11. ИЗБРАНИК НА ДВАНАДЕСЕТТЕ ИЛИ ПРИНЦ АМЕТ

ImageЗАДЪЛЖЕНИЯТА на Принц Амет са да бъде добросъвестен, лоялен, надежден и искрен; да защитава хората срещу измами и принудителни събирания; да се бори за политическите си права и да се погрижи, доколкото му е разрешено или може, тежестите да понесат онези, които пожънват облагите на Правителството.

Трябва да си предан спрямо всички хора.

Трябва да си откровен и искрен във всички неща.

Трябва да си добросъвестен, когато вършиш това, което е твое задължение да извършиш.

И нито един човек не трябва да се разкайва, че е разчитал на решителността ти, на професията ти, на думата ти.

Голямата отличителна характеристика на Масона е отзивчивостта към расата му. Той разпознава в човешката раса едно голямо семейство, всички те свързани с него самия с онези невидими връзки и с онази могъща мрежа от обстоятелства, скроени и изтъкани от Бога.

Чувствайки тази отзивчивост, негово първо Масонско задължение е да служи на ближния си. При първото му влизане в Ордена той престава да бъде изолиран и става един от великото Братство, като поема нови задължения спрямо всеки един жив Масон, както и всеки един Масон същевременно поема такива задължения спрямо него.

Нито пък са ограничени тези задължения единствено спрямо Масоните. Той поема много задължения към страната си и по-специално към големите, страдащи маси обикновени хора; защото те също са негови събратя и Бог ги чува, неразбираеми като  стоновете на нищетата им. С всички подходящи средства, с убеждение и влияние и по други начини, ако случаят и критичните обстоятелства изискват това, той е задължен да ги защитава срещу потисничеството и тираничните и незаконни товари.

Той работи поравно, за да защитава и усъвършенства хората. Той не ги ласкае, за да ги заблуди, нито им се подмазва, за да ги ръководи, нито крие мненията си, за да ги развесели, нито пък им казва, че те не могат да сгрешат и че гласът им е Божият глас. Той знае, че безопасността на всяко свободно правителство и продължителността и вечността му зависят от добродетелта и интелигентността на обикновените хора; и че, освен ако свободата им е от такова естество, че оръжията не могат нито да я осигурят, нито да я отнемат; освен ако тя не е плод на мъжествен кураж, на справедливост, въздържаност и великодушна добродетел – освен ако, бидейки такава, тя не е пуснала дълбоки корени в умовете и сърцата на хората на свобода, няма да е дълго преди да се търсят онези, които ще откраднат от тях чрез коварство това, което те са придобили чрез оръжия или институции.

Той знае, че ако след като са се освободили от бремето на войната, хората пренебрегнат изкуството на мира; ако мирът и свободата им са в състояние на военно положение; ако войната е единствената им добродетел и апогеят на хвалебствията им, те скоро ще намерят мира като най-неблагоприятен за интересите им. Това ще е единствено една още по-печална война; а това, което те са си представяли като свобода ще е най-лошото робство. Защото, освен ако посредством знания и моралност, не повърхностни и словоохотливи, а истински, неподправени и искрени, те разчистват хоризонта на ума от онези мъглявини от грешки и страсти, които възникват от невежеството и порока, те винаги ще разполагат с онези, които навеждат глава към робството, като че ли са добичета; които, независимо от целия им триумф, ще ги предадат на този, който предложи най-висока цена, като че ли са плячка, спечелена по време на война; и ще намерят обилно богатство и власт в невежеството на хората, предубежденията и страстите.

Народ, който не подчинява склонността на богатите към алчност, амбиция и сладострастие, прогонва лукса от себе си и семействата си, намалява сиромашията, разпространява познания сред бедните и се труди, за да въздигне окаяните от тинята на порока и вулгарната задоволеност и за да запази трудолюбивите от умиращите от глад пред вида на луксозните празненства, ще установи, че е подхранвал наред с това сребролюбие, амбиция, сладострастие, егоизъм и лукса на една класа и че тази деградация, нищета, пиянство, невежество и оскотяване на други, по-непреклонни и неподатливи деспоти у дома, отколкото някога са се срещали на полето; и дори в самите си недра ще е постоянно изобилстващ с нетърпимите потомци на тираните.

Тези са първите врагове, които трябва да се покорят; това съставлява кампанията на Мира; тези са триумфите, трудни наистина, но безкръвни; и далеч по-почтени от онези трофеи, които се купуват единствено чрез кръвопролитие и плячкосване; и ако не сме победители в тази служба, ще е напразно, ако сме победили деспотичния враг на бойното поле.

Защото, ако някой народ смята, че е възвишен; по-благотворна или по-мъдра политика, за да изобрети по-изтънчени средства чрез гербови налози и данъци, за увеличаване на приходите и източване на кръвта на обеднелия народ; за да умножи военноморската и военната си сила; да си съперничи по лукавство с посланиците на чуждестранните държави; да съзаклятничи за поглъщане на нови територии; да сключва коварни договори и съглашения; да управлява победени държави и низвергнати провинции със страх и сила; отколкото да раздава неосквернено правосъдие на хората, да облекчава състоянието им и да възвиси общественото положение на трудещите се маси, да компенсира онеправданите и да подкрепи изтормозените и да успокои недоволните и бързо да възстанови на всеки неговата собственост; то тогава този народ е въвлечен в облак от грешки и твърде късно ще усети, когато илюзията на тези могъщи облаги е вече изчезнала, че пренебрегвайки тези, които е считал за второстепенни съображения, единствено е ускорявал собствената си разруха и безнадеждност.

За съжаление, всяка епоха представя собствения си специален проблем, най-труден и често невъзможен за разрешаване; и това, което тази епоха предлага и налага за обсъждане на всички мислещи хора е следното – как, в гъсто населена и богата страна, благословена със свободни институции и конституционно правителство, с големите маси от работническа класа на физическия труд, която да е в състояние да има постоянна работа със справедливо заплащане, които да не умират от глад и децата им да бъдат предпазени от порока и покварата и да им се даде тази степен, не просто с четене и писане, а с познания, които ще им подхождат интелигентно да изпълняват задълженията си и да упражняват привилегиите на свободните хора; дори да бъде поверено опасното право на избирателния вот?

Защото, въпреки че не знаем защо Бог, след като е безкрайно милосърден, а така също и мъдър, така е наредил, изглежда по безспорно негов закон, че дори в цивилизовани и Християнски страни, голяма маса от населението трябва да е щастлива, ако по време на целия си живот, от детството до старостта, в здраве и в болест, те разполагат с достатъчно най-общо разпространена и най-долнокачествена храна, за да предпазят себе си и децата си от непрекъснатите мъчения на глада – достатъчно от най-общо разпространеното и най-долнокачествено облекло, за да защитят себе си и малките си от непристойно изложение и ужасния студ; и ако те разполагат с най-грубия навес над главите си.

И Той изглежда е издал този закон – който нито една човешка общност още не е намерила средство и начин да отмени – че когато една страна стане гъсто населена, капиталът трябва да се съсредоточава в ръцете на ограничен брой лица, а трудът все повече и повече да става подвластен на благоволението му, докато обикновеният физически труд, този на тъкача и железаря и други занаятчии, евентуално престава да е по-достоен от обикновеното препитание, а често в големите градове и обширни протежения от дадена страна - дори не и това и отива или пълзи наоколо в дрипи, като проси и умира от глад, поради липса на работа.

Докато всеки вол и кон могат да си намерят работа и са достойни да бъдат нахранени, с хората не винаги е така. Да бъде назначен на работа, да има възможност да работи каквото и да е за нещо, подобно на справедливо заплащане, се превръща в голямата увлекателна цел в живота на човека. Капиталистът може да живее, без да наеме работника и го уволнява винаги, когато трудът престане да му бъде изгоден. В момента, когато времето е най-студено, провизиите най-скъпи, а рентите най-високи, той го изхвърля, за да умре от глад. Ако работникът се разболее, заплатата му спира. Когато остарее, той няма пенсия, с която да се пенсионира. Децата му не могат да бъдат изпратени на училище; защото преди костите им да се втвърдят, те трябва да се заловят с работа, за да не умрат от глад. Човекът - силен и физически здрав, работи за един или два шилинга на ден, а жената, тръпнейки над малката си печка с въглища, когато живакът падне далеч под нулата, след като гладните й деца са изплакали очите си, за да могат да заспят, шие на мизерната светлина на самотната си свещ, за едната си оскъдна надница, продавайки живота си на този, който се е спазарил за работата на иглата ?

Бащи и майки убиват децата си, за да могат да разполагат с отпуснатите за погребение пари, за да могат да продължат живота си сред оцелелите с цената на живота на едно дете. Малки момиченца с голи крака метат уличните кръстовища, когато зимният вятър щипе необлечените части от тялото им и сърцераздирателно просят едно пени от онзи, които са облечени в топли кожи. Децата израстват в крайна мизерия и брутално невежество; нуждата принуждава девиците и съпругите да проституират; жените умират от глад и измръзване и се подпират на стените на приютите за бедни, подобно на вързопи мръсни дрипи, по цяла нощ и нощ след нощ, когато падат студените дъждове и няма шанс за тях да се намери място вътре в тези приюти; и стотици семейства се тълпят в една единствена сграда, изпълнена с ужаси и изобилстваща с мръсен въздух и заразни болести; където мъжете, жените и децата се сгушват един до друг в нечистотията си; всички възрасти и всички цветове, спейки безразборно заедно; докато в голяма, свободна Републиканска Държава, в пълната мощ на младостта и силата си, един човек на всеки седемнадесет е просяк, който получава благотворителност.

Как да се справим с това очевидно неизбежно зло и смъртно заболяване, е най-важният от всички социални проблеми. Какво да се направи със сиромашията и прекомерното предлагане на работна ръка? Как да продължи животът на една страна, когато гласуват бруталността и пияното полу-варварство и заемат длъжности според способностите си и годни техни представители упражняват контрол върху правителството? Как, ако не чрез мъдрост и авторитет, а с бурност и вулгарен порок, трябва да се величаят до сенаторства друговерци, изпълнени с миризмите и замърсяването на ада, рингът, бордеят и фондовата борса, където комарджийството се легализира, а мошеничеството е похвално?

Масонството ще направи всичко в негова власт, с директно напрягане и сътрудничество, за да подобри и уведоми, а така също и да защити хората; да подобри физическото им състояние, да облекчи злочестината им, да удовлетвори желанията им и да се погрижи за нуждите им. Нека всеки Масон в това добро дело да направи всичко, което е по силите му.

Защото е истина сега, както винаги е било и винаги ще бъде, че да си свободен, е същото като да бъдеш благочестив, да бъдеш мъдър, да бъдеш умерен и справедлив, сдържан и въздържан и да бъдеш великодушен и смел; а да бъдеш обратното на всичко това е същото като да бъдеш роб. И обикновено се случва, по назначение и както беше наказателното правосъдие на Божеството, че онзи народ, който не може сам да се управлява и да въздържа страстите си, а се свива под робството на похотта и пороците си, се предоставя на владичеството на онези, които ненавижда и е принуден да се предаде на непредумишлено робство.

И е също така санкционирано от диктатите на правосъдието и от устройството на Природата, че този, който, от слабоумието или умопомрачеността на интелекта си, е неспособен да се владее, трябва, подобно на непълнолетните, да се предаде на управлението на друг.

Над всичко останало нека никога да не забравяме, че човечеството представлява едно голямо братство; всички са родени, за да се сблъскат със страданието и мъката и следователно принудени да си съчувстват един на друг.

Защото нито една кула на Гордостта не е била някога достатъчно висока, за да издигне притежателя си над изпитанията, страховете и прегрешенията на човешкия род. Нито една човешка ръка не е издигала някога стена, нито пък някога ще издигне такава, която да я предпази от злочестина, болка и немощ. Болест и мъка, трудност и смърт - това са повели, които изравняват всичко. Те не познават нищо, нито високо, нито ниско. Главните потребности на живота, великите и сериозни нужди на човешката душа не освобождават никого. Те правят всички бедни, всички слаби. Те поставят смирена молитва в устата на всяко човешко същество, толкова истинска, колкото и тази на най-презрения просяк.

Но принципът на злочестината не е принцип на злото. Ние грешим и последствията ни учат на мъдрост. Всички елементи, всички закони на нещата около нас съдействат за тази цел; и по пътеките на болезнените прегрешения и грешки, предназначението на Провидението е да ни доведе до истина и щастие. Ако прегрешенията единствено ни учеха да грешим; ако грешките потвърждаваха неблагоразумието ни; ако злочестините, причинени от порочно угаждане имаха природната тенденция да ни направят по-низвергнати роби на порока, тогава страданието би било изцяло пагубно. Но, обратно, всичко води до и е предназначено да доведе до промяна и усъвършенстване. Страданието е дисциплината на добродетелта; от това, което определено е безкрайно по-добро от щастието и все пак обхваща в себе си цялото съществено щастие. То го подхранва, подсилва и усъвършенства. Добродетелта е цената на силно оспорваната раса и трудно водената битка; и си струва цялото изтощение и рани на конфликта. Човек трябва да върви напред със смело и здраво сърце, да води борба с бедствието. Той трябва да го преодолее, а не да му позволи да му стане негов господар. Той не трябва да изоставя поста на изпитанието и опасността; но да застане твърдо в ориста си, докато великото слово на Провидението не му заповяда да полети или да му нареди да потъне. С решителност и кураж Масонът трябва да свърши работата, която му е отредено да свърши, като гледа през тъмния облак на човешкото нещастие, към целта, която се издига високо и ярко пред него. Ориста на скръбта е велика и сюблимна. Никой не страда завинаги, нито за нищо, нито без цел. Такава е заповедта на Божията мъдрост и на Безкрайната Му Любов, да осигури за нас безкрайно щастие и слава.

Добродетелта е най-истинската свобода; нито е свободен онзи, който се отпуска пред страстите си; нито пък онзи, който в робство служи на благороден господар. Примерите са най-добрите и най-продължителните лекции; добродетелта е най-добрият пример. Щастлив е този, който е вършел добри дела и искрено е поставил добри прецеденти. Времето няма да надживее истинската му стойност. Истински продължава да живее след смъртта си онзи, чиито добри дела са стълбове на паметта му; и всеки изминал ден добавя по нещо към голямата му слава. Добрите дела са семена, които след посяването си, ни връщат непрекъсната реколта; и споменът за благородни действия е по-траен от мраморните паметници.

Животът е училище. Светът не е нито затвор, нито поправителен дом, нито палат на леснината, нито амфитеатър за игри и спектакли; а е място за обучаване и дисциплина. Животът се дава за морално и духовно обучение; и цялостният ход на великото училище на живота е просвета за добродетел, щастие и бъдещо съществуване. Периодите в Живота са сроковете му; всички човешки състояния са формите му; всички човешки занимания са уроците му. Семействата са първичните отдели на тази морална просвета; различните кръгове на обществото са напредналите му стадии; Кралствата и Републиките са университетите му.

Богатствата и Бедността, Радостите и Мъките, Сватбите и Погребенията, връзките на живота свързани или нарушени, годни и щастливи или злощастни и болезнени, са всичките му уроци. Събитията не са сляпо и небрежно нахвърляни на едно място. Провидението не учи един човек, и не предпазва друг от огненото изпитание на уроците си. То няма нито богати фаворити, нито бедни жертви. На всички се случва едно събитие. Една цел и един проект засягат и стимулират всички хора.

Преуспелият човек е ходил на училище. Може би е смятал, че то е велико, а той – достоен негов персонаж; но той е бил чисто и просто ученик. Той е мислел, може би, че той е Майсторът, и че не трябва нищо друго да прави, освен да напътства и командва; но винаги над него е имало Майстор над него, Майсторът на Живота. Той не гледа блестящото ни състояние, или многото ни претенции, нито пособията и приложенията на наученото от нас; но на самото ни учене. Той поставя бедните и богатите на една и съща форма; и не познава разлика между тях, освен напредъка им.

Ако от благоденствието сме се научили на умереност, въздържаност, прямота, скромност, благодарност към Бога и великодушие пред хората, тогава имаме право да бъдем почитани и възнаградени. Ако сме се научили на егоизъм, самоугаждане, злосторничество, и порок, да забравяме и пренебрегваме по-злощастния ни събрат и да се присмиваме на Божието провидение, тогава ние сме недостойни и опозорени, въпреки че сме били отгледани в охолство, или сме взели степените си от потеклото на сто благородни поколения; така истинско, в Небесните очи, и на всички правилно мислещи хора, като че ли лежим жертви на сиромашията и болестта, в болница, до живия плет, или на бунището. Най-обикновеното човешко безпристрастие не гледа училището, а учения; и безпристрастието на Небето не гледа под този отличителен знак.

Бедният човек също е в училище. Нека той да се погрижи той по-скоро да се научи, отколкото да се оплаква. Нека той да се придържа към целостта си, прямотата си, и добрината на сърцето си. Нека той да се пази от завистта, и крепостничеството, и да пази самоуважението си. Тежкият физически труд е нищо. Нека да се пази от робски труд и деградация. Докато подобрява състоянието си, ако може, нека той да бъде по-нетърпелив да подобри душата си. Нека да е изпълнен с желание, докато е беден, и дори винаги да е беден, да научи великите уроци на сиромашията, сила на духа, бодрост, задоволство, и подразбиращо се доверие в Божието Провидение. С тези, и с търпение, спокойствие, самообладание, безкористност, и привързана добрина, скромното жилище може да се освети и да се направи по-скъпо и благородно от най-възвишения дворец. Нека той, над всички неща, да види, че не губи независимостта си. Нека той да не разчита, създание, по-бедно от бедните, бездеен, безпомощен, презрян просяк, на любезността на други. Всеки човек трябва да избере по-скоро Бог за свой Господар, отколкото човека; и да не бяга от това училище, или чрез непочтеност, или приемайки милостиня, за да не попадне в това състояние, по-лошо от безчестие, където няма да изпитва самоуважение.

Връзките на Обществото ни учат да се обичаме един друг. Това е окаяно общество, където се търси отсъствието на привързана доброта, която да се предостави от педантично благоприличие, грациозна изтънченост и шлифована неискреност; където амбицията, ревността и недоверието властват, на мястото на непринудеността, доверието и добрината.

Така, също, социалната държава учи на скромност и благост; и от небрежно отношение и предизвестие, недостойно предадено на други, и несправедливост, и световният пропуск да ни оцени, ние се научаваме на търпение и спокойствие, да бъдем над мнението на обществото, не цинични и горчиви, а благородни, откровени и все още предани.

Смъртта е великият Учител, непреклонен, студен, безжалостен, неустоим; която събраната мощ на света не може да възпре или предотврати. Дъхът, който се отделя от устните на Крал или просяк, едва размърдва стихналия въздух, не може да се купи или върне назад дори за миг, с цялото богатство на Империите. Какъв урок е този, който ни учи на мекушавост и безхарактерност и на Безкрайна сила извън нас! Това е страховит урок, който никога няма се усвои добри. Той преминава през земята във вдъхваща страхопочитание злочестина и поставя ръце върху всичко. Това е универсален урок, който се изнася навсякъде и от всички хора. Посланието му се получава всяка година и всеки ден. Изминалите години са претъпкани с тъжните му и тържествени спомени; и пръстът на смъртта проследява почерка му на стените на всяко едно човешко жилище.

То ни учи на Дългът ни; добре да изиграем ролята си; да свършим определената за нас работа. Когато човек умира, и след като е умрял, съществува само един единствен въпрос: Добре ли е живял? Няма зло в смъртта, освен това, което ни причинява животът.

В училището на Божието Провидение има трудни уроци; и все пак училището на живота е внимателно натъкмено, при всички негови договорености и задачи, към способностите и страстите на човека. Няма екстравагантност в учението му; нито пък нещо, което да се върши заради настоящия му ефект. Целият ход на човешкия живот е конфликт с трудностите; и ако е правилно проведен, напредък в усъвършенстването. Никога не е твърде късно да се учи човек. Не само част, но целият живот е училище. Никога не настъпва момент, дори и сред западането на възрастта, когато е пригодно да се оставят настрана готовността за придобиване, или бодростта на старанията. Човек се движи, през целия ход на живота, с търпение и борба, и понякога в тъмнина; защото търпението е предстоящо съвършенство; от борбата произлиза триумфът; от облака на тъмнината ще се появи светкавица, която ще открие пътя към вечността.

Нека Масонът да бъде предан в училището на живота, и на всички негови уроци! Нека той да не научава нищо, нито да се интересува дали научава нещо или не. Нека годините да не минават покрай него, свидетели единствено на леността и безразличието му; или да го виждат разпален да придобие всичко друго, освен добродетел. Нито трябва той да работи единствено за себе си; нито да забравя, че най-смиреният човек, който живее на този свят, е негов събрат, и да предяви иск за съчувствие и мили услуги от негова страна; и че под грубите дрехи, носени от труженика, може да бие сърце, толкова благородно, колкото туптенето на сърцето на принц под звездите.

Бог, който брои по душите, не станциите,

Обича и жали теб и мен;

Защото за Него всички напразни отличителни черти

Са като камъчетата на дъното на морето.

Другите задължения, наложени в настоящата Степен, не са от по-маловажно значение. Истината, както се казва достатъчно рано на всеки Масон, е Божествен атрибут и основата на всяка добродетел; и искреността, надеждността, откровеността, прямотата, честността, не са нищо друго, освен различни режими, в които се развива Истината. Нито един Масон няма умишлено да измами мъртвите, отсъстващите, невинните, и онези, които му се доверяват. На всички тях той дължи по-благородна справедливост, в това, че те са най-сигурните изпитания на човешкото безпристрастие. Единствено най-изоставеният от хората, казва Цицерон, ще го измами, този който би останал незасегнат, ако не му се беше доверил. Всички благородни дела, които са извършени през последователни векове наред са били извършени от истински хора с непристорен кураж. Човекът, който винаги е истински предан, е едновременно добродетелен и мъдър; и по този начин притежава най-великите стражи на безопасността; защото законът не разполага с правомощия да удря по добродетелните; нито пък съдбата е в състояние да погуби мъдрите.

Тъй като основите на Масонството са моралността и добродетелта, провеждането на Масонството става безукорно чрез проучване на едното и практикуване на другото. Тъй като доброто на човечеството е основната му цел, безкористността е една от първите добродетели, които то изисква от членовете си; защото това е източникът на правосъдие и благотворителност.

Да съжаляваш злочестините на другите; да си смирен, но без безчестие; да си горд, но без арогантност; да се откажеш от всяко чувство на омраза и отмъщение; да се покажеш великодушен и либерален, без показност и без разточителство; да си враг на порока; да отдаваш почит на мъдростта и добродетелта; да уважаваш невинността; да си постоянен и търпелив в злополучието; да си скромен в благополучието; да избягваш всяка нередност, която петни душата и разстройва тялото – именно следвайки тези предписания ще стане Масонът добър гражданин, верен съпруг, послушен син, и истински брат; ще почита приятелството и усърдно ще изпълнява задълженията, които му налагат добродетелта и социалните взаимоотношения.

Именно защото Масонството ни налага тези задължения, става дума за правилно и значително оформена работа; и този, който си въобразява, че може да стане Масон, просто като премине първите две или три Степени, и че може, след като спокойно е стъпил на това малко възвишение, оттам нататък достойно да носи доброто име на Масонството, без труд или усилие, или себеотрицание или жертвоприношение, и че няма нищо, което да трябва да се извърши в Масонството, е необичайно заблуден.

Истина ли е, че нищо не остава, което да трябва да бъде свършено в Масонството?

Единият Брат не процедира ли вече законно срещу другия Брат от Ложата си, по отношение на въпроси, които лесно биха могли да се уредят в рамките на Масонския семеен кръг?

Дуелът, това омразно наследство от варварството, забранен между Събратя от основното ни законодателство, и осъден от общинския кодекс, изчезнал ли е вече от земята, която населяваме? Масоните от висшата класа религиозно ли се въздържат от него; или те не се покланят в знак на съгласие с корумпирано публично мнение, предават на негово окончателно решение, въпреки скандала, който то причинява на Ордена, и в нарушение на немощното въздържане от клетвата им?

Масоните вече не формират ли неумолими мнения за Събратята си, не издават ли резки присъди срещу тях, и се преценяват по едно правило, а събратята си по друго?

Масонството разполага ли с добре регулирана система на благотворителност? Свършило ли е то това, което би трябвало да е направило за каузата на образованието? Къде са училищата, академиите, колежите, болниците и лазаретите му?

Не се ли провеждат сега политическите дискусии без насилие и горчивина?

Масоните въздържат ли се от оклеветяване и изобличаване на Събратята си, които се различават от тях по религиозните си или политическите си убеждения?

Какви големи социални проблеми или полезни проекти ангажират вниманието ни при общуването ни? Къде в Ложите ни обичайно се изнасят лекции за истинска просвета на Събратята ни? Сесиите ни не минават ли в обсъждане на маловажни въпроси от бизнеса, уреждането на някои точки в ордена, и въпроси от чисто административно естество и допускането и напредъка на Кандидатите, които след допусканите им, ние не полагаме никакви грижи да просветим?

В каква Ложа се обясняват и разясняват церемониите ни; корумпирани, каквито са те от времето, докато истинските им характерни черти рядко могат да се различат; и къде са онези големи примитивни истини на преподадено откровение, което Масонството е запазило за света?

Ние разполагаме с високи почетни звания и громки титли. Квалифицират ли се притежателите им за да просветят света по отношение на целите и задачите на Масонството? Потомци на онези Посветени, които са управлявали империи,влиянието ви навлиза ли в практическия живот и ефективно ли оперира от името на добре регулираната и конституционна свобода?

Дебатите ви не трябва да представляват нищо друго, освен приятелски разговори. Нуждаете се от хармония, съюз и мир. Тогава защо задържате сред себе си хора, които подбуждат съперничества и предизвикват ревност; защо позволявате голяма и стихийна полемика и амбициозни претенции? Как се съгласуват собствените ви думи и действия? Ако Масонството е недействителност, как можете да упражнявате някакво влияние върху другите?

Непрекъснато се хвалите един друг, и изричате претенциозни и високопарни хвалебствия за Ордена. Навсякъде допускате, че сте това, което трябва да бъдете, и никога не гледате на себе си такъв какъвто сте. Истина ли е, че всички наши действия са толкова много действия на оказване на почит към добродетелта? Изследвайте кътчетата на сърцата си; нека погледнем себе си с безпристрастно око, и да отговорим на собствените си въпроси! В състояние ли сме да понесем утешителното доказателство, че винаги безкомпромисно изпълняваме задълженията си; че дори наполовина ги изпълняваме?                             

Нека се отдалечим от това омразно самоласкателство! Нека да бъдем мъже, ако не можем да сме мъдреци! Законите на Масонството, над други отлични закони, не са в състояние изцяло да променят характера на човека. Те го осветляват, те изтъкват истинския път; но те могат да ги водят в него, единствено като потушават пламъка на страстите си, и покоряват егоизма си. Уви, тези побеждават и Масонството е забравено!

След като се хвалят един друг цял живот, винаги съществуват отлични Братя (Членове на религиозно братство), които, изливат неограничени хвалебствия над ковчезите ни. Всеки от нас, който предаде Богу дух, колкото и безполезен да е бил в живота си, е бил модел на всички добродетели, истинско дете на небесната светлина. В Египет, сред старите ни Майстори, където Масонството е било по-развито от суетата, никой не е могъл да бъде допуснат до свещеното убежище на гроба, докато не е преминал през най-тържествената присъда. Височайши съд е съдел всички, дори кралете. Той казвал на мъртвите: “Който и да си ти, отчети се на страната си за действията си! Какво си сторил с времето и живота си? Законът те разпитва, страната ти те чува, Истината седи, за да те съди!” Принцовете отивали там, за да бъдат съдени, ескортирани единствено от добродетелите и пороците си. Публичен обвинител разказвал историята на живота на мъртвия и хвърлял ярката светлина на фенера на истината върху действията му. Ако се отсъди, че той е водил нечестив живот, паметта му се осъжда в присъствието на нацията и на тялото му се отказват почестите на погребението. Какъв урок е преподало старото Масонство на синовете на народа!

Истина ли е, че Масонството е изчерпано; че акацията, повяхнала, не дава сянка; че Масонството вече не марширува в авангарда на Истината? Не. Свободата още ли е универсална? Изчезнали ли са от лицето на земята невежеството и предубежденията? Не съществуват ли вече вражди сред хората? Не съществуват ли вече користолюбие и лъжливост? Преобладават ли търпимостта и хармонията сред религиозните и политическите секти? Все още има неща, които Масонството трябва да постига и които са по-велики от дванадесетте Херкулесови подвизи; да напредва все така решително и стабилно; да просветява умовете на хората, да реконструира обществото, да реформира законодателството, и да усъвършенства публичния морал. Вечността пред него е толкова безкрайна, колкото е тази зад него. И Масонството не може да престане да се труди за каузата на социалния напредък, без да престане да е истинско само за себе си, без да престане да е Масонство.