били предавани чрез Мистериите, чийто възвисен предмет са били.

Император Юлиан обяснява Мистериите на Атис и Кибела чрез същите метафизични принципи, като зачита разума, произлизащ от създателя на Вселената, обединяването му с материята и връщането му към своя създател: разширява това обяснение, като го прилага и към Мистериите на Церера. По същият начин постъпва и философът Салуст, който приема съществуването на вторична разумна сила в бота, която преминава в размножаващата се материя, за да я организира. Естествено, тези мистични идеи образували част от свещената доктрина и ритуалите на Посвещение, чиято цел, както отбелязва Салуст, е била да се обедини човека с Вселената и Бога; като крайният израз на съвършенство е, според Клеменс, съзерцанието на природата, на истинските същества и причините. Дефиницията на Салуст е правилна. Мистериите са били средство за усъвършенстване на душата, помагали са ù да осъзнае собственото си достойнство, напомняли са ù за благородния произход и безсмъртието, аследователно и нейната връзка с Вселената и Бога.

Под “истински” същества се разбират невидими същества, духове, способностите или силите на природата; всичко, което не е част от видимия свят, наречен по метода на противопоставянето привидно съществуване. Теорията за духове или силите на природата и персонификацията на нейните закони съставлявали част от свещената наука на Посвещението, както и от онзи религиозен спектакъл, изпълняван от различни същества, показван в светилището. Тя се опира на вярата в Провидението и напътствията на Боговете, един от основополагащите принципи на Посвещението. Управлението на Вселената от по-нисши духове, на които тя е поверена, и чрез които в света се разпределят Доброто и Злото, е следствие от тази догма, утвърждавана от Мистериите на Митра. Според тях Ормузд и Ахриман, които споделяли прочутото яйце, изпратили по двайсет и четири духа да раздават добро и зло и те също били в него; те били подчинени на дванайсет върховни Богове, шест на страната на Светлината и Доброто, шест на страната на Мрака и Злото.

Доктрината за духовете носители на универсалното провидение била тясно свързана с древните Мистерии и възприета в жертвоприношенията и Посвещението както от гърците, така и от варварите. Според Плутарх Боговете се приближавали до смъртните при ритуалите за Посвещение чрез духовете, в ролята им на посредници между тях и хората, които били натоварени да помагат по време на церемонията и да раздават наказания благословии. Така не Божеството, а неговите Жреци или принципът и СИЛАТА НА ЗЛОТО, били считани за автори на порока, греха и страданието; духовете или ангелите, се различавали по характер като хората, някои били добри, други лоши; някои били небесни Богове, архангели и ангели; други - Богове на ада, демони и паднали ангели.

Начело на последните бил техният началник, Тифон, Ахриман или Шайтан, принципът на Злото; който, след като нарушил реда в природата, докарал на пората беди по суша и море и сторил най-големи злини, накрая бил наказан за престъпленията си. Тези събития и инциденти, казва Плутарх, Изида искала да бъдат представени чрез ритуали в Мистериите, възпоменаващи нейните мъки и страдания, които тя представяла образно в своите светилища, където също така се насърчавало благочестието и се предлагала утеха в бедите. Догмата за някакво провидение, казва той, което управлява Вселената чрез посредничеството на СИЛИ, които поддържат връзката на човека с Божеството, се утвърждава чрез Мистериите на египтяни, фригийци и траки, на магите и зороастрийците; това става ясно от обредите им на Посвещение, в които се смесват траурни и погребални ритуали. Основна част от урока, който Посветените трябвало да получат, било да осъзнаят връзката на собствените им души с Вселената - най-важният от всички уроци, предназначен да направи човека достоен в собствените му очи и да му се покаже къде е неговото място във вселенския ред на нещата.

Така цялата система на Вселената била представена с всичките си елементи пред очите на Посветения; и пещерата, която я символизирала, била украсена с всички атрибути на тази Вселена. В този свят, организиран по този начин, дарен с двойна сила - активна и пасивна, разделен между Светлината и Мрака, движен от жива и разумна сила, направляван от духове или ангели, които ръководят различните му части и чиято природа и характер са по-възвишени или нисши в зависимост от количеството тъмна материя, което съдържат - в този свят се спуска душата, еманация на етерния огън, прогонена от сияйната сфера над земята. Тя влиза в тъмната материя, в която противоположните принципи, всеки подпомаган от своите войници-духове, са непрекъснато в конфликт, за да организира тялото, което е неин затвор, докато се завърне там, откъдето е дошла, истинското й родно място, от което е била прокудена по време на земния си живот.

Но останало едно нещо - да се представи връщането на душата през съзвездията и планетарните сфери в родния ù дом. Небесният огън, казват философите, душа на света и на огъня, един универсален принцип, валиден горе в небесата, в едно безкрайно чисто и сияйно царство, самият той чист, прост и непримесен, е над света поради специфичната си лекота. Ако някоя част от него (например една човешка душа) се спусне, вършейки това тя действа против природата си, подбуждана от необмислено желание на разума, коварна любов към материята, която я кара да се спусне, да разбере какво става тук, долу, където Доброто и Злото водят борба. Душата, проста субстанция, когато не е свързана с тялото, лъч или частица от божествения огън, чийто дом е небето, винаги обръща поглед към този дом, докато е съединена с тялото и се опитва да се завърне в него.

Проповядвайки това, Мистериите се опитвали да напомнят на човека за божествения му произход и да му покажат пътя към неговия истински дом. Важните знания, натрупани чрез Мистериите, били познанията за човешкото “аз”, благородния му произход, величието на съдбините му и върховенството му над животните, които никога не могат да получат неговите знания и на които той прилича, преди да започне да разсъждава върху съществуването си и да изследва дълбините на собствената си природа.

Чрез дела и страдание, чрез добродетелност, благочестие и добри дела накрая душата можела да се освободи от тялото и да се изкачи по пътеката, минаваща през Млечния път, да премине през вратата на Козирога и седемте сфери към мястото, откъдето на етапи, чрез поредица от грешки и заблуди е слязла на земята. И така теорията за сферите, знаците и разума, който властва там и цялата астрономическа система се свързвали с душата и нейната съдба; и това се проповядвало чрез Мистериите, в които се развили великите принципи на физиката и метафизиката за произхода на душата, състоянието ù тук долу на земята, нейното предназначение и бъдещата ù съдба.

Гърците определят 1423 г. преди Христа, когато в Атина на власт бил Ерехтей, като начало на Елевзинските Мистерии. Според някои автори те били учредени от самата Церера; според други началото им било поставено от този монарх, който ги донесъл от Египет, където, според Диодор Сицилийски, той бил роден. Според друго предание в Гърция те били въведени от Орфей заедно с Дионисиевите празненства, които били копирани от Мистериите на Озирис, като първите били заимствани от обредите, изпълнявани в чест на Изида.

Боготворенето и провеждането на Мистериите на Изида, метаморфозирала в Церера, не се ограничавало само до Атина. Беотианците се прекланяли пред Голямата или Кабир Церера в потайните кътчета на една свещена гора, в която никой, освен Посветените не можел да влезе. Обредите и свещените предания в тези Мистерии били свързани с тези на Кабирите от Самотраки.

В Аргос, Фокида, Аркадия, Ахея, Месения, Коринт и на много други места в Гърция Мистериите били изпълнявани, разкривайки навсякъде египетския си произход и навсякъде с едни и същи общи черти; но според Павзаний още от ранни времена Мистериите в Елевзин, Атика, превъзхождали всички други така, както Боговете превъзхождат героите.

Подобни били Мистериите в чест на Бона Дея или Добрата Богиня, чието име, както казват Цицерон и Плутарх, не било разрешено на никой човек да научи, изпълнявани в Рим от самото му съществуване. Тайната на тези Мистерии, изпълнявани само от жени, била нечестиво нарушена от Клодий. Спазвани били на първия ден от месец май; според Плутарх, много от ритуалите наподобявали тези от Бакхусовите Мистерии.

Мистериите на Венера и Адонис били типични най-вече за Сирия и Финикия, откъдето се разпространили в Гърция и Сицилия. Венера, или Астарта, била великото Божество от женски пол на Финикийците, а Херкулес, Мелкарт или Адони бил техният главен Бог. Адони, наричан от гърците Адонис, бил любовник на Венера. Той умрял, след като един глиган го ранил в бедрото по време на лов; от кръвта му поникнало цветето анемония. Предали на Венера трупа и тя измолила от Юпитер любимият ù да прекарва шест месеца годишно с нея, а другите шест - в царството на сенките при Прозерпина; това е алегорично описание на престоя на Слънцето в двете полукълба. В Мистериите се представяла и оплаквала смъртта на Адонис, а след мъките и оплакването било обявявано неговото възкресение и изкачване на небето.

Езекиел споменава за празниците в чест на Адонис под името Тамуз, асирийски Бог, когото жените оплакват всяка година, седнали на вратите на домовете си. Тези Мистерии, подобно на другите, се изпълнявали през пролетта, по време на Пролетното Равноденствие, когато той възкръсвал отново за живот; по това време Слънцето (АДОН, Бог или Майстор) било в знака на Телеца, в дома на Венера. Богът бил представян с рога, а в орфическия химн в негова чест се казва, че той бил “двурогият Бог”; по подобен начин в Аргос Бакхус бил представян с краката на бик.

Плутарх казва, че Адонис и Бакхус били смятани за едно и също Божество; и че това мнение се базира на голямата прилика в много аспекти на Мистериите, Посветени на двете Божества.

Мистериите в чест на Бакхус били известни като Саваотски, Орфически и Дионисиеви празненства. Сред гърците те водели началото си от най-древни времена; някой смятали, че идват от Бакхус, други ги приписвали на Орфей. Приликата в обредите, изпълнявани в чест на Озирис в Египет и тези в чест на Бакхус в Гърция, митовете за двете Божества и символите, използвани по време на техните празненства, са предостатъчно доказателство за тяхната идентичност. Нито името Бакхус, нито думата оргии, с която се назовавали празненствата, нито свещените думи, използвани в Мистериите, били гръцки, а чужди. Бакхус бил ориенталско Божество, тачен на Изток и оргическите ритуали в негова чест били изпълнявани там дълго преди да ги заимстват гърците. Още от най-древни времена той бил почитан в Индия, Арабия и Бактрия.

В Гърция му отдавали почит с всенародни празненства, както и с прости или сложни Мистерии, вариращи по обредност според мястото, което е нормално, защото Боготворенето му било заимствано от различни страни в различни периоди от време. Хората, участващи в сложните Мистерии, не знаели значението на много от думите, които използвали, както и на много от символите, пред които благоговеели. В Саваотските празници, например [от Саба-Зевс, ориенталско име на този Бог] се използвали думите ЕВОЙ, САБОЙ, които в никакъв случай не са гръцки; в пазвата на Посветения хвърляли златна змия, алюзия за легендата, според която Юпитер любил Прозерпина във формата на змия и тя родила Бакхус, бика; оттук и енигматичната поговорка, повтаряна на Посветените, а именно, че бикът бил заплаха за дракона или змията, d змията на свой ред била заплаха за бика, който станал Бакхус: значението ù е, че Бикът [Телецът, който тогава отварял Пролетното Равноденствие и Слънцето, в чийто знак, фигуративно представен чрез самия знак, бил Бакхус, Дионисий, Саба-Зевс, Озирис и т. н.] и Змията, друго съзвездие, заемали такива относителни положения на небето, че когато единият се издигал, другият потъвал надолу и обратно.

Змията била често срещан символ в Мистериите на Бакхус. Посветените я хващали с ръце, както е направил Орфей на звездното небе. Орфео-телестeсът или пречистващият кандидатите, постъпвал по същия начин, надавайки виковете, с които Демостен се подигравал на Есхин, когато последният повеждал пред всички хорото на жените: ЕВОЙ, САБОЙ, ХЮЕС АТЕ, АТЕ ХЮЕС!

Посветените в тези Мистерии запазили ритуала и обредите, които съответствували на простотата на най-древни времена и маниерите на първите хора. Следвали се правилата на Питагор. Както египтяните, които държали вълната непрана, те не погребвали Посветените с вълнени дрехи. Въздържали се от човешки жертвоприношения; хранели се с плодове и зеленчуци или неща без душа. Подражавали на живота на съзерцателните секти на Ориента; така се приближавали до спокойствието на първите хора, които живеели без тревоги и престъпления в лоното на пълен мир. Едно от най-ценните преимущества, които им обещавало Посвещаването, било свързването на човека с Боговете чрез пречистване на душата му от всички страсти, които пречат на тази радост и затъмняват лъчите божествена светлина, които се изпращат на всяка душа, способна да ги възприеме, и която подражава на чистотата им. Една от степените на Посвещението било състоянието на вдъхновение, което се твърдяло, че постигат адептите. Посветените в Мистериите на агнеца в Пепуза, Фригия, твърдели, че са получили вдъхновение и станали пророци; вярвало се, че душата, пречистена от петна посредством религиозните обреди, можела да види Боговете в земния си живот и определено - във всички случаи след смъртта.

Свещените врати на храма, където се провеждал ритуалът на Посвещението, се отваряли само веднъж в годината и странници не били допускани в него. Нощта хвърляла булото си върху свещеното тайнство, което не трябвало да се разкрива пред никого. Представяни били страданията на Бакхус, който, също като Озирис, умрял, слязъл в ада и отново се възвърнал към живот; на Посветените раздавали късове сурово месо, което всеки изяждал в памет на смъртта на Божеството, разкъсано от титаните.

Тези Мистерии също се изпълнявали по време на Пролетното Равноденствие; основен бил символът на раждането, изразяващ активната енергия и продуктивната сила на Божеството. Посветените носели гирлянди от мирта и лаврови клонки.

При тези Мистерии кандидатът бил държан в страх и мрак три дена и три нощи; след това се провеждал ритуалът Αφα υισμος, чрез който се представяла смъртта на Бакхус, същият митологически персонаж като Озирис. Затваряли кандидата в тясна килия, за да размишлява в самота и мрак за делата, с които се е заел; така умът му се подготвял за възприемане на сублимните и тайнствени истини на първичното откровение и философията. Смъртта имала символично значение; спасението от нея било прераждането; след това наричали кандидата διφνης, т.е. “роден два пъти”. Докато приемащият Посвещение бил затворен в килията, той чувал как Тифон преследва осакатения Озирис и как Рея, или Изида, го търси; Посветените крещели имената на Божеството на санскритски. След това се съобщавало, че тялото е намерено; кандидатът бил освобождаван сред викове на радост и екзалтация.

После преминавал през изображенията на Ада и Рая. “След това”, пише един античен автор, “развличани с химни и танци, те се занимавали с висшите доктрини на свещеното познание и прекрасни свети видения. Станали съвършени и Посветени, те били СВОБОДНИ и не им налагали никакви ограничения; тържествуващи и с венци на главата, те се разхождали из царството на благословените, разговаряли с чисти и свети хора и празнували свещеното тайнство на воля.” Обяснявали им природата и целите на Мистериите, както и начините, чрез които да се разкрият и получавали наименованието Епопти; усвоявали с подробности уроците за природата и божествените атрибути, а също така и доктрината за бъдещ живот в отвъдното; запознавали се с единството и атрибутите на Великия Архитект на Вселената и с истинското значение на легендите за езическите Богове: често била повтаряна великата истина, че “Зевс е първоизточник на всички неща; има ЕДИН Бог; ЕДНА СИЛА и ЕДНА власт над всички.” След подробни обяснения на множеството символи и емблеми, които ги заобикаляли, те били освобождавани с варварските думи Κογξ и Ομπαξ - неправилно произношение на санскритските думи канска аом пакша, което означава “цел на нашите желания, Бог, мълчание” или “отдавай почит на Божеството мълчаливо”.

Един от използваните символи бил жезълът на Бакхус; веднъж той го хвърлил на земята и жезълът се превърнал в змия; друг път ударил с него по водите на реките Оронт и Хидасп, те се разделили и той преминал без дори да си намокри краката. По време на обредите вода се добивала като с жезъла се удряла скала. Бакхите украсявали главите си със змии, носели ги в амфори и кошници и при Ευρησις или намирането на тялото на Озирис, пускали жива змия в пазвата на кандидата.

Фригийските Мистерии, Посветени на Атис и любимата му Кибела, както и начинът, по който им отдавали почит, много приличали на свързаните с Адонис и Бакхус, Озирис и Изида. Азиатският им произход се признава от всички; има основания да се смята, че са дошли от Фригия, която си оспорвала палмата на първенството по древност с Египет. Повече от всички други народи фригийците смесвали алегорията с религиозната почит, отдавана на Боговете и много ги бивало да измислят притчи; свещените им обреди в чест на Кибела и Атис, които всички смятат за фригийски Божества, били най-разнообразни. Както научаваме от Юлий Фирмик, всички те представяли алегорично природните явления и последователността от материални факти вплетени в чудесна история.

Празненствата съвпадали с равноденствията, започвали с оплакване, траур, стенания и скръбни възгласи по повод смъртта на Атис; възвръщането му към живот се отбелязвало с веселие.

Няма да преразказваме различните версии на легендата за Атис и Кибела, предадена ни от Юлий Фирмик, Диодор, Арнобий, Лактаний, Сервий, Св. Августин и Павзаний. Достатъчно е да кажем, че по същество тя се свежда до следното: фригийската принцеса Кибела, която измислила музикалните инструменти и танците, била влюбена в един младеж на име Атис; после или той се е осакатил жестоко в пристъп на лудост, или тя го е сторила от безумна ревност; Атис умрял и после, подобно на Адонис, бил възвърнат към живот. Това е историята на финикийците за Бога-Слънце, но разказана с други думи, в друга форма и с различни имена.

В Сирия Кибела била почитана под името Рея. Лукиан разказва, че почитта към нея била въведена от лидиеца Атис, който издигнал храм в нейна чест. Името Рея се среща и в древната космогония на финикийците, описана от Санхониатон. Именно лидиецът Атис, казва Лукиан, който бил осакатен, въвел Мистериите на Рея и научил фригийците, лидийците и жителите на Самотраки да ги практикуват. Рея, подобно на Кибела, била представяна теглена от лъвове, с барабан в ръцете и с венец от цветя. Според Варо образът на Кибела е символ на земята. В нея се преплитат характерни черти на Минерва, Венера, Луната, Диана, Немезида и фуриите; дрехата ù била обсипана със скъпоценни камъни; нейният Жрец носел пурпурни одежди и златна тиара. Големият празник на сирийската Богиня, подобно на празника на майката на Боговете в Рим, се отбелязвал по време на Пролетното Равноденствие. Точно в Деня на Равноденствието се провеждали Мистериите в чест на Атис, на които на Посветените се втълпявало да очакват награда в бъдещия си живот; описвало се бягството на Атис от яростната ревност на Кибела, как той се скрил в една пещера в планините и как се самоосакатил в пристъп на делириум; Жреците имитирали акта на самоосакатяването. Празниците на страстите на Атис продължавали три дни; първият минавал в траур и сълзи; после следвала шумна веселба; по този начин, според Макробий, се отдавала почит на Слънцето под името Атис. Обредите били алегорични и някои от тях, както казва Император Юлиан, имали обяснение, но повечето си остават забулени в тайнство. Нерядко се случва символите да надживеят същинското си значение, както е станало с много от тях в Масонството, като незнанието и прибързаността го подменят с ново.

В друга легенда, разказана от Павзаний, Атис умира, ранен като Адонис от див глиган в детеродните органи; с този вид осакатяване завършват всички легенди. Борът, под който се предполага, че е умрял, бил свещен за него; изобразен е на много паметници, с бик и овен близо до него; единият е знак на възхвала на Слънцето, другият - на Луната.

Обожествяването на Слънцето под името Митра става в Персия, откъдето идва и името, както и интелектуалните символи на преклонението пред него. Персите, почитатели на огъня, считали Слънцето за бляскаво жилище на оплодяващата енергия на този елемент, който дава живот на земята, циркулира във всяка част от Вселената и е нейна душа. От Персия поклонничеството на Слънцето се разпространява в Армения, Кападокия и Киликия дълго преди да бъде познато в Рим. В имперския град Мистериите на Митра стават много по-популярни от всички други. Боготворенето му се налага особено силно по времето на Траян. Адриан забранява тайнствата в негова чест, заради бруталните обредни сцени: осакатявани били живи човешки същества и гадатели предсказвали бъдещето по пулсиращите им вътрешности. Изпълнението им било възстановено с още по-голямо великолепие от всякога по времето на Комод, който принасял жертви на Митра със собствените си ръце; тайнствата продължили при Константин и неговите наследници, когато Жреци на Митра имало из цялата Римска империя, а паметници в негова чест се появили дори в Британия.

За светилища на Митра били използвани пещери, изпълнени с астрономически символи; Посветените били подлагани на жестоки изпитания.

Персите не строили храмове; те извършвали Богослуженията си по върховете на хълмовете и заграждения от неодялан камък. Те не обичали изображенията и използвали Слънцето и Огъня като символи на Божеството. Евреите заимствали тази символика от тях: Бог се явява на Авраам като огнен пламък и като огън на Мойсей при Хореб и на планината Синай.

За персите Митра, отъждествяван със Слънцето, бил невидимото Божество, създател на Вселената, Посредникът. В зороастрийската пещера на Посвещението Слънцето и Планетите били представяни по свода със скъпоценни камъни и злато, както и Зодиака. Изображението на Слънцето се появявало на гърба на Телеца. Сводът се опирал на три високи колони, символизиращи Вечността, Плодородието и Властта; цялата пещера била символ на Вселената.

Зороастър, подобно на Мойсей, твърдял, че е разговарял лице в лице, като мъж с мъж, с Бога; и че той му е предал чиста система за служене на Бога, която трябва да узнаят само добродетелните и онези, които са се посветили на изучаване на философията. Славата му се разнесла из целия свят и от всички страни към него се стичали ученици. Дори Питагор се учил при него.

След чиракуването кандидатът влизал в пещерата на Посвещението и бил посрещан с меч, чийто връх сочел към голата му лява гръд и му нанасял лека рана. С венец от маслинови клонки на главата, намазан с балсам от бензое и напълно готов, той бил пречистван с огън и вода и минавал през седемте степени на Посвещението. Символ на тези степени била висока стълба със седем кръга или стъпала. Подлаган бил на редица страшни изпитания, от които мракът е основен елемент. Представяли му грешниците в Хадес.  Накрая излизал от Мрака и пристъпвал към Светлината. Въвеждали го в място, което символизирало Рая, където се е събрало бляскавото общество на Посветените, предвождани от архимага; облечен в сини одежди, кандидатът давал обет да пази тайна и тогава му поверявали свещените слова, най-важното от които било неизречимото име на Бога.

След това му обяснявали всичко, случило се с него по време на Посвещението; убеждавали го, че обредите са го приближили към Бога; че трябва да почита свещения огън, дар от този Бог и негово видимо жилище. Показвали му свещените писмени знаци, известни само на Посветените; обяснявали му произхода на света и истинското философско значение на простонародната митология; особено внимание се обръщало на легендата за Ормузд и Ахриман, изяснявали му символичното значение на шестте Амшаспанди или Божества, създадени от Ормузд: Бахман, Богът на Светлината; Ардибехест, Духът на Огъня; Шаривер, Богът на Красотата и Металите; Стапандомат, Източникът на Плодородието; Кордат, Духът на Водата и Времето; и Амердат, Закрилник на Растителния Свят и Първопричина за Растежа. И накрая му разяснявали истинската природа на върховния Бог, създател на Ормузд и Ахриман, абсолютното начало, наречен ЗЕРУАН АКХЕРЕН.

Посвещението на Митра имало няколко степени. Първата, според Тертулиан, е Войник на Митра. Церемонията по приемането се състояла в поднасянето на кандидата на корона, окачена на меч. Приближавали я до главата на кандидата, който я отблъсквал с думите: “Моята корона е Митра.” След това бил провъзгласяван за Войник на Митра и придобивал правото да нарича другите Посветени събратя или другари по оръжие. Оттук и титлата другари на степента Кралска Арка на Американския Ритуал.

След това Посветеният минавал, както разказва Порфирий, през степента Лъв - съзвездието Лъв, дом на Слънцето и символ на Митра, изобразяван по паметниците, издигнати в негова чест. Тези обреди в Рим наричали леонтйски и слънчеви; както и корация или йерокорация, на Гарвана, птица, Посветена на Слънцето и Зодиакален знак, който се намира под Лъва, заедно с Хидрата, който също бил изобразяван по паметниците на Митра.

Следвала една по-висока степен, след придобиването на която Посветените се наричали Перси и деца на Слънцето. Над тях били Отците, чийто ръководител или Патриарх бил наричан Отец на Отците или Патер Патратус. На Посветените се давали и титлите Орли и Ястреби, птици, Посветени на Слънцето в Египет, като първата била свещен символ на Бог Мендес, а втората - на Слънцето и царската власт.

На малкия остров Самотраки дълго време се съхранявали някои внушителни тайнства и много кандидати от всички краища на Гърция отивали да приемат Посвещение там. Смята се, че е бил населен с древните пеласги - ранни азиатски колонизатори на Гърция. Боговете, чествани в Мистериите на острова, били наричани КАБИРИ, дума с ориенталски произход, която идва от Кабар и значи “велик”. Варо нарича Боговете на Самотраки Могъщите Богове. На арабски Венера е Кабар. Според Варо Великите Божества, в чест на които се практикували Мистериите на острова, били Небето и Земята. Всъщност те символизирали Активната и Пасивната Сила или Принципите на възпроизводството във Вселената. Двамата близнаци, Кастор и Полукс или Диоскурите, също били наричани Боговете на Самотраки; коментаторът на Аполоний, цитирайки Мнасей, посочва, че Божествата-Кабири са Церера, Прозерпина, Плутон и Меркурий, почитани на остров Самотраки с имената Аксиер, Аксиокерса, Аксиокерс и Касмил. Меркурий, както навсякъде другаде бил Пратеник и Вестоносец на Боговете; младежите, прислужващи в светилищата и децата, служещи в храмовете, били наричани Меркурии или Касмили в Тоскана от етруските и пеласгите, които почитали големите Богове.

Етрускът Тарквин бил Посветен в Мистериите на Самотраки; Етрурия имала своите Кабири като Самотраки. Почитта към Кабирите се разпространила от острова в Етрурия, Фригия и Мала Азия; на остров Самотраки традицията вероятно е навлязла от Финикия, тъй като кабирите се споменават от Санхониатон, а думата кабар се среща в езика на евреите, финикийците и арабите.

Диоскурите, Божества-покровители на мореплавателите и Венера били обект на преклонение в Мистериите на Самотраки. Съзвездието Аурига или Фаетон също било чествано там с внушителни церемонии. По време на експедицията на аргонавтите Орфей, който бил Посветен в тези тайнства, посъветвал другарите си да потърсят убежище от бурята на остров Самотраки. Те така и направили. Бурята преминала, а аргонавтите приели тайнството на Мистериите и поели отново на път, уверени в щастливото си плаване под закрилата на Диоскурите, покровители на моряците и корабоплаването.

Но на Посветените било обещано нещо много повече. Йерофантите на Самотраки поставили една неизмеримо по-висша цел пред тях, а именно, служба на Бога чрез добродетелни дела и ги уверили, че ще получат наградите, които справедливите Богове са определили за Посветените след смъртта им. Това най-много от всичко друго придавало на обредното тайнство такава внушителност и вдъхвало навсякъде у хората голям респект, както и огромно желание да бъдат допуснати до него. Поради тази причина наричали островът свещен. Почитали го всички народи. Римляните, когато станали господари на света, запазили неговата свобода и законите му. Той бил убежище за нещастните и неприкосновена Святая Светих. Макар и да не ги допускали в храма, там хората получавали опрощение за убийство.

Малки деца получавали Посвещение там, обличали им свещени одежди, препасвали ги с пурпурен пояс, поставяли на главите им венци от маслинови клонки и те сядали на трона като всеки друг Посветен. По време на обредите била представяна смъртта на най-младият от кабирите, убит от братята си, които избягали в Етрурия и отнесли със себе си сандъчето или ковчежето, в което били поставени гениталиите му; оттук преклонението пред фалоса и свещения ковчег. Херодот казва, че Посветените от Самотраки разбирали предмета и произхода на почитта, засвидетелствувана на фалоса, както и защо се представя в Мистериите. Според Клеменс Александрийски кабирите научили тосканците да го почитат. Той бил осветен в Хелиополис в Сирия, където божествените Мистерии имали много общи черти с тайнствата, Посветени на Атис и Кибела. Пеласгите свързвали фалоса с Меркурий; изобразявали го по паметниците на Митра; винаги и навсякъде той символизира животворната сила на Слънцето по времето на Пролетното Равноденствие.

В индуските Мистерии кандидатът се завъртал три пъти в кръг, като всеки път, когато се обръщал с лице на юг, изричал следните думи: “Аз следвам примера на Слънцето и вървя по неговия благодетелен път.” Синьото Масонство е запазило кръговете, но обяснението им е напълно забравено; а то е, че в Мистериите кандидатът неизменно подражава на Слънцето и се спуска на юг към царството на Принципа на Злото, Ахриман, Сиба или Тифон (мрак и зима); там символично бива убито, но след няколко дена възкръсва от мъртвите и започва да се изкачва на север.

После била оплаквана смъртта на Сита; или на Кама, убита от Исвара и хвърлена във водата в ковчег, подобно на Озирис и Бакхус; по време на този обред кандидатът е обхванат от страх от привиденията и ужасните звуци.

След това се въплъщава във Вишну и изживява неговите аватари или земните му превъплъщения. При първите две в алегорична форма научава легендата за потопа; при първото прави три стъпки под прав ъгъл, като по този начин представя трите големи стъпки, предприети от Вишну при това му превъплъщение; оттук трите стъпки при получаване на степента Майстор, които завършват под прав ъгъл.

След като приключват деветте превъплъщения, той бива инструктиран за необходимостта от вярата, която стои по-високо от жертвоприношението, от милосърдие или усмиряване на плътта. Предупреждават го за петте престъпления, които той тържествено обещава, че няма да извърши. Накрая бива въведен в място, символизиращо Рая; там са членовете на Ордена, облечени във великолепни одежди, там е и олтарът с пламтящия огън - символ на Бога.

На Посветения дават ново име, обличат го в бяла дреха, поставят на главата му тиара, той получава съответните символи, знаци и напътствия. На челото му чертаят кръст, а на гърдите му - обърнат нивелир, или кръст с формата на буква “Т”. Връчват му свещеното въже, както и различни амулети и талисмани; поверяват му свещеното Слово или Висшето Име, познато само на Посветените - трибуквеното словосъчетание А.У.М.

После на кандидата се разясняват множеството символи, тайните на науката, скрити в тях, както и различните добродетели, които героите от митологията само олицетворяват. Така той научава значението на символите, които за непосветените са лабиринт от неразбираеми фигури.

Третата степен била уединяването, след като децата на Посветения станат достатъчно големи, за да се грижат за себе си; Посветеният се уединявал в гората, молел се и се пречиствал, като се хранел само със зеленчуци. След това бил считан за прероден.

Четвъртата степен се състояла в пълно отричане от света, самосъзерцание и самоизтезание, чрез което се смятало, че се постига съвършенство и душата се слива с Бога.

Във втората степен на Посветения обяснявали единството на божествената същност, щастието на Патриарсите, унищожението на живота от потопа, покварата на сърцето и необходимостта от посредник, несигурността на живота, окончателното унищожаване на всички създания, възстановяването на света в една по-съвършена форма. Убеждавали го в безсмъртието на душата, обяснявали му значението на доктрината за Метемпсихозата, проповядвали му учението за наградите и наказанията в едно бъдещо състояние на духа; наблягали, че грехът може да бъде изкупен само чрез доброволно покаяние и поправяне на допуснатите грешки, а не чрез разни ритуали и принасяне на жертви.

Мистериите сред китайците и японците дошли от Индия, организирани били на същите принципи и ритуалите им били сходни. Имеот, разкривано пред новопосветените, било О-МИ-ТО ФО, в което лесно се разпознава първоначалното А.У.М., като Фо - индуският Буда, е прибавено много по-късно, за да се покаже, че става въпрос за самото върховно Божество.

Един от символите им бил равностранният триъгълник, както и мистичният знак U; и двата символа били алюзия за Триединния Бог, като вторият бил неизречимото име на Божеството. Пръстен, крепен от две змии, бил символът на света, закрилян от силата и мъдростта на Създателя; с това се обяснява произхода на двете успоредни линии (които с времето заместват двете змии), на които се опира кръгът на ложите ни.

При японците изпитателният срок за най-високата степен била двайсет години.

Основните характеристики на друидските Мистерии приличат на източните.

Обредите започвали с химн на Слънцето. Кандидатите били подредени в редици по трима, петима и седмина, според квалификацията си; те трябвало да обиколят светилището девет пъти от изток на запад. Кандидатът преминавал през редица изпитания, едно от които е пряко свързано с легендата за Озирис. Качвали го на една лодка и го пускали в морето сам и той трябвало да разчита на собствените си умения и присъствие на ума, за да стигне жив и здрав до другия бряг. Смъртта на Хю му била представяна слухово, с всички външни знаци на скръбта, докато кандидатът бил заобиколен от пълен мрак. Натъквал се на множество препятствия, от него се очаквало да докаже смелостта си и да изложи живота си на опасност, сражавайки се с въоръжените врагове; имитирал различни животни и накрая, достигайки до вечната светлина, бил посвещаван от върховния друид в тайнството и морала на ордена; насърчавали го да действа смело по време на война, проповядвали му великите истини за безсмъртието на душата и бъдещия живот, тържествено настоявали да не забравя оказването на почит към Бога и да спазва строг морал, да избягва леността, раздорите и безразсъдните постъпки.

В първите две степени кандидатът придобивал само езотерични познания. Третата степен можела да се придобие само от малцина, от хора с благороден произход и с високо обществено положение, след дълго пречистване и изучаване на всички изкуства и науки, познати на друидите, в усамотение в продължение на девет месеца. Усамотението символизирало смъртта и погребението в тези Мистерии.

Опасното пътуване в истинско открито море в малка лодка, покрита с кожа, в навечерието на 29-то число на месец април било последното изпитание и заключителен акт на Посвещението. Ако кандидатът отказвал да мине през него, освобождавали го с презрение. Ако преминел през изпитанието успешно, обявявали го за трижди роден, можел да заема всякакви постове в държавата и получавал подробни знания за философските и религиозни доктрини на друидите.

Гърците също наричали Εποπτης, Τριγνος - трижди родени; в Индия за съвършени се признавали йогите, преминали през много прераждания.

Общите характеристики на Посвещението при готите били същите, като във всички останали Мистерии. Дълъг изпитателен период, придружен от пости и усмиряване на плътта, шествие в кръг, представяне на движението на небесните тела, много страшни проверки и изпитания, слизане в царството на ада, убийството на Бог Балдер от Злото начало - Лок, поставяне на тялото му в лодка и пускането ù на вода; накратко, следвала се източната легенда с някои вариации и с различни имена.

Туг египетския Бог Анубис се явява като куче - пазител на дверите към смъртта. Кандидатът е затворен в изобразяващо гробница помещение; когато го освобождават от нея, той тръгва да търси тялото на Балдер и накрая го намира, възкръсва за нов живот и го възкачват на трон. Заклеват го с гол меч (както е все още обичая според Съвременния Ритуал (Rit Moderne) и запечатва клетвата си, като пие медовина от човешки череп.

После му се съобщават всички древни първоистини, доколкото са оцелели под ударите на времето; обясняват му раждането на Боговете, създаването на света, Потопа и Възкресението, символ на което е Балдер.

Прекръстват Посветения и му дават пръстен като символ на Божията Закрила; дават му и символ на Съвършенството; оттук идва обичаят да се дарява пръстен на кандидатите за 14º Степен.

Обясняват му значението на окръжността с точка в центъра и куба - емблемата на Один; накрая следва разяснение за природата на върховния Бог, “създател на всичко, което съществува, Вечното, Древното, Живото и Страшно Божество, Търсещия скритото значение на нещата, Божеството, което никога не се променя”; с което простосмъртните често бъркали Один Завоевателя; триединния Бог на индусите бил представян като Один, всемогъщият ОТЕЦ, ФРЕЯ (Рея или Фре), неговата жена (символ на всеобщата материя) и Тор, неговият син (Посредникът). В тях разпознаваме Озирис, Изида и Хор или Хорус. Около главата на Тор, като че ли за да се покаже източния му произход, в кръг били подредени дванайсет звезди.

Разказвали му за завършека на света и възникването на нов свят, в който смелите и добродетелните ще бъдат дарени с вечно щастие и радост; обяснявали му, че средството да си осигури щастлива съдба е да спазва строго законите на морала и добродетелта.

Посветеният бил подготвян за усвояване на важните уроци на всички Мистерии чрез продължителни изпитания или чрез въздържание и целомъдрие. В продължение на много дни той трябвало да пости и да се въздържа, да пие течности, предназначени да притъпят страстите му и да запазят целомъдрието му.

Изисквало се и обредно измиване на тялото, като неговата чистота символизирала духовната чистота, която давала възможност на душата да се освободи от оковите на материята. Използвали се свещени бани и подготвителни кръщения, пречистване чрез изкупление, пречистващо пръскане, и други най-различни методи за пречистване. В Атина потапяли кандидатите в Илис, която след това станала свещена река; преди да влязат в храма на Елевзин, всички трябвало да измият ръцете си в съд с чиста вода, поставен близо до входа. Кандидатите трябвало да бъдат с чисти ръце и чисти сърца. Апулей се къпал седем пъти в морето, което символизира седемте сфери, през които трябва да мине душата при възкачването си на небето; индусите се къпели в свещената река Ганг.

Клеменс Александрийски цитира откъс от Менандер, който разказва за пречистване, като кандидатът се пръска три пъти с вода, в която е разтворена сол. Сярата, смолата и лавровите клони също се използвали за тази цел, както и въздуха, земята, водата и огъня. Посветените в Хелиополис, Сирия, казва Лукиан, принасяли в жертва свещено агне - символ на Овена, тогава смятан за знак на Пролетното Равноденствие; изяждали месото, както правели израилтяните по време на Пасхата; след това докосвали с главите и краката си главата и краката на агнето и коленичели върху кожата му. После се къпели в топла вода, пиели от нея и спели на земята.

Имало разлика между висшите и нисшите тайнства. Кандидатът трябвало да бъде Посветен първо в нисшите тайнства, за да може да приеме висшите; това за тях било само подготовка, влизане в Преддверието на Храма, докато Елевзинските Мистерии били приемане в самото Светилище. Чрез нисшите Мистерии Посветените се подготвяли да научат светите истини, разкривани чрез големите. Приелите Посвещение чрез нисшите Мистерии били наричани Мисти или Посветени, получилите Посвещение във висшите Мистерии били Епопти или Пророци. Един древен поет отбелязва, че нисшите Мистерии са несъвършената сянка на висшите, така както сънят е само сянка на смъртта. След Посвещаване в нисшето тайнство, кандидатът трябвало да усвои моралните уроци и основите на свещената наука, най-сублимната и тайна част от която била запазена за Епоптите, които виждали голата истина, докато Мистите я виждали през було и чрез символи, които по-скоро възбуждали, отколкото задоволявали любопитството им.

Преди да съобщят първите тайни и догми на Посвещението, Жреците карали кандидата да даде тежка клетва, че никога няма да разкрие тайните. Той се заклевал, молел се и принасял жертва на Боговете. Кожите на животните, принесени в жертва на Юпитер, се разстилали на пода и той трябвало да стъпи с краката си върху тях. Тогава го запознавали с някои тайнствени формули, които трябвало да използва в отговор на въпроси, за да бъде разпознат. След това го качвали на трона, препасан с пурпурен пояс и поставяли на главата му венец от цветя, палмови или маслинени клонки.

Не знаем със сигурност колко време е трябвало да изтече от Посвещаването в нисшите до Посвещаването във висшите Елевзинските тайнства. Според повечето автори срокът бил пет години. Жест на особено благоволение било, че Деметрий получил Посвещение като Мистис и Епопт в рамките на една и съща церемония. Когато след време Посветеният приемал Степента Съвършен, той се изправял лице в лице с цялата природа и научавал, че душата е човекът в цялост; че земята е само място, където е изгнан; че родният му дом е Небето; че за да се роди душата, трябва да умре; че смъртта за душата е възвръщане към нов живот. Тогава влизал в светилището; но не научавал всичко наведнъж. Уроците продължавали няколко години. Имало много помещения, през които той напредвал постепенно, и те били разделени с плътни завеси. В самата Святая Светих имало статуи и картини, които показвали формите, възприемани от Боговете. Накрая се дръпвала и последната завеса, свещеното покривало падало от образа на Богинята и тя се изправяла в цялото си великолепие, оградена от божествена светлина, която изпълвала цялото светилище, заслепявала очите и прониквала в душата на Посветения. Това било олицетворението на последното откровение за истинското учение за природата на Бога и душата и връзката им с материята.

Преди този момент се редували страшни сцени, чувства на страх и радост, светлина и мрак; от ярки светкавици и грохота на гръмотевици, видения на духове или магически илюзии, които влияели както на очите, така и на ушите. Това описва Клавдиан в поемата си за насилването на Прозерпина, където прави алюзия за това, което става в Мистериите, провеждани в нейна чест. “Храмът се тресе - провиква се той - яростно проблясва мълнията, възвестяваща присъствието на Божеството. Трепери земята; всред тези ужаси се чува страшен шум. Храмът на сина на Кекроп кънти от продължителен грохот; Елевзис вдига свещените си факли; чува се как съскат змиите на Триптолем; там, далеч се задава страховитата Хеката.”

Според преобладаващото мнение, празникът на гръцките Мистерии продължавал девет дни.

На първия се събирали Посветените. Това било Денят на пълнолунието през месец Боедромион; когато Луната е пълна в края на знака на Овена, близо до Плеядите, на мястото, където се издига към Телеца.

На втория ден имало шествие до морето, за пречистване чрез къпане в него.

На третия ден се провеждали жертвоприношения, изкупителни жертви и други религиозни ритуали, като постене, оплакване, въздържание и т. н. Принасял се кефал в жертва, на Боговете се принасяли дарове от жито и живи животни.

На четвъртия ден имало шествие за пренасяне на мистичния цветен венец, наподобяващ венеца, който Прозерпина изпуснала, когато я отвлякъл Плутон и короната на Ариадна в небесата. Той бил превозван с празнична колесница, теглена от волове; след нея пристъпвали жените с тайнствени ковчежета в ръце, обвити в пурпурна материя, в които имало сусамово семе, бисквити във формата на пирамида, сол, нарове, мистериозната змия и вероятно мистериозният Фалос.

На петия ден било величественото шествие на факлите, напомнящо как Церера е търсила Прозерпина; Посветените са подредени по трима и всеки държи факла в ръка; начело на шествието пристъпват дадукосите.

Шестият ден бил Посветен Иакхос, младия Бог-Светлина, син на Церера, израснал в светилищата и носещ факлата на Бога-Слънце. Хорът на Аристофан го наподобява на сияйна звезда, която осветява тайнството на Нощта. Носели го от светилището, върху главата му имало митров венец и го пренасяли от портите на Керамикос до Елевзин по свещения път сред танци, свещени песни, радостни възгласи и тайнствени провиквания “Иакхос”.

На седмия ден имало гимнастически упражнения и борби. На победителите слагали венци на главите и им връчвали награди.

На осмия ден бил празникът на Ескулап.

На деветия ден се правело прочутото възлияние за душите на умрелите. Жреците, според Атеней, пълнели две амфори, поставени едната на изток, другата на запад към вратите на Деня и Нощта и ги преобръщали, като произнасяли определени тайнствени молитви. Така те призовавали Светлината и Мрака, двете велики начала в природата.

През всичките тези дни било забранено да се правят арести и да се завеждат дела, като наказанието било смърт или много голяма глоба; на никого не било позволено да съперничи на свещеното великолепие, като излага на показ необикновеното си богатство и разкош. Всичко се правело единствено в името на вярата.

Такива били Мистериите; такъв бил и старият начин на мислене, достигнал до нас в отделни, накъсани фрагменти. Човешкият ум все още разсъждава върху големите Мистерии на природата и все още намира идеи, предусетени от древните, чиито най-дълбоки размисли трябва да се търсят не в тяхната философия, а в символите, които са използвали, за да се опитат да изразят великите идеи, които напразно се опитвали да опишат с думи, докато наблюдавали внушителния цикъл от явление - раждане, живот, смърт или тление и нов живот от смъртта и тлението - най-големите Мистерии за тях. Докато изучаваш символите им помни, че те са имали по-силен усет за тези чудеса, отколкото имаме ние. За тях метаморфозата на червея е била много по-голямо чудо, отколкото звездите; ето защо бедният обикновен скарабей или бръмбар, е бил свещен за тях. Така тяхната вяра е кондензирана в символи или развита в алегорични разкази, които разбирали, но не винаги можели да обяснят със слова; защото има мисли и представи, които не могат да бъдат представени с думи на никой човешки език.