18. РИЦАР НА ЧЕРВЕНИЯ КРЪСТ (РОЗЕНКРОЙЦЕР)
Всеки от нас влага такова усърдие в своята собствена съдба и верую, в символите и церемониите на тази Степен, каквото му се струва правилно. С тези специални тълкувания ние тук нямаме нищо общо. Както легендата за Майстор Хурум, в която някои виждат изобразено заклеймяването и страданията на Христос; други виждат злочестият Велик Майстор на Тамплиерите; други – Чарлз І, Крал на Англия; а други пък – годишното спускане на Слънцето към зимното Слънцестоене към регионите на тъмнината, основа на много древни легенди; така церемониите на тази Степен получават различни обяснения; всеки ги тълкува сам за себе си и се обижда от тълкуванията на другите.

По никакъв друг начин Масонството не може да притежава характера си на Универсалност; този характер, който винаги е бил особен за него от самото му зараждане; и който позволява на двама крале, боготворящи различни Божества, за седнат заедно като Майстори, докато стените на първия храм се въздигнат; а мъжете от Гебал, кланяйки се доземи на Финикийските Богове, да работят редом с евреите, за които тези Богове са били поругание; и да седят с тях в същата Ложа като Братя.

Вече сте научили, че тези церемонии имат едно общо важно значение, за всекиго, за всяко вероизповедание, която вярва в Бога и в безсмъртието на душата.

Първобитните хора не са се срещали в Храмове, изградени от човешки ръце. “Бог”, казва Стефан, първият Мъченик, “живял в неръкотворни Храмове”. На открито, под арката на загадъчното небе, в огромния Свят-Храм, те мълвели своите обети и благодарности и обожавали Бога на Светлината; а тази Светлина била за тях Доброто, както тъмнината – Злото.

Цялата античност разрешила загадката за съществуването на Злото, като предположила съществуването на Принципа на Злото, на Демони, паднали Ангели, Ахриман, Тайфон, Сива, Лок или Сатана, които, след като самите паднали и се потопили в мизерия и тъмнина, подмамвали човека към неговото падение и донесли грях на света. Всички вярвали в бъдещ живот, който може да бъде постигнат чрез пречистване и проверки; в състояние или последователни състояния на награда и наказание; и в Посредник или Спасител, който да надвие Злия Принцип, а Върховното Божество да бъде помирено с Неговите същества. Всеобщо е било вярването, че Той трябва да бъде роден от Девственица и да умре в мъки; индийците го наричали Христина; китайците – Киоун-це; персийците – Сосиош; Халдейците – Доуванай; египтяните – Хар-Оери; Платон – Любов; а скандинавците – Балдер.

Христина, индийският Спасител, бил откърмен и образован сред Овчари. Когато той се родил, Тиран заповядал всички мъжки рожби да бъдат убити. Той извършил чудеса, казват легендите за него, даже съживявал мъртвите. Измивал нозете на Брахмините и бил смирен и скромен по дух. Бил роден от Девственица; спуснал се в Ада, възкръснал отново, възнесъл се на Небето, възложил на последователите си да преподават неговите доктрини и им дал дарбата да вършат чудеса.

Първият Масонски Законодател, споменът за когото е запазен за нас от историята, бил Буда, който около хиляда години преди Християнската ера реформирал религията на Манус. Той призовал към свещеническия сан всички мъже, без кастова разлика, които се чувствували вдъхновени от Бога да учат хората. Онези, които се обединили по този начин, образували Обществото на Пророците под името Саманийци. Те признали съществуването на единствен несъздаден Бог, в чието лоно всичко расте, развива се и се трансформира. Преклонението пред този Бог се основава на  подчинението на всички същества, които Той е създал. Неговите празници били тези на Слънцестоенето. Доктрините на Буда се разпространели в Индия, Китай и Япония. Жреците на Брахма, проповядващи тъмна и кървава вяра, брутализирана от Суеверия, се обединили срещу Будизма и с помощта на Деспотизма, премахнали неговите последователи. Но тяхната кръв наторила новата доктрина, която създала едно ново Общество под името Гимнософисти (Членове на индийска нудистка секта); много от тях избягали в Ирландия, където посели там своите доктрини и издигнали там кръглите кули, някои от които стоят и досега, здрави и неразклатени както в началото, видими паметници на най-далечните времена

Финикийската Космогония, както всички други в Азия, била Божието Слово, написано с астрални знаци от планетарните Божества и предавани чрез Полубоговете, като една неразбираема мистерия на по-светлите умове на Човечеството, за да я разпространяват сред хората. Техните доктрини наподобяват Древният Сабеизъм и понеже е вярата на Хирам - Царят и на неговия съименник артистът, представляват интерес за всички Масони. При тях Първият Принцип бил полуматериален, полудуховен, един тъмен въздух, оживен и наситен с духа; и един безреден хаос, покрит с дебел мрак. От това произлязла Думата и след това създаването и размножаването; а след това една раса от мъже, деца на светлината, които боготворели Небето и Звездите му като Върховно Същество; и чиито различни богове не са били нищо друго, освен въплъщения на Слънцето, Луната, Звездите и Етера. Крисор бил великата огнена сила на Природата, а Баал и Малакарт – изображения на Слънцето и Луната, като последната дума на иврит означава Кралица.

Човекът паднал, но не поради съблазънта на змията. Защото при Финикийците змията е била считана за участник в Божествената Природа и е била свещена, както и в Египет. Считана е била за безсмъртна, освен ако бъде убита с насилие, ставаща отново млада в старините си, като влизала в и консумирала себе си. Следователно Змията в кръг, хванала опашката си с устата си, била емблемата на вечността. С глава на ястреб тя бил с Божествено Естество и символ на слънцето. От там Сектата на Гностиците е заимствувала за своя добър гений, а след това бронзовата змия, въздигната от Мойсей в Пустинята, която израилтяните гледали и живеели.

“Преди хаоса, предшествувал раждането на Небето и Земята,” казва китаецът Лаодзъ, “съществувало едни единствено Същество, необхватно и мълчаливо, неизменно и винаги действуващо; майката на Вселената. Не знам името на това Същество, но го определям с думата Причина. Човекът има своя модел на земята, земята в Небесата, Небесата в Причината, а Причината в сече си.”

“Аз съм,” казва Изида “Природата; родител на всички неща, владетелката на Елементите, примитивният резултат на Времето, най-възвишеното от всички Божества, първата от всички Небесни Богове и Богини, Царицата на Сенките, непроменливото изражение; която със своя жезъл разполага многобройните светлини на Небето, здравословните бризи на морето и печалното мълчание на мъртвите; пред чиято единствена Божественост благоговее целият свят в много форми, с различни ритуали и с много имена. Египтяните, умели в древните науки, ме почитат с правилни церемонии и ме наричат с истинското ми име, Изида Царицата.”

Индийските Веди дефинират Божеството така:

“Този, който превъзхожда речта, но чрез чиято мощ речта се изразява, знай, че Той е Брахма; а не тези нетрайни неща, които човекът обожава.

“Този, чийто Интелект не може да бъде проумян и само Той е, казват мъдреците, чрез чиято Сила природата на Интелекта може да бъде разбрана, знай, че Той е Брахма; а не тези нетрайни неща, които човекът обожава.

“Този, който не може да бъде видян с органа на зрението, но чрез чиято мощ органът на зрението вижда, знай, че Той е Брахма; а не тези нетрайни неща, които човекът обожава.

“Този, който не може да бъде чут с органа на слуха, но чрез чиято мощ органът на слуха чува, знай, че Той е Брахма; а не тези нетрайни неща, които човекът обожава.

“Този, който не може да бъде доловен с органа на обонянието, но чрез чиято мощ органът на обонянието помирисва, знай, че Той е Брахма; а не тези нетрайни неща, които човекът обожава.”

“Когато Бог решил да създаде човешката раса,” казва Ариус, “Той създал Същество, което Той нарекъл Думата, Синът, Мъдрост, до такава степен, че това Същество може да доведе до съществуването на хората.” Тази Дума е Ормузд на Зороастър, Айнсоф на Кабала, Νοΰς на Платон и Фило, Мъдрост или Demiourgos на Гностиците.

Това е Истинската Дума, знанието за която нашите древни братя са търсили като безценна награда за техните усилия в работата на Светия Храм: Думата на Живота, Божествената Причина, “в която е бил Животът, а този живот – Светлина за хората”; “която дълго светила в тъмнината, но тъмнината не я проумяла;” Безкрайната Причина, която Душата на Природата, безсмъртната, за която думата на тази Степен ни напомня; и в която да вярваме и пред която да благоговеем, е специфично задължение на всеки Масон.

“В началото”, казва откъсът от едно по-старо писание, с което Йоан започва своето Евангелие, “бе Думата, а Думата бе близо до Бог и Думата бе Бог. Всички неща бяха създадени от Него, а без Него нищо не е било създадено. В него бе Животът, а животът бе Светлина за човека; а светлината светела в мрака, но мракът не я съдържал.”

Стара традиция е, че този откъс е от едно по-старо писание. И Филосторгиус и Ницефорус заявяват, че когато император Юлиян започнал да възстановява Храма, бил взет един камък, който закривал входа на една дълбока квадратна пещера, в която един от работниците, спуснат с въже, намерил в центъра на пода кубически стълб, върху който лежал свитък или книга, обвита във фин ленен плат, в която, с главни букви, бел написан горния пасаж.

Независимо какво е било, ясно е, че Евангелието на Йоан е полемика срещу Гностиците; и декларирайки в началото на настоящата доктрина във връзка със създаването на Думата, тогава той се обърнал към себе си, за да покаже и настоява, че тази Дума е Исус Христос.

А първото изречение, напълно тълкувано на наш език, би звучало така: “Когато започнал процеса на раждането, на създаването или еволюцията на съществуванията, по-низши от Върховния Бог, се появила и останала Думата: и тази дума била [τρσς τσυ Θεσν] близо до Бога; т.е. непосредственото или първото раждане от Бога:  и това е бил Самият Бог, развит или демонстриран в онзи особен вид и в действие. И от тази Дума е било създадено всичко, което съществува.” – И така Тертулиан казва, че Бог създал света от нищото, чрез Своята Дума, Мъдрост или Сила.

За Фило Евреинът, както и за Гностиците Върховното Същество била Първобитната Светлина или Първообразът на Светлината – Източникът, от който се раждат лъчите, за да осветят Душите. Той е Душата на Света и като такъв действува навсякъде. Той самият изпълва и обвързва цялото си съществувание, а неговите сили изпълват и проникват във всичко. Неговото Изображение е Думата (Логос), една форма по-ослепителна от огъня, който не е чиста светлина. Тази Дума живее в Бога; защото именно в Неговия Интелект Върховното Същество очертава за Себе си Видовете Идеи от всичко, което трябва да приеме реалността във Вселената. Думата е Средството, чрез което Бог действува във Вселената; Светът от Идеи, чрез които Бог е създал Материалния Свят; Началникът и Генералният Представител на всички Интелекти; Архангелът, типът и представителят на всички духове, даже тези на Смъртните; типът Човек; самият примитивен човек. Тези идеи са заимствувани от Платон. И тази Дума не е само Създателят (“от Него е създадено всичко, което е създадено”), но тя действува вместо Бог; а чрез него действуват всички Сили и Атрибути на Бога. Също така, като първият представител на човешката раса, той е защитникът на Хората и Техен Пастир, “Бен Х’Адам” или Синът на Човека.

Фактическото състояние на Човека е не неговото първобитно състояние, онова, в което той е представлявал изображението на Думата. Неговите непокорни страсти са довели до падането му от първоначалния му величествен ранг. Но той може отново да се издигне, следвайки напътствията на Вселенската Мъдрост и на Ангелите, на които Бог е възложил да му помагат да избягва объркванията на тялото; и като се бори смело срещу Злото, чието съществуване Бог е позволил единствено за да му предостави средство за изразяване на неговата свободна воля.

Върховното Същество на египтяните е било Амун, таен и прикрит Бог, Неизвестният Отец на Гностиците, Източникът на Божествения Живот и на всички сили, Изобилието на всичко, разбиращ всички неща в Себе си, първоначалната Светлина. Той не създава нищо; но всичко се ражда от Него: и всички други Богове не са нищо друго, освен негови проявления. От Него, чрез промълвяване на една Дума, се е родила Нейт, Божествената Майка на всички неща, Първобитната Мисъл, Силата, която задвижва всичко, Духът, разпрострян навсякъде, Божеството на Светлината и Майката на Слънцето.

Изображение на това Върховно Същество е бил Озирис, източникът на всичко Добро в моралния и материалния свят и постоянен противник на Тайфон, Геният на Злото, Сатаната на Гностиците, грубата материя, считана, че винаги е във вражда с Духа, излъчван от Божеството; и над когото Хар-Оери, Спасителят, Син на Изида и Озирис, в крайна сметка трябва да надделее.

В Зенд-Авеста на персийците Върховното Същество е Зеруане Акхерене. То няма произход; защото То е обвито в Своята собствена Слава и Неговата Природа и Атрибути са били толкова недостъпни за човешкия Интелект, че То е било обект на мълчаливо благоговение. Началото на Сътворението започнало с раждане от Него. Първо се родила Примитивната Светлина, а от тази Светлина произлязъл Ормузд, Царят на Светлината, който с Думата сътворил Света в неговата чистота, неговият Пазител и Съдник, Свято и Свещено Същество, Интелект и Знание, Самото Безмерно Време и упражняващ цялата власт на Върховното Същество.

В тази персийска вяра, както е преподавана много векове преди нашата ера и въплътена в Зенд-Авеста, в човека е имало един чист Принцип, произтичащ от Върховното Същество, създаден от Волята и Думата на Ормузд. Към него бил прикрепен един нечист Принцип, идващ от чуждо влияние, влиянието на Ахриман, Драконът или Принципът на Злото. Подмамен от Ахриман, първите мъж и жена паднали в клопката; и оттогава в продължение на дванадесет хиляди години се води война между Ормузд и на Добрите Духове, създадени от него и Ахриман и Злите сили, които създал.

Но Добрите Духове помагат на чистите души, Триумфът на Добрия Принцип е определен в декретите на Върховното Същество и времето на този триумф неминуемо ще дойде. В момента, когато земята ще бъде най-изтерзана от злините, стоварени ù от Духовете на вечната смърт, трима Пророци ще се появят, за да помогнат на смъртните. Сосиош, водач на Тримата, ще възроди света и ще му възстанови първичните Красота, Сила и Чистота. Той ще въздаде правосъдие на добрите и на порочните. След вселенското възкресяване на Доброто, чистите Духове ще ги поведат към огнището на вечното щастие. Ахриман, неговите зли Демони и целият свят ще бъдат пречистени в порой от течен горящ метал. Законът на Ормузд ще властвува навсякъде: всички хора ще бъдат щастливи: всички ще се наслаждават на неизменно блаженство, ще се присъединят към Сосиош в пеенето на възхвали на Върховното Същество.

Тези доктрини, с известни модификации, са били възприети от Кабалистите, а впоследствие и от Гностиците.

Аполоний от Тиана казва: “Ние ще отдадем на Божеството най-подходящата почит, когато на този Бог, когото наричаме Първият, Единият и отделено от всички, и след когото признаваме останалите, не Му въздадем никакви дарове, не Му запалим огън, не Му посветим нищо разумно; защото той не се нуждае от нищо, даже от всичко онова, което по-възвишени природи от нашата могат да му дадат. Земята не ражда растения, въздухът не подхранва живи твари, няма недостиг от нищо, което в неговите очи би могло да бъде покварено. Обръщайки се към Него, трябва да използуваме само висшата дума, имам предвид онази дума, която устата не произнася – безмълвната дума на духа... От Най-Божествените от всички Същества, ние трябва да търсим за благословия от онзи, който е най-божествен вътре в нас; и това е духът, който не се нуждае от орган.”

Страбо казва: “Тази Върховна Същност е онова, което ни обгръща, водата и земята, които наричаме Небето, Светът, Природата на нещата. Това Висше Същество следва да се почита, без каквото и да било видимо изображение, в свещени дъбрави. В такива уединения посветените трябва да легнат да спят и да очакват знаци от Бога в сънищата си.”

Аристотел казва: “От най-ранни времена е предадено на потомствата в митична форма, че има Богове и че Божественото обхваща цялата природа. Всичко освен това е било прибавено, в митичен стил, с цел да се убеди мнозинството, в интерес на законите и в изгода на Държавата. Така хората придали на Боговете човешки форми и даже си представяли с фигурите на други същества, в чиито поток последвали много други измислици от същия род. Но ако от всичко това отделим първичния принцип и го разгледаме самостоятелно, а именно че първата Същност са Боговете, ще открием, че това е било божествено казано; и тъй като е вероятно, че философията и изкуствата са съществували няколко пъти дотолкова, че открити и загубени такива доктрини може да са били запазени до наши дни като останки от древна мъдрост.”

Порфирий казва: “С изображения, адресирани към разума, древните хора представяли Бога и неговите сили – чрез видимото те типизирали невидимото за онези, които се били научили да четат, в тези типажи, както в книгите, трактат за Боговете. Не бива да се чудим, ако невежият смята тези изображения за нищо повече от дърво или камък; защото невежият в писането не вижда нищо друго в един монумент, освен камък, нищо в дъсчицата, освен дърво, а в книгите – тъканта на папируса. ”

Аполоний от Тиана поддържа тезата, че раждането и смъртта са само проява; онова, което се отделя от едната субстанция (самата Божествената Същност) и е хваната от материя, която изглежда ще бъде родена; отново това, което се реализира от спойката на материята и се събира отново със самата Божествената Същност, изглежда умира. Най-много да има редуване на превръщането във видимо и невидимо. Направо казано, има само една същност, която самата действува и страда, като се превръща във всички неща за всички; Вечният Бог, когото хората обиждат, когато Му отнемат това, което правилно може да се припише само на Него и го прехвърлят върху други имена и лица.

Новите Платонисти заменят идеята за Абсолютното със самата Върховна Същност, като първия, най-простия принцип, предхождащ всякакво съществуване; за който нищо определено не може да бъде твърдяно; на който не може да се приписано никакво съзнание, никакво самосъзерцание; дотолкова, че ако го направи, това незабавно намеква за качество, което е определение за субект и обект. Тази Върховна Същност може да бъде позната само от интелектуалната интуиция на Духа, превъзхождаща себе си и освобождаваща се от собствените си граници.

Тази проста логическа тенденция, посредством която хората смятали да достигнат до концепция за такова абсолютно, όυ, било обвързано с известен мистицизъм, който чрез трансцеденталното състояние на чувствата, са съобщавало с тази абстракция, която умът би получил като реалност. Абсорбирането на Духа в това свръх-съществуване (τò έπέχεινα της ουσιας), така че да бъде идентифицирано с него или такова откровение на последното към духа, извисен над него, е било смятано за най-висшия край, който духовният живот може да достигне.

Идеята за Бога на Новите Платонисти е била за Една Проста Първична Същност, която се е извисила над цялата множественост и цялото развитие; единственото истинско Същество; непроменливо, вечно [Εις ων ένι τφ νυν το αεί πεπλήρωκε και μόνον εστί το κατά τούτον δ'ντως ων]: от което цялото Съществувание се е излъчило в своите няколко градации – световете на Боговете, като най-близък сродник на Него, който е пръв, начело на всички. В тези Богове това съвършенство, което във Върховната Същност е било оградено и неразвито, се развива и става познаваемо. Те служат, за да изложат в различни форми израженията на тази Върховна Същност, до която никоя душа не може да се въздигне, освен най-възвишеният полет на съзерцанието; и след като се е освободила от всичко, което е свойствено на чувствата - от всички разновидности. Те са посредници между човека (удивен и смаян от разновидностите) и Върховното Единство.

Фило казва: “Този, който не вярва в свръхестественото просто като свръхестествено, нито познава Бога, нито някога Го е търсил; защото иначе би разбрал, наблюдавайки тази наистина велика и вдъхваща страхопочитание гледка, че чудото на Вселената, че тези чудеса (с които Бог провиденчески насочва своите хора), са детска игра за Божествената Мощ. Но истински свръхестественото е започнало да бъде презирано при опознаване. Универсалното, напротив, въпреки че е маловажно, чрез нашата любов към новости, ни удивлява.”

Противопоставяйки се на антропопатизма на еврейската Библия, александрийските евреи се опитват да пречистят идеята за Бога от всичките примеси на Човешкото. Като изключили всяка човешка страст, той бил възнесен до нещо, лишено от всички атрибути и напълно трансцедентално; а самото Същество [όυ], Богът, в и от себе си, Абсолютното на Платонизма, било заменено с личното Божество [חךחי] на Стария Завет. Като се възвисява нагоре, отвъд всичко създадено съществуващо, умът, освобождавайки се от Осезаемото, достига до интелектуалната интуиция на това Абсолютно Същество, за което, обаче, той може да твърди само съществуване и да остави настрана всички други определения, като неотговарящи на възвисената природа на Върховната Същност.

Така Фило прави разграничение между онези, които в правилния смисъл са Синове на Бога, които чрез съзерцание са се въздигнали до най-висшето Същество или са достигнали до знание за Него, в Неговата непосредствена себеизява и онези, които познават Бога само чрез неговото косвено разкриване чрез неговите действия – такъв, какъвто Той се разкрива в сътворението – тези, накратко казано, които се прикачват просто към Емблемите и смятат, че това е Върховният Бог;които са синовете на Емблемите, а не на Истинското Същество [όυ].

“Бог”, казва Питагор, “не е нито обект на разума, нито субект на страстта, а невидим, само понятен и свръх интелигентен. В Своето тяло Той е като светлината, а в Душата си Той  наподобява истината. Той е вселенският дух, който прониква и се разпръсква над цялата природа. Всички същества получават живота си от Него. Има само един Бог, който не обитава, както някои са склонни да си представят, пространството над света, отвъд орбитата на Вселената; но бидейки Себе си във всички, Той вижда всички същество, които необхватно го изпълват; единственият Принцип, Светлината на Небесата, Бащата на всичко. Той създава всичко; Той нарежда и разполага всичко; Той е Причината, Животът и Движението на всичко съществуващо.”

“Аз съм Светлината на света; който Ме последва, няма да върви в тъмнина, а ще има Светлината на живота”. Така казва Създателят на Християнската Религия, както Неговите думи са предадени от Апостол Йоан.

Бог, казват свещените писания на евреите, се явил на Мойсей като Пламък на огън, сред един храст, който не бил погълнат от огъня. Той се спуснал на планината Синай като дим от пещ; Той се излизал пред децата на Израел през деня, като стълб от облак, а през нощта, като стълб от огън, за да им даде светлина. “Призовете вашите Богове”, Казал Пророк Илия на жреците на Баал, “а аз ще призова името на Адонай; и Богът, който отговори с огън, нека бъде Бог.”

Според Кабалата  и според доктрините на Зороастър, всичко съществуващо е произлязло от един източник на безкрайна светлина. Преди всички неща е съществувало Примитивното Същество, Древността на Дните, Древният Цар на Светлината; една титла, която е още по-забележителна, защото е често давана на Създателя в Зенд-Авеста и в Кодекса на Сабеанците и се появява в еврейската Библия.

Светът е бил неговото Откровение, проявеният Бог; и е съществувал само в Него. Неговите атрибути се били възпроизведени с различни модификации и в различни степени; така че Вселената е била Неговото Свещено Великолепие, Неговата Мантия. Той е трябвало да бъде обожаван мълчаливо; е съвършенството се е състояло в по-близкия достъп до Него.

Преди сътворяването на Световете, Примитивната Светлина изпълвала пространството, така че не е имало вакуум. Когато Върховното Същество, съществуващо в тази Светлина, решило да покаже Своите съвършенства, или да ги разкрие в световете, То се оттеглило вътре в Себе си, образувало около Себе си вакуум и изстреляло Своя първи плод – един лъч светлина; причината и принципа на всичко съществуващо, обединяващо детеродната и оплождащата сила, която прониква във всичко и без която нищо не може да съществува дори и за един миг.

Човекът паднал, съблазнен от Злите Духове, които били най-отдалечени от Великия Цар на Светлината; тези от четвъртия свят на духовете, Азая, чийто водач бил Белиал. Те водят неспирна война срещу чистия Разум на другите светове, които, които, като Амшаспандите, Изедите и Фериерите на персийците са покровителствуващите пазители на човека. В началото всичко е било в унисон и хармония; изпълнени със същата божествена светлина и съвършена чистота. Седемте Царе на Злото паднали и Вселената се обезпокоила. Тогава Създателят взел от Седемте Царе принципите на Доброто и на Светлината и ги разделил между четирите свята на Духовете, давайки на първите три Чистите Разуми, обединени от любов и хармония, а четвъртият бил удостоен само с някаква бледа мъждукаща светлина.

Когато конфликтът между тези и добрите Ангели е трябвало да продължи до определеното време и Духовете, обгърнати в мрак дълго и безуспешно трябвало да се опитват да погълнат Божествената светлина и живот, тогава Вечният Той щял да дойде и да ги поправи. Той щял да ги спаси от грубите обвивки от материя, които ги държат в плен, ще съживи и подсили лъча светлина или духовната природа, която те са съхранили и ще възстанови в цялата Вселена онази първична Хармония, която е била нейното блаженство.

Гностикът Марцион казва: “Душата на Истинския Християнин, приета като дете от Върховното Същество, за което тя дълго време е била странник, получава от Него Духа и Божествения живот. Чрез този дар тя е водена и утвърждавана в един чест и свят живот, като този на Бога; и ако тя завърши по този начин земната си кариера - в благотворителност, непорочност и святост, един ден тя ще бъде отделена от тази си материална обвивка, както узрялото зърно се отделя от сламата и както младата птица избягва от черупката си. Като Ангелите тя ще сподели блаженството на Добрия и Съвършен Отец, преоблечена във въздушно тяло или орган и сътворена като Ангелите в Рая.”

Виждаш, Братко мой, какво е значението на Масонската “Светлина”. Виждаш защо Изтокът в Ложата, където първата буква от Името на Божеството виси над Майстора, на мястото на Светлината. Светлината, като противоположно разграничаваща се от мрака, е Доброто, което е противоположното на Злото: и това е онази Светлина, истинското познание за Божеството, Вечният Бог  която Масоните от всички времена са търсили. Масонството все още неотклонно върви напред към онази Светлина, която блести много надалеч, Светлината на онзи ден, когато Злото, надделяно и преодоляно, ще избледнее и ще изчезне завинаги, а Животът и Светлината ще бъдат единствения закон на Вселената и на нейната вечна Хармония.

Степента на Розата X учи на три неща – единството, неизменността и добротата на Бога; безсмъртието на Душата; и крайното поражение и изкореняване на злото, неправдата и скръбта от Спасителя или Месията, който предстои да дойде, ако все още не се е появил.

Тя заменя трите колони в стария Храм с три други, които вече са ти били обяснени – Вяра (в Бога, в човечеството и в самия човек), Надежда (в победата над злото, напредъка на Човечеството и в бъдеще) и Благотворителност (подпомагайки нуждаещите се и бидейки толерантен към грешките и недостатъците на другите). Да вярваш, да се надяваш, да бъдеш снизходителен; тези неща, в една ера на егоизъм или лошо мнение за човешката природа, за една сурова и горчива присъда, са най-важните Масонски Добродетели и истински опори на всеки Масонски Храм. А те са старите колони на Храма, но с различни имена. Защото мъдър е само този, който съди другите снизходително; силен е само този, който се надява; и няма друга красота като тази на силната вяра в Бога, нашите Братя и в нас самите.

Втората стая, обгърната в траур, колоните на Храма, строшени и повалени и братята, потънали в най-дълбоко униние, представляват светът под тиранията на Принципа на Злото; където добродетелта е преследвана, а порокът – възнаграден; където праведните са гладни за хляб, а порочните живеят в охолство и се обличат в пурпурни и фини одежди; където властвува обидното невежество, а учените и гениите слугуват; където Цар и Жрец стъпкват свободата и правото на съвест; където свободата се крие в пещери и планини, а подлизурството и сервилността раболепничат и процъфтяват; където плачът на вдовицата и сиракът, умиращи от глад и треперещи от студ, се извисява до Небето от милиони жалки бордеи; където мъже, желаещи да работят и умиращи от глад, те и децата им, и жените им, жално молят за работа, когато разглезеният капиталист спре мелниците си; където законът наказва тази, която, умираща от глад, открадне хляб, а пуска съблазнителя свободен; където успехът на една партия оправдава убийството, а насилието и грабителството отминават ненаказани; и където този, който след много години измами и смачкване на лицата на бедните забогатява, получава служба и почести в живота, а след смъртта си – пищно погребение и величествен мавзолей:- този свят, в който още от създаването му войната никога не е спирала, нито пък човекът е спирал да си почине от тъжната задача да измъчва и убива своя брат; и в който амбицията, сребролюбието, завистта, омразата, похотта и другите от армията на Ахриман и Тайфон правят свърталище на Злите Духове: този свят, потопен в грях, смърдящ от низост, ехтящ от скръб и мизерия. Ако някой види в него и типът скръб на Занаята за смъртта на Хирам, печалта за евреите при падането на Ерусалим, нещастието на Тамплиерите при разгромяването на техния орден и смъртта на Де Моле или агонията на света и предсмъртната агония на злочестината при смъртта на Спасителя, правилно е всеки да го направи.

Третата стая представлява следствията от греха и порока и адът в който е превърнато човешкото сърце. Ако някой види в него също така и типът на Хадес на гърците, на Гехена на евреите, Тартарус на римляните или адът на християните, или само агониите на разкаянието и терзанията на укоряващата съвест, всеки има право.

Четвъртата стая представлява Вселената, освободена от арогантната власт и тирания на Принципа на Злото и блестяща с истинската Светлина, излъчвана от Върховното Божество; когато никога повече няма да има грях и беззаконие, болка и скръб, разкаяние и мизерия; когато великите планове на Безкрайната Вечна Мъдрост ще бъдат напълно развити; и всички Божии създания, виждайки, че цялото очевидно зло и лично страдание и неправда са били само капки, които са отишли да се влеят във великата река на безкрайната доброта, ще знаят, че както е необятна силата на Божеството, също толкова безкрайни са Неговата доброта и щедрост. Ако някои видят в него също така и типът на странните мистерии на която и да било вяра или вероизповедание, или алюзия за някакви минали събития, те имат право. Нека всеки да приложи своите символи, както му харесва. За всички нас те типизират вселенското правило на Масонството – неговите три основи добродетели – Вяра, Надежда и Благотворителност; братска любов и универсална благотворителност. Ние се трудим тук за тази цел. Тези символи не се нуждаят от друго тълкуване.

Задълженията на нашите Древни Братя на Розата X са били да изпълнят всичките задължения за приятелство, бодрост, мир, либералност, умереност и чистота: и добросъвестно да избягват неморалност, високомерие, омраза, яд и всеки друг вид пороци. Те са взели своята философия от древната Теология на египтяните, както са направили Мойсей и Соломон, заимствали техните йероглифи и шифрите на евреите. Техните главни правила са били да упражняват медицинската професия благотворително и безплатно, да издигнат каузата на добродетелта, да разширят науките и да подтикнат хората да живеят така, както е било в първобитните времена на света.

Не е важно да се пита откога съществува тази Степен; нето пък с какви различни ритуали е била упражнявана в различните държави и различните времена. Тя съществува от най-дълбока древност. Церемониите ù се различават на различните градуси ширина и дължина и се тълкува различно. Ако трябва да изследваме всички различни ритуали, техните емблеми и формули, бихме установили, че всичко, което принадлежи на първичните и съществени елементи на реда, е представено във всяко убежище. Всички практикуват добродетелите, за да могат де да дадат плод. Всички се трудят, като нас, за изкореняването на злато, за пречистването на човека, за развитието на изкуствата и науките и за освобождаване на човечеството.

Никой не допуска един последовател до своето възвишено философско знание и до мистериозните науки, докато той не е бил пречистен пред олтара на символичните Степени. От какво значение са различните мнения относно възрастта и генеалогията на Степента, или различията при практикуването, церемонията и литургията, или нюанса на цвета на знамето, под което всяко марширувало еврейско племе, ако всички почитат Светата Арка на символичните Степени, пръв и неизменен източник на Свободното Масонство; ако всички почитат нашите консервативни принцип и са с нас във великата цел на нашата организация?

Ако някъде братя от специфично религиозно вярване са били изключени от тази Степен, това просто показва колко дълбоко погрешно са били разбрани целите и плана на Масонството. Защото когато вратата на някоя Степен е затворена срещу този, който вярва в един Бог и в безсмъртието на душата, поради другите догми на неговата вяра, тази Степен вече не е Масонство. Никой Масон няма право да тълкува символите на тази Степен вместо другиго или да откаже да му разкрие нейните мистерии, ако той не ги приеме с добавените обяснения и коментари.

Чуй, Братко мой, нашите обяснения на символите на тази Степен и после ги тълкувай така, както смяташ за добре.

Кръстът е бил свещен символ от най-дълбока Древност. Той може да се види върху всички трайни монументи в света – в Египет, Асирия, Индустан, Персия и на будистките кули в Ирландия. Говори се, че Буда умрял върху тях. Друидите отсекли един дъб,  оформили го в неговата форма, превърнали го в свещен и строяли храмовете си в такава форма.Сочейки четирите посоки на света, той бил символът на универсалната природа. Говори се че Кришна издъхнал на дърво с формата на кръст, пронизан от стрели. Бил е почитан в Мексико.

Но неговото особено значение в тази Степен е даденото му от Древните Египтяни. Тот или Фта, представен на най-старите монументи, носещ в ръката си Crux Ansata или Ankh (кръст Тау с пръстен или кръг над него).така той се вижда на двойната табела на Шуфу и Нох Шуфу, строители на най-великата от Пирамидите в Уади Мегхара на полуостров Синай. Това е бил йероглифът за живот, а с представка триъгълник означавал даващ живот. За нас, следователно, това е символът на Живота – на онзи живот, роден от Божеството и на онзи Вечен Живот, за който ние всички се надяваме; чрез нашата вяра в безкрайната доброта на Бога.

Розата в древността е била посветена на Аврора и на Слънцето. Тя е символът на Утрото, на възкръсването на Светлината и подновяването на живота, и следователно на утрото на първия ден и по-специално – на възкръсването: а Кръстът и Розата заедно йероглифно трябва да се четат като Утрото на Вечния Живот, за което всички Народи са се надявали с пришествието на Спасител.

Женският Пеликан, хранещ малкото си, е символ на голямото и щедро милосърдие на Природата, на Спасителя на падналия човек и на онова човечество и благотворителност, които би следвало да отличат Рицаря на тази Степен.

Орелът е бил живият Символ на египетския Бог Мендес или Ментра, когото Сесостри-Рамзес направил един с Амун-Ре, Богът на Тебес и на Горен Египет и представителят на Слънцето, като думата Ре означава Слънце или Крал.

Компасът, с увенчан с корона означава, че независимо от високия ранг, постигнат в Масонството от Рицаря на Червената Роза, справедливостта и безпристрастието трябва неизменно да ръководят неговото поведение.

На думата Инри, изписана върху Crux Ansata над стола на Майстора, се приписват много значения. Посветеният християнин вижда в нея инициалите на надписа върху кръста, на който е бил разпнат Христос – Iesus Zanarenus Rex Iudeorum. Мъдреците от древността я свързвали с една от най-големите тайни на Природата - тайната на всемирното регенериране. Те я тълкували така: Igne Natura Renovatur Integra (цялата природа се възстановява чрез огън). Масоните Алхимици и Херметици я оформили в следния афоризъм: Igne nitrum roris invenitur. А на Йезуитите се приписва това, че я приложили към тази ненавистна аксиома: Justum necare reges impois. Четирите букви са инициалите на еврейските думи, които обозначават четирите елемента – Iaminim – море или вода; Nour - огън; Rouach – въздух; Iebeschah – суха земя. Не е нужно да ти повтарям как я четем ние.

Кръстът r е бил Знакът на Съзидателната Мъдрост или Логос, Синът Божи. Плато казва: “Той се изразил върху Вселената с фигурата на буквата Х. Следващата Сила след Върховния Бог е била пресечена под прав ъгъл или оформена като Кръст върху Вселената”. Митрас белязвал войниците си с Кръст на челото. r е знакът за 600 – мистериозният цикъл на преражданията.

В руините на Мандоре в Индия, сред другите мистични емблеми, се намират мистичният триъгълник и преплетеният триъгълник Y. Това също може да бъде видяно и върху антични монети и медали, изкопани от руините на Ооджейн и други антични градове в Индия.

Ти влезе тук сред унинието и в сянката и си облечен в одеждата на скръбта. Оплаквай с нас тъжното състояние на човешката раса в този воал от сълзи! злочестините на хората и агониите на народите! мракът на обърканата душа, подтисната от съмнение и предчувствие за беда!

Няма човешка душа, която понякога да не е тъжна. Няма мислеща душа, която понякога да не се отчайва. Вероятно няма никой измежду всичките, които въобще мислят за нещо отвъд нуждите и интересите на тялото, който да не се стресне и ужаси от противните въпроси, които, чувствувайки се като че ли е виновен, че го прави, прошепва на себе си в най-съкровените дълбини на душата си. Изглежда като че ли някой Демон терзае душата със съмнения и за да я смачка с отчаяние, пита дали в края на краищата е сигурно, че убежденията и са истински, а вярата ù е добре обоснована: дали е наистина сигурно, че един Бог на Безкрайната Любов и Великодушие управлява Вселената или това са само една огромна безмилостна Съдба и желязна Необходимост, скрити в непроницаем мрак и за които хората и техните страдания и скърби, техните надежди и радости, техните амбиции и дела не са повече интересни или по-важни отколкото прашинките, танцуващи на слънчевата светлина; или едно Същество, което се забавлява с невероятна суета и безразсъдство, гърчовете и изкривяванията на незначителното насекомо, което композира Човечеството и лениво си представя, че те наподобяват Всемогъщия. “Какво друго сме ние,” пита Съблазнителят, “освен кукли на конци на една витрина? О, Всемогъща съдба, дърпай конците леко! Карай ни да танцуваме милостиво извън нашата мизерна малка сцена!”

“Не е,” прошепва Демонът, “просто обичайната суетност на човека, която го кара да претендира пред себе си, че е като Господ по интелект, симпатии и страсти, както е било това, което в началото го е накарало да си мисли, че в своята телесна форма и органи е самото изображение на Божеството? Неговия Бог не е ли просто неговата собствена сянка, хвърлена в гигантски очертания върху облаците? Не създава ли той за себе си Бог от самия себе си, като просто прибавя безкрайно продължение на неговите умения, сили и страсти!”

“Кой,” Гласът, който няма винаги да бъде безмълвен шепот, “някога напълно се е задоволявал със собствените си аргументи относно собствената си природа? Кой някога е демонстрирал на самия себе си с убедителност, която да издигне вярването в увереност, че той има важен дух, живеещ само временно в дома и обвивката на тялото и ще живее вечно, след като тялото е изгнило! Кой някога е демонстрирал на може някога да демонстрира, че интелектът на Човека се различава от този на по-умните животни по друг начин, освен по степен? Кой някога е направил нещо повече от това, да говори глупости и непоследователности относно разликата между инстинктите на кучето и разума на Човека? Конят, кучето, слонът, също имат съзнание в тяхната идентичност, както и ние. Те мислят, сънуват, помнят, спорят със себе си, създават, планират и разсъждават. Какво друго са интелектът и интелигентността на човека, освен интелекта на животното в по-висока степен или по-голямо количество?” В истинското обяснение на една мисъл на едно куче може да бъде кондензирана цялата метафизика.

И с още по-ужасна важност Гласът пита в какво отношение човешките маси, огромните тълпи от човешката раса са се доказали като по-умни от животните, в чиито очи свети една по-висока интелигентност, отколкото в техните тъпи, неинтелигентни очни ябълки; в какво отношение са се доказали те достойни или подходящи за безсмъртен живот. Това би ли била награда с някаква стойност за огромното мнозинство? Показват ли те, тук на земята, някаква способност да напреднат, някаква възможност за състояние на съществуване, в което не биха могли да раболепничат за власт, както хрътките, боящи се от камшика или да тиранизират беззащитните слаби; в което не биха могли да мразят, да преследват, да измъчват и да унищожават; в което не биха могли да търгуват и спекулират, да надхитрят и хващат в капан непредпазливите, да мамят тези, които им се доверяват, да рискуват и просперират и да се мусят със собствената си праведност на недостатъците на другите и да благодарят на Бога че не са като другите хора. Каква би била за огромното мнозинство от хора стойността на Рая, където те не биха могли да лъжат и клеветят и усърдно да работят на низки поприща срещу големи печалби?

Тъжно се оглаждаме и четем мрачните и нерадостни архиви на древните отмрели и гнили епохи. Повече от осемнадесет века са се колебали в спектралното царство на Миналото, откакто Христос, проповядващ Религията на Обичта, е бил разпнат, когато тя може да се превърне в Религия на Омразата; а Неговата Доктрина не е нормално приета като вярна дори от една четвърт от човечеството. След Неговата смърт колко неизброими рояци от хора са живели в пълно неверие към всичко, което ние смятаме за съществено за Спасението! Колко безбройни човешки души след мрака на вкоренените плътно и непробиваемо върху земята идолопоклоннически предразсъдъци, са се устремявали към вечния Трон на Бога, за да получат Неговото правосъдие?

За седемнадесет дълги века Религията на Обичта е доказала, колкото и Религията на Омразата и безкрайно повече Религията на Преследването, отколкото Мохамеданството, като негов непревземаем противник. Ереси са възниквали преди да умрат Апостолите; и Господ ненавиждал Николаитяните, докато Йоан при Патмос възвестил идването на Неговия гняв. Сектите са се препирали и всяка, която се е докопвала до власт, започвала да преследва другите, докато земята на целия Християнски свят била потопявана в кръв и изравнявана върху плътта, побелявала от костите на мъчениците, а човешката изобретателност била принуждавана да измисля нови начини, с които мъченията и агонията биха могли да бъдат удължени и да бъдат по-рафинирани.

“С какво право,” нашепва Гласът, “това жестоко, безжалостно, преследващо животно, на което страданията и гърчовете на други от неговия презрян вид доставят най-чувствените удоволствия, а масата, за която те се грижат само да яде, да спи и да се облича и да се валя в чувствени удоволствия и най-добрите от които се карат, мразят, завиждат и, с някои изключения, се грижат само за собствените си интереси – с какво право се стреми то да се самозаблуждава, че не е животно, като вълка, хиената и тигъра, а е нещо по-възвишено, един дух, предопределен да бъде безсмъртен, искра от крайно необходимите Светлина, Огън и Разум, които са Бог? На каква друга безсмъртност може да се наслаждава това създание, освен тази на себичността? На каква друга е способно? Не трябва ли безсмъртието да започва тук и животът не е ли част от него? Как смъртта ще промени низката същност на една низка душа? Защо онези, другите животни, които само бегло имитират покварената, дивашка човешка жестокост и кръвожадност, нямат същото право, като човека, да очакват възкресение и Вечност на съществуване или Рай от Любов?

Светът става по-добър. Човекът престава да преследва, когато преследваните станат твърде многобройни и силни и той се предава. След като този източник на удоволствия пресъхва, хората упражняват изобретателността на своята жестокост върху животните и други живи същества под тях. Да отнеме живота на други същества, който Бог им е дал и не само за да може да изяде плътта им, а от чиста дивашка жестокост, е приемливо занятие и забавление на човек, който се гордее с това, че е Господар на Сътворението и е с малко по-нисък статут от Ангелите. Ако не може повече да използува дибата, щипците и стълба на кладата, той може да мрази и клевети и да си доставя удоволствие от мисълта, че оттук нататък ще се наслаждава на чувствените красоти на Рая, ща гледа с наслада страдалческата агония на онези справедливо прокълнати, които са дръзнали да имат различно от неговото мнение по въпроси, които са абсолютно надхвърлящи неговата и тяхната способност да бъдат разбрани.

Където армиите на деспотите престанат да убиват и опустошават, армиите на “Свободата” заемат мястото им и, бялото и черното омешани, започват да убиват, изгарят и опустошават. Всяка епоха наново узаконява престъпленията и безумствата на предшествениците си и продължава да воюва, разрешава изстъпленията и превръща плодоносни земи в пустини, в църквите се благодари на Господа за кървавите касапници, а безпощадните разрушители, даже когато са се издули от плячката, са коронясвани с лаврови венци и получават овации.

От цялото човечество даже един на десет хиляди няма каквито и да било аспирации отвъд ежедневните нужди на едно животно. В тази епоха, а и във всички останали, всички хора, освен няколко в повечето страни, се раждат, за да бъдат просто добитък в ярема, бъхтещи се заедно с коня и вола. Абсолютно невежи, даже в “цивилизовани” земи, те мислят и разсъждават като животните, редом с които се трудят. За тях Бог, Душа, Дух, Безсмъртие, са само думи, без никакво истинско значение. Богът на деветнадесет-двадесети от християнския свят е само Бел, Молох, Зевс или в най-добрия случай Озирис, Митрас или Адонай, под друго име, боготворен със старите езически церемонии и ритуални формули. Това е Статуята на Олимпийския Йов, боготворен като Бащата в Християнската Църква, която е била Езически Храм; Това е Статуята на Венера, която се е превърнала в Дева Мария. В по-голямата си част, в сърцата си хората не вярват, че Бог е справедлив и милостив. Те се страхуват и се свиват от Неговите светкавици и изпитват страхопочитание пред Неговия гняв. В по-голямата си част те само си мислят, че вярват, че има друг живот – справедливост и наказание за греха. Въпреки това те все пак преследват като Неверници и Атеисти онези, които не вярват в това, в което те самите си въобразяват, че вярват и в което все пак те не вярват, защото в тяхното невежество и желание за интелект то е отвъд техните възможности за разбиране. За огромното мнозинство от човечеството Бог не е нищо друго, освен отразено изображение в безкрайното пространство на земния Тиранин на неговия Трон, само че по-могъщ, по-енигматичен и по-неумолим. За да прокълнат Човечеството, Деспотите се нуждаят само да бъдат това, което обществената мисъл във всички времена само си е представяла за Бог.

Във великите градове, низшето съсловие от населението е поравно без вяра и без надежда. В по-голямата си част другите имат просто една сляпа вяра, наложена от образованието и обстоятелствата и не произвежда морални добродетели или даже обикновена честност, като Мохамеданството. “Твоята собственост тук ще бъде в безопасност.” казва мюсюлманинът; “Тук няма християни.” Философският и научният свят ежедневно се превръща във все по-невярващ. Вярата и Разумът не са противоположности в равновесие, а антагонистични и враждебни едно към друго; резултатът е мрак и отчаяние на скептицизъм, открито признат или полузавоалиран в рационализъм.

Над повече от три-четвърти от обитаемата земя човечеството все още коленичи, като камили, за да поеме върху себе си ярема, кротко носен за тираните му. Ако една Република понякога възникне като Звезда, тя с всички сили бърза към захода си в кръв. Не е необходимо царете да воюват с нея, да я премахнат от пътя си. Необходимо е само да бъде оставена сама и скоро тя ще се сграбчи сама в несдържаните си ръце. И когато отдавна поробеният народ хора се отърси от нейните окови, може скептично да се попита

Ще извика ли самохвалкото

за малък сляп лъч Свобода, да се свърже

поради лудост, мразен от мъдрите, със закона,

Системата и Империята?

Навсякъде по света трудът, в известна форма, е робът на капитала; в общи линии, това е един роб, който трябва да бъде хранен само толкова, че да може да работи, само дотолкова, доколкото неговата работа носи печалба на собственика на човешката движима собственост. Има бедствен глад в Ирландия, стачки и глад в Англия, сиромашия и отдавани под наем жилища-бордеи в Ню Йорк, мизерия, нищета, невежество, бедност, бруталността на пороците и безчувствеността към срама, към отчайващата просия във всички човешки клоаки и отходни канализации навсякъде. Тук една шивачка умира от глад и замръзва; там майки убиват децата си, за да могат онези, които са пожалени, да живеят с хляба, купен с парите, отпуснати им от властите за погребението на починалото от глад дете; а в съседство млади момичета проституират срещу хляба.

Освен това, казва гласът, тази видиотена раса е недоволна да гледа своите тълпи пометени от страхотни епидемии, причините за които са неизвестни, и от правосъдието и мъдростта, които човешкият ум не може да проумее. Тя трябва постоянно да води войни. Откакто хората са се разделили на Племена, не е имало дори един миг, в който в целият свят да е имало мир. Винаги някъде хората са били въвличани в братоубийствени войни. Армиите винаги са живели от труда на земеделеца, а войната винаги е изтощавала ресурсите, пропилявала енергиите и е слагала край на просперитета на Нациите. Тя зарежда нероден просперитет със смазващ дълг, залага цялото си имущество и донася на държавите срама и позора на непочтеното отрицание.

Понякога гибелните огньове на войната подпалват наведнъж половин континент; както когато всички Тронове се съюзяват, за да принудят един народ отново да приеме една омразна и ненавиждана династия или Държави отказват на Държави правото да анулират един досаден съюз и да си създадат едно отделно правителство. Тогава пламъците отново проблясват и замират и огънят тлее в пепелта си, за да избухне след време отново с подновена и по-концентрирана ярост. Понякога бурята, завъртайки се, вие само над малки райони; понякога светкавиците ù се виждат, като старите сигнални огньове на хълмовете, шибайки цялото кълбо. Няма море, но се чува тътен на оръдия; няма река, но тече червена от кръв; няма поле, но се тресе, стъпкано от копитата на атакуващи ескадрони; няма нива, но е наторена с кръвта на мъртвите; и навсякъде, където човекът убива, лешоядът пирува, а вълкът вие в ухото на умиращия войник. Никой град не е измъчван от изстрели и снаряди; и няма хора, които да забравят да упражнят грозното богохулство да благодарят на Бога на Любовта за победи и касапници. Все още се пеят Te Deums за вечерта на Свети Вартоломей и на Сицилианските Вечерни. Човешката изобретателност е разпната и всичките му изобретателни сили са поставени на изпитание, за да изфабрикуват адските машинарии на разрушението, с които човешките тела могат по-експедитивно и ефективно да бъдат смачквани, раздробявани, разкъсвани и прецеждани през преса. Човечеството, пияно от кръв и прогизнало от кръвопролитие, пищи до Небесата при едно единствено убийство, извършено, за да даде воля на едно не по-малко нехристиянско отмъщение или да задоволи едно користолюбие не по-низко, отколкото онези, които са внушения на Дявола в душите на Нациите.

Когато с обич сме мечтали за Утопия и за Хилядолетието, когато почти сме започнали да вярваме, че човек не е, в края на краищата, полуопитомен тигър и че мирисът на кръв не събужда дивака в него, ние изведнъж се стряскаме от измамния сън и откриваме тънката маска на цивилизацията, съдрана наполовина и захвърлена с презрение. Лягаме си да спим, както селянинът върху покритата с лава склонове на Везувий. Планината толкова дълго а била бездейна, че ние вярваме, че огньовете ù са угаснали. Около нас висят чепките грозде, а зелените листа на маслината трепкат в мекия нощен въздух над нас. Над нас светят спокойните, търпеливи звезди. Трясъкът на ново изригване ни събужда, тътенът на подземните гръмотевици, острите пробождания на вулканичните светкавици в забулените пазви на небето; и ние виждаме, потресени, изтерзаният Титан да запраща огньовете си сред бледите звезди, неговото огромно дърво от пушек и облак, червените потоци, изливащи се надолу по склоновете му. Тътенът и писъкът на Гражданската война е навсякъде около нас: земята е махало: човекът пак е Дивак. Великите армии се търкалят по своите грозни вълни и оставят след себе си пушещи и обезлюдени пустини. Грабителят е във всяка къща, отскубващ дори трохата хляб от устните на гладуващото дете. Сиви коси са оплискани с кръв, невинно моминство напразно пищи за помощ срещу Похотта. Изчезват Закони, Съдилища, Конституции, Християнство, Милост, Жалост. Бог изглежда е абдикирал и Молох властвува отново на Негово място; докато Пресата и Амвонът еднакво се възхищават на вселенското убийство и подканят към унищожаване на Победените с меч и огнена факла; и да грабежът и убийството дават право на човешкия звяр да отправя благодарствени молитви на Християнски Сенати.

Комерсиалната алчност умъртвява нервите на симпатия на Нациите и ги прави глухи към исканията за благородство, към импулсите на щедрост, към апелите на онези, които страдат от несправедливост. На други места, всеобщото преследване на богатство детронира Бога и отдава божествени почести на Мамон и Баалзебуб. Себелюбието става върховен властелин: спечелването на богатство се превръща в единствената цел в живота. Безнравствеността на легализирания хазарт и в спекулациите се превръща в епидемия; предателството е доказателство за опърничавост; заемането на длъжност се превръща в плячка на успешната фракция; Страната, като Актеон, е разкъсвана от собствените си хрътки, а негодяите, които тя толкова внимателно е образовала в техния занаят, най-алчно я разграбват, когато тя е в есктремна ситуация.

С какво право, настоява Гласът, едно създание, което винаги е ангажирано със взаимно обирджийство и с убийства и което превръща собствените си интереси в Бог, претендира да бъде от порода, по-висша от дивите зверове, на които е прототип?

Тогава сенките на ужасно съмнение падат върху душата, която би била склонна към любов, доверие и вяра; един мрак, на който всичко, което те заобикаля, е символ. Тя поставя под съмнение истината на Апокалипсиса, своята собствена духовност, самото съществуване на милосърден Бог. Тя се пита дали не е безполезно да се надява на някакъв голям прогрес на Човечеството към съвършенство, и дали когато напредва в един аспект, не изостава в някой друг, като компенсация: дали напредъкът на цивилизацията не е увеличаване на себелюбието: дали свободата не води задължително към слободия и анархия: дали нищетата и унижението на масите неизбежно не е последвано от увеличаване на населението, комерсиален и производствен просперитет. Тя се пита дали човекът не е просто един спорт за една сляпа и безмилостна Съдба: дали всички философии не са измама, а всички религии - фантастични творения на човешката суета и самоизмама; и преди всичко, дали когато Разумът е изоставен като пътеводител, вярата на Будиста и Брахмина няма същите претенции към суверенност и абсолютна, безпричинна вяра, както всяка друга.

Той се пита дали, в края на краищата, очевидните и осезаеми несправедливости в този живот не са успех и просперитет на Лошото, бедствията, подтисничеството и нещастията на Доброто, които са основата на всички вярвания в бъдещо състояние на съществуване? Съмнявайки се в способността на човека за неограничен прогрес тук, той се съмнява във възможностите му където и да било; и ако той не се съмнява в съществуването на Бог и че той е справедлив и милостив, той поне не може да смълчи постоянно появяващия се шепот, че нещастията и бедствията на хората, техния живот и смърт, техните болки и скърби, тяхното изтребване от войни и епидемии, са един феномен се по-голямо достойнство, значение и важност в очите на Бога, отколкото какви неща от същото естество възникват в техните материални организми; и че рибата на древните морета, унищожена в неизмеримо количество, за да направи място за нови видове, разкривените форми на които се откриват във фосилите, представящи доказателства за техните агонии; кораловите насекоми, животните и птиците и паразитите, убити от човека, имат също толкова право, колкото и той, да на дават вой срещу несправедливостта на Божията повеля и да настояват за безсмъртие в една нова вселена, като компенсация за техните болки и страдания и ненавременна смърт на този свят.

Това не е картина, нарисувана от въображението. Много мислещи умове са се съмнявали и изпадали в отчаяние. Колко от нас могат да кажат, че нашата собствена вяра е толкова добре обоснована и завършена, че ние никога не чуваме онези мъчителни нашепвания в душите си? Трижди благословени са онези, които никога не изпитват съмнения, които преживят в търпеливо задоволство, като говеда или дремят под опиата на сляпата вяра; върху чиито души никога не се спира онази Ужасна Сянка, която е отсъствието на Божествената Светлина.

За да си обяснят съществуването на Зло и Страдание, древните перси си представяли, че има два Принципа или Божества във Вселената, единият - на Доброто, а другият – на Злото, намиращи са в постоянен конфликт помежду си в борбата за надмощие и алтернативно надделявайки и бидейки надделявани. Според Мъдреците, над тях бил Единствения Върховен; а за тях Светлината накрая трябвало да надделее над Мрака, Доброто – над Злото и даже Архи-човекът и неговите Демони да се разделят с техните лукави и порочни природи и да споделят всемирното Спасение. Те не са се сетили, че съществуването на Принципа на Злото, със съгласието на Всемогъщия Върховен, представлява същата трудност и оставили съществуването на Принципа на Злото необяснено, както преди. Човешкият ум е винаги доволен, ако може да премести една трудност с една стъпка по-нататък. Той не може да повярва, че светът почива върху нищо, но е предано доволен, когато го учат, че се е родил на гърба на огромен слон, който, от своя страна е стъпил на гърба на една костенурка. Като се вземе предвид костенурката, Вярата винаги е доволна; и тя е била огромен източник на щастие за мнозинството, което не може да повярва в един Дявол, който би могъл да освободи Бога от ненавистта, че е Създател на Греха.

Но не за всички Вярата е достатъчна, за да преодолее тази огромна трудност. Те казват заедно с Молителя, “Господи! Аз вярвам!”, но като него се въздържат да кажат: “Помогни ми в моето неверие!” – За тези хора Разумът трябва да сътрудничи и да съвпада с Вярата или те все още ще останат в мрака на съмнението – най-злощастното от всички състояния на човешкия ум.

Само онези, които не ги е грижа за нищо отвъд интересите и целите на този живот, не се интересуват от тези велики Проблеми. Животните също не ги обсъждат. За една безсмъртна Душа е характерно да търси удовлетворение за себе си, че е безсмъртна и да разбере тази велика загадка – Вселената. Ако хотентотът или папуанецът не са безпокоени и измъчвани от тези съмнения и спекулации, те не бива да бъдат третирани нито като мъдри, нито като късметлии поради това. Свинете също са безразлични към великите загадки на Вселената и са щастливи, че са напълно неосъзнати, че това е безкрайният Апокалипсис и Проявление, във Времето и Пространството, на една Единствена Мисъл на Необятния Бог.

Както и да превъзнасяме и величаем Вярата и да казваме, че тя започва оттам, където свършва Разумът, в края на краищата тя трябва да се основава или на Разума, Аналогията, Съзнанието или на човешкото доказателство. Поклонникът на Брахма също има сляпа вяра в нещо, което ни изглежда очевидно погрешно и абсурдно. Неговата вяра не се оповава нито на Разума, нито на Аналогията или Съзнанието, а върху скрижалите на Духовните учители и на Свещените Книги. Мюсюлманите също вярват на положителното доказателство на Пророка; и Мормоните също могат да кажат “Вярвам го, защото е невъзможно.” Никоя вяра, колкото и абсурдна и деградираща, не е искала някога да има такива основи, скрижали и книги. Чудеса, доказани от безупречни доказателства, са били използувани като основа на Вярата във всяка една епоха; а автентичността на съвременните чудеса е сто пъти по-добре удостоверявана, отколкото античните.

Затова, в края на краищата, Вярата трябва да произлиза от някакъв източник вътре в нас, когато доказателството за това, в което трябва да вярваме, не е подадено на нашите усещания или то в никакъв случай няма да бъде уверението в истината, за която се смята.

Съзнанието или присъщото и вродено убеждение или божествено имплантираният инстинкт, със сигурност ще ни поведе встрани от Истината по отношение на неща невидими и особено онези от Безкрайното, ако решим да не вярваме на нищо друго, освен онова, което то може да ни демонстрира или да не вярваме на онова, което може в процеса на логиката си да докаже своята противоречивост, нерационалност или абсурдност. Неговият сантиметър не може да измери арките на Безкрайността. Например за Човешкия разум Безкрайна Справедливост и Безкрайна Милост или Любов в едно и също Същество, са нелогични и невъзможни. Той може да демонстрира, че едното задължително изключва другото. Така той може да демонстрира, че тъй като Сътворението е имало начало, от това задължително следва, че една Вечност е изтекла, преди Божеството да започне да сътворява, през което време То е било неактивно.

Когато през някоя безлунна ясна нощ вперим поглед в Небето с неговото великолепие от звезди и знаем, че всяка фиксирана звезда от безброя е Слънце и че вероятно всяка притежава своята свита от светове, всичките населени с живи същества, ние осъзнаваме нашата маловажност във везните на Сътворението и веднага започваме да разсъждаваме, че голяма част от онова, което през различните епохи е било религиозна вяра, би било вярвано, ако природата, размерът и разстоянието до тези Слънца, както и нашите собствени Слънце, Луна и Планети са били известни на древните хора така, както и на нас.

За тях всички светлини на небесната твърд са били създадени, за да дадат светлина на земята, като лампи или свещи, висящи отгоре. Земята е трябвало да бъде само една населена част от Вселената. Светът и Вселената са били синонимни термини. Човекът е нямал концепция за огромните размери и разстояния на звездните тела. Мъдреците в Халдея, Египет, Индия, Китай и Персия, а следователно мъдреците винаги са имали езотерично кредо, преподавано само в мистериите и непознато за плебеите. Никой Мъдрец в която и да е от тези страни или в Гърция или Рим, не е вярвал в популярната вяра. За тях Боговете и Идолите на Боговете са били символи, и то символи на велики и тайнствени истини.

Простолюдието си въобразявало, че вниманието на Боговете непрекъснато е съсредоточено върху земята и човека. Гръцките Божества населявали Олимп, една незначителна планина на Земята. Имало е Съд на Зевс, на който Нептун идвал от Морето, а Плутон и Персефона - от мрака на Тартар в неизмеримите дълбини на земното лоно. Бог слязъл от Небето и на Синай продиктувал на Своя слуга Мойсей законите за Евреите. Звездите били покровители на смъртните, чиито съдби и успехи трябвало да се разчитат по тяхното движение, пресичане на орбитите и противопоставяне. Луната била Невестата и Сестрата на Слънцето на същото разстояние над Земята и също като Слънцето, създадена само за да служи на човечеството.

Ако разгледаме с големия телескоп на Лорд Росе просторните мъглявини на Херкулес, Орион и Андромеда и открием, че те се превръщат в Звезди по-многобройни от пясък на морския бряг, ако размислим, че всяка от тези Звезди е Слънце, като и дори много пъти по-големи от нашето, всяко без съмнение със своята свита от светове, гъмжащи от живот; ако отидем по-далеч във въображението си и се опитаме да проумеем цялата безкрайност на пространството, изпълнено с подобни слънца и светове, ние като че ли се свиваме в една невероятна незначителност.

Вселената, която е промълвената Дума на Бога, е безкрайна по размел. Няма празно пространство отвъд сътворението от която и да било страна. Вселената, която е произнесената Мисъл на Бога, никога не е била несъществуваща, тъй като Бог никога не е бил инертен. Формите на сътворението се променят, но самата Вселена е безкрайна и вечна, защото Бог Е, Бил е и Винаги ще Бъде и никога не е мислил и творил.

Разумът е склонен да признае, че един Върховен Интелект, безкрайно могъщ и мъдър, трябва да е създал тази безгранична Вселена; но той същи така ни казва, че ние сме също толкова неважни, колкото и зоофита и ентозоа, или колкото невидимите частици на оживения живот, плуващ във въздуха или гъмжащ в капката вода.

Основите на нашата вяра, почиващи на въображаемия интерес на Бога в нашата раса, един лесно предположим интерес, когато  човек се е смятал за единственото интелигентно създание и следователно във висша степен заслужаващ специалните грижи и бдителното безпокойство на един Бог, който има да се грижи само за тази земя и да надзирава единствено своето домакинство и който е бил доволен да създаде в цялата безкрайна Вселена само едно единствено същество, притежаващо душа, а не просто животно, са грубо разклатени, когато за нас Вселената се разширява и нараства; а мракът на съмнението и безверието тежко се разполага в Душата.

Начините, по които обикновено се стремим да задоволим съмненията си, само ги увеличават. Да се демонстрира необходимостта от причина за сътворението, е все едно да се демонстрира необходимостта от причина за причината. Аргументът за план и дизайн само премества трудността с една крачка по-нататък. Ние разполагаме света върху един слон, слонът – върху сухоземна костенурка, а костенурката – върху нищо.

Да ни се казва, че животните притежават само инстинкт и че Разумът принадлежи единствено на нас, по никакъв начин не ни задоволява относно радикалната разлика между тях и нас. Защото ако умственият феномен, показван от животни, които мислят, сънуват, помнят, спорят от причината до ефекта, планират, разделят, комбинират и комуникират мислите си помежду си, за да действуват рационално в съгласие, ако тяхната любов, омраза и отмъщение могат да бъдат приети за резултати от организацията на материята, като цветът и парфюмът, прибягването до хипотезата за нематериална Душа, за да се обясни един  феномен от същия вид, само че по-съвършен, проявяван от човешкото същество, е абсурд във висша степен. Това, че организираната материя въобще може да мисли или дори да чувствува, е великата неразрешима загадка. “Инстинкт” е само дума без значение, а иначе означава вдъхновение. Това е или самото животно, или Бог в животното, който мисли, помни и разсъждава; а инстинктът, според общоприетото значение на термина, би бил най-великата и най-прекрасната от всички загадки – не по-малко нещо от преките, незабавни и непрекъснати подтици на Божеството – защото животните не са машини или автомати, задвижвани от пружини, а маймуната е просто един тъп австралиец.

Трябва ли винаги да оставаме в този мрак на несигурност, на мрак? Няма ли начин да избягаме от лабиринта, освен със сляпа вяра, която нищо не обяснява, а в много религиозни вярвания, антични и съвременни, се проявява явно пренебрежение към Разума и води до вярването или в Бог без, или Вселена без Бог, или Вселена, която самата е Бог?

Четем в Еврейските Хроники че Шломо (Соломон, бел.пр.), мъдрият Цар, на редил пред входа на Храма да се поставят две огромни колони от бронз, едната от които се наричала Якаин, а другата Бахаз; и на тези думи в нашата версия е придадено значението Сила и Създаване. Масонството от Сините Ложи не дава обяснение на тези символични колони; нито пък Еврейските Книги ни казват, че те са символични. Ако не са били предназначени да бъдат символи, впоследствие те са били разбирани като такива.

Но тъй като ние сме сигурни, че всичко вътре в Храма е било символично и че цялата структура е имала предназначението да представлява Вселената, ние можем логично да заключим, че колоните в преддверието също са имали символично значение. Би било досадно да повтаряме всички тълкувания, които въображението или тъпотията е намерила за тях.

Ключът за истинското им значение е неоткриваем. Съвършеното и вечно отличие на двата примитивни термина на съзидателния силогизъм, за да достигне демонстрирането на тяхната хармония чрез аналогия на противоположностите, е вторият велик принцип на онази окултна философия, завоалирана под името “Кабала” и посочвана от всички свещени йероглифи на Античните Светилища и на онези ритуали, толкова малко разбирани от масата на Посветените в Античното и Съвременното Свободно Масонство.

Зохар заявява, че всичко във Вселената протича по мистерията на “Баланса”, т.е на Равновесието. От Зефирот или Божествените Зачатия части представляват Мъдростта и Разбирането, Строгостта и Добротата, или Справедливостта и Милостта, и Победата и Славата.

Мъдростта или Интелектуалната Съзидателна Енергия и Разбирането или Способността да бъдеш пропит от Активната Енергия и да произведеш умствена работа или мисъл, в Кабалата са представени като мъжкото и женското начало. Такива са и Справедливостта и Милостта. Силата е интелектуалната Енергия или Активност; Създаването или Стабилността са интелектуалната способност да се произведе, една пасивност. Те са Силата за генериране и Способността за произвеждане. Казва се, че чрез Мъдростта Бог създава а чрез Разбирането установява. Това са двете колони на Храма, противоположни като Мъжа и Жената, като Разум и Вяра, Всемогъщество и Свобода, Безкрайна Справедливост и Безкрайна Милост, Абсолютна Власт или Сила да извършиш дори онова, което е много несправедливо и неразумно, а Абсолютната Мъдрост е тази, която не позволява да бъде извършено; Право и Дълг. Те са били колоните на интелектуалния и на моралния свята, монументалният йероглиф на антимон, необходим на великия закон на сътворението.

За всяка Сила трябва да има Съпротивление, което да я подкрепя, за всяка светлина – сянка, за всяка Кралска особа – кралство да управлява, за всяко потвърждение – отрицание.

За Кабалистите Светлината представлява Активният Принцип, а Мракът или Сянката са аналогични на Пасивния Принцип. Затова те са направили от Слънцето и Луната емблеми на двата Божествени Пола и двете съзидателни сили; затова на жената са приписали Съблазънта и първия грях, а след това първото раждане, материалното раждане на изкуплението, защото от самата пазва на мрака ние виждаме родената отново Светлина; Празното пространство привлича Пълното; и затова бездната на бедността и мизерията, Мнимото Зло, привидно празното небитие на живота, временният бунт на създанията вечно привлича преливащия океан от същества, богатства, съжаление и любов. Христос завършва Изкуплението на Кръста, като се спуска в Ада.

Справедливостта и Милостта са противоположности. Ако всяко от тях беше безкрайно, тяхното съществуване би изглеждало невъзможно, но бидейки равни, едното не може да премахне другото и да властвува самостоятелно. Мистериите на Божествената Природа са отвъд нашето ограничено разбиране; но такива са и мистериите на нашата собствена ограничена природа; и е сигурно, че в цялата природа хармонията и движението са резултат от равновесието между противостоящи сили.

Аналогията на противоположностите дава решението на най-интересния и най-труден проблем на съвременната философия – точното и постоянно съгласие между Разум и Вяра, Власт и Свобода, Наука и Вяра, Съвършенство на Бога и Несъвършенство на Човека; това е отражението на деня в нощта. Вярата е завоалираната Изида, Заместителят на Разума в сенките, които предхождат или следват Разума. Тя произхожда от Разума, но никога не може да бъде обърквана с него или вземана за него. Навлизането на Разума в територията на Вярата или на Вярата в територията на Разума, са затъмнения на Слънцето или Луната; когато те се случат, те веднага правят безполезни и Източника на Светлина, и неговото отражение.

Науката умира от системи, които не са нищо друго, освен вярвания; а Вярата отстъпва пред Разума. За да могат двете Колони на Храма да крепят сградата, те трябва да останат раздалечени и да са паралелни една спрямо другата. Ако се направи опит насила да бъдат събрани, както направил Самсон, те ще се сгромолясат и цялата сграда ще се срути върху главата на прибързания слепец или на някой революционер, чието лично или национално възмущение е било предварително посветено на смъртта.

Хармонията е резултат от редуващото се надмощие на силите. Когато това е налудничаво управление, управлението е провал, защото то е или Деспотизъм или Анархия. Всички теоретични управления, независимо колко са внушаващи доверие на теория, свършват или с едното, или с другото. Правителствата, които трябва да издържат, не се създават в Локи или Шафттсбъри, в някой Конгрес или Конвенция. В една Република, силите, които изглежда противостоящи, които наистина на противоположни, сами дават движение и живот. Сферите се поддържат в техните орбити и са принудени да се въртят хармонично и безпогрешно от координацията, която изглежда, като че ли е противостояние на две противоположни сили. Ако центростремителната сила трябва да преодолее центробежната, а равновесието на силите да спре, втурването на Сферите към Централното Слънце ще унищожи системата. Вместо консолидация, цялото ще бъде раздробено на парчета.

Човекът е свободна сила, въпреки че Всемогъществото е над и навсякъде около него. Светлината изисква Сянка. Държавата е по-малко могъща от Божеството и следователно свободата на индивида е в съответствие с неговата Върховна власт. Това са противоположности, но не антагонистични. Така в едно обединение на Държави свободата на Държавите е в съответствие с Върховенството на Нацията. Когато едното постигне постоянно господство над другото и те престанат да бъдат в равновесие, ограничаването на правата продължава със скорост, която нараства като тази на едно падащо тяло, докато мекотелото е унищожено и тогава, след като няма съпротива, която да поддържа по-силното, то се устремява към разруха.

Затова, когато балансирането на Разума и Вярата в индивида или Нацията и редуващото се надмощие престане, резултатът е, според това дали единият или другият се превръща в постоянен победител, Атеизъм или Суеверие, безверие или сляпа доверчивост; а Жреците на Безверието или на Вярата стават деспотични.

“Бог наказва този, когото обича” е един израз, който формулира цялата догма. Изпитанията в живота са благословия на живота за индивида или Нацията, ако някой от тях има Душа, която наистина да заслужава спасение. “Светлина или мрак”, казва Зороастър, “са вечните състояния на света.” Светлината и мракът са навсякъде и са в пропорция; Светлината е причината за съществуването на Мрака. Само чрез изпитания, чрез агониите на скръбта и строгата дисциплина на бедствията хората и Нациите придобива посвещаване. Агониите в Гетсиманската градина и на Кръста на Голгота са предхождали Възкресението и са били средствата на Спасението. Бог измъчва Човечеството с просперитет.

Степента на Розата X е посветена и символизира окончателния триумф на истината над фалша, на свободата над робството, на светлината над мрака, на живота над смъртта и на доброто над злото. Великата истина, която тя втълпява, е, че независимо от съществуването на Злото, Бог е безкрайно мъдър, справедлив и добър: че въпреки че делата на света не протичат по никакви правила за добро или лошо, които са ни известни в ограничеността на нашите виждания, все пак всичко е правилно, защото то е Божие дело; и всичките злини, всичките бедствия, всичките нещастния не са нищо друго, освен капки в онова безмерно течение, което стремително се движи напред, водено от Него към един забележителен и великолепен резултат: че в определено време Той ще спаси и регенерира света и тогава Принципът, Властта и съществуването на Злото ще свърши; че това ще стане с такива средства и инструменти, които Той избере да използува; дали това ще стане чрез заслугите на Спасителя, който вече се е появил, или чрез Месия, когото все още очакваме, чрез Неговото Прераждане, или чрез вдъхновен пророк, това ние, като Масони, не можем да решим. Нека всеки преценява и вярва за себе си.

Междувременно ние работим, за да ускорим идването на този ден. Нравствеността от античността, от законите на Мойсей и на Християнството, е наша. Ние признаваме всеки учител на Нравственост, всеки Реформатор, като брат в това велико дело. За нас орелът е символ на Свобода, Пергелът – на Равенство, Пеликанът – на Човечеството, а нашият орден -  на Братство. Работейки за тези неща с Вяра, Надежда и Благотворителност като наши оръжия, ние търпеливо ще чакаме окончателния триумф на Бога и пълното проявление на Божието Слово.

Никой Масон няма право, в границите на стените на Масонския Храм, да измерва вместо друг степента на почит, която той може да изпитва към който и да било Реформатор или Създател на някоя Религия. Ние не проповядваме вярване в някое определено вероизповедание, както и не проповядваме безверие в нищо. Каквито и висши атрибути да е имал или нямал Създателят на Християнската Вяра, никой не може да отрече, че той е проповядвал и практикувал чиста и възвишена нравственост, даже с риск и в крайна сметка пожертвуване на живота Си. Той е бил не само покровител на един лишен от наследство народ, а модел за Човечеството. Той обичал децата на Израел с отдаденост. За тях дошъл Той и само за тях проповядвал онова Евангелие, което Неговите последователи по-късно пренесли сред чужденците. Той с радост би освободил избрания Народ от неговите духовни връзки на незнание и деградация. Като любещ цялото човечество, залагайки живота си за еманципацията на Неговите Братя, Той би трябвало да бъде за всички -  за Християнина, за Евреина и за Мохамеданина – обект на благодарност и благоговение.

Римският свят почувствувал спазмите на наближаващото разпадане. Езичеството, неговите Храмове разрушени от Сократ и Цицерон, изрекло последната си дума. Богът на Евреите бил неизвестен отвъд границите на Палестина. Старите религии се провалили в опита си да дадат щастие и мир на света. Дърдорещите  и препиращи се философи направили бъркотия от всичките човешки идеи, докато хората започнали да се съмняват във всичко и да не вярват на нищо: нито в Бог, нито в неговата доброта и милост, нито в достойнствата на човека, нито пък в себе си. Човечеството се разделило на две големи класи – господарят и робът; могъщият и низвергнатият; висшият и низшият, тиранинът и тълпата; и дори първият бил преситен със сервилността на последните, потопени в изтощение и отчаяние до най-големите дълбини на деградацията. Тогава един глас в незначителната Римска Провинция Юдея провъзгласява едно ново Евангелие – едно ново “Божие Слово” на смачканото, страдащо, кървящо човечество. Свобода на мисълта, Равенство на всички хора в очите на Бога, всемирно Братство! Една нова доктрина, една нова религия; старата Първична Истина произнесена отново!

На човека още веднъж се проповядва да вдигне поглед към Бога. Не повече към един Бог, скрит в една непроницаема мистерия и безкрайно отдалечен от човешката симпатия, появяващ се от мрака само от време на време, за да накаже и смаже човечеството: а към един Бог добър, благ, благороден и милостив: един Баща, обичащ съществата, които е създал с една неизмерима любов и неуморимост; Който изпитва чувства към нас и ни симпатизира и ни изпраща болка и желание и нещастия само за да могат те да послужат за развиване у нас на добродетели и съвършенство, които ни подхождат, за да живеем с Него оттук нататък.

Исус от Назарет, “Синът човешки”, и тълкувател на новия Закон на Любовта. Той събира около себе си смирените, бедните, Париите на света. Първото изречение, което Той произнася, благословило света и провъзгласява новото евангелие: “Блажени скърбящите, защото те ще бъдат утешени!” Той излива маслото на утешението и покоя върху всяко смазано и кървящо сърце. Всеки страдалец е Негов поддръжник. Той споделя техните скърби и симпатизира на техните огорчения.

Той вдига грешника и самарянката и ги учи да се надяват на прошка. Той опрощава жената, заловена в прелюбодеяние. Избира последователите си сред Фарисеите или Философите, но сред низшите и смирените, даже рибарите от Галилея. Той лекува болните и нахранва гладните. Живее сред крайно бедните и нямащите приятели. “Страдайте, малки деца,” казал Той, “за да дойдете при мен; защото за такива е царството Небесно! Благословени смирените, защото тяхно е царството Небесно; хрисимите, защото те ще наследят Земята; милостивите, защото те ще получат милост; чистосърдечните, защото те ще видят Бога; миротворците, защото те ще бъдат наречени децата Божии! Първо се помирете с брата си, а после елате и оставете своя дар при олтара. Дайте на този, който ви е поискал, а от този, който на когото сте дали назаем, не се отвръщайте! Обичайте враговете си; благословете онези, които ви проклинат; сторете добро на онези, които ви мразят; и се молете за онези, които зложелателно ви използуват и ви преследват! Всички неща, които другите хора биха сторили на вас, сторете ги и вие на тях; защото това са законът и Пророците! Този, който не поеме своя кръст и не ме последва, не Ме заслужава. Аз ви издавам нова заповед: както аз съм ви обичал, така и вие да се обичате един друг: по това аз ще зная, че сте мои последователи. Няма по-велика любов от тази – човек да пожертвува живота си за своя приятел!”

Евангелието на Любовта Той подпечата със Собствения си живот. Жестокостта на еврейското Духовенство, невежата свирепост на тълпата и римското безразличие към кръвта на варварите, Го приковава към кръста и Той издъхва, мълвейки благословии за човечеството.

Умирайки по този начин, Той завещава Своето учение на хората като неоценимо наследство. Извратено и корумпирано, то е послужило като основа на много вероизповедания и дори е било направено гарант на нетолерантността и преследванията. Ние тук го проповядваме в неговата чистота. То е нашето Масонство; към него могат да се присъединят мъже от всякакви вероизповедания.

Това, че Бог и добър и милостив, обича и симпатизира на всички създания, които Той е сътворил, че Неговият пръст се вижда във всички движения на моралната, интелектуалната и материалната вселена; че ние сме неговите деца, обектът на Неговата Бащинска грижа и отношение; че всички хора са наши братя, чиито нужди ние трябва да удовлетворим, да простим грешките им, да толерираме мненията им, да им простим, че са ни наранили; че човекът има безсмъртна душа, свободна воля, право на свобода на мисълта и действието; че в очите на Бога всички хора са равни; че най-добре служим на Бога със смирение, хрисимост, благост, доброта и другите добродетели, които могат да се упражняват както скромно, така и възвишено; това е “новият Закон”, “Думата”, която светът е чакал и на която е възлагал всичките си надежди; и всеки истински Рицар на Розата X ще се прекланя пред паметта на Този, който го е научил и който снизходително е гледал дори на онези, които са Му приписвали характер, далеч надхвърлящ неговите собствени разбирания или вярвания, даже дотам, че да Го считат за Божествен.

Чуй Фило, гръцкия евреин. “Отдадената на съзерцание душа, неравномерно водена, понякога към изобилие, а понякога към безплодие, е осветена от примитивните идеи, от лъчите, произхождащи от Божествения Интелект, когато се въздига към Възвишените Съкровища. Когато, обратно, се спуска и е безплодна, тя попада във властта на онези Интелекти, наричани Ангели..., защото, когато душата е лишена от правото на Божията светлина, която да я води към познанието за нещата, тя повече не се наслаждава на нещо повече от бледа и второстепенна светлина, която ù дава, разбираща не нещата, а само думите, както в този по-низш свят...”

“...Оставете тесногръдието да се оттегли със затворени уши! Ние съобщаваме божествените мистерии само на онези, които са получили свято посвещение, на онези, които практикуват истинска благочестивост и които не са станали роби на празни помпозни думите или на езични доктрини...”

“О, вие, Посветени, вие, чиито уши са пречистени, получете това в душите си, като една мистерия, която никога не трябва да бъде загубена! Не я разкривайте пред нито един Профан! Пазете я и я задръжте вътре в себе си, като едно неподкупно съкровище, не като златото или среброто, но много по-ценно от всичко останало; защото това е знанието на Великата Причина, на Природата и на това, което е родено от двете. И ако срещнете Посветен, обградете го с молитвите си да не скрива от вас нови мистерии, които може да знае и не спирайте, докато не ги получите! За мен, въпреки че бях посветен във Великите Мистерии от Мойсей, Приятелят Божи, след като видях Йеремия, го познах не само като Посветен, но и като Йерофант; и аз съм последовател на неговата школа.”

Ние, като него, разпознаваме всички Посветени като наши Братя. Ние не принадлежим към нито едно вероизповедание или школа. Всички религии имат за основа Истината; във всички има чиста Нравственост. Ние почитаме всички, които проповядват кардиналните догми на Масонството; възхищаваме се и почитаме всички учители и реформатори на човечеството. Масонството трябва да изпълни своята мисия. С неговите традиции, произхождащи от най-древни времена и символите му, датиращи то още по-отдавна, отколкото даже монументалната история на Египет, то кани всички мъже от всички религии да се строят под неговите знамена и да воюва срещу злото, невежеството и несправедливостта. Ти сега си негов рицар и в негова служба се освещава твоят меч. Дано да докажеш, че си достоен войник на една достойна кауза