В съзнанието на чужденеца представата за Неапол е маркирана от няколко непоклатими понятия – слънце, мафия, футбол, белканто и може би Везувий. Който иска да надникне зад фасадата от клишета (които не са обезателно неверни) би трябвало да се ориентира към “Неапол. Биографията на един град”. Авторът на книгата Дитер Рихтер изобщо не се спира на популярните нагледи за италианския град, нито на обичайните туристически маршрути; той разказва историята на града така ясно и убедително, че читателят сам разбира как е могло да се стигне до изкристализирането на споменатите клишета. Рихтер пресъздава особената културно-историческа физиономия на този забележителен град, оформена от началото му като гръцка колония през 5 в. пр. Хр. (Neapolis, “новият град”), от столетията под испанско, френско и австрийско владичество, от самочувствието му на европейска метрополия през 17 и 18 век, последвано от изпадането му просто до туристически обект в сянката на Медзоджорно, бедната южна Италия. 

Неапол обаче не е музей, каквито са, да кажем, Флоренция или Сиена. “Всичко, което човек вижда там е жива част от града, нещо, което се използва, потребява, а и похабява.” Градският пейзаж е живата памет на този град, която нейните жители не са в състояние да съхраняват; Неапол, това са “норманите, династиите Щауфер и Анжу, готиката и барокът, огромните постройки на Бурбоните, Рисорджиментото и постепенното обезличаване на града, който е твърде голям, за да изчезне, и твърде окаян, за да не се превръща периодически в един безнадежден проект”.

Неапол винаги е живял с чужденците – и те продължават да се връщат там. На чуждестранната диаспора Рихтер посвещава една особено интересна глава, от която научаваме за необичайно големия принос специално на немци и англичани за индустрията, социалните и научните институти в града. Навсякъде по света гробищата за чужденци са свидетелство за космополитния характер на един град. В Неапол има две, а в околностите му – още няколко. Най-красивото е на остров Капри, пред портите на Неапол, където освен прочути люде са погребани злополучни туристи, самоубийци, свободомислещи и ексцентрици или еврейски емигранти от нацистка Германия – хора от 21 нации и от десет различни вероизповедания. “Не случайно идеята за помирението е дала своите най-ранни и най-красиви цветове тъкмо в диаспората” – отбелязва Дитер Рихтер, и в това се съдържа част от обяснението за магията на Неапол.

*