03. МАЙСТОРЪТ

За да разберем буквално символите и алегориите на Ориенталските книги по отношение на предисторически въпроси, е желателно да затворим очи срещу светлината. За да преведем символите на тривиален и изтъркан език, ни е нужна непохватността на посредствеността.

Всички религиозни изрази представляват символизъм; тъй като можем да опишем единствено това, което виждаме, истинските обекти на религията са ВИДЕНИТЕ. Най-ранните инструменти на образованието са били символи; и те, както и всички други религиозни форми, са се различавали един от друг и все още продължават да се различават един от друг съобразно външните обстоятелства и образността и според различията в познанието и умственото развитие. Целият език е символичен до такава степен, до каквато се той се прилага към умствени и духовни явления и действия. Всички думи разполагат първично с материален смисъл, те обаче могат след това да се обгърнат, за неосведомените, с духовна безсмислица. “Да оттеглиш”, например, означава да се откажеш и когато тази дума се прилага към изявление, е символични до такава степен, до каквато би бил символична картина на жест на оттеглена ръка, за да изрази същото. Самата дума “дух” означава “дъх” и произлиза от латинския глагол “spiro”, “дишам”.

За да представим един видим символ пред очите на друг човек, не е необходимо да го уведомяваме за значението, което този символ носи за нас. Оттук философът скоро е надбавил към символите обяснения, предназначени за ухото, податливи на повече прецизиране, но по-малко ефективни и импресивни от нарисуваните или скулптурно изваяните форми, които той се е опитал да обясни. От тези обяснения постепенно са възникнали най-различни описания, чиито истинска цел и значение лека полека са се забравили или изгубили в противоречия и несъответствия. И когато всички те са били изоставени и Философията се е насочила към дефиниции и формули, езикът и е се е състоял единствено от по-сложен символизъм, който се е опитвал в тъмното да улови и обрисува идеи, които е невъзможно да се изразят. Защото, както става при видимия символ, така се получава и при думите: произнасянето им не ви уведомява за точното значение, което те носят за мен; и по този начин религията и философията до голяма степен се превръщат в спорни въпроси по отношение на значението на думите. Най-абстрактния израз за Божеството, който може да предостави езикът, не представлява нищо друго, освен знак или символ на предмет, който е извън разбирането ни и не е по-истински и адекватен от образите на Озирис и Вишну или наименованията им, с това изключение, че е по-малко сетивен и категоричен. Избягваме сетивността единствено като прибягваме към просто отрицание. Най-после прибягваме към дефиниране на духа, като казваме, че той не е материя. Духът е – дух.

Един-единствен пример на символизма на думите ще ви посочи един клон на изследване на Масонското движение. В Английския ритуал се натъкваме на тази фраза: “I will always hail, ever conceal, and never reveal” (“Аз винаги ще поздравявам, винаги ще прикривам и никога няма да разкривам;)”, а в КатехИзидаа, се натъкваме на следното:

Въпрос: “I hail.” (“Аз поздравявам”)

Отговор: “I conceal”. (“Прикривам;”)

а незнанието, погрешното разбиране на израза “давам знак” е вмъкнал фразата “Откъде си родом?”

Но думата наистина е “hele”, произлизаща от англо-саксонския глагол b elan, helan, покривам, скривам, прикривам. И тази дума се предава от латинския глагол tegere, покривам или слагам покрив. “That ye fro me no thynge woll hele”, казва Гоуър. “They hele fro mo no priuyte”, казва Кавалерът на Розата. “Да излекуваш къща” е общо разпространена фраза в Съсекс; а в Западна Англия този, който покрива къщата с плочи, се нарича Лечител. Откъдето “излекувам” означава същото, като “покривам с плочки” – само по себе си символично като значение, първично означаващо покривам къща с плочи, - и означава покривам, скривам или прикривам. Така езикът също е символизъм и думите до голяма степен погрешно се разбират и неправилно се използват, както и повечето материални символи.

Символизмът има тенденция непрекъснато да става все по- и по-сложен; и всички Небесни сили са възпроизведени на земята, докато не се е изтъкала паяжина от измислица и алегория, частично от изкуството и частично от невежеството на грешките, която разумът на човека с ограничените му средства за обяснение, никога няма да съумее да разплете. Дори Древноеврейският теизъм се е замесил в символизъм и боготворене на образи, заимствани по всяка вероятност от по-стара религия и отдалечени региони на Азия – боготворенето на Великия Семитски Бог на Природата – Бог Ал или Елс и символичните му представяния от самия Йехова дори не са били ограничени до поетичен или илюстративен език. Свещениците са били монотеисти: хората – идолопоклонници.

Съществуват опасности, неделими от символизма, които представят внушителен урок по отношение на подобни рискове, съпътстващи използването на езика. Въображението, повикано на помощ на разума, узурпира мястото му или оставя съдружника си безпомощно оплетен в паяжината си. Наименованията, с които се наричат нещата, се смесват с тях; средствата се объркват с целта; инструментът на тълкуването - с предмета; и по този начин символите съумяват да узурпират самостоятелния характер на истините и личностите. Въпреки че по всяка вероятност са представлявали необходима пътека, те също така са били и опасен път за приближаване до Божеството; по който много, както казва Плутарх, “бъркат знака с обозначения предмет, попадат в нелепо суеверие; докато други, в стремежа си да избягат от една крайност, се впускат в не по-малко дълбок неприятен водовъртеж на безверие и безбожие.”

Цицеронказва, че посредством мистериите сме научили първите принципи на живота; поради което с добро основание се използва терминът “посвещаване”; и те не само ни учат да живеем по-щастливо и приятно, но също така облекчават болката от смъртта с надеждата за по-добър живот в отвъдното.

Мистериите са били Свещена Драма, показваща легенда от значение за промените в природата, на видимия свят, в който се разкрива Божеството и чийто смисъл в много отношения е бил открит, както за Езичниците, така и за Християните. Природата е великият Учител на човека; защото тя е Откровението на Бога. Тя нито поставя догми, нито се опитва да тиранизира, като принуждава към прилагане на конкретно вероучение или специално тълкуване. Тя ни представя символите си и не добавя нищо като обяснение към тях. Тя е текстът без коментар; и, както ние също така добре знаем, именно коментарът и лустрото водят към грешки, ерес и преследване. Най-ранните учители не само са приели уроците на природата, но, доколкото е било възможно, са се придържали към нейния метод на предаването им. В Мистериите, отвъд текущите традиции или свещените и загадъчни разкази на Храмовете, на наблюдателите са предоставени малко обяснения, и те са оставени, както в училището на природата, сами да си вадят заключения. Няма друг метод, който би могъл да подхожда на всяка една степен на образование и способности. Използването на универсалния символизъм на природата, вместо специалната терминология на езика, възнаграждава най-скромния изследовател и разкрива тайните си на всички пропорционално на подготвителното им обучение и способности да ги разберат. Ако философското им значение е над разбирането на някои хора, моралното им и политическо значение са достъпни за всички.

Тези мистични прояви и действия не представляват изнасяне на лекция, а разкриване на проблем. Тъй като се нуждаят от изследване, те са изчислени и предназначени да събудят заспал интелект. Те не са наситени с враждебност към Философията, защото Философията е великият разяснител на символизма; въпреки че старинните й тълкувания често са необосновани и неправилни. Промяната от символ в догма е фатална за красотата на израза и води до нетърпимост и допусната непогрешимост. 

 *                       *                       *                       *                       *                       *

Ако при преподаване на великата доктрина на божествения характер на Душата, в стремежа си да обясни копнежите си след безсмъртието и при доказване на превъзходството си над душите на животните, които не се стремят към Небесата, древните учени напразно са се стремели и опитвали да изразят характера на душата, като са я сравнявали с Огън и Светлина, за нас би било добре да помислим дали при цялото ни прехвалено познание, ние не разполагаме с по-добра или по-ясна идея за характера на душата и дали в отчаянието си не сме прибягнали до липса на такава. И ако са се заблуждавали по отношение на първоначалното им местопребиваване и са разбирали буквално начина и насоката на спускането ù, те не са били нищо друго, а съизвършители на Великата истина и по всяка вероятност, за посветените, обикновени алегории, предназначени да направят идеята по-осезаеми и внушителни за ума.

 Те са най-малкото не по-подходящи да бъдат погледнати с усмивка от положението на суетата на безплодното невежество, богатството на чието познание се състои единствено от думи, от лоното на Аврам, като убежище за духовете на току-що починалите; бездната на действителния огън, за вечното изтезание на духовете; и град Нов Йерусалим със зидовете си от яспис и постройките от чисто злато подобно на ясно стъкло, фундаменти от скъпоценни камъни и порти, всяка една от единична перла. “Познавах един човек,” казва Павел, “попаднал на третото небе; ... че е попаднал в Рая и чувал неописуеми думи, които не е възможно да бъдат произнесени от човек.” И никъде не се набляга повече и по-често върху антагонизма и конфликта между духа и тялото, отколкото в писанията на този апостол, никъде не се отстоява по-силно Божествения характер на душата. “С ума си,” казва той, “служа на законите на Бога; но с плътта си - на законите на греха... Колкото се водят от духа на Бога, толкова са и синовете Божии... Ревностното очакване на сътвореното очаква появата на синовете Божии... Сътвореното ще се освободи от принудителното обвързване на корупцията, на подлежащата на разпад плът, като се превъплъти в божествената свобода на Божиите чада.”     

 *                       *                       *                       *                       *                       *

Две форми на управление са благоприятни за широкото разпространение на лъжата и измамата. При деспотизма хората са лицемерни, коварни и измамни посредством страха, подобно на роби, които се ужасяват от камшика. При Демокрацията те са такива, като средство за постигане на популярност и служебно положение, както и поради алчността да станат богати. Опитът по всяка вероятност ще докаже, че тези ненавистни и омразни пороци най-отявлено ще нараснат и най-бързо ще се разпространят в една Република. Там, където властта и богатството се превърнат в божества за хората и най-недостойните и неподходящи най-силно се стремят към предшестващите, и където измамата се превърне в най-прекия път към последните, земята ще се пропие с лъжливост и измамни лъжи и шикалкавене. Там, където властта е отворена за всички, заслугите и непреклонната цялост и достойнството на неопетнената чест ще я постигнат единствено рядко и случайно. За да може добре да се служи на страната, причината да се избират великите и мъдрите и учените да ù служат ще престане да бъде основание за това. Ще се предложат други квалификации, по-малко почетни. Да се адаптират мненията на човек към популярния хумор; да се защитят, извинят и обосноват популярните безразсъдства; да се проповядва целесъобразното и благовидното; гласоподавателят да се ласкае, примамва и придумва; да се моли като подлизурко за гласа му, дори и той да е негър на три крачки от примитивността; да се уверява конкурентът в приятелство и да се прободе той с прикрита хватка; да се положи началото на нещо, което от трета страна ще се превърне в лъжа, като се държим като най-близки хора при произнасянето му и все пак способни да се оправдаем – кой не е бил свидетел на тези низки изкуства и основни похвати, приложени на практика и превръщайки се в общоприети, докато не може да се постигне успех с някакви по-почтени средства? – като резултатът е управляване и разгром на държава от неграмотна и повърхностна посредственост, оперено самомнение, неопитността на незрелия интелект, суетата на повърхностните ученически познания.

Безверието и лъжливостта в публичния и политическия живот ще са безверие и лъжливост и в частния живот. Жокеят в политиката, подобно на жокея на хиподрума, е напълно морално пропаднал. Той навсякъде ще се погрижи първо за собствените си интереси и този, който се осланя на него, ще бъде прободен със счупена стрела. Амбицията му е плебейска, подобна на него самия; и той, следователно, ще се старае да получи власт с плебейски и долни средства, както и ще се стреми да постигне всеки друг лелеян обект – земя, пари или репутация.

Най-накрая властта и честта са разделени. Мястото, на което незначителният и повърхностният, безчестният човек или мошеникът се счита за компетентен и годен за назначаване, представа да е достойно за амбицията на великите и способните; или ако не е, те отпадат от състезанието, като оръжията, които трябва да се приложат в него, са негодни за използване от джентълмен. Тогава навиците на безскрупулните адвокати в съдилищата се натурализират в сенатите, а безскрупулните адвокати шумно се карат там, когато са заложени съдбата на нацията и животът на милиони. Държавите са дори обхванати от  низост и измама, а мошеничествата се оправдават от законодателите, които твърдят, че са почтени. Тогава оспорваните избори се решават от клетвопрестъпнически гласове или съображения на партиите; и отново се възобновяват и шаржират в Републиките всички практики на най-лошите свързани с корупция времена.

Странно е, че благоговението пред истината, че мъжествеността и непристорената лоялност, презрението към дребнавостта и несправедливото преимущество, и непристорените вяра и набожност и добросърдечие би трябвало да намаляват сред държавниците и хората с напредъка на цивилизацията и свободата, се превръща в нещо по-общо и универсалното избирателно право предполага универсална стойност и пригодност! В епохата на Елизабет, без универсално избирателно право или Обществата за разпространяване на полезни познания или популярни лектори, или Ликея, държавникът, търговецът, гражданинът на чуждестранния град, морякът, всички те са били еднакво героични, като са се страхували единствено от Бога и изобщо не са се бояли от хората. Да изчакаме да изминат само сто или двеста години и в една Монархия или Република на същата раса, нищо не се смята за по-малко героично от търговеца, отракания спекулант, търсачът на власт, които се страхуват единствено от хората и изобщо не се боят от Бога. Благоговението пред величието отмира и се наследява от презряна завист към величието. Всеки човек застава на пътя на много, независимо дали става въпрос за пътя към популярността или богатството. Съществува всеобщо чувство на удовлетворение, когато се заменя велик държавник или генерал, който е бил популярен идол в краткия си миг на величие, стане злочест и загуби високия си ранг. Да бъдеш над популярното ниво се превръща в злощастие, да не кажем престъпление.

Естествено трябва да допуснем, че една нация в беда би потърсила съвета на най-мъдрия от синовете си. Но, противно на това, великите мъже изглежда никога не се срещат толкова рядко, колкото когато са най-необходими, а незначителните мъже никога не са толкова смели, за да настояват да изобилстват в определено място, както когато посредствеността и некадърната измама и незрялата неопитност, както и показната и оживена некомпетентност са най-опасни. Когато Франция се е намирала в предсмъртните мигове на революционната си агония, тя е била управлявана от законодателно тяло, състоящо се от провинциални безскрупулни адвокати и Робеспиер, Марат и Кутон са властвали на мястото на Мирабо, Вернио и Карно. Англия е била управлявана от остатъци от Дългия Парламент в периода след разпускането му, след като обезглавява краля си. Кромуел унищожава единият орган, а Наполеон другия.

Измамата, лъжливостта, мошеничеството и хитростта в националните дела са признаци на декадентство в държавите и предшестват конвулсиите или парализата. Малтретирането на слабите и преклонението пред силните е политиката на нациите, управлявани от незначителната посредственост. Хитростите в предизборните кампании за власт повторно се постановяват в Сенатите. Изпълнителят се превръща в разпределител на назначаване на служби по политически съображения, главно по отношение на най-недостойните; и хората се подкупват с назначаване на определени длъжности вместо за пари, за да се допринесе до още по-голямата разруха на английската Република по времето на Кромуел. Изчезва Божественото в човешката природа, а интересите, алчността и егоизмът заемат мястото му. Това е тъжна и достоверна алегория, която представя спътниците на Одисей, променени от превръщането на Цирцея в свиня.

*                       *                       *                       *                       *                       *

“Не можете,” е казал Великият Учител, “да служите едновременно на Бог и на сребролюбието.” Когато жаждата за богатство се превърне в общо явление, то ще се преследва както по честни, така и по безчестни начини; с измами и надхитрявания, професионални мошеничества, безсърдечието на ненаситната спекулация, чрез спекулиране с акции и стоки, които скоро деморализират цялата общност. Хората ще размишляват за нуждите на съседите си и бедствията на страната си. Лукави мошеници с безсмислено лековерие ще разпространяват празни теории, занимаващи се с детинщини, като свои асистенти и инструменти, които осиромашават множества от хора. Огромни банкрути, които разтърсват страната подобно на земетресения и са по-фатални, измамнически прехвърляния, поглъщания на спестяванията на бедните, увеличения и резки спадания на валутите, крахът на банките, обезценяване на правителствени ценни книжа, жертва на спестяване на себеотрицанието, и затрудняват с плячкосването си първото захранване на малолетието и последните зрънца живот и запълват гробищата и лудниците с обитатели. Но шарлатаните и спекулантите разцъфтяват и просперират. Ако страната им се бори с помощта на масово и поголовно данъчно облагане за самото си съществуване, те я подпомагат, като обезценяват банкнотите й, за да могат да натрупат баснословни суми с дребни разходи. Ако съседите им са в бедствено положение, те изкупуват имотите им за съвсем дребни суми. Ако се разпореждат с имотите им, те се оказват неплатежоспособни, а осиротелите се превръщат в просяци. Ако банките фалират, се оказва, че те навреме са се погрижили за себе си. Обществото боготвори финансовите и кредитните си крале, както индусите и египтяните са боготворели безполезните си идоли и често най-угоднически, когато по отношение на действителното им солидно богатство те са били същински просяци. Не е чудно, че хората смятат, че трябва да има друг свят, в който несправедливостите на този могат да се компенсират, когато виждат приятелите на разорените семейства да умоляват богатите измамници да дадат милостиня, за да попречат на осиротелите жертви да умрат от глад, докато намерят начини сами да се издържат.

*                       *                       *                       *                       *                       *

Държавите често са сребролюбиви по отношение на търговия и територия. Последната води до нарушаване на договори, посегателства върху немощни съседи и алчност по отношение на поверениците им, чиито земи са пожелани и лелеяни. Републиките в това отношение са толкова ненаситни и безпринципни, колкото и Деспотите, като никога не извличат поука от историята, че прекомерната експанзия чрез грабителство и измама води до неизбежни последици от разпокъсване и поробване. Когато една Република започне да ограбва съседите си, словата на гибелта вече са изписани на зидовете й. Съществува вече произнесена от Бога присъда за това, кое е неправедно при провеждане на национални дела. Когато гражданска война разкъса жизненоважните съставни части на Република, трябва да обърнем поглед назад и да видим дали тя не е виновна за извършване на несправедливости; и ако е, нека тя да се покае в прахта за тях! 

Когато една нация позволи да я завладее духът на търговската алчност, извън онези справедливи и оправдани лимити, определени от надлежно зачитане в умерена и приемлива степен на общия и индивидуалния просперитет, това е нация, овладяна от дявола на търговското сребролюбие, страст, толкова позорна и деморализираща, колкото и сребролюбието в индивида; и тъй като тази користолюбива страст е по-низка и по-безскрупулна от амбицията, тя е още по-омразна и в крайна сметка кара корумпираната нация да бъде считана за враг на човешката раса. Улавянето на лъвския пай на търговията винаги в края на краищата е доказвало разрухата на държавите, тъй като това неизменно води до несправедливости, които правят държавата ненавистна; до себелюбие и нечестна политика, забраняващи на другите нации да бъдат приятели на държава, която мисли единствено за себе си.

Търговското сребролюбие в Индия е породило повече зверства и по-голямо хищничество и е струвало повече човешки животи, отколкото по-благородната амбиция за разширена империя на Консулски Рим. Нацията, която здраво държи световната търговия, може единствено да се превърне в егоистична, пресметлива, безчувствена към най-благородните импулси и отзивчивост, които би трябвало да задействат държавите. Тя ще се подчини на оскърбления, които по-скоро нараняват честта й, отколкото да изложат търговските си интереси на риск от война; докато, за да съдейства на тези интереси, тя ще води несправедлива война, по лъжливи или лекомислени претексти, като свободният ù народ охотно се съюзява с деспотите, за да разбие търговския съперник, осмелил се да изпрати в изгнание кралете ù и да избере свой собствен владетел.

По този начин студената пресметливост на користолюбиво себелюбие, в търговско сребролюбиви нации, винаги в крайна сметка измества емоционалността и възвишените импулси на честта и щедростта, с които те са се издигнали до величие; това е направило Елизабет и Кромуел еднакви защитници на Протестантите отвъд четирите морета на Англия, срещу тиранията на короната и епископското преследване; и, ако те бяха продължили, щяха да забранят съюзяванията с Царе и Автократи и консерватори, за да възвърнат на трона тиранията на некадърността и отново въоръжат Инквизицията с инструментите й за мъчение. Душата на сребролюбивата нация се вцепенява подобно на душата на човек, превърнал златото в свой бог. Деспотът от време на време действа по благородни и щедри импулси и помага на слабите да се борят срещу силните, на истината да възтържествува срещу лъжата. Но търговското сребролюбие по същността си е егоистично, ненаситно, вероломно, измамно, коварно, свидливо, себелюбиво и пресметливо, контролирано единствено от съображения на корист. Безсърдечно и безжалостно, то няма чувство за съжаление, състрадание или чест, което да го накара да се спре в безжалостната си кариера; и то премазва всички пречки, изправили се на пътя му, както киловете на търговските кораби смилат под себе си ромолящите и незабелязани вълни.

Война за един велик принцип облагородява нацията. Война за търговско надмощие, поради повърхностен претекст, е презряна и повече от всичко останало демонстрира до какви неизмерими дълбочини на низост могат да се спуснат хората и нациите. Търговската алчност не цени живота на хората повече отколкото цени живота на мравките. Търговията с роби е толкова приемлива за народ, завладян от такава алчност, колкото търговията със слонова кост или подправки, ако става дума за големи печалби. Тя лека полека ще положи усилия да се споразумее с Бог и да успокои собствената си съвест, като принуди тези, на които е продала робите, които е закупила или откраднала, да ги освободят и да ги изколят в жертвоприношения, ако откажат да се подчиняват на декретите на филантропията й.

Правосъдието по неблагоразумен начин се състои в раздаване на друг на онази точна мярка възнаграждение или наказание, които смятаме, че заслужава и с които определяме заслугите или това, което наричаме престъпление, което най-често е просто негова грешка. Правосъдието на бащата не е съвместимо с прошката от негова страна на грешките и простъпките на детето му. Безкрайното правосъдие на Бога не се състои в раздаване на точно определени мерки на наказание за човешките прегрешения и грехове. Ние също така сме склонни да създаваме наши собствени дребни и тесни понятия за това какво е правилно и справедливо в законодателството на правосъдието и да настояваме Бог да приеме това като негов закон; да измерваме нещо със собствената си дребна рулетка и да наричаме това любов на Бог към раздаване на правосъдие. Ние непрекъснато се стремим да облагородим собствената си низка и плебейска обич към отмъщението и отплатата, като погрешно я наричаме правосъдие.

Правосъдието не се състои и в стриктното управляване на поведението ни по отношение на другите хора от безкомпромисните правила на законовото право. Ако някъде в света съществуваше общност, в която всичко да се опира на взискателността на това правило, то на портите ù трябва да са изписани като предупреждение към злощастниците, търсещи убежище в това негостоприемно царство, думите, които Данте казва, че са написани над великата порта на Ада: “Всички, които влизате тук, надежда всяка тука оставете!” Не е справедливо да се плати на работника в полето, фабриката или цеха текущата му надница и нищо повече от това, най-ниската пазарна стойност за труда му, за такъв срок, за който се нуждаем от този труд и за който той е способен да работи; защото, когато го налегнат болестта или старостта, това ще означава да оставим него и семейството му да умрат от глад; и Бог ще прокълне, като накаже с гибел хората, при които децата на безработния работник се хранят с варена трева от полето и майките удушават децата си, за да могат да купят храна за себе си с благотворителните подаяния, дадени за свързани с погребението разноски. Правилата на това, което обикновено се определя под термина “правосъдие”, могат педантично да се наблюдават сред падналите духове, които представляват аристокрацията на Ада.

*                       *                       *                       *                       *                       *

Правосъдието, разделено от състраданието, е егоистично безразличие, ни най-малко по-похвално от човеконенавистническата изолация. Съществува състрадание дори сред подобните на косми осцилатории, родов вид обикновени растения, армии от които могат да се открият с микроскоп в най-малкото количество нечиста пяна от застоял басейн. Защото те ще се поставят, като че ли по взаимно постигнато споразумение, в отделни компании, отстрани на съда, в който са сложени и ще изглеждат като че ли маршируват в подредени редици; и когато множеството се отегчи от тази ситуация и реши да промени посоките си, всяка армия се придържа към пътя си, без да създава объркване или смесване, като процедира правилно и в ред, като че ли следвайки напътствията на мъдри водачи. Мравките и пчелите си оказват взаимна помощ, отвъд това, което се Изидаква, с това, което човешките създания са склонни да считат за стриктното законодателство на правосъдието.

Със сигурност трябва малко да поразсъждаваме, да се убедим, че отделният човек не представлява нищо друго, освен частица от единицата на обществото и че той е неразривно свързан с остатъка на расата си. Не само действията, но волята и мислите на другите хора определят или помрачават съдбата му, контролират ориста му, насаждат в него живота или смъртта, безчестие или чест. Епидемията, физическа или морална, заразна и инфекциозна, общественото мнение, популярните илюзии, ентусиазъм и други велики електрически явления и течения, морални и интелектуални, доказват световното състрадание. Гласът на един единствен и скромен човек, изричането на своеволие, невежество, самомнение или злина, който решава изборите и поставя безразсъдството, или некадърността, или низостта в Сената, въвлича страната ни във война, помита състоянието ни, избива синовете ни, прави трудът на един живот нерезултатен и ни бута, безпомощни, като целият ни интелект оказва съпротивление, в гроба.

Тези съображения бе трябвало да ни научат, че правосъдието към другите и към нас самите е едно и също; че ние не можем да дефинираме задълженията си с математически линии, ръководени от Винкела, но трябва да запълним с тях великият кръг, оставен от окръжностите; че окръжността на човечеството е лимитът, а ние не сме нищо друго, освен точката в центъра ù, капките във великия Атлантически океан, атомът или частицата, обвързани от мистериозния закон на привличането, който ние наричаме с термина състрадание към всеки друг атом в масата; че физическото и морално благоденствие на другите не може да ни е безразлично; че имаме пряк и директен интерес към публичната моралност и популярната интелигентност, в благополучието и физическия комфорт на свободните хора. Невежеството на хората, сиромашията и нищетата им и последвалата деградация, освирепяването и деморализацията им, всичко това представлява заболявания; и ние не сме в състояние да се издигнем достатъчно високо над хората, нито пък достатъчно да се изолираме от тях, за да избегнем вредната зараза и великите магнитни течения.

Правосъдието е особено необходимо за нациите. Несправедливата Държава е обречена от Бог на бедствие и разруха. Това е преподаването на Вечната Мъдрост и на историята. “Праведността въздига нацията; но неправдата е порицание за нациите.” “Тронът се установява от праведността. Нека устните на Владетеля да произнесат Божественото изречение; и нека устните му да не промълвяват неправда при произнасяне на присъда!” Нация, която добавя провинция към провинция с измама и насилие, която незаконно навлиза във владенията на слабите и ги плячкосва, нарушава сключените договори и определените по тях задължения и която заменя нуждите от алчност и низките предписания на политиката и лукавството и плебейските догми на личната изгода за закона на честта и справедливостта, е предварително обречена на унищожение; защото тук, както и при отделния индивид, последствията от неправдата са неизбежни и вечни.

Издадена е присъда срещу всичко, което е несправедливо. Издадена е от Бога, в характера на човека и в характера на вселената, защото тя е в характера на Бога Творец. Нито една неправда не е наистина успешна. Изгодата от несправедливостта е загуба; удоволствието от нея е страдание. Крещящата несправедливост често изглежда, че просперира, на успехът ù е поражение и позор. Ако последствията ù подминат извършителя, те няма да подминат и ще съкрушат децата му. Философска, физическа и морална истина е, под формата на заплаха, че Бог препраща злодеянията на бащите към децата, до трето и четвърто поколение на тези, които нарушават законите му. След дълго време за нацията или индивида винаги настъпва денят на разплатата; и винаги негодникът се самозаблуждава и доказва настъпване на провал.

Лицемерието е почитта, която порокът и неправдата заплащат на добродетелта и справедливостта. То е Сатаната, който се опитва да се облече в ангелско одеяние от светлина. То е еднакво ненавистно в морала, политиката и религията; в човека и в нацията. Да се върши неправда под предлог на справедливост и безпристрастие; публично да се порицава покварата и да се върши тя насаме; да се претендира за благотворително мнение и много критично да се осъжда; да се проповядват принципите на Масонската благотворителност и да се затварят ушите към риданията на нищетата и плачът на страданието; да се възхвалява интелигентността на хората и да се съзаклятничи те да бъдат измамени и предадени посредством невежеството и лековерието им; да се говори за чистота и да се злоупотребява; да се говори за чест и презряно да се изостави потъваща кауза; за безкористност и да се продаде глас за място и власт, е лицемерие толкова общо разпространено, колкото е срамно и позорно. Да откраднеш ливреята на Божия съд, за да служиш на Дявола; да се преструваш, че вярваш в Бога на милосърдието и Избавителя на любовта и да преследваш хората с различно вероизповедание; да унищожаваш къщите на вдовиците и под фалшив предлог да отправяш дълги молитви; да проповядваш целомъдрие и изцяло да се отдаваш на похотта; да налагаш смирение и по гордост да надминеш Луцифер; да обръщаш внимание на незначителни неща и да пропускаш по-сериозните въпроси на законодателството, правосъдието, милосърдието и религията; да се опънеш на мушицата и да погълнеш камила; да изчистиш външната част на чашата и подноса, като същевременно ги пълниш чрез кожодерство до излишък; отвън да изглеждаш праведен, а отвътре да си изпълнен с лицемерие и злодеяние, е наистина да си като лицемер, който изглежда красив на външен вид, но отвътре е изпълнен с костите на умрелите и с мръсотия.

Републиката забулва амбицията си с претенции за желание и задължение да “разшири областта на свободата” и твърди, че е нейна “отявлена съдба” да присъедини към себе си други републики или държави или провинции, с открито насилие или по остарели, изпразнени от съдържание и мошенически права на собственост. Империята, основана от успешен воин, предявява искове по отношение на старинните или природните си граници и прави нуждата и безопасността си обект на чисто обирджийство. Великата търговска нация, след като завладя солидно положение на Ориента, намира непрекъсната необходимост да разширява с оръжие суверенната си власт и покорява Индия. Великите кралски особи и деспоти без предлог си разделят кралство, разпокъсват Полша и се подготвят шумно да спорят за суверенната власт на Исляма. Да се поддържа балансът на властта е предлог за заличаване на държавите. Картаген, Генуа и Венеция, единствено търговски градове, трябва да придобият територия със сила или чрез измама и да станат държави. Александър се отправя към Инд; Тамерлан търси универсална империя; Сарацините завладяват Испания и застрашават Виена.

Жаждата за власт никога не се удовлетворява. Тя е ненаситна. Нито хората, нито нациите никога не разполагат с достатъчно власт. Когато Рим е бил господарят на света, Императорите са карали хората да ги боготворят като богове. Църквата на Рим Изидаква деспотизъм над душата и над целия живот от люлката до гроба. Тя раздава и продава опрощения за минали и бъдещи грехове. Тя твърди, че е безпогрешна по въпросите на религията. Тя погубва голяма част от Европа, за да я почисти от еретици. Тя погубва голяма част от Америка, за да обърне в друга вяра мексиканците и перуанците. Тя раздава и отнема тронове; и с отлъчване от църквата и забрани затваря портите на Рая срещу нациите. Испания, горда от суверенната си власт над Индия, полага усилия да разгроми протестантството в Холандия, докато Филип Втори се жени за Кралицата на Англия и двойката решава да върне кралството към зависимостта му от папския трон. След това Испания се опитва да го завладее с “непобедимата” си армада. Наполеон настани роднините и капитаните си на тронове и раздели половин Европа между тях. Царят властва над империя, по-гигантска от Рим. Историята на всичко е или ще бъде една и съща – придобиване, разпокъсване, разруха. Съществува Божия присъда над всичко несправедливо.

Да се търси подчиняването на волята на други и да се пороби душата, тъй като тя е упражняване на най-висша власт, изглежда е най-висшият обект на човешката амбиция. Това е в дъното на цялото спечелване на привърженици и пропагандизъм, от Месмер до Църквата на Рим и Френската Република. Това е бил апостолатът на Джошуа и Мохамед. Единствено Масонството проповядва търпимост, правото на човека да се придържа към собствената си религия, правото на всички държави сами да се управляват. То по еднакъв начин порицава монарха, стремящ се да разшири суверенната си власт чрез завладяване на нови територии, Църквата, която заявява правото си да обуздае ереста с огън и стомана и конфедерацията на държави, които настояват да поддържат съюз със сила и да възстановят братството с клане и поробване.

Естествено е, когато са постъпили несправедливо към нас, да желаем отмъщение; и да убеждаваме себе си, че го желаем по-малко за собствено удовлетворение, отколкото за да предотвратим повторението на извършената несправедливост, към което би бил насърчен извършителят от имунитет, съчетан с облагите на несправедливостта. Да се оставим да ни измамят означава да насърчим измамника да продължи; а ние сме доста склонни да считаме себе си за избрани Божии инструменти, които да отмъстят за него и вместо него, като обезсърчат несправедливостта, правейки я безплодна, а наказанието - сигурно. Казано е, че отмъщението е “един вид диво правосъдие”; но то винаги се осъществява в гняв и следователно е недостойно за великата душа, която не би трябвало да позволи да се наруши самообладанието ù от неблагодарност или злодейство. Неправдите, които се извършват по отношение на нас от презрени люде, са също толкова недостойни за гневно забелязване от наша страна, колкото и тези, извършени по отношение на нас от насекоми и зверове; и когато смачкаме змията или прободем вълка или хиената, ние трябва да го направим, без да се поддадем на гняв и без никакво по-голямо чувство за отмъщение, отколкото притежаваме, когато изкореняваме вредни плевели.

И ако не е в човешката природа да не отмъщава с наказание, нека Масоните наистина да считат, че правейки това, те са представители на Бога и нека отмъщението им да се измерва от правосъдие и да се смекчава от милосърдие. Божият закон е, че последствията на неправдата, жестокостта и престъпленията трябва да са тяхното наказание; и обидените, оскърбените и възмутените са също толкова Негови инструменти, които да прокарат този закон в сила, колкото са заболяванията и публичната ненавист и присъдата на историята и проклятието на бъдните поколения. Никой няма да каже, че Инквизиторът, който е изтезавал и изгорил невинните; ибериецът, който е съсичал живи индийски пеленачета на части с меча си и е хранел хрътките си с обезобразените им крайници; воинът-тиранин, който разстрелвал хората без процес, негодникът, ограбил или предал държавата си, измамникът-банкер или банкрутиралият, които са докарали сирачетата до просяшка тояга, държавният служител, който е нарушил клетвата си, съдията, продавал несправедливости, законодателят, предоставил възможност на некадърността да работи и по този начин да докара държавата до разруха, не трябва да бъдат наказани. Нека да е така; и нека оскърбените или тези, които изразяват съчувствие, да бъдат инструменти на справедливото Божие отмъщение; но това трябва винаги да се ръководи от по-възвишени чувства, отколкото е обикновеното лично отмъщение.

Не забравяйте, че всяка морална характеристика на човека намира своя прототип сред създанията с по-ниска интелигентност; че жестоката низост на хиената, свирепата хищност на вълка, безмилостната ярост на тигъра, лукавата коварност на пантерата се намират и в човешкия род и не трябва да извикват никакви други емоции, когато се установят у хората, които да са различни от тези, които изпитваме, когато ги установим в зверовете. Защо е необходимо истинският човек да се сърди на гъските, че съскат, на пауните, че се перчат, на магаретата, че реват и на маймуните, че имитират и дърдорят, въпреки че са облечени в човешка форма? Също така винаги си остава истина, че е по-благородно да простиш, отколкото да отмъстиш; и че в общи линии ние трябва твърде много да презираме онези, които вършат неправди по отношение на нас, за да изпитаме чувство на гняв или за да пожелаем отмъщение.

В сферата на Слънцето, вие се намирате в зоната на Светлината. (Еврейската дума за злато, ZAHAB, също означава Светлина, на която Слънцето е големият източник за Земята. Така че във великата ориенталска алегория на израилтяните, реката Пизон обхожда земята на Златото или Светлината; а реката Гихон земята на Етиопия или Тъмнината.)

Ние не знаем повече от древните хора какво представлява светлината. Според съвременната хипотеза, тя не е съставена от светлинни частици, изстреляни от слънцето с огромна скорост; но това тяло само запечатва върху етера, запълващ цялото пространство, едно мощно вибрационно движение, което се простира под формата на светлинни вълни отвъд най-отдалечените планети, като ги снабдява със светлина и топлина. За древните хора, тя е идвала от Божеството. За нас, както и за тях, тя е подходящ символ на истината и познанието. За нас, също така, насоченото нагоре пътуване на душата през сферите е символично; но ние сме малко осведомени, както и те, откъде идва душата, къде е произходът ù и къде отива тя след смъртта. Те са положили усилия да разполагат с определена вяра и религия, определено вероизповедание по тези въпроси. Понастоящем хората са удовлетворени да не мислят нищо по отношение на всичко това, а единствено да вярват, че душата е нещо отделно от тялото и го надживява, но дали е съществувала преди него, те нито питат, нито се интересуват от това. Никой не пита дали тя произлиза от Божеството или е създадена от нищото или е произлязла като тялото и не поставя въпроса за душите на бащата и на майката. Затова нека не се усмихваме на идеите на древните хора, докато не разполагаме с по-добри убеждения в тази връзка; а да приемем символите им като значение, че душата е от божествен характер, произлизайки от сфера, която се намира по-близо до Божеството и връщайки се в нея, когато се освободи от обвивката на тялото; и че тя може единствено да се върне там, когато се изчисти от цялата користолюбивост и грях, които, както се е случило, са станали част от същността ù, чрез връзката ù с тялото.

Не е странно, че преди хиляди години хората са боготворели Слънцето и че това боготворене продължава сред Парсеите и до ден днешен. Първоначално те гледали към невидимия Бог извън орбитата, за когото слънчевата светлина, явно идентична с поколението и живота, е била поява на духа и изливане. Дълго преди Халдейските овчари да я наблюдават в равнините си, тя редовно се появявала сутрин, както и сега, като Бог и отново потъвала, като оттеглящ се крал на запад, за да се появи отново в надлежното време във величествена празнична премяна. Ние боготворим Неизменността. Именно този непоколебим характер на Слънцето е този, когото боготворели хората на Баалбек. Възможностите му да предоставя светлина и да дава живот били считани за вторични атрибути. Единствената импозантна идея, която предизвиквала боготворенето, била характеристиката на Бог, която те виждали отразена в светлината Му и си представяли, че виждат в оригиналността му неизменността на Божеството. Той е виждал тронове да се разпадат, земетресения да разтърсват света и да повалят света. Отвъд Олимп, отвъд Колоните на Херкулес, то ежедневно се появявало сутрин отвъд храмовете, които те изградили, за да го боготворят. Те го персонифицирали като Брахма, Амон, Озирис, Бел, Адонис, Малкарт, Митрас и Аполон; а нациите, които правели това, остарели и измрели. Мъх се появил върху капителите на големите колони на храмовете му и то греело мъха. Лека-полека прахът от храмовете се изронила и паднала, и била отнесена от вятъра, а то продължавало да свети върху ронещата се колона и архитрав. Покривът падал, рушейки се, върху тротоара, а то продължавало да огрява Светая Светих с неизменните си лъчи. Не е странно, че хората са боготворели Слънцето.

Има едно водно растение, върху чиито листа се търкаляли водните капки, без да се обединят, подобно на живачни капки. По същия начин се търкалят върху повърхността на ума свързаните с вероизповеданието точки, с политиката или религията аргументи. Аргумент, който убеждава даден ум, не въздейства върху друг. Малко интелекти или души, които представляват отрицание на интелекта, разполагат с логическа мощ или способност. В човешкия ум съществува едно единствено отклонение, което прави фалшивата логика по-ефективна от истинската с девет десети от тези, които се считат за хора на интелекта. Дори сред съдиите, нито един от десет, не може логично да спори. Всеки ум вижда истината, изкривена през собствената си среда. За повечето хора истината е подобно на материята в сфероидно състояние. Подобно на капка студена вода върху повърхността на нагорещена до червено метална плоча, тя танцува, трепери и се завърта, като никога не влиза в контакт с нея; и умът може да се потопи в истината, както може да се потопи в разтопения метал навлажнена със сярна киселина ръка и дори да не се загрее от потапянето.

*                       *                       *                       *                       *                       *

Думата Хайрум (Khairūm) или Хурум (Khūrūm) е сложно съставена. Гезениус предава думата Хурум с думата благороден или свободно роден: като Хур означава бял, благороден. Тя също така означава отваряне на прозорец, очница. Хри също означава бял или отваряне; а Хрис - орбитата на Слънцето, в Йов viii. 13 и х. 7. Кришна е хиндуисткият Бог Слънце. Хур, дума на езика фарси, е буквалното име на Слънцето.

Хора, наименование на долен Египет, произлиза от Хур или Кхур, Слънце. Слънцето, както Брайант казва в Митологията си, е било наречено Хур; а Плутарх казва, че Персийците са наричали Слънцето Kūros. Kurios, Lord, на гръцки език, подобно на Adonaï, Lord, на финикийски и Иврит, са прилагани към Слънцето. Много места са били свещени за Слънцето, наричано също така Хура, Хуриа, Курополис, Куресе, Курешата, Куреста и Корусия в Сцития.

Египетското божество, наричано от гърците “Horus” е било Хер-Ра, или Хар-оерис, Хор, или Хар, Слънцето. Хари е хиндуисткото наименование на Слънцето. Ари-ал, Ар-ес, Ар, Ариаман, Ареимониос, като Ар означава огън или пламък, са с един и същ произход. Хермес или Хар-мес, (Арам, Ремус, Харам, Харамеиас) е бил Кадмос, Божествена Светлина или Мъдрост. Маркури, казва Мовърс, е Мар, Слънцето.

На иврит Аоор е Светлина, Огън или Слънце. Сирус, казва Цтезий, е наречен така от Курос - Слънцето. Курис, казва Хезиций, е бил Адонис. Аполон, Богът-лънце, е бил наречен Куррайос, от Курра - град във Фоцис. Народът на Курене, първоначално етиопци или Куутити, боготворели Слънцето под наименованието Ахоор или Ахор.

Ние знаем, посредством прецизни доказателства в древните анали на Тсур, че главният празник на Мал-карт, въплъщението на Слънцето в зимното слънцестоене, провеждано в Тсур, е наречено негово прераждане или негово събуждане и че то се е чествало чрез погребален огън, на който се е предполагало, че бог с помощта на огъня, отново е достигал до нов живот. Този празник се е чествал през месеца Перитиус (Барит), вторият ден от който е отговарял на 25 декември. Кур-ум, цар на Тир, казва Мувърс, пръв е изпълнил тази церемония. Научаваме тези факти от Йозефус, Сервиус от Енеидите и Дионисиакс от Нонус; и чрез съвпадение, което не може да е случайно, същият ден се е падал в Рим на Dies Natalis Solis, празничният ден на непобедимото Слънце. Под това наименование, Херкулес, Хар-аклес, е бил боготворен в Тсур. По този начин, докато са издигали храма, смъртта и възкресението на Бога Слънце ежегодно се е представяло в Тсур, от съюзника на Соломон, в зимното слънцестоене, от погребалния огън на Мал-карт, Хараклес на Тсур.

Ароерисили Хар-оерис, по-старият Хорус, произлиза от същия стар корен, който на иврит е имал формата Аур или, с поставен отпред определителен член Хаур, Светлина или Светлината, великолепие, блясък, Слънцето и лъчите му. Йероглифът  на по-младия Хорус е бил точката в кръг; на по-стария - две очи; а празникът на тридесетия ден на месец Епифи, когато се е предполагало, че слънцето и луната се намират в една и съща права линия със земята, е бил наречен “Рожденият ден на очите на Хорус.”

В един папирус, публикуван от Шамполион, този Бог е титулуван “Хароери, Господарят на Слънчевите духове, благотворното око на Слънцето.” Плутарх го нарича “Хар-пократес”, но в йероглифните легенди няма следа от по-късната част на наименованието. Той е синът на Озирис и Изида; и се представя седящ на трон, подкрепян от лъвове; същата дума, на египетски, означава Лъв и Слънце. Затова Соломон създава величествен трон от слонова кост, позлатен, с шест стъпала, като на всяка подпора за ръка е изобразен по един лъв и по един отстрани на всяко стъпало, което общо прави по седем от всяка страна.

И отново, ивритската дума יח Хи означава “жив”; а סא٦ râm, “беше” или “ще бъде”, “издигнат” или “подвигнат”. Последното е същото като ס٦٦, ס٦٦א, ם٦ח, rōōm, arōōm, harūm, където Арам, за Сирия или Арамоея, висока планинска област. Хайрум,  следователно, би означавало “е бил издигнат към живота или живите.” 

Така, на арабски, hrm, неизползван корен, означавало “е бил високо”, “издигнат във величие”, “високопоставен”, а Hîrm означавало вол, символът на Слънцето в телец, в пролетното равноденствие.

Следователно Хурум, неправилно наричан Хирам, е Хур-ом, същото като Хер-ра, Хер-мес и Хер-акъл, “Heracles Tyrius Invictus”, персонификацията на Светлината и Слънцето, Посредникът, Избавителят и Спасителят. От египетската дума Ра произлиза Коптското Oūro,  и еврейското  Aūr, Светлина.  Хар-оери е Хор или Хар, шефът или майсторът. Хор също така означава топлина; а хора, сезон или час; и оттук в няколко африкански диалекта, като наименования на Слънцето, Аиро, Айеро, еер, уиро, гхурра и други подобни. Кралското наименование, с което се предава Фараон, е било Фра, т.е. Пай-ра, Слънцето.

Легендата за състезанието между Хар-ра и Сет или Сет-ну-би, също като Бар или Баал, е по-стара от тази за съперничеството между Озирис и Тифон; толкова стара, колкото, най-малко деветнадесетата династия. Тя се нарича “Книгата на мъртвите”, “Денят на битката между Хорус и Сет.  По-късният мит се свързва с Финикия и Сирия. Тялото на Озирис е слязло на брега в Гебал или Библос, на шестдесет мили над Тсур. Не може да не забележите, че в наименованието на всеки убиец от Хурум, се установява наименованието на злия Бог Баал. 

*                       *                       *                       *                       *                       *

Хар-оерие бил богът на Времето, а така също и на Живота. Египетската легенда е била, че Кралят на Библос е изрязал дървото тамариск, което е съдържало тялото на Озирис, и е направил от него колона за палата си. Изида, на работа в палата, станала собственичка на колоната, извадила тялото от нея и го отнесла. Апулей я описва като “красива жена, чиято дълга гъста коса висяла на грациозни къдрици около божествената й шия”; и в шествието придружителки, изглеждало, че гребени от слонова кост са забодени в и украсяват кралската коса на богинята. В шествието се появили палмово дърво и лампа във формата на лодка. Ако символът, за който говорим, не е просто съвременно изобретение, то е такова за нещата, за които загатва.

Image

Идентичността на легендите също така се потвърждава от тази йероглифна картина, копирана от старинен египетски паметник, която може също да ви осветли за хватката на лъва и малкото чукче на Майстора.  

בא в старинния финикийски знак, 4θ в Самаритянската, А, В, (двете букви представляващи цифрите 1, 2 или Единството или Двойнствеността), означава Баща и е примитивно съществително, общо за всички семитски езици.

Това също така означава Предшественик, Родоначалник, Изобретател, Глава, Главен или Владетел, Управител, Надзирател, Майстор, Свещеник, Пророк.

יבא е просто Баща, когато е в конструкция, т.е., когато предхожда друга дума и на английски език предлогът “of” е вметнат като לא-יבא,  Аби Ал, бащата на Ал.  

Също така, окончанието Йод означава “мой”; така че יבא само по себе си означава “Моят баща”. יבא ٦י٦٦,  Давид, моят баща, 2 Хроники, ii 3.       

Окончанието ٦, (Vav) е притежателното местоимение “негов”; и ٦יבא, Абиу (което произнасяме “Абиф”) означава “на баща ми”. Пълното му значение, както е съединено с името Хурум,  без съмнение е “преди това един от слугите на баща ми”, или “роби”.

Наименованието на Финикийския създател, в “Самуел и Кралете” ם٦יח и ם٦٦יח – [2 Самуил. V, 11; 1 Царе v. 15; 1 Царе vii. 40]. В хрониките то е ם٦٦ח, с допълнението יבא [2 Хроники ii. 12] и на  ٦יבא [2 Хроники iv. 16].

Просто е абсурдно да се добави думата “Abif” или “Abiff” като част от името на създателя. И е почти толкова абсурдно да се добави думата “Аби”, която  е била титла, а не част от името. Йосиф казва [Генезис. x1v. 8], “Бог ме е определил  мен ‘Аб л’Параах за баща на Параах, т.е. Везир или Министър Председател.” Така Хаман е бил наречен Вторият баща на Артаксеркс;  и когато Цар Хурум е използвал фразата “Хурум Аби”, той е имал предвид, че създателят, който той е изпратил на Шломох, е бил  главният или главният работник в линията си в  Тсур. 

Медал, копиран от Монфуко, показва жена, която кърми дете, със стрък пшеница в ръка, и легендата (Яо). Тя е седнала на облаците, със звезда в главата си и три стръка пшеница се издигат от един олтар пред нея.

Хорусе бил посредникът, който е бил погребван три дни, бил е възроден и триумфирал над принципа на злото.

Думата Хери на санскрит означава Пастир, а така също и Спасител. Кришна е наречен Хери, както Исус наричал себе си Добрият пастир.      

Хурозначава отвор на прозорец, пещера или окото. То също така означава бял.

רה също означава отвор и благороден, роден свободен, от благороден произход.

םךח Хурм означава осветен, посветен. То е наименованието на един град [Йосиф. хix. 38]; и на човек [Ezr. ii. 32, x. 31; Neh. iii. 11].

םםיח  Хира означава благородство, благородна раса.

Декларирано е, че Буда разбира в собствената си личност същността на Хинду Тримурти; и оттук трибуквената моносричка Ом или Аум се прилага по отношение на него като съществено същата като Брахма-Вишну-Сива. Той е същият като Хермес, Тот, Таут и Тевтат.  Едно от имената му е Хери-мая или Хермая, които очевидно са същото име като Хермес и Хирм или Хурм. Хери на санскритски означава Господар

Ученият брат поставя над двете символични колони, отдясно наляво, двете думи ....... и ......... и זחי  לעכ,  Иху и Баал; последвани от йероглифския еквивалент на Бога-Слънце, Амон-Ра. Случайно съвпадение е, че в името на всеки убиец, се намират двете имена на Доброто и Злото Божества на евреите; защото Ю-бел не е нищо друго, освен Йеху-Баал или Йехо-Баал? и че трите последни срички на имената а, o, um правят A  U M  свещената дума на индусите, която означава Триединният Бог, Даващ живота, Запазващ живота, Разрушаващ живота: представен от музикалния знак U ?

Истинската Акация е трънлив тамариск, същото дърво, което е израсло около тялото на Озирис. То е било свещено дърво за арабите, които са направили от него идола Ал-Узза, разрушен от Мохамед. То е изобилно като храст в Пустинята на Тур: от него е била направена “короната от тръни”, която е била поставена на главата на Исус от Назарет. Това е подходящ вид безсмъртие за сметка на решителността му за живот; защото е известно, че когато се засади пред врата, то отново захваща корен и изстрелва клоните си над прага.

*                       *                       *                       *                       *                       *

Всяка общност трябва да разполага със своите периоди на изпитание и преход, особено когато се ангажира във война. Със сигурност по някое време тя ще е напълно управлявана от агитатори, които се харесват на всички по-низки елементи от популярен характер; от богати корпорации; от тези, които са забогатели от обезценяване на правителствени ценни книжа или документи; от дребни пълномощници, интриганти, борсови посредници, спекуланти и авантюристи – плебейска олигархия, забогатяла от бедствията на държавата и затлъстяла от злочестините на народа. Тогава свършват всички измамни видения на равенство и правата на човека; и оскърбената и оплячкосана държава може да възстанови истинската си свобода единствено като премине през “великите разнообразия на неизпитаното битие”, пречистена в своето преселение от огън и кръв.

В една Република скоро се случва партиите да се съберат около отрицателния и положителния полюси на някое мнение или понятие и нетолерантният дух на едно триумфиращо болшинство да не позволи отклоняване от стандарта на общоприетостта, която е учредила за себе си. Проповядва се и се претендира за свобода на мнението, но всеки може да я прилага с риска да бъде изгонен от политическата размяна на мисли с тези, които дърпат юздите и определят политиката, която трябва да се води. Сервилността на партията и угодничеството на народните прищевки вървят ръка за ръка. Съществува политическа независимост единствено в една отживяла времето си държава; а мненията на хората се формират от действия, които те са били принудени да извършат или санкционират. Ласкателството, индивидуално или на народа, корумпира и този, който го получава, и този, който го прави; а низкопоклонничеството не е в по-голяма служба на хората, отколкото на кралете. Цезар, настанил се сигурно във властта, се интересува по-малко от нея, отколкото свободната демокрация; нито пък апетитите му към нея ще стигнат до крайност, както ще стане с тези на хората, докато не станат ненаситни. Ефектът на свободата върху индивидите е, че те могат да вършат това, което искат; за народа до голяма степен е същото. Ако е податлив на ласкателство, тъй като към това винаги се прибягва поради низки и долни мотиви и за злонамерени цели, или индивидът, или народът е сигурен, правейки, каквото иска, че върши това, което по чест и съвест е трябвало да бъде оставено несвършено. Човек не трябва дори да рискува поздравления, които скоро биха могли да се превърнат в оплаквания; и тъй като и индивидите, и народите са склонни зле да използват властта, да бъдат ласкани, което е сигурен начин да ги заблудиш, напълно заслужава да се нарече престъпление.

Първият принцип в една Република трябва да бъде, “че нито един човек или група хора няма право на изключителни или отделни възнаграждения или привилегии от общността, единствено срещу заплащане на публични услуги; което не се предава по наследство, нито пък трябва да са наследими длъжностите на магистратите, законодателната власт, или съдиите.” Това е том на истината и мъдростта, урок за изучаване от нациите, включващ в себе си едно единствено изречение и изразен на език, който може да се разбере от всеки един човек. Ако трябваше пороят на деспотизма да преобърне света, и да разруши всички институции, под които е защитена свободата, така че те вече да не се помнят от хората, това изречение, съхранено, би било достатъчно отново да запали огньовете на свободата и да съживи расата на свободните хора.

Но, за да се съхрани свободата, трябва да се добави още нещо: “че свободна държава никога не дава власт като награда, особено за поставени под въпрос услуги, освен ако не търси собствената си разруха; но всички длъжностни лица са на работа при нея, единствено заради желанието си и способността си да предоставят услуги в бъдеще; и следователно, винаги трябва да се предпочитат най-добрите и най-компетентните.”

Защото, ако трябва да съществува някакво друго правило, това за наследствената приемственост е може би толкова добро, колкото и друго. Но с никакво друго правило не е възможно да запази привилегиите на държавата. С никакво друго правило не може да се възложи властта да се съставят закони единствено на онези, които разполагат с това остро инстинктивно чувство за несправедливост и неправда, което им предоставя възможност да откриват низостта и корупцията в най-тайните им скривалища, и моралната смелост, великодушна решителност и доблестна независимост, които ги правят безстрашни при извеждане на виновниците на дневна светлина и стоварват върху тях презрението и негодуванието на света. Ласкателите на хората никога не са такива хора. Напротив, в една Република винаги настъпва време, когато тя не е доволна, като Тибериус, от един Сеянус, а трябва да има домакин; и когато тези най-изтъкнати във воденето на делата са мъже без репутация, държавническо изкуство, способност или информация, чисто и просто  черните работници на партията, които дължат местата си на мошеничество и липса на квалификация, с нито едно от качествата в главата или сърцето, които правят хората велики и мъдри, и същевременно, изпълнени с всички тесни понятия и горчива нетърпимост към политическия фанатизъм. Те умират; а светът не става по-мъдър с това, което те са казали и направили. Имената им потъват в бездънната яма на забвението; но безразсъдните им и мошенически действия проклинат политическото тяло и най-накрая доказват разрухата му.

Политиците в една свободна държава обикновено са неискрени, безсърдечни и егоисти. Собственото им възвеличаване е краят на патриотизма им; и те винаги гледат с тайно удовлетворение на разочарованието или падането на някой, чиито по-възвишен гений и по-възвишени таланти засенчват собственото им самомнение, или чиято цялост и неподкупна чест стоят на пътя на егоистичните им цели. Влиянието на малките кандидати винаги е насочено срещу великия човек. Достъпът му до властта трябва да е почти за цял живот. Един от тях ще е по-лесно изместен и всеки се надява да заеме мястото му; и така, най-накрая се стига дотам, че мъже, които безочливо се стремят към и действително спечелват най-високите постове, са негодни и за най-ниските чиновнически постове; а некадърността и посредствеността се превръщат в най-сигурните паспорти към властта.

Последствието е, че тези, които се чувстват компетентни и квалифицирани да служат на хората, с отвращение отказват да бъдат въвлечени в борбата за власт, където злата и двулична доктрина, че всичко е справедливо в политиката е извинение за всички видове долни злодейства; и онези, които търсят дори най-висшите места на Държавата, не разчитат на силата на възвишения дух, на съчувстващите импулси на великата душа, да раздвижат и трогнат хората за великодушни, благородни и героични решения, и за мъдри и мъжествени действия; но подобно на спаниелите, издигнати на задните си крака, с предните си лапи раболепно умоляват, умилкват се, ласкаят и действително просят гласове. Вместо да се снижат до това, те стоят презрително надменни, като презрително отказват да ухажват хората и действат по максимата, че “човечеството няма право да изисква ние да му служим въпреки него самото.”

*                       *                       *                       *                       *                       *

Печално е да се види страна, разделена на фракции, като всяка една следва този или онзи велик или нахакан лидер със сляпо, неразумно, безрезервно преклонение пред героите; достойно за презрение е тя да се види разделена на части, чиято единствена цел е плячката на победата, а водачите й са презрените,  корумпираните и незначителните.  Такава страна е в последните етапи на упадъка си и е близо до края си, независимо от това колко процъфтяваща може да е изглеждала. Тя се издига над вулкан и земетресение. Но е сигурно, че нито едно правителство не може да се ръководи от мъжете на народа и за народа без стриктно придържане към онези принципи, които здравият разум препоръчва като фиксирани и стабилни. Тези трябва да са изпитванията за партиите, хората и мерките. След като веднъж се определят, те трябва да са непреклонни в приложението си и всички те трябва или да се издигнат до стандарта или да се обявят срещу него. Хората могат да те предадат: но принципите никога не могат да направят това. Потисничеството е неизменното последствие от изместено доверие в човек-предател, то никога не е резултат от работата или прилагането на здрав, справедлив и добре изпитан принцип. Компромисите, които поставят основните принципи под съмнение, за да обединят в една партия хора с противоположни убеждения, са измамни и свършват в разруха, справедливата е естествена последица от измамата. Винаги, когато сте стигнали до теория и убеждение, не предвиждайте отклонение от тях на практика въз основа на една изгода. Такава е думата на Майстора. Не отстъпвайте нито пред ласкателството, нито пред силата!  Не позволявайте нито на поражението, нито на преследването да ви я отнемат! Вярвайте, че този, който веднъж е допуснал груба грешка в държавническото изкуство, отново ще допусне такава грешка; че такива груби грешки са толкова фатални, колкото и престъпленията; и че политическото късогледство се подобрява с възрастта. Винаги съществуват повече самозванци, отколкото човек вижда сред публичните мъже, повече фалшиви пророци от истинските, повече пророци на Ваал, отколкото на Йехова; и че Йерусалим винаги е в опасност от асирийците.

Залуст е казал, че след като една държава е била корумпирана от разкоша и безделието, тя може със самото си величие да не се отчае под бремето на пороците си. Но дори докато е писал, Рим, за който той говорел, разигравал маскарада си на свобода. Други причини, различни от разкоша и леността, разрушават Републиките. Ако са малки, по-големите им съседи ги унищожават чрез поглъщане. Ако са с голямо пространство, сцепителната сила е твърде слаба, за да ги задържи в едно цяло и те се разпадат под собственото си тегло. Презряната амбиция на дребните мъже ги дезинтегрира. Липсата на мъдрост в съветите им създава мъчителни въпроси. Узурпирането на властта изиграва ролята си, некадърността подкрепя корупцията, бурята се извисява и фрагментите на непоследователния сал обсипват пясъчните брегове, прочитайки на човечеството още един урок, който то да пренебрегне.  

Image

*                       *                       *                       *                       * 

Четиридесет и седмата теорема е по-стара от Питагоровата. Тя е тази: “Във всеки правоъгълен триъгълник сумата на квадратите на основата и перпендикуляра е еднаква на квадрата на хипотенузата.”

Квадратът на дадена цифра е продуктът на тази цифра, умножена сама по себе си. По този начин, 4 е квадрат на 2, а 9 на 3.

Първите десет цифри са: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10; квадратите им са 1, 4, 9, 16, 25, 36, 49, 64, 81, 100; а 3, 5, 7, 9, 11, 13, 15, 17, 19 са разликите между всеки квадрат и този, който го предхожда; което ни дава свещените цифри 3, 5, 7 и 9.

От тези цифри квадратите на 3 и 4, събрани заедно, дават квадратът на 5; а тези на 6 и 8, квадратът на 10; и ако се сформира правоъгълен триъгълник, като основата му измерва 3 или 6 части, а перпендикулярът 4 или 8 части, хипотенузата ще е 5 или 10 части; и ако от всяка страна се издигне квадрат, като тези квадрати се подразделят на квадрати, всяка една от страните на които е една част по дължина, ще има толкова много от тях в квадрата, издигнат на хипотенузата, колкото в другите два квадрата заедно.

Сега Египтяните разделили божествата си на ТриадиБащата на Духа или Активният принцип или Генеративната власт; Майката или Материята или Пасивният принцип или Концептивната власт; и Синът, Въпросът или Продуктът, Вселената, произлизаща от двата принципа. Тези са били Озирис, Изида иХорус. По същия начин Платон ни дава Мисълта Бащата; Примитивната Материя Майката; и Космосът Светът, Синът, Вселената, оживена от душата. Триади от същия вид се намират в Кабалата.

Плутарх казва в книгата си “De Iside et Osiride”, “Но по-добрата и по-божествена природа се състои от три, - това, което съществува единствено вътре в Интелекта и Материята, и това, което следва от тях, което гърците наричат Космос; от които три, Платон има обичая да нарича Понятното, “Идеята, Оригиналът и Бащата”; Материята, “Майката, Кърмилницата и мястото и приемникът на поколенията”; и въпросът за тези двамата “Потомъкът и генезисът”, Космосът, “дума, означаваща еднакво Красота и Ред, или самата Вселена. Не може да не забележите, че Красотата е символизирана от Втория Надзирател в Юга. Плутарх продължава да твърди, че Египтяните са сравнявали универсалният характер с това, което са наричали най-красивият и съвършен триъгълник, както прави и Платон, в тази брачна диаграма, както е наречена тя, която той въвежда в своята Общност. След това той добавя, че този триъгълник е правоъгълен, а страните му са съответно 3, 4 и 5; и казва, “Трябва да предположим, че перпендикулярът е проектиран от тях, за да представлява мъжкият характер, основата – женският и че хипотенузата трябва да се счита за потомъкът им; и съответно първият от тях достатъчно уместно представлява Озирис, или първичната кауза; вторият, Изида или рецептторният капацитет; последният Хорус, или общият ефект на тези двамата. Защото 3 е първата цифра, която е съставена от четно и нечетно число; а 4 е квадрат, чиято страна е равна на четното число 2; но 5, което се поражда от предшестващите цифри, може да се каже, че има равностойно взаимоотношение с двете от тях, що се отнася до общите му родители.”

*                       *                       *                       *                       *                       *

Стиснатите ръцее друг символ, който е бил използван от Питагор. Той представлявал цифрата 10, свещеното число, в което се съдържат всички предшестващи цифри; цифра, изразена от мистериозното Тетрактис (Tetractys), число, заимствано от него и от еврейските свещеници от египетската свещена наука и което би трябвало да бъде заменено сред символите на Майсторската степен, където то по право принадлежи. Евреите го формирали по този начин, с буквите от Божественото име:

Image

По този начин Тетрактис ви води не само към проучване на Питагоровата философия за цифрите, но също така и към Кабалата и ще ви помогне да откриете Истинската дума и да разберете какво се е имало предвид под “Музиката на сферите.” Съвременната наука поразително потвърждава идеите на Питагор по отношение на качествата на цифрите и че те преобладават във Вселената. Дълго преди това време, природата е извлякла кубичните си корени и квадратите си.

*                       *                       *                       *                       * 

Всички Сили на разположение на или под контрол на човека, или предмет на човешкото влияние, са неговите работни инструменти. Приятелството и съчувствието, които сплитат сърце в сърце, са сила, подобна на привличането на сплотеността или силата на сцеплението, с която пясъчните частици се превръщат в здрава скала. Ако се отнеме този закон на привличането или сцеплението, материалните светове и слънца за миг ще се разложат в тънка невидима пара. Ако се премахнат връзките на приятелството, привързаността и обичта, човечеството ще се превърне в яростно множество от диви и безжалостни зверове. Пясъкът се втвърдява в скала под огромното супер тежко налягане на океана, подпомагано понякога от непреодолимата енергия на огъня; и когато налягането на бедствие и опасност е по нареждане или страна, членовете или гражданите трябва да са по-тясно обединени от сцеплението на състраданието и взаимозависимостта.

Моралността е сила. Тя е магнетичното привличане на сърцето към Истината и Добродетелта. Иглата, наситена с това  мистично отличително качество и безгрешно сочеща на север, безопасно пренася моряка през безбрежния океан, през бури и тъмнина, докато радостните му очи не съзрат благотворните фарове, които го приветстват в безопасно и гостоприемно пристанище. Тогава сърцата на тези, които го обичат, се изпълват с радост и домът му е щастлив; и тази радост и това щастие се дължат на мълчаливия, несамоизтъкващ се, безпогрешен монитор, който е бил водач на моряка в бушуващите води. Но ако се отнесе твърде надалеч на север, той вече не намира иглата за правилна, а сочеща някъде другаде, а не на север, какво чувство на безпомощност обхваща смаяния моряк, каква загуба на енергия и кураж! Като че ли великите аксиоми на моралността са се провалили и вече не са истина, като са оставили човешката душа безпомощно да се носи, без очи, като Прометей, оставена на милосърдието на несигурните, обезверените течения на дълбокото.

Честта и задължението са пътеводните звезди на Масонството, Dioscuri, от никога не изгубващата се гледка, от която той може да избегне катастрофално корабокрушение. Тези Палинури наблюдавали, докато, обхванат от съня, корабът вече не бил достоверно воден, пропаднал и бил погълнат от ненаситното море. Така Масонът, който ги изгуби от погледа си и вече не се ръководи от благотворната им и потенциална сила, се изгубва и потъва вън от погледа, като изчезва без да бъде почетен и без никой да пророни сълза за него.

Силата на електричеството, аналогично на тази на състраданието и посредством която велики мисли или презрени предложения, изразяването на благородни или позорни същности, за миг проблясват над нервите на нациите; силата на растежа, подходящият тип безсмъртие, оставен скрит в продължение на три хиляди години в пшеничните зърна, погребани с мумиите им от древните египтяни; силите на разширяването и свиването, разработени в земетресението и торнадото и пораждащи чудните постижения на парата, имат своите паралелни отражения в моралния свят, в отделни личности и нации. Растежът е необходимост за нациите, както и за хората. Прекратяването му е началото на упадъка. В нацията, както и при растенията, той е непреодолим. Земетресенията, които разкъсват нации, преобръщат тронове и поглъщат монархии и републики, отдавна са подготвяни, подобно на избухването на вулкан. Революциите са с дълбоки корени в миналото. Упражняваната сила е в пряка пропорция на предишните ограничения и натиск. Истинският държавник трябва да вижда в напредъка причините, които в надлежно време трябва да ги произведат; а този, който не го направи, не е нищо друго, освен сляп водач на слепците.

Великите промени в нациите, подобно на геоложките промени на земята, грижливо, бавно и продължително се изработват. Водите, падащи от Небесата като дъжд и роса, бавно разпадат гранитните планини; изтъркват равнините, оставяйки хълмовете и хребетите оголени като техни паметници; издълбават долините, запълват моретата, стесняват реките и след изтичане на хиляди и хиляди мълчаливи векове, подготвят големите наноси за растежа на това растение, снежната покривка на чиито семенна трябва да използва неясните очертания на света и изобилието или недостигът на чиито реколти трябва да определят дали тъкачите и предачите на други царства ще имат работа да вършат или ще умрат от глад.

Така Общественото Мнение е огромна сила; а теченията му са толкова непостоянни и неразбираеми, колкото и тези на атмосферата. Независимо от това, в свободните правителства, то е всемогъщо; а работата на държавника е да намери средства да го оформи, контролира и направлява. Според това, което е направено, то е благотворно и консервативно, или унищожително и пагубно. Общественото Мнение на цивилизования свят е Международния Закон; и той е толкова голяма сила, въпреки че е без определени и фиксирани граници, че може дори да принуди победоносният деспот да прояви великодушие и да помогне на потиснат народ в борбата му за независимост.

Навикът е голяма сила; той е втората природа, дори и при дърветата. Той е толкова силен в нациите, колкото и при хората. Така също са и Предубежденията, които са дадени на хората и нациите, както са и страстите, - като силите, които са ценни, ако са правилно и умело използване; разрушителни, ако са приложени неумело.

Над всичко, Любовта към страната, Гордостта от Държавата, Любовта към Дома са сили с необятната енергия. Насърчавайте ги. Настоявайте тези качества да присъстват в държавните мъже. Постоянството на дома е необходимо за патриотизма. Една номадска раса малко ще обича страната си. Гордостта от Държавата е просто теория и химера, когато хората се придвижват от държава в държава с безразличие, подобно на арабите, които днес лагеруват тук, а утре – някъде другаде.

Ако притежавате красноречие, то е могъща сила. Внимавайте да го използвате единствено за добри цели – за да поучавате, убеждавате, облагородявате хората, а не за да ги заблуждавате и корумпирате. Корумпирани и подкупни оратори са убийците на обществените привилегии и на нравствеността на обществото.

Волята е сила; границите ù още не са ни известни. Във властта на волята е ние главно да виждаме духовното и божественото в човека. Съществува привидна идентичност между неговата воля, която задвижва другите хора и Творческата Воля, чието действие изглежда толкова неразбираемо. Именно хората с воля и действие, а не хората с чист интелект, са тези, които управляват света.

Най-накрая трите най-велики морални сили са Вярата, която представлява единствено истинска мъдрост и самото основаване на всички правителства; Надеждата, която е Сила, и осигурява успех; и Милосърдието, което е Красотата, и само по себе си прави възможни полагането на оживени, обединени усилия. Тези сили са достъпни за всички хора; и асоциирането на хора, задвижвани от тях, би трябвало да упражнява огромна власт в света. Ако Масонството не ги прилага, то е поради това, че е престанало да ги притежава.

Мъдростта в мъжа или в държавника, в краля или свещеника, до голяма степен се състои от надлежното оценяване на тези сили; и съдбата на нациите често зависи от общото неоценяване на някои от тях. Това, към което често се придържат хекатомбите на живота, е не претеглянето или не достатъчното претегляне на силата на една идея, такава като, например, благоговението пред флага или сляпата преданост към дадена форма или съставяне на правителство!

Какви грешки само се извършват в политическата икономия и държавническо изкуство вследствие на надценяване или подценяване на конкретни стойности или неоценяване на някои от тях! Твърди се, че всичко е продукт на човешкия труд; но златото или диамантът, които човек случайно намира, без да полага труд, не са. Какво представлява стойността на труда, положен от стопанина за реколтите си, сравнена със стойността на слънчевата светлина и дъжда, без които трудът му не би струвал абсолютно нищо? Търговските кораби, плод на човешкия труд, добавят към стойността на продуктите на полето, мината или работилницата, като ги транспортират до различни пазари; но каква част от това допринасяне се дължи на реките, по които се пренасят тези продукти, на ветровете, които пренасят киловете на търговските кораби през океана!

Кой може да оцени стойността на нравствеността и решителността в държавата, на духовната стойност и интелектуалните познания? Такива са слънчевата светлина и валежите в държавата. Ветровете, с променливите им, непостоянни, колебливи течения, са уместни емблеми на капризните настроения на масите, страстите им, героичните им импулси, ентусиазмът им. Горко на държавника, който не оценява тези неща като ценни стойности!

Установено е дори, че музиката и песента понякога имат неоценима стойност. Всяка нация разполага с някоя песен с установена стойност, по-лесно преброявана в живота от доларите. Марсилезата е била ценна за революционна Франция, но кой ще каже за колко хиляди души става въпрос?

Мирът също така е велик елемент за просперитета и богатството; стойност, която не подлежи на изчисление. Социалното общуване и сдружаването на хората в благотворни Ордени са със стойност, която не може да бъде оценена в монети. Знаменити примери на Миналото на дадена нация, спомени и безсмъртни мисли на нейни велики и мъдри мислители, държавници и герои, са неоценимото наследство на това минало за настоящето и бъдещето. И всички те не само разполагат със стойностите на по-възвишения и по-превъзходен и безценен вид, но също така действителна парична стойност, тъй като само когато си сътрудничи с или се подпомага или задвижва от тях, човешкият труд е в състояние да произведе богатство. Те са главните елементи на материалното богатство, тъй като са носители на национална решителност, героизъм, слава, процъфтяване и безсмъртна слава.

 *                       *                       *                       *                       *                       *

 Провидението е определило трите велики дисциплини на Войната, Монархията и Духовенството, всички, които могат да символизират Лагерът, Палатът и Храмът, за да обучат масите на интелигентни и съзнателни комбинации за всички велики цели на обществото. Резултатът в края на краищата ще бъде свободни правителства сред хората, когато добродетелта и интелигентността се превърнат в качества на масите; но такива правителства са невъзможни поради невежество. Човекът напредва единствено по степени. Отстраняването на едно неотложно бедствие дава кураж за опит да се отстрани останалото зло, като прави хората по-чувствителни към него, или може би по-чувствителни по отношение на първия път. Крепостни селяни, които се превиват под камшика, не се тревожат за политическите си права; освободени от робството, те стават чувствителни към политическото потисничество. Освободени от деспотична власт и управлявани единствено от законодателството и от желанието да бъдат управлявани не само от законодателството, но и от това, което те считат за най-доброто законодателство. И когато е отстранен гражданският или временен деспотизъм, а общинското законодателство е формирано на принципите на просветена юриспруденция, те могат да се събудят, за да направят откритието, че живеят под свещенически или църковен деспотизъм и да бъдат обхванати от желание и там да разработят реформация.

Пълна истина е, че напредъкът на човечеството е бавен и че той често спира и се насочва в обратна посока. В земното царство не сме свидетели на деспотизъм, който да се оттегля и да предава земята на самоуправляващи се общности. Не се натъкваме на църкви и духовенства от Християнството, които да се отказват от старата си задача да управляват хората с въображаем терор. Никъде не се натъкваме на народ, който да може безопасно да е освободен от такова правителство. Не виждаме велики религиозни учители, които да се стремят да открият истината за самите себе си и за другите; но все още управляват света, с каквато догма е вече акредитирана, като те самите са вече до такава степен обвързани от тази нужда да управляват, колкото и масите - от необходимостта да бъдат управлявани. Нищетата продължава да съществува в най-противните ù форми в големите градове; и ракът на сиромашията води корените си в същината на кралствата. Хората там не вземат мерки за нуждите си и за собствената си власт да ги удовлетворят, а живеят и се множат като зверовете от полето, - като Провидението очевидно се е отказало да полага грижи за тях. Интелигентността никога не ги посещава или се появява като някоя нова форма на злодейството. Войната не е прекратена; битките и обсадите все още продължават. Домовете продължават да са нещастни, а сълзите и гневът продължават да бъдат ад, където небесата би трябвало да тържествуват. И по тази причина Масонството продължава да е необходимо! По тази причина толкова по-всеобхватна е сферата на усилията му! Толкова по-голяма е нуждата му да започне да бъде истинско само по себе си, да се освободи от задушаването си, да се разкае за вероотстъпничеството си от истинското си вероизповедание!

Без съмнение, трудът и смъртта и половите страсти са съществени и постоянни условия на човешкото съществуване и по този начин правят съвършенството и хилядолетното царуване на Христа невъзможно. Винаги – това е предопределението на съдбата! – огромното мнозинство хора трябва да се трепят, за да живеят и не могат да намерят време, за да развиват интелигентността си. Хората, със съзнанието, че трябва да умрат, не жертват настоящото си удоволствие за по-голямо удовлетворение в бъдеще. Любовта на жената не може да измре; и тя има ужасна и неконтролируема съдба, засилена от изтънчеността на цивилизацията. Жената е същинската сирена или богинята на младостта. Но обществото може да се усъвършенства; и свободното правителство е възможно за държавите; и свободата на мисълта и съзнанието вече не е пълна утопия. Ние вече виждаме, че Императорите предпочитат да бъдат избирани от универсалното избирателно право; че държавите се предават на Империите чрез гласуване; и че Империите се управляват с част от духа на Републиката, като представляват нещо не малко по-различно от демокрациите с един владетел, който управлява посредством един човек, един представител, вместо събрание от представители. И ако духовенствата все още управляват, те сега се явяват пред миряните, за да докажат, със силата на аргумента, че трябва да управляват. Те са задължени да се позоват на самото основание, което са замислили да отклонят.     

Съответно, хората ежедневно са ставали все по-свободни и по-свободни, защото свободата на човека е в здравия му разум. Той е в състояние да разсъждава за собственото си бъдещо поведение и да поеме последствията му; той може да приеме широки възгледи за човешкия живот и да определи правилата за постоянното си ръководство. По този начин той се освобождава от тиранията на разума и страстта и е в състояние да живее съобразно цялата светлина на познанията, които са вътре в него, вместо да бъде задвижван подобно на сухо листо от крилете на вятъра от всеки настоящ импулс. Тук лежи свободата на човека така, както се вижда тя във връзка с нуждата, наложена от всемогъществото и предзнанието на Бога. Толкова много светлина, толкова много свобода. Когато Императорът и църквата апелират към разума, естествено съществува универсално избирателно право.

Следователно никой не трябва да губи кураж, нито да вярва, че положеният в каузата на напредъка труд, ще бъде напразен. Няма прахосване в природата, нито в материята, силата, действието или мисълта. Мисълта е толкова цел на живота, колкото и действието; и една единствена мисъл понякога води до по-големи резултати, отколкото една революция, дори и самите революции. И все пак мисълта и действието не трябва да се разделят. Истинската Мисъл е тази, в която животът достига връхната си точка. Но всяка мъдра и истинска мисъл произвежда действие. Тя е генеративна, подобно на светлината; а светлината, както и дълбоката сянка на преминаващия облак, са дарове на пророците на расата. Познанието, придобито с труд и предумващите навици на здравата мисъл, - разсъдъчният характер, - по необходимост трябва да са редки. Много труженици не могат да го придобият. Повечето хора постигат много нисък стандарт от него. То е несъвместимо с обикновените и необходими поприща на живота. Цял един изпълнен с грешка, както и с труд, свят са необходими, за да се направи един разсъдителен човек. В по-напредналата нация на Европа се срещат повече изпълнени с невежество, отколкото с мъдрост хора, повече бедни, отколкото богати, повече автоматични труженици, обикновени създания на навика, отколкото разумни и разсъдителни хора. Пропорцията е най-малко хиляда към едно. По този начин се постига единодушие на мнението. То единствено съществува сред масите, които не мислят, а политическото или религиозното духовенство, които мислят за тези маси, мислят как да ги ръководят и управляват. Когато хората започнат да разсъждават, те започват да се различават. Големият проблем е да се намерят лидери, които няма да искат да са тирани. Това е необходимо още повече по отношение на сърцето, отколкото на главата. Сега всеки човек спечелва собствения си дял от производството на човешкия труд чрез безкрайна надпревара, чрез мошеничество и измама. Полезните познания, придобити с труд, твърде често се използват след стил, който не е почтен или разумен, така че проучванията на младостта са далеч по-благородни от практиките на зрелостта. Трудът на фермера в полето, щедрата отплата на земята, благотворното и благоразположено небе, са склонни да го направят добросъвестен, предвидлив и благодарен; обучението на пазара го прави недоволен, лукав, завистлив и непоносим скъперник. 

Масонството се опитва да бъде такъв благотворен, неамбициозен и незаинтересуван ръководител; а самото състояние на всички велики конструкции са определя от това дали винаги в някоя част на сградата се чуват звукът на чука и звънтенето на мистрията. Масонството и Масоните трябва винаги да работят и преподават с вяра в човека, с надежда за бъдещето на човечеството, с любящо доброжелателство за съгражданите ни. Нека всеки да прави това, за което е най-годен. Учителят е също труженик. Достоен за похвала, какъвто е активният кормчия, който идва и си отива и кара дадена страна да споделя от богатствата на друга и човек да споделя от богатствата на всички, той, който запазва сигналната светлина на хълма, също е на поста си.

Масонството вече е помогнало да се низвергнат някои идоли от пиедесталите им и да се стрият до много ситен прах някои от звената на веригите, които държат човешките души в робство. Това, че е постигнат напредък, не се нуждае от друга демонстрация, освен от тази, че човек може да разсъждава с хората и да ги убеждава, без опасност от тормоз или мъчение, че нито една доктрина не може да се схване така, както истините, ако те си противоречат една на друга или противоречат на други истини, дадени ни от Бога. Дълго преди Реформацията, един монах, който намерил пътя си към ереста без помощта на Мартин Лутер, без да дръзне да сподели в нечие живо ухо анти-папските си и изменнически доктрини, ги написал на пергамент и като запечатал предишния официален писмен документ, го скрил в масивните стени на манастира си. Нямал приятел, или брат, с когото би могъл да сподели тайната си или пред когото да излее душата си. За него било известна утеха да си представи, че в бъдеще някой би могъл да намери пергамента и че семето може да не е напразно посято. Какво би станало, ако истината бе останала скрита дълго преди да покълне като пшеница в Египетската мумия? Изречете я, отново и отново и й позволете да поеме шанса си!

Розата на Йерихон расте в пясъчните пустини на Арабия и по Сирийските покриви. Рядко достигнала височина шест инча, листата ù падат след сезона на цъфтежа и изсъхва във формата на топка. След това тя се изкоренява от ветровете и се пренася, издухва или изхвърля в морето през пустинята. Там, влязла в контакт с водата, тя се разгъва, разширява клоните си и изхвърля семената си. Последните, след като се напоят с вода, се отнасят от прилива и се полагат на морския бряг. Много от тях се изгубват, както и животът на много хора остава безполезен. Но много отново се връщат от морския бряг в пустинята, където се поливат със силата на морската вода, корените и листата им поникват и те израстват в плодородни растения, които на свой ред, подобно на предците си, отново ще бъдат захвърлени в морето. Бог няма да е по-малко внимателен, за да осигури покълването на истината, която можете смело да изречете. “Разпръснете,” казва той, “хляба си над водите и след много дни той отново ще се върне при вас.”  

Ритуалното приемане не се променя; ние го намираме отново и отново и то винаги е същото, през всички векове. Последните ученици на Паскалис Мартинес продължават да са децата на Орфей; но те обожават реализатора на античната философия, въплътеното слово на Християните.

Питагор, великият разгласител на философията на числата, посетил всички светини на света. Отишъл в Юдея, където си осигурил да бъде пречистен от греховете си, за да може допуснат до тайните на Кабала, която пророците Езекиел и Данаил му съобщили, не без известна резервираност. След това, не без известна трудност, той успял да бъде допуснат до Египетското ритуално приемане, по препоръката на Цар Амасис. Силата на гения му предала недостатъците на несъвършените комуникации на Йерофант, а той самият станал Майстор или Разгласител.

Питагор определя Бог: Живата и Абсолютна Основна Истина, облечена в Светлина.

Той казва, че Словото е Числото, проявено от Формата.

Той кара всички да се спуснат от Татрактис, т.е. от кватернера.

Бог, казва отново той, е Върховната Музика, чийто характер е Хармонията.

Питагор дава на магистратите на Кротона следното велико религиозно, политическо и социално предписание:

“Няма зло, което да не е за предпочитане пред Анархията.”

Питагор казва, “Дори, както има три божествени понятия и три понятни области, така има и тройна дума за йерархическия ред, който винаги се проявява по три. Съществуват думата прост, думата йероглифен и думата символичен: с други думи, съществува думата, която изразява, думата, която скрива и думата, която означава; цялата жреческа интелигентност се крие в съвършеното познание на тези три степени.”

Питагор обвива доктрината в символи, но внимателно се въздържа от персонификации и образи, които, както той смята, рано или късно водят до идолопоклонничество.

Свещената Кабала или традицията на децата на Сет, се извършва от Халдея от Аврам, преподава се на Египетското духовенство от Йосиф, възстановява се и се пречиства от Мойсей, скрита под символите в Библията, разкрита на Свети Йоан от Спасителя и изцяло съдържаща се, под жречески цифри, аналогични на тези от цялата античност, в Апокалипсиса на този Апостол.

Кабалистите считат Бог за Интелигентен, Вдъхновен, Жив, Безкраен. За тях Той не е нито съвкупността на съществуванията, нито съществуването в абстрактното или философско определимо същество. Той е във всички, различен от всички и по-велик от всички. Дори името Му е неизразимо; и все пак това име единствено изразява човешкия идеал на Божеството му. Не е съдено на човек да разбере какво представлява Бог сам по себе си.

Бог е абсолютното на Вярата; но абсолютното на Разума е битието, הךה. “Аз съм, който съм,” е много лош превод.

Битието, съществуванието, е само по себе си и защото то е такова. Причината за битието е самото битие. Можем да запитаме, “Защо съществува нещо?”, т.е. “Защо съществува това или такова нещо?”. Но не можем, без да прозвучим абсурдно, да попитаме, “Защо е битието?” Това би означавало да допуснем животът преди битието. Ако битието имаше причина, тази причина задължително щеше да Бъде: т.е. причината и следствието щяха да са идентични.

Разумът и науката ни демонстрират, че начините на съществуванието и битието се балансират един друг в равновесието съобразно хармоничните и йерархически закони. Но йерархията е синтезирана при изкачването си и става все по-монархична и по-монархична. И все пак разумът не може да спре при един единствен ръководител, без да се алармира от бездните, които изглежда оставя над този най-висш монарх. Следователно той е мълчалив и отстъпва място на вярата, която обожава.

Това, което е сигурно, дори за науката и разума, е, че идеята за Бога е най-велика, най-свещена и най-полезна от всички аспирации на човека: че нравствеността се уповава на тази вяра с вечната си подбуда. В такъв случай тази вяра е в човечността, най-реалното от явленията на битието; и, ако бе фалшива, природата тържествено би заявила абсурдното; небитието би дало форма на живота, а Бог същевременно би бил и не би бил.

Именно на тази философска и неопровержима реалност, наречена с термина Идеята за Бога, дават наименование Кабалистите. Всички други се съдържат в това наименование. Шифрите ù съдържат всички цифри; а йероглифите на буквите ù изразяват всички закони и всички неща на природата.

Съществуванието е битие: причината на съществуванието е в битието; в началото е словото, а словото в логиката формулира речта, изразеният разум; Словото е в Бога и е самият Бог, изразен в интелигентността. Ето какво се намира над всички философии. Трябва да вярваме това, под страх от това, че никога наистина нищо не знаем, и отново да изпаднем в абсурдния скептицизъм на Пиро. Духовенството, пазителят на Вярата,  изцяло се крепи на основата на познанието, и трябва да разпознаем Божествения принцип на Вечното слово в ученията му.

Светлината не е Духът, както са смятали Индийските йерофанти; но е единствено инструментът на Духа. Не тялото на Протопласт, както са проповядвали теургистите от Школата на Александрия, а първата физическа проява на Божественото откровение. Бог вечно го създава, а човекът, в името на Бога, го изменя и изглежда го размножава.

Висшата магия се нарича “Жреческо изкуство” и “Кралското Изкуство”. В Египет, Гърция и Рим не е можело да бъде другояче, освен да се споделят величието и декаденството на духовенството и кралските особи. Всяка философия, враждебна на националното боготворене и на мистериите му, е била по необходимост враждебна на великите политически сили, които изгубват великолепието си, ако в очите на масите престанат да бъдат образите на Божествената сила. Всяка корона се разклаща, когато се сблъска с Тиарата.

Платон, когато пише на Дионисий младши във връзка с характера на първия принцип, казва: “Трябва да ти пиша в загадки, за да не може никой да го разбере, ако писмото ми попадне в чужди ръце по земята или в морето.” И след това казва, “Всички неща заобикалят краля си; те са, заради Него, или Той самият е причината за добрите неща, Втори за Вторите и Трети за Третите.”

В тези няколко думи се съдържа пълното резюме на теологията на Зефирот. “Кралят” е Аинсоф, Бидейки Върховен и Абсолютен. От този център, който е навсякъде, се излъчват всички неща; но специално ние го схващаме по три начина и в три различни сфери. В Божествения свят (Азилут), който е този на първата кауза и в който цялата вечност на нещата в началото е съществувала като Единство, за да бъде изречена след това, по време на вечността, забулена с форма и атрибути от материя, които да я съставляват, Първият Принцип е Единичен и Пръв и все пак не представлява самата Безгранична Божественост, неподлежаща на разбиране и дефиниции; а е Самият Той до такава степен, до която е проявен от Творческата Мисъл. Да се направи сравнение между нищожността и безкрайността – Аркрайт, като изобретател на предачната машина, а не човекът Аркрайт другояче и отвъд това. Всичко, което сме в състояние да знаем за самия Бог, в сравнение с целостта му, е единствено като безкрайно малка дроб от една единица с безкрайност от единици.

В Света на сътворението, който е този на Вторите Причини [Кабалистичният свят Бриах], Автокрацията на Първият Принцип е пълна, но ние я схващаме единствено като причината за Вторите Причини. Тук тя се изявява от Двоичното, а Творческият Принцип е пасивен. Най-накрая в третия свят, Йезирах, или Формирането, тя се разкрива в съвършената Форма, Формата на Формите, Светът, Върховната Красота и Добродетел, Сътвореното Съвършенство. По този начин Принципът е едновременно Втори и Трети, тъй като той е Всичко във Всичкото, Центърът и причината за всички. Не геният на Платон е този, на когото ние се възхищаваме тук. Признаваме единствено точното познание на Посветения.

Великият Апостол Свети Йоан не е заимствал началото на Евангелието си от философията на Платон. Напротив, Платон е пил от едни същи извори със Свети Йоан и Фило; и Йоан в първите стихове на Евангелието си посочва първите принципи на една догма, обща за много школи, но на език, специално принадлежащ на Фило, който е съвсем очевидно, че е чел. Философията на Платон, най-великият от Разгласителите, би могла да се стреми към сътвореното от човека Слово; самото Евангелие би могло да го даде на света.

Съмнението в присъствието на Битието и хармониите му; скептицизмът в лицето на вечната математика и неизменните закони на Живота, което прави Божествеността да присъства и да е видима навсякъде, както Човешкото се познава и се вижда от произнасяне на словото и от действията му, - не е ли това най-безразсъдното от суеверията и най-непростимото, а така също и най-опасното от всички лековерия? Знаем, че Мисълта не е резултат или последствие на организацията на материята, на химическото или друго действие, или реакция на частиците ù, подобно на шупването и газовите експлозии. Напротив, фактът, че мисълта се проявява и реализира в човешко или божествено действие, доказва съществуването на Същност или Единност, което или която мисли. А Вселената е безкрайното произнасяне на една от безкраен брой безкрайни мисли, които не могат да не водят началото си от един Безкраен и Мислещ Източник. Причината винаги е най-малкото равностойна на следствието; а материята не може да мисли, нито би могла сама да се причини или съществува без причина, нито би могла да произведе нещо, независимо дали това са сили или неща; защото в празната нищожност не може да се намират никакви сили. Да се признае съществуването на само-съществуваща Сила и Интелигентността ù или да се допусне съществуването на Интелигентна причина, означава да се признае съществуването на Бог.

Еврейската алегория на Падението на Човека, която не представлява нищо друго, освен специална вариация на универсалната легенда, символизира една от най-великите и най-универсални алегории на науката.

Моралното Зло представлява Лъжливост в действие; както Лъжливостта е Престъпление с думи.

Несправедливостта е същността на Лъжливостта; а всяка лъжлива дума е несправедливост.

Несправедливосттае смъртта на Нравственото Битие, както Лъжливостта е отровата на Интелигентността.

Възприемането на Светлината е зората на Вечния Живот в Битието. Словото на Бога, който създава Светлината, изглежда произнесено от всяка интелигентност, която може да е осведомена за формите и ще изглежда така. “Да БЪДЕ светлина! Светлината, всъщност, съществува, в състоянието си на блясък, единствено за онези очи, които я гледат; и Душата, влюбена в зрелището на красотите на Вселената и насочила вниманието си към онова сияйно писание на Безкрайната Книга, наречена “Видимото” изглежда, че произнася, както е сторил Бог в зората на първия ден, онази възвишена и съзидателна дума “Да бъде! Светлина!”

Не отвъд гроба, а в самия живот трябва да търсим мистериите на смъртта. Избавлението или осъждането започва тук долу и земният свят също разполага със своите Рай и Ад. Винаги, дори тук долу, добродетелта се възнаграждава; винаги, дори тук долу, порокът се наказва; и това, което ни кара понякога да вярваме в безнаказаността на злодеите, е, че изглежда, че понякога наслука им се раздават богатства, онези инструменти на доброто и злото. Но горко на неправедните, когато им се даде ключът на златото! Той отваря за тях единствено портата на гроба и на Ада.

Всички истински Посветени признават полезността на тежкия труд и горестта. “Горестта,” казва един немски поет, “е кучето на онзи неизвестен пастир, което води тълпите от хора.” Да се научиш да страдаш, да се научиш да умреш, е школата на Вечността, безсмъртното Послушничество.

Алегоричната картина на Цебес, в който по времето на Платон е била скицирана Божествената Комедия на Данте, чието описание е съхранено за нас и която е била възпроизведена от това описание от много художници на Средновековието, е паметник едновременно философски и магически. Тя е най-пълният нравствен синтез и същевременно най-дръзка демонстрация, дадена някога от Великата Мистерия, на онази тайна, разкриването на която би преобърнало Земята и Небето. Нека никой да не очаква от нас да им предоставим нейното обяснение! Този, който минава зад було, което скрива тази мистерия, разбира, че тя е необяснима по самата си природа и че тези, които я спечелят с изненада, а така също и този, който я разкрие, се изправят пред лицето на смъртта.

Тази тайна е Кралската Привилегия на Мъдреците, Короната на Посветения, когото виждаме победоносно да се спуска от апогея на изпитанията във фината алегория на Цебес. Великата Мистерия го прави господар на златото и светлината, които са на дъното на едно и също нещо, той е решил задачата за квадратурата на окръжността, той направлява безспирното движение и притежава философския камък. Тук алхимиците ще ни разберат. Няма прекъсване в тежкия труд на природата, нито празнина в работата ù. Хармониите на Небесата отговарят на тези на Земята и Вечният Живот постига еволюциите си в съответствие със същите закони, като тези, на които е подчинен животът на кучето. “Бог е подредил всички неща по тежестта, броя и мярката им,” пише в Библията; и тази блестяща доктрина също така е била доктрина и на Платон.

Човечеството никога не е имало нещо друго, освен една религия и едно богослужение. Тази универсална светлина е имала несигурните си миражи, измамнически отражения и сенки; но винаги, след нощи на Грешки, ние отново я съзираме да се появява, единствена и чиста като Слънцето.

Великолепието на богослужението е животът на религията, и ако Христос пожелае бедни свещеници, суверенната му божественост не желае незначителни олтари. Някои протестанти не са разбрали, че богослужението е учение и че не трябва да създаваме във въображението на тълпите посредствен или злочест Бог. Тези оратории, които напомнят на бедно обзаведените офиси или страноприемници и онези достойни свещеници, които се обличат като нотариуси или адвокатски чиновници, не правят ли те религията да бъде считана за обикновена пуританска формалност, а Бог - за Съдията на Мира?

Ние се подиграваме на Авгурите. Толкова е лесно да се подиграваш и толкова трудно - да разбереш. Оставило ли е Божеството целия свят без светлина в продължение на двадесет века, за да освети единствено едно малко кътче от Палестина и един брутален, невежествен и неблагодарен народ? Защо винаги трябва да се злепоставя Бог и Светилището? Никога ли сред свещениците не е имало други, освен мошеници? Сред Йерофантите на Серес или Диана, на Дионисий или Аполон, на Хермес или Митрас не са ли могли да се срещнат честни и искрени хора? В такъв случай, всички те ли са били заблуждавани, подобно на останалите? Тогава кой постоянно ги е заблуждавал, без да се издаде, в продължение на редица векове? – защото измамниците не са безсмъртни! Араго е казал, че извън чистата математика, на този, който произнася думата “невъзможно” му липсва благоразумие и здрав разум.

Истинското наименование на Сатаната, казват Кабалистите, е обърнато на това на Яхвех; защото Сатаната не е черен бог, а отрицанието на Бога. Дяволът е персонификация на Атеизма или Идолопоклонничеството.

За посветените това не е Личност, а Сила, създадена за добро, но която може да служи за зло. Той е инструментът на Свободата или на Свободната воля. Те представляват тази сила, която цари над физическото потомство, под митологичната и обградена с рога форма на Бог Пан; оттук идва Козелът на Сабат, братът на Древния Сатана и носителят на Светлина или Фосфор, за когото поетите са създали легендата за лъжливия Луцифер.

Златото, в очите на Посветените, е кондензирана Светлина. Те наричат свещените номера на Кабалата “златни номера”, а нравствените учения на Питагор - неговите “златни стихове”. По същата причина мистериозната книга на Апулей, в която до голяма степен фигурира магаре, е била наречена “Златното Магаре”.

Езичниците са обвинили Християните в боготворене на магарето и те не са измислили този упрек, а той идва от Самаритянските евреи, които, изобразявайки данните на Кабалата по отношение на Божеството с египетски символи, също представяли Интелигентността с фигурата на магическа звезда, боготворена под наименованието Ремфан, Науката под емблемата на Анубис, чието наименование те променили на Нибас, а вулгарната вяра или лековерие под фигурата на Тартак, бог, представян с книга, наметало и глава на магаре. Според Самаритянските доктори, Християнството е било царуването на Тартак, сляпата вяра и вулгарното лековерие, издигнати в универсален оракул и предпочитани пред Интелигентността и Науката.

Синезий, епископ на Птоломеите, велик Кабалист, но със съмнителна правоверност, пише:

“Хората винаги ще се подиграват на неща, които е лесно да бъдат разбрани погрешно; нуждите трябва да разполагат с мошеничество.”

“Дух,”, казва той, “който обича мъдростта и съзерцава отблизо Истината, е принуден да я прикрие, да убеди масите да я приемат... Измислиците са необходими на хората и Истината става смъртоносна за тези, които не са достатъчно силни да я съзерцават в целия й блясък. Ако свещеническите закони позволяваха запазване на присъди и алегорията на думите, бих приел предложеното величие при условие, че мога да съм философ у дома и разказвач на басни и притчи в чужбина ... Всъщност какво общо може да има между безчестните маси и върховната мъдрост? Истината трябва да се пази в тайна, а масите се нуждаят от учение, пропорционално на несъвършения им разум.”

Нравствените безредици произвеждат физическа грозотия и в известен смисъл реализират тези безобразни физиономии, които традицията приписва на демоните.

Първите Друиди са били истински деца на Влъхвите и ритуалното им приемане е дошло от Египет и Халдея, така да се каже, от чистите източници на примитивната Кабала. Те са обожавали Триединството под наименованията на Изида или Хезус, Върховната Хармония; на Белен или Бел, което на асирийски означава Господарят, наименование, съответстващо на това на Адонай; и на Камул или Камаел, наименование, което в Кабалата персонифицира Божественото правосъдие. Под този триъгълник на Светлината те предполагали, че се намира божественото отражение, също така съставено от три персонифицирани лъча: първо Тевтатис или Тевт, същото като Тот на Египтяните, формулираните Слово или Интелигентност; след това Силата и Красотата, чиито наименования варирали подобно на емблемите им. Най-накрая те приключвали свещената Седморка с мистериозен образ, който представлявал напредъкът на догмата и бъдещите ù реализации. Това е било забулено младо момиче, държащо дете в ръцете си; и те посветили този образ на “Девата, която ще става майка; - Virgini pariturae.”

Херта или Верта, младата Изида от Гаул, Царицата на Небесата, Девата, която трябва да роди дете, държи вретеното на съдбите, запълнено с вълна, наполовина бяла и наполовина черна; защото тя царува над всички форми и всички символи, и изтъкава одеянието на Идеите.

Един от най-мистериозните пантакли на Кабалата, съдържащ се в Наръчника на Лъв III, представлява равностранен триъгълник, обърнат наопаки, врязан в двоен кръг. На триъгълника са написани по същия начин, като за формиране на пророческото Тау, двете еврейски думи, които толкова често се прилагат към Неизразимото Наименование, מתלא и ת٦אצ, Алохаим или Силите и Тсабаот или звездните Армии и ръководещите ги духове; думи, които също така символизират Равновесието на Силите на Природата и Хармонията на Числата. На трите страни на триъгълника принадлежат трите големи Наименования ה٦הי, ‘בדא и אלבא, Яхавех, Адонай иАгла. Над първия е написано на латински Formatio (Създаване), над втория Reformatio (Реформация) и над третия Transformatio (Трансформация). Така Сътворението се приписва на Бащата, Изкуплението или Реформацията - на Сина, а Пречистването от греховете или Трансформацията  - на Светия Дух, което отговаря на математическите закони на Действието, Реакцията и Равновесието. яхявех е в действителност също така и Генезисът или Формирането на догмата от елементарното значение на четирите букви на Свещената Тетраграма (четирибуквена дума); Адонай е реализацията на тази догма в Човешка Форма, във Видимия Господ, който е Синът Божи или Съвършеният Човек; а Агла (образуван от инициалите на четири думи Ath Gebur Laulaim Adonai) изразява синтезът на цялата догма и целокупност на Кабалистичната наука, ясно посочващо от йероглифите от които е образувано това достойно за възхищение наименование Тройната Тайна на Великото Тварение.

Масонството, подобно на всички Религии, всички мистерии, Херметизъм и Алхимия, прикрива тайните си от всички с изключение на Посветените и Мъдреците или на Избраните и използва фалшиви обяснения и погрешни тълкувания на символите му, за да заблуди онези, които единствено заслужават да бъдат заблудени; да прикрие от тях Истината, която то нарича Светлина и да ги накара да стоят далеч от нея. Истината не е за онези, които са недостойни или неспособни да я приемат, или които биха я изопачили. Така Самият Бог прави много хора негодни, чрез цветна слепота, да различават цветовете и отвежда масите надалеч от най-върховната Истина, като ги дарява със способността да получат от нея толкова, колкото им е изгодно да знаят. Всяка епоха е разполагала с религия, пригодена към капацитета ù.

Учителите, дори на Християнството, в общи линии са най-невежите за истинското значение на това, което преподават. Не съществува книга, за която да е известно толкова малко, колкото за Библията. За повечето хора, които я четат, тя е толкова неразбираема, колкото и Зохар.

Така Масонството ревностно пази тайните си и умишлено заблуждава тщеславните тълкуватели. Няма гледка под Слънцето, която да е по-жалка и нелепа наведнъж от Престънс и Уебс, да не говорим за по-късните въплъщения на скучността и еднообразието, които са се захванали да “обясняват” старите символи на Масонството, да добавят към тях и ги “усъвършенстват” или да изобретяват нови такива.

Към окръжността, която обгражда точката в центъра и самата нея и към която са начертани две успоредни линии, една напълно кабалистична фигура, тези лица са добавили една поставена отгоре Библия или дори е издигната на стълбата с три или девет кръга, а след това представят някакво безсъдържателно тълкуване на цялото, което до такава степен е неразбираемо и абсурдно, че действително предизвика възхищение.