Херметизмът спада към подмолните течения на европейската култура, а неговият легендарен основоположник, Хермес Трисмегист, “Трижди великият Хермес”, е една от онези тайнствени фигури, бродещи по границата между мит и история. Когато се каже “херметизъм” автоматично се прави връзка с Corpus Hermeticum, най-известния сборник с херметически текстове, и преоткриването му през Ренесанса. Главното достойнство на книгата на Флориан Ебелинг “Тайната на Хермес Трисмегист” е, че опровергава по най-убедителен начин тази упорито загнездила се както в популярното, така и в академичното съзнание едностранчива представа.

Ебелинг разграничава две течения: едното, базиращо се на Corpus Hermeticum, е центрирано в Италия и захранва предимно философските и теологическите дебати; другото има за настолна книга Tabula Smaragdina, съдържаща “заветите” на Хермес Трисмегист, а неговото поле на разпространение е северно от Алпите. Това второ направление има най-вече практическо развитие в сферата на алхимията, а негов главен представител е Парацелс. Авторът фокусира изследването си тъкмо върху северното разклонение на херметизма – само по себе си нещо ново в една история на това явление. Той решава и един друг методологически проблем, като зачислява към херметиката, тоест към херметическата литература, само онези текстове, които се позовават пряко на Хермес, и пренебрегва останалите, които се водят за херметически главно по тематични съображения.

Ебелинг довежда разказа си чак до наши дни, като съвсем правилно отказва да се занимава със съвременната езотерическа мъглявина, носеща фирмата на херметизма. Той се ограничава само до няколко примера от Италия, показващи впрочем, че културно-философската традиция на херметизма, положена там от Марсилио Фичино и неговия превод на Corpus Hermeticum, все още е жива: това са кръгът от поети около Джузепе Унгарети, известни като “херметиците”, верският херметизъм на граф Евола и опитът на Умберто Еко за систематическо вникване в наследството на Хермес Трисмегист.

*