Заемайки се да създам своя пръв градеж, се замислих, че за втори път, макар и чисто духовно, се насочвам към североизточния ъгъл на Ложата. Върнах се там, откъдето започнах, Братя. Върнах се към момента, когато след като ми беше дадена Светлината, Уважаемите Братя ми показаха, мястото, което ми е отредено, за пръв и последен път като новоприет Масон в степен Чирак. Завърнах се в мислите си към този момент, защото осъзнах, че именно това е моментът, в който завинаги се свързах с тайните и мистиките на Масонството, които вече ме бяха превърнали в духовен крайъгълен камък в храма на Великия Архитект.

Скромният градеж, който ще изложа, също мога да определя като своеобразен първи камък, който ще поставя в североизточния ъгъл на моя духовен храм, като Масон. Но започвайки своя градеж първо се замислих колко ще е трудно да създам и кажа нещо ново и интересно за Масонството въобще. Трудността на подобно начинание е породена от факта, че в голяма част братята в Ложата, мъдростта и познанието за древното ни общество отдавна битуват.

Още повече, в нашата уважавана Ложа, Братята с напълно бели агнешки престилки, стоят редом до Братя, отдавна надминали първите основни степени в Масонството и стоящи на върха на философските такива. Това прави задачата на всеки, заел се да създаде градеж в полза и за Масонството изключително усложнена, защото, от една страна, не следва да отегчи Братята в ложата от по-високите степени и, от друга, да не заблуди по никакъв начин Братята, които току-що са прекрачили в Храма за пръв път.

 Сложното време, в което битува нашата Велика Ложа на Старите Свободни и Приети Зидари, допълнително затруднява всеки един нов градеж, защото е невъзможно в него да се уповаваш на тайните и мистиките на Масонството, езотериката и философията, когато тъмнина е надвиснала над братската ни верига. Това сложно време за мен е още по-неразбираемо, защото Светлината ми беше дадена в момент, в който цялото Пространство се тресеше от профански неволи.

Много е трудно, Братя, да се самоусъвършенстваш като Масон и да търсиш и разбираш философските постулати и заклинания на вековното ни Братство, когато около него сякаш продължава да тегне тъмнина. Въпреки това, смятам, че като истински Масон, не е редно да се оправдавам и да търся извинение в профански неволи, а с упорит труд и постоянство да се боря както за личното си самоусъвършенстване като Масон, така и за издигане авторитета на Ложата, като част от световната братска верига. За настоящия си градеж получих вдъхновение от един художествен герой, в който открих всички онези черти на човека, който търси пътя към Светлината. Макар и в текста на творбата, която го създава, никъде да не е описано, че той е Масон или дори е искал да бъде такъв, считам, че целият му философски път, създаден и навигиран от неговия създател Димитър Талев, е именно пътят, който следва да извърви един достоен брат Масон.

Образът на Стоян Глаушев от романа „Железният светилник” – първия от четирилогията на Димитър Талев, още от самото начало събужда във всеки Брат, четящ книгата, спомени от моментите, когато върху очите му е била прилепена черната превръзка.

Първият ни досег с героя Стоян Глаушев е в пространството след голямата чума „в лето 1883, която лежа дълго, като тъмната отровна мъгла над цялата страна”. Именно в това време–пространство на мрак, прокоба и смърт, започва прераждането на героя, изразено с неговото бягство от тъмнината, смъртта и страха от турските заптиета към Светлината и новото начало, което той все още не познава. Старият свят на Стоян освен изпълнен със страх от бея и кехаите, та дори и от децата му, Талев описва като „тъмнина, безименна скръб”. Всички тези негативни черти на това пространство са сякаш съставни на духовния свят на Стоян. Техни общи знаменатели са неизвестното, несигурното и злото. Подобно на неофана в тъмната стая, той не знае какво му предстои, не знае какво да очаква от бъдещето и до къде ще го изведат собствените му сили.

Бягството на Стоян от стария му свят, всъщност е бягство от тъмнината и страха. Като истински достоен мъж с добро име, той предпочита да поеме рисковете, но да продължи по пътя, който е избрал за себе си. Моментът, веднага след бягството от селото, ситуира Стоян Глаушев в града. Като истински непросветен, който е чувал за силата на Ложата, така и Стоян, се насочва към града с малкото си познания за този нов свят. Макар и да познава града бегло, той смята, че там „всичко е по-хубаво”. Очакванията обаче не се оправдават с действителността. Вместо светлина, топлина и сигурност, град Преспа предлага на Стоян Глаушев точно обратното. Стигайки до града, той все още е в пространството на мрака и неговата дъщеря нощта. Макар и в града, където Стоян очаква своето ново начало, всичко около него е „тъмно, страшно, студено и тихо, отникъде не идва никакъв признак на живот”. Стоян „няма нищо какво да прави освен да чака да се съмне”. Това лутане на героя на Талев от мрака към Светлината, своеобразно напомня обиколките на странстване, които прави Търсещият в Храма. Също както неофана трябва да преодолее трите препятствия по пътя си, така и за Стоян е необходимо да покаже безстрашие и постоянство преди да достигне своя пристан в непознатия град.

Сякаш с превръзка на очите, героят обикаля град Преспа и цял се губи и „духом и телом” в лабиринта, в който е попаднал. Като своеобразни странствания минават срещите на Стоян с майстора сапунджия, с майстора златар, както и другите занаятчии от чаршията. Те, като своеобразни стражници и офицери, изпитват Стоян, преди да го допуснат да заживее в техния свят. Срещата с турчина, който кара Стоян да цепи дърва, срещата с турските конници, които той смята за Махмуд бей и Осман, които идват да го убият, са препятствията, които каляват духа на героя и завинаги изкореняват страха от сърцето му.

Истинският живот на Стоян Глаушев в града започва след като се установява в дома на Султана. Още с влизането си в него, героят показва своята великодушна същност. Когато е запитан от Султана каква ще е цената за неговия труд, той отговаря: „Колкото дадете, толкова”. Тези негови думи могат да се възприемат като перифраза на отговора на Първия надзирател на Ложата към Майстора на стол относно размера на надницата му за положения труд: „Аз съм доволен.”

Не богатство и пари е основната цел в живота на Стоян Глаушев, а хармония, която да му дава сила и опора в житейския му път. Сякаш невербално той вече е свързан завинаги с една от древните ландмарки на Братството ни, а именно, че Масонството е начин на живот, чиято основна цел е да направи добрите хора още по-добри.

Преминал изпитанията, получил дом и уют, света около Стоян се променя: „Снегът престана да вали ... престана и вятърът. Далече преди да се раздени, времето отведнъж се промени, омекна, понесе се навред едвам доловим влажен, топъл полъх.” Промяната в живота на Стоян е налице. Той завинаги е скъсал със страха и тъмнината на родното му село, като сърцето му е отворено за непрестанна работа върху личния му градеж, като хомофоб.

Казанджийската работилница, в която Талев ситуира героя си, е пространството, в което Стоян Глаушев следва да извърви дългия път от Чирак до Майстор. Като посветен в тайните на занаята работник, той започва своя път като чирак, който следва да удря с чук необработената метална пита. За героя следва да изминат няколко неуморни и усърдни години труд върху градежа в работилницата преди той да достигне до „другата страна на работилницата”, където „бяха насядали на широк тезгях” калфите.

На фона на непрестанния си труд, Стоян не спира да доказва, че има „чиста душа”, която е гарант както за добрите му намерения, така и за доброто име, с които е започнал своя път, идвайки в Преспа. Като допълнение и обогатяване на неговата „чиста душа” е голямото семейство, което той създава, и доброто мнение за неговия талант на Майстора му покровител.

Като еманация в преобразяването на героя на Талев, може да се приеме моментът на срещата му с Махмуд бей на чаршията. В срещата между доскорошния духовен роб Стоян, чието сърце е било сковано от страх пред злото и символа на това зло, а именно господаря на родното му село, окончателно се поставя и последния щрих върху формирането на Талвия герой. Той никога повече няма да тъне в тъмнината на разтърсващия го страх, защото както казва самият той: „Де ще ме познае той сега ! Друг човек съм аз веке, друг...” Задължителен реквизит в това неразпознаване на доскорошния нравствен роб са новите му дрехи.

Външният вид на Стоян Глаушев напомня видя на всеки брат Масон, застанал пред Храма. Неговите дрехи са в порядък, необходим за всеки Брат, за да се слее с енергията на Храма. Думата порядък произлиза от френския израз „Dieu garde”, което означава „Бог ме пази”. Застанал в порядък, Стоян не само демонстрира съгласието да се подчинява на задълженията си като Чирак, но и по този начин осъществява своята своеобразна връзка с Великия Архитект, който бди над него. Новите му дрехи, освен броня на духа и свободата, са и знак, че той вече е част от пространството на Великия градеж на хуманността, върху който той се труди. Преминал изпитания на странстването, приет и получил Светлината на своето прераждане, Стоян работи непрестанно върху собственото си самоусъвършенстване. Като истински зидар, той не се задоволява единствено с работата си като Чирак, а съвестно изпълнява заръката на своята спътница Султана: „Учи занаята ! Гледай, следи, внимавай как се работи, да станеш и ти майстор”.

Естествено сякаш се развиват събитията за Талевия герой, който след години на постоянство и уморителна работа върху „голямата наковалня” и винаги „с най-тежкия чук” в крайна степен ритуално бива повдигнат в степен Калфа. Това обаче отново ни препраща в утилитарното, защото сцената, в която той бива ударен с чукче по носа, което води Стоян до изблик на неконтролируем гняв, отново се появява образът на „мъж с бели коси и червено лице – майсторът, при когото бе почнал Стоян за пръв път”. Олицетворявайки истински Гарант за своя довереник, образът на Майстор Кочо винаги присъства в най-важните моменти в развитието на личния градеж на Стоян Глаушев. Той дава занаята на героя на Талев, той ритуално го обявява за Калфа, както и именно той дава благословията си Стоян да стане Майстор.

Изпълнен с метафори и алегории е моментът, в който Стоян събеседва със своя Майстор за желанието си да се отдели със свой дюкян. Стоян Глаушев не се разграничава и за момент от своето минало, когато е учил всичко от Майстор Кочо, напротив, безкрайната му благодарност е във всяка негова дума. Разбиране, доброта и мъдрост личат в другия събеседник. Майстор Кочо не само не застава срещу доскорошния си ученик, а напротив, като краен хомофоб изцяло в духа на тържествен ритуал изрича думите: „Нема да те оставя. Ти си ми като син и Бог да ти помага !” Дюкянът, в който са казани тези думи, в този момент сякаш е Масонски храм, а думите на Майстор Кочо звучат не като думи на човек, а като думи на Великия Архитект, който дава своята благословия, за да продължи Стоян по пътя на саморазвитието си – в матералните и духовните аспекти на социума. Тази сцена на приемственост ясно напомня, че Масонът е Масон, когато предава наученото за занаята на другите като него. Този момент на майсторска инициация напомня и че Масонството е философия за това как обществото да се усъвършенства, за да става по-добро, докато построи съвършения Храм на хуманността. Освен това, истинският Масон никога не затваря очите си за доброто, така както и Стоян Глаушев никога не затваря сърцето за човешките си добродетели.

Два от тези добродетели, освен черти в характера на Талевия герой, са и основополагащи за целия роман „Железният светилник”.

Още заглавието на романа, едновременно свързва два от най-разпознаваемите кодове на Масонството, а именно Силата и Светлината. Неизчерпаемата и неконтролируемата Сила на Стоян Глаушев, с която той едва не преобръща казана в сапунджийския дюкян и с която той за малко да напуква медната пита в казанджийницата, напомня за първото изречение в „Морал и догма” от Албърт Пайк, че „СИЛАТА, която не е управлявана или е лошо управлявана, само се изгубва в пространството, подобно на барута, запален на открито, на парата, неукротена от науката”. Тази Сила в развитието си, Стоян Глаушев ще обвърже с Мъдростта, за да се осъществи оставеното ни от Албът Пайк: „СИЛАТА на самото Божество е в равновесие с Неговата МЪДРОСТ. Следователно единственият резултат е ХАРМОНИЯ.”

Другият универсален масонски код, който експлицитно се открива още в заглавието на романа е Светлината. Светлината бележи целия житейски и нравствен път на Стоян Глаушев. Решавайки да поеме към новото пространство на личностното си прераждане, Стоян осъществява своята първа своеобразна среща с трите малки Светлини. Талев ситуира своя художествен образ в пространството на Луната, което е изместено от света на Слънцето, за да настъпи срещата с трета малка светлина Майстора, който инициира Стоян Глаушев в занаята на Великия Архитект.

В завършек, е редно да се спомене, че не може да се твърди, че Димитър Талев е бил посветен брат Масон. Но със сигурност съм убеден, Братя, че ако в неговия роман „Железния светилник” беше изграден художествен образ на една добра и хармонична ложа като нашата, то героят Стоян Глаушев би бил застанал между двете колони на храма в порядък, показвайки своята майсторска степен.

С преклонение пред Великия Архитект на Вселената, с преклонение пред вас Братя и пред вашата Мъдрост, Сила и Красота, които ми дават вдъхновение да продължа да се усъвършенствам себе си като Масон – ЗАВЪРШИХ !