Едно от ключовите изисквания към българската административна система в процеса на присъединяване е изискването за адекватен хоризонтален и вертикален административен капацитет. Внимателният прочит на ежегодните доклади за напредъка на България в процеса на присъединяване към ЕС и на други ръководни органи на ЕС дава основание административният капацитет да се дефинира като способността, готовността и възможностите на администрацията на страните-членки да прилагат политиките и законодателството на ЕС ефективно и ефикасно, както и да подпомагат компетентно вземането на решения в ЕС.
 
Освен това административният капацитет е целесъобразно да се диференцира на два компонента:

Вертикален (секторен) капацитет – възможностите на администрацията за изпълнение политиките на съюза в конкретните сектори (напр. селско стопанство, транспорт и т.н.)

Хоризонтален капацитет – цялостното състояние и възможностите на администрацията да прилагат законодателството на ЕС във всички сфери и да следят за неговото изпълнение на практика, т.е. нивото на нейната ефективност, ефикасност, координация и прозрачност.

Ако се използва аналогията с посочената по-горе матрична структура, всъщност вертикалният капацитет е тясно професионалният капацитет в отделните сфери, области и отрасли на държавния и обществения живот, а хоризонталният капацитет (този, който според оценките на европейската комисия не достига на България) всъщност е по-необходимия и увеличаването на този капацитет е полето за интелектуална изява на българските зидари.

Не  на последно място успешното приключване на предприсъединителния процес в твърде голяма степен зависи от умението и компетентностите на органите на държавна власт и преди всичко на тяхната администрация да усвояват пълноценно финансовите средства, предоставени от ЕС по линия на предприсъединителните фондове – ФАР, ИСПА и САПАРД. За съжаление и в това отношение българската администрация далеч не прави необходимото и част от тези неусвоени средства се връщат обратно в ЕС. Освен другото, работата по тези фондове е всъщност генерална репетиция за българската администрация да се научи да използва Кохезионния фонд и Структурните фондове на ЕС от момента, когато бъде приета за членка на съюза (както е известно ФАР имитира Регионалния и Социалния фонд; ИСПА имитира Кохезионния фонд; САПАРД имитира Аграрния фонд). Очевидно е, че отново българските зидари със своя интелектуален капацитет могат да бъдат сред водещите експерти при спечелването и управлението на проекти, финансирани от ЕС, и едновременно с това, както и през 30-те години на миналия век, да потърсят помощта на своите европейски братя за по-справедливо за България разпределение на средствата от тези фондове.
 
Разбира се, разгледаните по-горе седем проблема освен всичко друго имат и своето човешко измерение. Всъщност става дума за посочената по-горе сфера на човешкия капитал на България. Научните изследвания в сферата на човешките отношения през последните години отчетливо оформиха градацията “човешки фактор – човешки ресурс – човешки капитал”. Това е израз на все по-нарастващата роля на човешкия капитал, който в условията на глобализация ще се изравни по значение с ролята на финансовия капитал, особено за страни като България, където последният не достига. Това е може би логичен резултат от прехода от “икономиката на вещите” към  “икономиката на знанията”, от развитието на обществото като общество, базирано на знания (така както е посочено и в редица документи на ЕС).

На макрониво, дори самата глобализация по всяка вероятност ще се развива като глобализация с “човешко лице”, а властта и администрацията – като държавна власт и държавна администрация с “човешко лице”. По отношение на “държавата-мрежа” това ще се проявява най-малко в следните направления:

- етика в междудържавните отношения и спазване на човешките права;

- справедливост и солидарност в отношенията между богатите и бедните държави;

- интеграция на усилията на всички държави за решаване на глобалните проблеми;

- устойчивост на развитието и сигурност (във всички аспекти) за всеки човек.

На микрониво човешкият аспект на евроинтеграцията в контекста на глобализацията изисква не само ново качество на материалния живот, но и ново качество на духовния живот. Тук е и високата мисия, роля и отговорности на българските зидари за неутрализиране и преодоляване на човешките проблеми, съпътстващи глобализацията – борбата срещу ксенофобията, национализма, дискриминацията, етнокрацията и т.н.