Съвременниците, посветени в царственото изкуство на Масонството  лесно биха открили в езотеричната одухотвореност на литературния стил „Магически реализъм” много общо с алегориите и мистериите на Ритуала.  Посоченото литературно течение е наложено с много талант и духовна сила от  гиганти на Словото с родина Латинска Америка, между които мнозина озарени от Светлината – Жоржи Амаду, Маркес, Карлос Фуентес, Марио Льоса, Алехо Карпентиер... Виден негов представител в българската литература бе покойният Йордан Радичков.

С творчеството си кубинецът Алехо Карпентиер, неуморим търсач на „изгубения Рай”, мечтаещият за царството на Твореца тук, на Земята, често ни отнася във времето, когато „светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст”. В прилив на радост и преклонение пред Сътвореното и с добро чувство за самоирония той е склонен да вярва, че Творецът „с безкрайната си доброта е сътворил морето и земята на оня дивен край, наричан Латинска Америка, щедро го обсипал с великолепни растения и животни”, но май уморен, поседнал да си почине и оставил недовършени отношенията между хората.

Във „Векът на просвещението”, произведение, ориентирано към възлов момент - националноосвободителното движение на Латинска Америка и проникването там на идеите на Френската буржоазна революция (виж Р. Стоянов „Магичност и реалност”) Ал. Карпентиер ни е оставил описание на Ритуала така, както той самият го е видял и съкровено преживял чрез своя герой Естебан, потресаващо красиво, трогателно със своя наивитет и същевременно смайващо въображението както на непосветения и търсещия, така и на брата Масон:

„В един паметен ден той (Естебан) бе приет в „Ложата на обединените чужденци” и така проникна в просторния братски и съзидателен свят... Заради него братята запалиха сияещия и потаен Храм, където под блясъка на шпагите той се приближи, треперещ и заслепен, към колоните на Йоаким и Боаз, делтата и тетраграмата, Соломоновия знак и Щастливата звезда. Тук се намираха,покрити със своите ореоли и емблеми, рицарите Кадош, и рицарите – Розенкройцери, и рицарите на бронзовата змия, и рицарите на кралската съкровищница, и принцовете на шатрата на завета, принцовете на Ливан, и принцовете на Йерусалим, и Великият Майстор Строител, и възвишеният принц на кралската тайна... И към достигнатите от тях върхове щеше да започне възлизането на онзи, който, занемял от вълнение, чувствайки се недостоен за такава чест, вървеше към потира на тайнствата, към превръщането на грубия камък в кубически камък, към възкръсването на слънцето в акацията, в лоното на една запазена и възобновена традиция, която, ако се върнем главоломно във времето, стига до великите церемонии на жреческото посвещение в Египет ....

Естебан се чувстваше единен с всичко, просветен, озарен, изправен пред съкровищницата, която сега трябваше да въздигне в собственото си същество, подобно на Храма, построен от Майстор Хирам Аби. Намираше се в центъра на Вселената, краката му стъпваха по пътя, който водеше на Изток....Едва сега той разбра точния смисъл на лудешкото пътуване с кораба – подобно на Пърсивал, тръгнал да търси самия себе си към Града на бъдещето, който този път не се намираше в Америка, както градовете на Томас Мор или Кампанела, а в самата люлка на Философията....” ( цит. по Векът на просвещението, изд. „Христо Г.- Данов”)