Българското Възраждане започва още в средата на XVII век, когато дълбоко в непристъпните планини, превърнали се в естествена крепост, българските майстори овладяват силата на огъня и водата.

Заедно със своите калфи и чираци те слизат от планините и започват своята работа край големите пътища.

100 години по-късно тогавашната българска провинция вече е един от най-големите доставчици на суровини и материали за имперската армия. Забогатяването и разширените зони на икономическо влияние вече не са достатъчни. Осезаема е най-голямата потребност - духовно възмогване на българите. Без истинско царство на свободния дух икономическата мощ е нищожна.

Българите откриват силата на даването, радостта на дарителството, стават спомоществователи и финансират своите учители, своите читалища, своята църква. И до днес имената на тези герои могат да бъдат намерени, изсечени върху камък на стените на тези градежи...

Те са зидали и строили нещо много по-важно от училища, църкви, читалища, мостове... те са строили бъдещето на България. Това е посланието им върху обработения камък, който е свят за всеки от нас...

Сега сме в четвъртата година на XXI век... Духовната криза върви към своя връх.

Вестниците са пълни с героите на деня - престъпници и съмнителни лица. В кръчмите е пълно с добре облечени хора, звучи чалгата - песните на отчаянието.

Заровени сме в милиони тонове боклук, който влиза през границите под формата на информация, музика, стари коли, дрехи и обувки втора употреба. Цветът на нацията е зад граница. Първата цел на всеки родител е да изпрати детето да учи навън, колкото може по-далеч, за да не се върне никога.

В блатото на бездуховността царуват лъжата и наглостта.

Душевното отчаяние води до непредвидими промени в съзнанието, в морала, в мисленето.

На фона на тази потискаща картина днес ние честваме 125 години от внасянето на светлина в България.

Големият въпрос, който стои пред всеки от нас е: ще оставим ли всичко на течението? Тази река няма устие. Тя завършва в блатото на духовната смърт.

Това, което учим, работейки в нашите работилници, ярко контрастира със ситуацията в обикновения живот.

Ние обаче не живеем сами на пуст остров. И сме като скачени съдове с всички, които срещаме всеки ден.

Има ли изход?

Необходимо ли е ново Българско Възраждане?

Къде е нашето място?