header
 
Основно меню
Начало
За този сайт
Новини
ВС на СПШР
Основни закони
Градежи
В медиите
Нови книги
Връзки
Чести въпроси
e-Картички
Индекс
Карта на сайта
Търсене
Новини
Мисъл на деня

„Любовта е като войната — лесно е да се започне, но е трудно да се спре.“ — Л. Н. Толстой

 
Начало arrow Градежи arrow История на българското мaсонство arrow ДРЕВНОБЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ И СИМВОЛИЗМЪТ ВЪВ ФРАНКМАСОНСТВОТО

Новини | Новини за българското масонство | Масонски новини от чужбина | Благотворителност | Въпроси | Често задавани въпроси | Градежи | Масонството в другите страни | Морал и догма (Албърт Пайк) | История на българското мaсонство | Принципи на Масонството | Масонство и общество | Обреди и Ордени | Извори на Свободното Зидарство | Отчети | История | ... | Прочетете | Нови книги | Масонството в медиите | Публикации в пресата | На малкия екран | Основни закони | Основни закони на българското масонство | Конституции на световното масонство | Стар и Приет Шотландски ритуал | Стар и Приет Шотландски ритуал
ДРЕВНОБЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ И СИМВОЛИЗМЪТ ВЪВ ФРАНКМАСОНСТВОТО Печат Е-мейл
Масонските идеи съществуват по нашите земи от 2000 години, макар това да е съпроводено от забрани и интервали от прекъсвания. За този дълъг период от време се създава значителен масонски печат,  книжнина и антимасонска литература. Наченките на масонството трябва да се тьрсят в сепаративното царство на Осман Пазвантоглу със столица Видин.1 Ако е въпрос за печат, гласност на този факт дава Ал. Т. Балан.2 Доказано е, че Осман Пазвантоглу покровителства гръцкия поет-масон Ригас от Фера. Българският масон  д-р Спиро Димитров изнася градеж в ложа (№ 1) “Зора” на 9.V.1939 г. под заглавие “Мидхат паша нашият брат”. Известно е, че той е бил управител на Русенския вилает. В Белградския вестник “Политика” на 25.III.1925 г. се появява статия “Принос към историята на свободните зидари на Балканския полуостров”, в която се доказва, че Пазвантоглу е масон.3

Видно е от началото на XIX век, че главно сред османската аристокрация се заражда масонството, но следите в печата за него са оскъдни. На 8.IХ.1924 г. Стилиян Чилингиров изнася градеж пак в ложа “Зора” “Масонското съзнание преди освобождението”, 4 а година по-късно публикува статията “Началото на българското свободно зидарство”.5 В тези работи писателят доказва, че българското зидарство е свързано с град Кишинев (Бесарабия), когато А.С.Пушкин и българинът архимандрит Ефрем членуват в ложа “Овидий”. Д. Недков продължава тези изследвания и подчертава, че архимандрит Ефрем “прави опит в град Русе (1830 г.) да основе масонска ложа”.6

Масонските идеи проникват през XIX век в България и чрез преводната книжнина. На първо място заслужава да се споменат преводи на книги на бележития американски масон Бенджамин Франклин (1706-1790 г.). Гавриил Кръстевич (генерал-губернатор на Източна Румелия) превежда през 1837 г. произведението му “Рооr Richard’s Almahac”. Втори превод на това съчинение прави Стефан С. Бобчев. По тези въпроси Боян Пенев пише: “Появата на няколко превода свидетелства за неговото широко разпространение у нaс”.7 Към тази поредица можем да отнесем и превода на д-р Алберт Лонг (ръководител на американските протестантски мисии в българските земи, масон) на труда на английския автор Джон Бънън (1628-1688 г.) “Piligrim’s Progress” (1866 г.). И двата превода имат (малко или много) косвено отношение към масонската мисъл. Б. Пенев подчертава, че д-р Лонг има “твърде големи заслуги в историята на българското Възраждане”.8 От преводните съчинения (разглеждани като книжнина) най-масова роля за запознаване на българската интелигенция има “Война и мир” на Лев Толстой. Излязло на руски език през 1869 г., а на български преведено от М. Маджаров през 1889-92 г., епичното произведение дава образа на масона в лицето на граф Пиер Безухов.9

Податки за масонски прояви срещаме и в епизодични епистоларни извори. Те са свързани с наличието на масонска ложа в Свищов. Прочутият австрийски пътешественик Феликс Каниц посещава Свищов през 1874 г. и го описва в книгата си “Дунавска България и Балканът”.10 Наред с Видин, Лом и Русе, Свищов е свързан с артерията (Дунава), която поддържа трафика на България с Нови Сад, Будапеща, Линц, Виена. От този период разполагаме с писмото на възрожденския художник Николай Павлович,   адресирано  до   “Почитаемия  майстор  на Свищовската ложа на свободните зидари”. Към него е приложен зидарски формуляр (от 8 точки), който авторът е попълнил.11 По-късно Стоян Н. Коледаров, в качеството си на Велик секретар на ложата, на запитване от Букурещ - има ли преди Освобождението в България масонски ложи, отговаря, че такава е съществувала в Свищов.12 Същото твърди и Д. Недков: “Във Видин, Свищов, Тулча и Варна по онова време действат масонски ложи, но в тях  работят само чужденци“.13

Най-значимият факт от гледище на масонската книжнина (по-точно документация) е свързан с дейността на патриарха на масонството в България - Иван Ведър, масон 33-а степен. Той е посветен в Цариград през 1863 г. Като полиглот Иван Ведър превежда от френски език (още преди Освобождението) основната  Програмна  декларация   на свободното  зидарство.  Отначало тя се разпространява апокрифно: Ведър я предоставя на посветени. Гласност на този документ дава Никола Шиваров, който прави и първата българска публикация за масонството в България в статията си “За Ивана Николова Ведър, Първият български франкмасон” в сп. “Българска сбирка”, кн. 5, 1915 г., с.268. Всъщност това е извадка от брошурата на Шиваров “Франкмасонството в България”, в която се дават биографиите на първите видни български масони.

От изворите е видно, че в печата (и книжнината) проникват през XIX век сведения за свободното зидарство, но общо взето те са ограничени. В същото време прави впечатление, че анонимното съзнание и неписано апокрифно творчество насажда сред българите неясна представа за франкмасонството. Има всички основания да се предполага, че тя възниква на верска основа, представлява реакция срещу експанзията на папизма и се оформя в годините на Кримската война (1853-56 г.).14

Интересно е, че терминът “франкмасонство” прониква и в Русия, свидетелство за което има във “Война и мир” на Л.Н. Толстой. Казаното се отнася за книжнината, ако е реч за периодичния печат (масонски), такъв през XIX век не се създава. Опонентите твърдят, че Константин Величков издава (1886/87 г.) в Пловдив в-к “Светлина”, но досегашните издирвания не успяха да открият такъв вестник. Проучванията показват, че най-широко темата за масонството (в литературата) се третира от Ив. Вазов. Доказателство за това е поемата “Загорка”, написана през 1882 г. и най-вече забележителната повест “Чичовци”, създадена през тези години. Авторът създава галерия от образи на българската духовност през турско време, по-точно казано след Кримската война. Тук вече класикът на българската литература стига до висше прозрение на масонските идеи и темата за свободата.15

От казаното може да се направи извода, че през XIX век първото българско масонство (създават се две ложи, една в Русе и една в София), което брои около стотина масони, не успява да създаде свой печат, но масонските идеи чрез творчеството на Иван Вазов и Лев Толстой придобиват известност. Ако се прибави към това, че то спечелва творци като д-р Константин Стоилов, Захари Стоянов,16 Алеко Константинов, Константин Величков можем да приемем, че Първото българско масонство регистрира успех сред интелигенцията и най-образованите личности.

Второто българско масонство се създава през 1914 г. чрез инсталирането на ложа “Заря” в София. Тя е под патронажа на великата ложа на Франция, получава № 463 и тьржествено е настанена на 15 (28.IV.1914 г.)17 През 1917 г. тя се разроява на две ложи (по равни части): ложа “Зора” № 1 и ложа “Светлина” № 2. Те образуват на 27.ХI.1917 г. Велика ложа на България. За пръв Велик майстор е избран генерал Александър Протогеров. През 1915 г. се създава масонски Възпитателен институт “Заря”, негов председател е Ал. Теодоров - Балан. От гледище на печата, завоевание за българските масони е излизането на сп.”Свободно мнение”, редактирано от видния книжовник Димитьр Мишев. За него може да се каже това (макар сравнението да е преувеличено), което световните автори пишат за Бенджамин Франклин, че той със своите просветни кръжоци и библиотеки, без много-много да парадира с името масони, фактически върши масонска дейност. Подобно е положението и със сп. “Свободно мнение”, сплотило широк кръг от видни интелектуалци и подкрепящо
ориентирането на България през Първата световна война на страната на Англия, Франция, САЩ. Това нещо е доловено от Иван Богданов - виден литератор и книжовник: “Най-ранното по време българско периодично издание е “Свободно мнение”, седмично политико-обществено списание. Редактор е Дим. Мишев. От година I и II (1913-1914 г.) излизат 51 броя, през III, 1915 г. - 37 броя и след пауза от 7 години, през (година) IV, 1922 г. излизат 18 броя”.18 Твърдението на Богданов се покрива от духа на списанието, авторския състав и факта, че Д. Мишев се издига като един от най-просветените и деятелни български масони.

Изворите сочат, че през 1918 г. Великата ложа на България издава бюлетин “Зидарски вести”, от него излиза само един брой. Той помества Програмната декларация на учредената Велика ложа, дава състава на нейните ръководни дела и сведения за началната й дейност.

През 1922 г. (м. януари) започва да излиза сп. “Свободен зидар”, орган на Великата ложа на България. Негов редактор е Стилян Кутинчев, образован масон, създател заедно с Асен Златаров на масонското издателство “Акация”. Последната книжка № 1-4 на сп. “Свободен зидар” излиза през 1924 г. Привлякло за автори Ал. Теодоров-Балан, Ас. Златаров, д-р Константин Станишев, д-р Христо Стойчев, списанието има заслуги за идейното,  нормативно и организационно укрепване на масонството в България. През  1929 г. Стилян Кутинчев чрез издателство “Акация” публикува на български език книгата на Август Хорневер “Свободното зидарство”, снабдена с ценен предговор от него. Тук е мястото да отбележим, че преди Ст. Кутинчев, Ефтим Спространов, роден в Скопие, виден масон, под псевдонима К. Угринов през 1917 г. публикува първата българска брошура за масонството. А д-р Христо Аджаров превежда през 1919 г. на български език (от немски) популярното съчинение на д-р Щарке за масонството.

В заключение на този кръг от печатна дейност трябва да кажем, че сп. “Свободен зидар” просъществува от 1922 г. до 1924 г. и има принос за разкриване на идеите, ритуалите и успехите на масонството в България след края на Първата световна война. Към това трябва да прибавим, че масоните развиват чрез печатна дейност кампания в защита на пленниците и бежанците. Ако се съберат всички писма и декларации, повечето изпращани до международни организации и Обществото на народите, ще се образуват няколко тома документи. В отчетния си доклад пред Великия събор на ложата, изнесен от Великия секретар д-р Константин Станишев на 22.IХ.1923 г. четем, че през октомври 1922 г. група видни масони: Димитър Мишев, Борис Вазов, проф. Никола Милев, Георги Кулишев, Стоян Коледаров, Александър Панчев и други издават позив против Търновските събратя (17.IХ.1922 г.) и издигат глас за помирение в българското общество.19 Този апел е изпратен до редакциите на най-авторитетните ежедневници.

От гледище на печатен акт, важно събитие е Декларацията на Великата ложа на България на Международния масонски конгрес, проведен в Женева от 27 до 30.IX. 1923 г. Представители на България са Симеон Радев, о.з. полк. Александър Самарджиев и д-р Цолингер. Председател на конгреса е проф. Исак Ревершон - Велик майстор на швейцарската Велика ложа “Алпина”. “Както нему, - съобщава Ал. Самарджиев, - така и на множество други братя журналисти раздадох изложението на нашата телеграфна агенция, приготвено в Женева от брата Симеон Радев“.20 С тази декларация Великата ложа на България защитава правителството на проф. Ал. Цанков, дошло на власт с Деветоюнския преврат 1923 г.

От началото на 1923 г. Възпитателният масонски институт започва да издава легално списание “Мироглед”, редактирано от неговия председател - писателят Васил Узунов. Това е второто масонско списание след излизането на сп. “Свободно мнение”. То третира по-открито свободно-зидарските проблеми: списанието подкрепя възванието на професорите-масони (Ал. Цанков, Тодор Кулев и други), създали елитарния кръг “Народен сговор”, който извършва преврата. “Делото на правителството - пише сп. “Мироглед”, - трябва да бъде подкрепено от всички. Трябва да се образуват вместо слабите разпокъсани партии, мощни обществени сили...“21 Това е допълнително доказателство, че масоните защитават кабинета на проф. Ал. Цанков. На 16.I.1925 г. министър Янко Стоянчев, майстор-масон, е въздигнат в парижката ложа “ Galilee” в 18-та степен. Пред нея той изнася градеж “Свободното зидарство и политическото положение в България.” 22 Видният френски масон Бернар Велхов, който го е предложил за повишаване, е удостоен със званието “Почетен член на Великата ложа на България” по случай 70-тата си годишнина (2.XII. 1925 г.).23

Връх в масонския печат в България е излизането на сп. “Зидарски преглед”, като орган на Великата ложа на България от 1924 до 1940 г. Главен редактор, всъщност и издател, е юристът д-р Христо Иванов, масон 33-та степен. Той е и автор на най-добрата масонска книга в България, излязла между двете световни войни.24 С това не подценявам другите автори - имам предвид Дим. Ив. Ведър и Стоян Коледаров, велик секретар на ложата от 1926 до 1939 г. През 1921 г. той издаде брошурата “Франкмасонството (свободното зидарство)”.

Сп. “Зидарски преглед” е събитие в живота на българските масони. То разкрива духовния потенциал и ерудиция на масоните, тяхната европейска култура, езикова подготовка и вярност към свободно-зидарските идеи. На неговите страници се разказва за историята, ритуалите, символите и международния живот на зидарството. Освен д-р Христо Иванов, под председателството на когото през 1929 г. бяха приети програмните и нормативни документи на ложата, в списанието участват д-р Христо Мутафов, Ал. Т. Балан, Васил Узунов, Стоян Коледаров, Гендо Цукев (адвокат) и много други. Едва ли има друга институция в България, която в продължение на 17 години да има подобен орган, който отразява цялостния живот на ложата.

Не по-малък успех е издаването на легалното масонско списание “Полет”, излизало от 12 октомври 1923 г. до април 1925 г. То се редактира от Дим. Мишев, Ал. Теодоров-Балан и Рувим Маркъм, американски журналист-масон, пристигнал в България през 1911 г. “Полет” за своето време по оформление и съдържание се характеризира като едно от най-добрите периодични издания. Списанието отбелязва, че масоните дадоха всичката си вяра и подкрепа на дейците, които със своя патриотизъм, решителност и себеотрицание сгромолясаха на 9 юни правителството на Стамболийски. Днес те със затаен дъх чакат да видят държавата, поставена в релсите на Конституция и правов живот.25 В това е раздвоеността на болшинството от членовете на ложата, че подкрепят делото на 9 юни, но правят това в името на идването на конституционен режим и законност. “Спасението - продължава “Полет” - на отечеството е в сливането на демократическите сили”, “в стегнатостта на членовете в Демократическия сговор и в искрената коалиция със социалдемократите”. Лансират се демократични идеи и перспективи, но на практика не става така. През февруари 1924 г. социалдемократите отзовават своя представител в кабинета - Д. Казасов. От друга страна, Септемврийският бунт на комунистите и земеделците по места е потушен жестоко. Жертвите достигат 5 000 души. Проницателният Рувим Маркъм, който е привърженик на капитализма, пледира за умереност и широка социална програма. “Докато една шепа богати експлоатира масите за свои изгоди, комунисти и земеделци ще водят безпощадна борба против нея.”26 Разбира се, това не пречи на масоните да осъдят Септемврийския бунт. На тях принадлежи изводът, че с потушаването на метежа може да се говори за “Подвига на България“.27 Защото целите, които си поставят организаторите, е подпалването на Балканите, погубване на националния суверенитет. Дим. Мишев писа, че при успеха на въстанието, по искане на Европа, България щеше да бъде окупирана от съседните страни.28

Сп. “Полет” се превръща в трибуна на умерения и демократичен дух на нацията. В него сътрудничат почти всички професори от Университета. Засягат се актуални социални и културни проблеми, но общата му умиротворителна доктрина претърпява поражение с взрива в църквата “Св. Неделя” на 16 април 1925 г. Трима масони са убити, между тях и депутатът майор Никола Рачев, който е моторът на Военния съюз, извършил преврата на 9 юни 1923 г. Сред убитите са още полк. Стефан Нойков и поручик Георги Ценев. Ранени са Ал. Цанков, Кимон Георгиев, Пенчо Златев и други. Трагичната атмосфера с покушението (500 ранени и 100 души убити) пречупва волята на редакцията и от този момент сп. “Полет” прекратява съществуванието си.

За дълъг период от време Великата ложа се лишава от легален орган, както стана реч - тя се занимава с вътрешно-ритуалния си живот, отразяван грижливо от сп. “Зидарски преглед”. Рувим Маркъм започва да издава свой в-к “Изток”, а  Д. Мишев, Ал. Теодоров-Балан и другите публикуват в ежедневници, благожелателно настроени към масонството. По тази линия Великата ложа на България има успехи: най-влиятелните ежедневници и немалко списания се изказват положително за масонството. Сред тях е официозът в-к “Зора”, най-престижният ежедневник между двете световни войни. Неговият директор Данаил Крапчев е масон. На второ място може да поставим в-к “Слово”, издаван и редактиран от Тодор Кожухаров, масон. Същата позиция държи и в-к “Мир”, наричан от някои журналисти българския “Таймс”. На неговите страници през 1928 г. се появява програмна декларация на Великата ложа. Решение за нейното обнародване взема Великият събор, проведен на 22-23.IХ.1928 г. При закриването му д-р Константин Станишев заявява: “скоро ще излезем с едно опровержение”.29 Актьт е предизвикан от засилващата се антимасонска кампания в България. Опонент на свободното зидарство става организация “Родна защита”, ръководена от ген. Иван Икономов. От националистическа, тя преминава към расистка и най-вече на антимасонски позиции.30 Активна дейност по тази линия развиват Ал. Сталийски, о.з. подполковник Александър Борсеков-Мусевич, който от масон се превръща в големия разобличител на свободното зидарство в България.

И така, споменатата Декларация е предизвикан отговор, наложен от клеветническа кампания. Освен от вътрешни подбуди, въпросната атака се стимулира от наказателните действия на фашизма в Италия срещу масонството, довели до неговата забрана през 1925 г., конфискуване на имуществото и принуждаване на най-изтькнатите му представители да емигрират. Декларацията е публикувана във в-к “Мир”, бр. 8489 от 17.Х.1928 г. В нея четем: “Масонството не е сдружение за определена политическа или религиозна акция, а е сдружение чисто възпитателно и културно, което цели да накара своите членове да не забравят в своите обикновени занятия и в своята обществена дейност общоприетите високо морални масонски принципи.”31 Засягат се и всички други моменти от идеологията и доктрината на масонството. За доказателство, че институцията е родолюбива и национална, се сочат имената на починалите масони: княз Александър Батенберг, Константин Стоилов, Константин Величков и много други. Този пример илюстрира казаното, че авторитетни ежедневници подкрепят масовството. По-нататък ще бъдат посочени и други подобни случаи. Прави впечатление, че досега авторите, които се занимават с тези проблеми, не обръщат внимание на този факт. Изследователите разглеждат само масонския печат и като правило не му дават висока оценка. Иван Богданов пише: “За разлика от други страни, масонският печат в България е доста анемичен”.32 Същата позиция поддържа и проф. Величко Георгиев: преценява, че “кръгът на авторите” е ограничен, статиите до голяма степен са схематични, “сухо и безинтересно“ написани.33 С тези схващания на двамата мастити изследователи на масонството не можем да се съгласим. Посочихме, че сп. “Зидарски преглед” (1924-1940 г.) до сега не е надминато, неговите статии и материали са компетентно написани и имат познавателна стойност. Стана въпрос, че автори като Ал. Т. Балан, Христо Иванов, Дим. Мишев, д-р Христо Мутафов, Стоян Коледаров, Васил Узунов, инж. Димитър Ив. Ведър, д-р Александър Недялков могат да се равнят с европейските си колеги.

Може Иван Богданов да е прав, когато пише “за разлика от други страни”, но това сравнение е относително. Въпросът трябва да се постави по-иначе: институция, която в най-добрите си години наброява максимум 600 члена и просъществува 20-25 години, издава седем списания: “Зидарски новини”, “Свободен зидар”, “Зидарски преглед”, “Свободно мислене”, “Мироглед”, “Полет”, “Заря”.

Време е да кажем, че организация “Отец Паисий” и неговото списание “Отец Паисий” са създадени от българските масони - нещо, което до сега неправилно се премълчава. Сп. “Отец Паисий” достига тираж до 5 000 броя.

Днес, когато се навършват близо 10 години от създаването през 1997 г. на Първата велика ложа в България и близо 15 години от началните стьпки на масонските идеи, у нас е излязъл само един брой на сп. “Светлина”. Наистина автори като Димитър Недков и д-р Митко Иванов публикуваха много интересни книги за масонството, което е отраден и насърчителен факт.

Когато става реч за масонския печат и масонската книжнина в България, не може да се премълчи дейността на издателство “Акация”, както стана реч, създадено от Асен Златаров и Стилян Кутинчев. Към него се оформят няколко библиотеки: Асен Златаров ръководи “Натуралфилософско четиво”, от което излизат повече от 50 заглавия. Написаната от него книжка “Анщайн и световните тайни” търпи пет издания. Златаров представя и втора библиотека, наречена “Из тайните на земята и морето”. Стилян Кутинчев ръководи библиотека “Наука и живот”; проф. Ал. Балабанов - “Класическо четиво”; д-р Димо Тодоров - “Великани на човечеството”. Издателство “Акация” приобщава обществеността към европейската култура и ценностите на цивилизацията. Изданията му търпят многобройни тиражи, например преводът на Ал. Балабанов на “Прометей” от Есхил има 13 издания. Сп. “Зидарски преглед” като орган на ложата рекламира книгите на “Акация”. Тук е мястото да кажем, че ако през XIX век масоните създават “Червения кръст”, през XX в. масоните в лицето на Ас. Златаров през 1929 г. пускат първия радиоапарат в България и осъществяват първото предаване.

Второто по значимост легално издание на Ложата след сп. “Полет” е сп. “Заря”, редактирано от Васил Узунов за времето от 1929 до 1932 г. То се финансира от масонското акционерно дружество “Подем”. Авторският състав е отбелязан на корицата на списанието, представен от известни масони - учени, книжовници и литератори. Основните материали се пишат от редактора Васил Узунов, преподавател в Софийската духовна семинария (по литература). През 1923/24 г. той пребивава в САЩ (главно в Чикаго), след което описва впечатленията си в книгата “Една година в Америка”. Активен участник е лекарят д-р Александър Николаев,  неговата статия  “Идеология на свободното зидарство”34 се цитира от изследователите. “На нас, свободните зидари, - четем в нея, - които се движим от чувство и любов към всички хора, не ни пречи любовта, която имаме към отечеството си, да обичаме и човечеството”.35

Сп. “Заря” осъди комунистическия експеримент в Русия, но това не му попречи да издигне (един от първите) идеята, България “да се сближи с Русия, независимо от обстоятелството кой ръководи нейните съдбини”36. Това показва, че масоните (или отделни техни среди) оценяват по нов начин националните интереси на страната. Великият събор на ложата, проведен в София на 10.I.1932 г. (това е XV събор), решава да се свика “едно по-широко събрание на братята - книжовници”, които да обсъдят състоянието на изданието. То решава сп. “Заря” да бъде спряно. Наред с финансовите трудности, авторитетни масони като д-р Христо Мутафов се изказват, че равнището на списването не е на добро зидарско равнище.37

От началото на 30-те години, особено след идването на нацизма (30.I.1933 г.) на власт в Германия, антимасонската вълна в България се засилва. Посочихме, че на 2.IХ.1928 г. организация “Родна защита” заявява, че “е възприела като основа на своята обществена дейност принципите на фашизма”.38 От този момент страниците на в-к “Родна защита” подемат клеветническа кампания срещу свободното зидарство. Разгръща се полемика между двете институции. Родозащитниците поставят 12 въпроса пред Великата ложа. Отговор на тях (по решение на Съюзния съвет) дава административният секретар Евстати Петров, адвокат, несменяем секретар на ложа “Светлина” от 1919 до 1940 г. Отговорите са написани на високо духовно и научно равнище. Събрани на едно, те са нещо като теоретично, ритуално и символично обяснение на това, какво е свободното зидарство. Въпреки прецизността, противниците не са доволни. Те повтарят клеветите (че масонството е световна еврейска конспирация) на издадената от свещеник Никола Иванов във В. Търново (1928 г.) брошура “Масони, евреи и революции”, която е плагиат от труда на Григорий Бастунич на същата тема. През февруари 1934 г. вторият човек в нацисткия режим Херман Гьоринг, който е министър-председател на Прусия (най-голямата и водеща провинция в Германия) забранява масонството. Пазарът в България се наводнява с антимасонски издания. При това положение масоните решават да изключат от своите редове най-големия ренегат, който става знаменосец на антимасонската кампания. Става въпрос за о.з. подполковник Александър Мусевич-Бориков - заместник върховен водач на “Родна защита”. Той членува в ложа “Зора” от 18.1Х.1924 до 21.XII. 1929 г., като достига майсторска степен. Неговата антимасонска книга, издадена през 1937 г., е една от обоснованите и компетентни преценки за масонството в България.

Бившият главнокомандващ на българската армия (в Първата световна война) ген. Никола Жеков посреща с удовлетворение идването на Хитлер на власт в Германия. Разбира се, той не акцентува на расистката и антисемитската му доктрина. Генералът възлага надежди на мирната ревизия на Ньойския диктат. През 1933 г. той започва да издава в-к “Обединение” и с Иван Дочев, един от водачите на Легиона, обикалят страната и сплотяват прогерманските среди. В-к “Обединение” открива атака срещу франкмасонството39. За събранието във Варна в-к “Освобождение” съобщава: “След г-н Жеков говори главният водач на легионерите г-н Иван Дочев, който пристигна заедно с генерала”.40 Вестникът информира за събранията на ген. Н. Жеков и Иван Дочев под заглавие “Националните легиони шестват из България”.41 В следващия брой излиза статията “Масонството - бич за човечеството”.42 Всичко това разкрива сблъсъка между българския национализъм и масонството. И още: влиятелни   организации   и   авторитетни   личности   се противопоставят на свободното зидарство.

За разлика от Димо Казасов, който излиза през 1930 г. със статия в списанието на проф. Димитьр Михалчев (сп. “Философски преглед”, кн. 5 от 1930 г.) и казва, че свободното зидарство няма никаква тежест в обществения и културния живот, ген. Н. Жеков поддържа друго мнение. Той твърди, че “франкмасонството е свило гнездо във всички наши обществени среди”.43 Отива по-нататък: “В мрежата на франкмасонското влияние е попаднал даже и Съюзът на запасните офицери! И то отдавна.”44 Тук се докосваме не само до ролята и мястото на масонския и антимасонския печат, по-точно полемиката между тях, но и до проблема - какво е влиянието на свободно-зидарските идеи в българското общество. Твърдението на ген. Н. Жеков, че Съюзът на запасните офицери е под ръководството на франкмасонството отговаря на фактите. Има основание да приемем схващането на ген. Н. Жеков, че свободното зидарство между двете световни войни е влиятелна сила. Казаното се подкрепя, но особено важно е да подчертаем, както стана реч, че Всебългарският съюз “Отец Паисий” е дело на свободното зидарство.

Темата за масонския печат не може да подмине факта, че когато цар Борис заминава за Лондон, за да участва в традиционните ритуали по повод смъртта (20.I.1936 г.) на крал Георг V, цензурата разрешава на в-к “Дневник” да публикува девет статии за българското масонство. Това е събитие в печатните изяви. Защото в Европа свободното зидарство е забранено: в Германия, Италия, Испания, Португалия, Русия, Турция. През 1937 г. примерът им последва Румъния, а през 1938 г. Полша. Факт е обаче, че в България един от авторитетните ежедневници публикува поредица от статии. Първата е от 3.II.1936 г. и е озаглавена “Задкулисните тайни на българското масонство”. Заглавията са сензационни, но съдържанието е позитивно. Разговорът се води между редактора на “Дневник” Петко Атанасов (масон) и П. Мидилев, Велик майстор на Великата ложа на България.45

От този порядък е Декларацията на Великата ложа на България, публикувана във в-к “Зора” (бр. 5304, 6.III.1937 г.). Тя е подписана от П. Мидилев и Великия секретар Стоян Коледаров. Това е знаменателен факт: най-авторитетният вестник в Царството, издаван от големия журналист Д. Крапчев, подкрепя масонството. В Декларацията четем: “Напоследък зачестиха с нищо неоправдани обвинения срещу свободното зидарство в България”. Авторите имат предвид борбите в Съюза на запасните офицери. В-к “Зора” (бр. 5355, 7.III.1937 г.) публикува Декларация на Тодор Кожухаров, виден масон, директор и главен редактор на в-к “Слово”. Той заявява в отговор на обвинението, отправено му от ген. Иван Шкойнов, следното: “Аз съм свободен български гражданин и имам право да се числя във всички организации, търпени от законите на страната”46.

Натъкваме се на не един епизод, а на крупна проява в българския политически живот, и то през пролетта на 1937 г. Свободното зидарство печели победа срещу крайните сили, защото има подкрепата на такива вестници, като “Зора” и “Слово”.

Разбира се, застойните процеси не могат да бъдат преодолени, след като Австрия, Чехословакия престават да съществуват като суверенни държави. Сътресение в живота на българското масонство предизвиква ненадейното и до известна степен предизвикателно напускане (в началото на 1937 г.) на видните масони от ложа “Зора” - Петър Габровски и проф. Асен Кантарджиев. Те са основали организация “Ратници за българщината”, която застава на антисемитски и близки до това позиции. Под тяхно влияние се публикува брошурата на Румен Янков “Списък на масоните в България” и други заглавия. Като се има предвид, че авторът е изявен журналист и международен кореспондент на в-к “Утро”, можем да си представим отзвука, който получават неговите публикации. Напорист, смел, търсещ новината, Румен Янков посещава района в Сърбия, който е контролиран от българския окупационен корпус. Там попада на засада и става жертва на професията си - загива през март 1943 г.

Въпреки трудностите и влошаването на международното положение, Съюзният съвет на масонството в България изработва (в края на 1937 г.) и публикува изложение за своята дейност. Документьт се нарича “Изложение на Съюзния съвет на Великата ложа на България - в отговор на разни нападки против Българското свободно зидарство”. Намираме го на страниците на сп. “Зидарски преглед” (кн. 1, 1938 г., с. 5). Твърдата позиция им носи международно признание. Съюзният съвет известява: “Голяма чест ни биде указана от Изпълнителния комитет (на Международната масонска асамблея), която с писмо от 18.VI. т.г. (1939 г.) ни съобщава, че след като Полша е напуснала своето място в Изпълнителния комитет, според съставената предварително листа, нали е редът да заемем (България до момента е подгласник в тази комисия) определеното място в същия комитет”47. Това е връх в международното признание на българските масони. Те стават редовен член на Изпълнителния комитет на Международната масонска асамблея.

От изложението за мястото на масонския печат произтичат някои изводи. Прави впечатление, че между двете световни войни българското масонство има не само свой, закрит, вътрешен печат, но издава списания и ползва авторитетни вестници за популяризиране и защита на своите схващания. Мащабите на тази дейност опровергават оценките на досегашните изследователи и публицисти (Димо Казасов, Иван Богданов,  Величко Георгиев) за анемичен,  безжизнен, схематичен печат.

Днес масонството в България бележи възход, броят на посветените и ложите далеч надминава стореното между двете световни войни. Но отзвукът в обществото сякаш е далеч по-слаб по линия на прения, спорове, полемики, които са характерни за времето между двете войни. Разбира се, в никакъв смисъл не може   да   се   подценява   научно-изследователското   и популяризаторско дело, извършено както отбелязахме от Димитър Недков и д-р Митко Иванов. Все пак необходимо е да се пожелае повече публичност, разисквания, кръгли маси и печатни периодични издания за запознаване на масовия читател със свободолюбивите и добродетелни идеи на свободното зидарство.

В заключение, ако се събере всичко казано и написано за масонството от Ал. Т. Балан, това ще е най-доброто, което България е дала в съкровищницата на масонството. Това ще е ненадминато тълкуване, осветление и прозрение за свободното зидарство.


Зидарски преглед, 1927, № 7-8, с.119.
Пак там, 1924, № 4, с.98.
Пак там, 1925, № 6, с.189-190.
Зидарски преглед, 1924, № 7, с.143.
Пак там, 1925, № 6, с.183.
Недков, Д. Требник на свободния зидар.  Русе, 1999, с.12.
Боян Пенев, История на новата българска литература, т. IV, София, 1936 г., с.718.
Пак там, с.719-720.
Константинов, Георги. Л.Н. Толстои и влиянието му в България. С., 1968; Анчев, Ангел. Л.Н.Толстой и българската литература. С., 1978.
Спомените на Ф. Каниц са издадени първоначално на немски език, а на български през 1932 г.
Д-р Стояшки. История, същина, устройство и управление на Свободното зидарство. С., 1936 , с. 65.
Зидарски преглед, 1934, № 3-4, с.108; 1940, № 4-5, с.65-66.
Недков, Димитър. Масоните се върнаха в България. С., 1998, с.175.
Тодорова, Мария Н. Участието на български доброволци в Кримската войня (1853-1856 г.) - Изв. Държ. архиви. Т.51, 1986, с. 249; Косев, Д. Отражение на Кримската воина в България. - Истор. преглед, 946/47. Авторът сочи цифрата от 4 000 доброволци, Н. Палаузов - 4 028 души.
Вазов, Иван. Чичовци. Галерия от типове и нрави български в турско време. С., 1931, с.28 и следв.
Стоянов, Захари. Превратът. С., 1994.
Свободен зидар, януари 1922, год. I, кн. 1. Срв. д-р Христо Стойчев. Из историята на Великата ложа на България.
Богданов, Иван. Синовете на вдовицата. Масонство и масони. С., 1994, с.94.
Зидарски преглед, 1924, № 1-4, с.11-12.
Зидарски преглед, 1924, № 1-4, с.106.
Мироглед, 1923, № 2, с.61-62.
Иванов, Хр. Иванов (псевдоним д-р Р. Стоянски), История, същина, устроиство и управление на свободното зидарство. С., 1936.
Мироглед, 1925, №. 9-10, с.62.
Иванов, Хр. Иванов (псевдоним д-р Р. Стоянски) История, същина, устройство и управление на свободното зидарство. С., 1936.
Соломон Паси. - Полет, 1923, № 10, с.1.
Полет, 1924, № 40, с.6.
Пак там, 1923, № 1.
Пак там.
Централен държавен архив. Протокол на Великия събор от 22-23.IX.1928 г., с. 301-302.
Родна защита, № 176, 4 ноем. 1928.
Мир, № 8489, 17 окт. 1928.
Богданов, Иван, цит. кн., с.94.
Георгиев, Величко. Масонството в България. С., 1986, с.189, 191.
Заря, 1931, № 2, с. 107.
Пак там. По-късно  д-р Ал. Николаев се присъедини към своите приятели Петър Габровски и проф. Асен Кантарджиев - всички напуснали ложата и подкрепили Закона за защита на нацията (1940 г.).
Заря, 1929, № 6-7, с. 208.
Заря, 1933, № 2, с. 37.
Родна защита, № 175, 28 окт. 1928.
Обединение, № 7, 30 апр.1933 г.
Пак там, № 16, 1 юли 1933.
Пак там, № 18, 15 юли 1933.
Пак там, № 19, 22 юли 1938.
Обединение, № 26, 9 септ. 1933.
Пак там.
Дневник, № 10838, 5 февр.1936.
Зора, № 5355, 7 март1937.
Зидарски преглед, 1939, № 6 и 7, с. 85.

ДРЕВНОБЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ И СИМВОЛИЗМЪТ НА МАСОНСТВОТО

д-р Митко Иванов

За да се изследват верските, културни и държавнически дадености на българите, би трябвало да изхождаме от най-новите разкрития и заключения на историческата наука. Специалистите разкриват “хилядолетната история на българите” и намират, че тяхната поява датира от “първото хилядолетие преди Христа”. Това твърдение е равнозначно на предизвикателство.1 Като начало на “династическа генеалогия” рамкират “втори век след Христа”. Това е видно от “Именника на българските ханове”, един от най-старите писмени извори на българската историчност. За него ще стане въпрос и по-нататък, защото тук отбелязвам, че “българският слънчев календар”, съществувал по това време, “сигурно го предхожда със столетия”.2

Българите се срещат с десетки народности и нации, повечето от които са изчезнали, а българите са останали! От тук се прави изводът за присъствие “със значение за човешката култура и цивилизация”.3 За да оцелеят, е била необходима жизненост, устойчивост, филтриране на “всички заемки”, способност за “толерантност” и живот в “поликултурна среда”. Но това са принципи и идеи, които се отстояват и от свободното зидарство. По пътя на развитие с огромна историческа продължителност, в съприкосновение с чужди култури, българите създават своя цивилизация. Това е необходимо да се поясни в началото на настоящото изложение.

Езикът, в известен смисъл азбуката на свободното зидарство е символизмът. Чрез иносказателност и метафоричност се разкриват истини и философия, която предшества писмеността - познание, съпътстващо човечеството от неговото начало и детство. Пещерните рисунки, скалните надписи, знаците по керамичните изделия и шевиците са родствени или аналогични с ритуалите, обредите и церемониала на масонството.

Свободно-зидарската институция предшества съвременните религии. Посветителски ордени са съществували в Индия, Месопотамия, Египет, Елада, Рим. Всичко това е предистория на съвременното масонство, но същевременно е част от неговото богатство, защото има надрегионален и наднационален характер. В трудовете на Алберт Пайк, Роберт Макой и стотици други се разкриват далечните корени на масонския символизъм, пораждан от опита и различните типове цивилизации. Сред многообразието и античния произход, авторите признават юдейския (еврейски) принос, свързан със Соломоновия храм, гибелта на Хирам, представата за седемте племена, вековечната идея за Възкресението и много други. Същевременно се посочва, че еврейският принос унаследява опита на старите, по-точно източните цивилизации.

Предаването и синтезът на елементите, които оформят масонския символизъм, се реализират чрез опита на англо-саксонския свят. Защото Англия и Лондон създават Конституцията на съвременното масонство. Това обаче не създава монопол (на възгледи и представи) - нещо, което е противно на духа на масонството. В историята на цивилизациите вървят паралелни и взаимопроникващи се процеси, които отразяват както Великото преселение на народите, така симбиозата на цивилизациите.

При осветляването на проблемите на масонския символизъм не се отдава дължимото на прояви и идеи, които се проявяват (в една или друга степен) и у народите, населяващи предна Азия, Поволжието, Югоизточна Европа и Черноморския район. Тук не става въпрос за пряко въздействие, а за обективна даденост, която е близка с масонските възгледи.

Възможно ли е народ като нашия, който е наследник на Тракийска цивилизация (от която се откриват уникални съкровища), на Византия (втория Рим), на древните българи и славяните, да не създаде митологически, верски и житейски представи, родствени с масонския символизъм?

“България - пишат авторите на най-големия български атлас - е единствената държава, създадена по време на Великото преселение на народите на територията на Европейския югоизток, която е оцеляла и до днес със същото име.”4 Споменахме, че българите създават слънчев календар с 364 дни и 52 седмици. Това е постижение на цивилизацията. Пещерните рисунки в Магурата (с. Рабиша, Врачанско) са от ерата на палеолита, т.е. близо 2 милиона години преди Христа. Най-ранните държавни образувания, които предшестват Българската държава, обхващат цивилизациите на траките, елините и римляните (Византия). Новооткритите от д-р Георги Китов археологически находки (огърлици, съдове, златни маски и скулптури) обогатяват представата за Тракийското царство, което е от V-IV век преди Христа.

Елинската колонизация се простира по Черно море, а римляните създават обширно владичество на Балканите. Легендарен образ е митологичният символ на гения Орфей. В него е въплътена цяла мирогледна система, а изкуството му е ненадминато. По съдба напомня на Хирам, а по рационалност - на Питагор и други колоси.

Днес се говори за Орфизъм като мирогледна и общочовешка система. “Роден като син на музата Калиопа - четем в справочните издания - и на тракийския речен бог Еагър, той станал изкусен певец и китарист.” Когато змия ухапала невестата му Евридика и тя починала, Орфей слязъл в подземния свят, където с песента си омаял както тамошния цар Хадес и съпругата му Персефона, така и сенките на мъртвите.

Възможно ли е това всемирно богатство да няма следи в обичаите, фолклора, бих казал и в душевността на нашата нация?

Идейните принципи и доктринални виждания на масонството са универсални, символизмът е общ, но той е многообразен и неизчерпаем. И едновременно с това националните особености, умонастроения на даден регион и народ улесняват или затрудняват възприемането на посветителските обичаи. Да се игнорира историческото наследство, и то за народ като нашия, който има 1300-годишна държавност, това означава да се пренебрегва капитал, който е от голяма ценност.

1. Древността на прабългарите и славяните, а заедно с тях и взаимоотношенията им с най-издигнатата по онова време цивилизация, тая на Византия, се проучва от Васил Златарски, Богдан Филов, Йордан Венедиков, Н. Мавродиев, Веселин Бешевлиев, Иван Дуйчев и цяла генерация нови археолози и историци като Станчо Ваклинов, проф. Людмила Дончева-Петкова, акад. Васил Гюзелев, Иван Богданов, ст.н.сътрудник д-р Петър Добрев, Христо Божков, Милош Сидоров и десетки други.

Наред с техните трудове, тези проблеми са изучавани от голям брой чуждестранни учени българисти и византолози. На Карел Шкорпил дължим разкриването в началото на XX век на първата столица Плиска. Научният диалог между специалистите и хипотезите, които са създадени, обхващат различни клонове на науката, като тракология, лингвистика, археология, медиавистика и други. Тук става реч да се възползваме от техните постижения с оглед на масонската идеология. Защото основополагащият принцип, който е верую за масонството - Великият архитект на Вселената, произтича не само от религиите на Западния свят, но и от монотеистичните вероизповедания на Изтока.

Без съмнение, един от изворите за изучаване на древността е огромното книжно богатство, сътворено от многобройни изследователи. Но ако искаме да вникнем в митологията и душевността на нацията, трябва да имаме предвид и оригиналните извори, по които се съди за културата, държавността и степента на цивилизованост на прабългари и славяни, запечатани в паметниците на Плиска, Преслав, Мадара. Специалистите посочват, че това е съхранено в така наречената Каменна книга на вековете. От това време са останали скалните надписи, знаците по вази и златни съкровища, отпечатъците по тухлите и блоковите основи на Плиска и Преслав. Това е своеобразен език, символика, която далеч предшества по време появата на глаголицата и кирилицата в нашето Царство. През 1972 г. във Варна са открити 2 хиляди златни накити, огьрлици, диадеми, по оценка на специалистите изработени 5 хиляди години преди Христа.5 “Най-богатият некропол е този при Варна, откъдето произхождат несравними златни изделия с общо тегло 6 килограма”6

Това и десетки други находища поставят въпроса не само за тракийската цивилизация, но и за мястото на Югоизточна Европа и Балканите в общочовешкото развитие. Наши и чуждестранни учени, изучавайки Рогозенското, Казанлъшкото и новооткритите златни съкровища, защитават тезата, че по нашите земи има постижения, които предшестват сътвореното в Египет, Шумерия, Месопотамия.7 Досега са открити 1500 каменни и златни знаци, които са изворното богатство на древността.8 “Като най-забележителен от каменните надписи е МАДАРСКИЯТ КОННИК”.9 Той е изографисан по времето, когато се строи Плиска. “Релефът е изсечен върху скалния комплекс и има височина 23 метра... композиция, изобразяваща български владетел от VIII век”.10 Разчитането на надписите установява, че става въпрос за събития, станали по времето на владичеството на българския хан Тервел и византийския император Юстиниан II. Но това е един щрих - останалата му част говори за хан Крум и други владетели.

2. Изучаването на религията на прабългарите, на славяните и на многобройни други народности, живели на Балканите, дава възможности да се разкрият родствени с масонския символизъм идеи. На първо място тук изпъква главното в този символизъм - идеята за светлината и Слънцето, мястото на Луната и космогонната представа за света. Като отбелязва заслугите на Милош Сидоров, д-р Божидар Димитров сочи представите за Слънцето като символ на светлината.11 Ако тръгнем от елементарното - снемането на превръзката на посветения и стигнем до висшите степени (които не са привилегии или благороднически титли), пътят на усъвършенстването за свободните зидари е път към светлината. “В българските народни песни - пише Милош Сидоров,- се срещат и такива “особени троици” от епохата на езическата блъгариянска религия като: Бог, Слънце, Месец. Също и: Богородица, Слънце, Месец”.12

Вярата в светлината, стремежът да политнат във висините въздигат древните българи да се чувстват като зърно от Всемира - звезда небесна. Това усещане, можем да кажем свещенодействие, което издига индивида и го противопоставя на тъмата, е съпричастно с големите идеи, които във всички времена владеят човечеството. Обърнал поглед към безкрая на звездното небе, българинът се е чувствал едва ли не като лъч и звезда, призвана да търси и твори светлина. Би било опростено и едностранчиво да тьрсим директна връзка с новите времена, но едновременно с това не следва и да се подценява достигнатото. “За това - пише д-р Петър Добрев, - не бива да си представяме, че старата българска вяра е била някакво примитивно езичество. От същата тази звездна вяра са останали не само множество светли пориви, скътани в сърцата на последните, все по-определящи българи, но и представата... (за) полети към небето и Слънцето, за юнаци, които смело отиват в Слънчовите дворове и разговарят със Слънчова майка и сестра, и дори със самото Слънце. Както и песента за красива мома, която била грабната на небето в люлка от лъчи, за да стане Слънчова невеста.”13

Тези представи имат графическо изображение в знака IYI, наречен Ден Гри. Разклонението (в средата) се възприема като Небесно дърво; дясната колона е слънцето, лявата - луната.14Представата е досущ еднаква със символиката на ложата, където зад и над трона на Първомайстора стоят въпросните емблеми.

3. Много изследователи сочат, че знакът IYI се среща по скалните блокове 50 пъти в Плиска и Преслав и 157 пъти при други разкрития. Той е олицетворение на идеята за светлината. От там идва и наименованието Ден Гри, т.е. символ на Небето, Бога на слънцето.

“Българските празнични хлябове, върху които и до днес се слагат трите знака (IYI) на думата ЙУЙ са донесли до нас спомена за тази именно старинна българска вяра. Смисълът на сложения върху хляба знак е “Благослови, Слънце!”15 В еднаква степен както за религията на древните българи, така и за свободното зидарство концептуална идея е светлината.

Ден-Гри (знак IYI) небесен Бог Гръмовержец. Това е тема за предхристиянската религия на българите - премахната при покръстването (864 г.) от княз Борис I. “До момента, - пише Ал. Мошев, - в който Геза Фехер (унгарски учен, който от 1922 г. извършва разкопки в България) прочита думата “Тангра” върху мраморната колонка от Мадара, много малко е било известно за древнобългарската религия.” 16 В резултат на своите изследвания Геза Фехер заключава: “Значи българите са назовавали своя Бог - “Тангра”.17 След него с проблемите се заема българският учен Веселин Бешевлиев. Той е “ученият, посветил дейността си напълно и цялостно публикуване на древнобългарските надписи. Той е “учения, посветил дейността си на пълно и цялостно публикуване на древнобългарските надписи. Най-подробното описание на колонката от Мадара с надпис, съдържащ думата “Тангра” е негово дело.”18

През 1997 г. проф. Д. Овчаров издава сборник със статии “Прабългарската религия, произход и същност”. Обобщението се фокусира върху “Мадарски конник - Тангра”, което е символ на върховното божество на българите. От гледище на свободното зидарство понятието за Тангра влиза в общата представа за Великия архитект на Вселената, защото българите превръщат в култ могъщите астрономически сили, които предопределят съдбините на човека.19

Върховният бог е Тангра - Бог на Слънцето, бог на Небето. Неговият кръст е IYI Ден Гри, тоест Небето20. Големият български учен Веселин Бешевлиев (разчел надписите на Мадарския конник) пише, че “знакът IYI отговаря по значение на кръста” т.е. той е това,  което кръстът е за християнството21. От тук идва наименованието Денгризъм, равнозначно на Небесния Бог (т.е. Тангра). Милош Сидоров подчертава, че “денгризмът не е бил само племенна религия, а и универсална”. Ето защо предлага “българския денгризъм да наречем блъгарианство” - нещо, което означава “религиозна принадлежност”.22

Материалните изрази на Бога и светлината са многообразни. Един от тях е Златният свещник, наричан Менора.

Според Римската летопис “Златната менора” била донесена от Йерусалим от император Тит, син на Веспасиан, 70 години преди Христа. Тази менора, т.е. златен свещник със седем разклонения, се определя като едно от 100-те съкровища на света. По-късно трофеят бил отнесен (през 534 г.) във Византия (Константинопол). Според една от версиите, кръстоносците от Четвъртия поход завладели града през 1204 г. и отнесли Менората отново в Йерусалим. Но доказателствата за това са малко и от този период следите на чудотворното творение се губят.

По обемност свещникът имал седем величествени разклонения с много украшения, чашки за миро, фитил и други. Изработен бил от чисто злато и тежал 40 килограма. Евреите наричали менората Светилникът на Мойсей, поставен в Соломоновия храм, като клоните му сочели север - юг, което олицетворявало тъмата и светлината. Символичното значение на менората е голямо. Тя била аналог на сътворението на света от Бога за седем дни, а главният (носещият) ствол бил знаков призник на отдиха.

Златният свещник е олицетворение на Небесното дърво на светлината. Това поверие го има и у древните българи. То е изобразено върху каменни стенописи, грънчарски изделия и амулети. “Една от отличителните черти - пише Милош Сидоров - на блъгариянската от юдейската менора е хоризонталната черта, която разделя Земния (“втория етаж”, “клонките”, т.е. “племената”) от Небесния свят (“третия етаж”, т.е. “светлината”).23

Интересното е, че “българското дърво на светлината” или българската Менора в корена и стеблото си образува буквата “Азът”.

Това е основополагащ знак на българите: първата буква на глаголицата, преминала после в кирилицата. “Азът” е човекът, личността - главното, което е дадено на индивида. Вековната история на българите показва, че “Азът” е тяхната същност - силен и неизкореним. Този знак или първата свещена буква има графическо изображение + със седем точки. “Българинът трябва да опознае собствената си идентичност - да преоткрие заложената в него “Български аз” и да заживее по своите си закони и морал.”24

Всъщност става въпрос за човешките права и възможности. Това разбиране хармонира с равенството на хората, с тяхната суверенност - идеите, които се възприемат от свободното зидарство. “Всеки човек на земята представлява определена ценност, част от Безкрайния космос и част от “Големия Аз” на човешката цивилизация.”25

“Азът” е символ на българина наравно със знамето, герба, химна и други национални дадености като територия, държава и т.н. “Азът” и православната вяра (кръстът), т.е. писмеността и вярата са същност на българина. От тук величието на Светите братя Кирил и Методий и ролята на 24 май като ден на българската култура и славянската писменост. Но “Азът” като емблема на българина има и международни измерения. Това е понятието за “човешките права”. Това е индивидът и личността въобще. Това разбиране е определяща мембрана на цивилизацията. “Азът” в знаковото му изражение + се приближава към общочовешки измерения, по-точно символи, които изхождат от Библията или имат библейски произход, също от кабалата (учението за числата) и много езотерични (скрити, затворени) общности, събрани в символа “Дърво на живота”, за което стана въпрос. Аналогията, която се разкрива между “Азът” и “Дървото на живота” означава едно: “Живейте според повелите на Бога!” Бог е създал човека, природата, живия и морския свят и не забранява на човека да живее според Словото Божие. Без да заема страна в религиозната принадлежност, масонският идеал е родствен на идеала на “Азът”. Всеки брат е равен, всеки е индивидуален, всеки е лъч. Великият, неповторимият “Аз” е Великият архитект на Вселената. Това, с което могат да се гордеят българите е, че имат азбука, четмо и писмо от IX век - това е проявление на многолетната им история и на древната им цивилизация.

Друга близост (освен идеята за светлината) на древните български вярвания с масонския символизъм е числото Седем, което е равнозначно на ложата, състояща се от седем майстори - основна единица на масонската институция. Масоните са Деца на вдовицата - термин с огромен метафоричен заряд. Още Рамзи в прочутата си реч в Париж през 1837 г. посочва, че масонските принципи не са измислени, а са извлечени от опита и законите на природата. Понятието “Децата на вдовицата” идва не само от това, че техният Велик мъченик Хирам е бил син на вдовица. Не идват и от това (макар че се възприема), че египетският Бог Озирис е убит и след това къс по къс събран (“братската верига”) и възстановен от неговата вдовица. Масоните са деца на Майката Земя, от нея черпят своите знания и мъдрост, но тя е вдовица, защото нощно време остава сама, оплодяващото Слънце залязва. От нея е взето и числото седем, то идва от седемте дни на седмицата, от седемте небесни светила: Слънце, Луна, Венера, Марс, Меркурий, Сатурн, Юпитер.

Божественият знак IYI има седем окончания. Менората (свещеникът) символ на светлината има седем свещника. Вярата в седемте планети е втори след Слънцето верски постулат на древните българи. От Каменната книга на изворите голямо доказателство за това е Бронзовата Розета, намерена в Плиска и датирана от IX век.

Тази реликва може да се нарече каменна Библия на Денгризма — тоест, блъгарианството. Този светлоглед израства върху суверенност, собственост и близост на населението с природата. При неговата оценка трябва да държим сметка за историческата съдба на народа, която е не само трагична (поради чуждото робство и вътрешните междуособици), но и притежава предимства, които са ценни. Ето какво пише по този въпрос П.Добрев: “България е бша първата европейска страна, която е премахнала масовото робство, характерно за Рим и дори за древните гръцки републики и същевременно не е въвела феодалните и полуфеодални форми на зависимост, характерни за някогашна Византия”.26Религията на слънцето и седемте светила е религия на “свободни хора” - нещо, което укрепва свободата и добродетелите.

И така, Бронзовата розета със седемте си лъча (всеки посветен на отделна планета) и свещеният символ IYI събират в ядро религиозния светлоглед. Седмобожието, взето като символ, има допирни точки с масонското отношение към свещеното число, наред с троичността. То произлиза от четирикратното делене на 28-дневния обиколен цикъл на луната, тоест - произтича от законите на природата. От тук универсалният характер на седемте лъча в Бронзовата розета. За седем дни бог съгражда света. Най-древните народи почитали седем “безсмъртни светлини”:
- добри намерения;
- висша праведност;
- желано Божие царство;
- благочестиво смирение;
- великолепно здраве;
- подмладено безсмъртие;
- бдително послушание.

Видно е, че посочените максими влизат в мирогледа на масонството, което проповядва грижа и към здравето. Известни са още седем смъртни грехове, седем изкуства, седем тайнства. Седмочисленици у нас е празник и брой на учениците на Св. Св. Кирил и Методий. “Бронзовата седмолъчна розета от Плиска - заключава Милош Сидоров - е силна подкрепа на тезата, че идентификацията на космическото дърво със седем клонки със седемте небесни светила и седемте небеса, е една от основите на религиозната система, която в нашите краища се е задържала до налагането на християнството, като държавна религия”.27

Всяка религиозна или надрелигиозна общност търси опора в позитивното. За масонството това е обработката на грубия камък, тоест - усъвършенстването на това, което ни е дала природата.

Макар да има отдалеченост от схващанията на масонството, интересно е да знаем в какви сили и образи търси опора древнобългарската митология. Ако за масонството такъв символ е акацията, за древните българи това е свръхмитичното същество - грифона. То съединява силата на лъва и орела, станали олицетворение, могъщество и непобедимост. “В древноизточните държави - пише проф. Л. Дончева-Петкова, - грифонът станал пазител на обожествения цар и “върховен” държавен символ.”28 За българската предхристиянска религия грифонът е най-разпространеният митичен символ на силата - понякога зъл гений, но в повечето случаи покровител на официалната власт, царя, олтаря и реда. В смислово отношение имаме някои успоредни стремления, тъй като масонството по своите функции, макар понякога да играе негативна към дадена държавност роля, в повечето случаи е съзидателна институция. Има и още нещо: вековете минават, масонството остава, същата е идеята и с грифона - “винаги излиза победител”.29 Неговият образ в българската каменна, писмена, монетна, съдова наличност е многообразна. В дадения случай по-важно е другото - търсения извор на сила. Към съчетанието лъв - орел се прибавя и зоркостта на орловото око. “Първоначално представян и като ловящ душите сатана, грифонът станал - с оглед на неговото властване над земята и въздуха - по-късно (след Данте) символ на двете начала на Иисус Христос - божественото и човешкото. Слънчевата символика на двете животни (лъв и орел) също подсилила това позитивно преосмисляне. Така грифонът се превърнал същевременно в унищожител на змии и василиски, смятани за въплъщение на дяволски демони. Дори възнесението Христово било свързано символично с грифона. В художествените занаяти грифонът бил изобразяван върху тъкани, върху златарски произееденпя и т.н., в не по-малка степен, отколкото в хералдиката” 30 Претърпял еволюция във всички варианти, той е символ на сила, владичество, той въртял колелото на съдбата. Чрез него митологията и човешкото съзнание тьрсят образ, който нагледно да представя могъщите и независещи от хората сили на земята и небесата. Графическата рисунъчна и металната му изработка е доказателство за високо равнище на занаятите.

Ако приемем, че знакът на масона е двуглавият орел - олицетворение на двустранната природа на човека, тогава ще открием аналога на най-висшето отличие на 33-та степен. Изображението е символ на възвишеност, царственост, власт и избраност. Това е в съзвучие със свободно-зидарската мисия да се подготвят посветените, които ще поведат Божиите чеда. Същевременно двуглавият орел е знак на елит, придворност, издигнатост. От древността този символ е отличителен знак, който се носи на облеклото. Тази традиция, родена от вековете, е възприета от свободните зидари. Двуглавият орел е герб на цариградската патриаршия, широко е разпространението му и в България.

Първите образи на двуглав орел в българската история се появяват през XI век.31 Срещат се на каменни надписи, глинени изделия, тькани. Най-ранният паметник се смята каменна плоча, намерена в Стара Загора - две глави със зорки очи. Друг образ е намерен в Царевец - Велико Търново - симетрични глави, разперени крила. Изказани са различни хипотези за него, но напоследък се възприема схващането, че той е хералдически знак на българския владетел Михаил Шишман.32 В Царевец са намерени и други изображения на двуглавия орел. Известният български учен проф. Кръстьо Миятев смята, че един от образите на двуглавия орел е поставен върху саркофага на цар Иван Александър. Допълнително доказателство за това е, че символът е изобразен в Лондонското Четвероевангелие на Иван Александър.33 Така пише Л. Дончева-Петкова: “Броят на паметниците с изображение на двуглав орел и свързани с името на цар Иван Александър непрекъснато нараства”.34 Нека повторим смисловото му значение - двуглавият орел се превръща в емблема не само на царската власт, но и на престижа и знатността на висшите избраници.

Като имаме предвид, че орелът е “цар на птиците” и това, че е отличителен знак на масоните, появата му по нашите земи преди толкова векове е доказателство за култура, тъй като орелът е символ на висините, гледа слънцето и в много отношения (по някои предания) той минавал за Бог на слънцето. Тъй като с орловото си око той вижда змии, влечуги, змейове и ги сграбчва с орловите си нокти, орелът се приема като носител на светлината. В този дух го възприема и българската народопсихология - символ на висините, тоест - на слънцето, светлината и силата. Ето защо двуглавият орел с корона, покриваща и двете му глави и меч, стиснат хоризонтално в ноктите, е знак и символ на най-високата 33-степен. Същевременно е съпътстван с девиза: “Deus meumque ins”, което ще рече: “Бог и моето право”. Нашите високопоставени братя могат да се гордеят, че преди 1000 и повече години, когато свободното зидарство (като модерна институция) отсъства, българските владетели и знатни придворни носят знака на дрехата си “Двуглав орел”. Това откритие е достатъчно да ни подскаже традиции, идеи, образи, които съществуват сред българската култура още в античността. Орелът като хералдически знак е герб на Австро-Унгарската империя до 1919 г., на Русия до 1917 г., възстановен след падането на комунизма. В тази функция той е в ролята на бранител, защото сред птиците той е цар, който има способност да се подмладява - символ на победата. Той може да се рее във висините и като стрела да се спусне към земната гръд.

За нашите условия богомилството, което процъфтява през Х-ХIV векове не само в България, но и в Европа, не е нищо друго, освен евангелизиран модел на Блъгарианството, тоест - Каменната книга на старата ни култура и религия.

Богомилството се появява в България през Х век. Предпоставките за появата му са двояки: от една страна тежки социални условия, свързани с господстващия строй; и от друга - преразглеждане на духовния мироглед, на вероизповеданието, в това число и критика към висшия клир и болярската разточителност. Богомилите се явяват в ролята на защитници на социално слабите и реформатори по отношение на вярата в бога. Богомилството е “смес от манихейство (персийски и вавилонски легенди и митове) и павликянство (християнски компонент)”. Така се ражда (в мирогледно отношение) дуализмът на Богомилството.35 Павликянството идва от името на апостол Павел и се основава на обуздаване на алчния стремеж на завладяването на света и подчиняването му на Божественото начало, проповядвано от апостол Павел. Мани (персийски свещенослужител) разпространява в Персия, Средна Азия, Индия дуалистично учение (манихейство) в III век от Новата ера за доброто и злото, тьмата и светлината, положителното и отрицателното, като равноправни и балансиращи фактори в живота. Богомилството е продължение на Блъгарианството в този смисъл, че иска да хармонизира Небето и Земята, човека и обществото, църквата и паството.

Някои изследователи се позовават на немския философ Емануил Кант, който се опитва да вникне в дълбините на Всемира (звездното небе над нас) и моралния закон и неизчерпаемост на човешката душа. Това са идеи, от които се интересува свободното зидарство, без да си поставя за цел да ги повелява. В най-общ смисъл те засягат темата за съвършенството (обработване на грубия камък) и доколкото Богомилството третира духовни проблеми и се стреми да урегулира обществото на по-добри начала, неговата дуалистична доктрина буди интерес.

Това е единственият случай, когато България става родина на голяма реформаторска вълна, която се разпространява в Югоизточна Европа, достига до Италия и Франция. “През Х век богомилството във Франция е известно като албигойство. Етимологията на тази сложна дума трябва да се търси в двете съставни части: алба и гойи - и двете с индоевропейски произход: алба=“бяло”, “светлина”, “блясък”, “чистота;, и гоии от старославянската дума “гойъ”=“мир”, “просперитет” ... и живот... Истинският смисъл на думата албигойци е: “тези, които живеят чист живот”.36 Това е и идеалът на Богомилството.

Възникването на Богомилството в България е обусловено не само от отрицателни фактори, тъй като в неговата духовност има широта, осмисляне на различни влияния. В този смисъл то се ползва от старата славянобългарска книжнина, която при Симеон Велики се издига на равнището на златен век. Ето защо те се наричат още “евангелизирани еретици”, в смисъл просветени и знаещи. Някои автори съзират в него потенциал от славянската мистичност и духовност, разглеждана от тях като резервоар на истинското Христово учение. Небесната (слънчева) вяра - това е блъгариянството; земната (според богомилите сатанинската) вяра е грешна, несправедлива, братоубийствена. Има и още нещо: българинът, покръстен в новата християнска вяра, не е могъл лесно да забрави старата блъгарианска вяра и от там се подсилва Богомилството, макар че то е евангелизирано, защото дава свое тълкувание на Христовото учение.

Идеите за небесните светила проникват в българския фолклор. Те са контюинетната връзка с вярата на седемте и с наследството от древността. В една коледарска песен има рефрен “дребни две звезди/ в ръкави хи, мясечника”. Десетки, ако не и повече са припевите за “ясно слънце”, с което “бога славим”.37 В старата вяра голямо място заемат природните стихии, гърмът, светкавицата, еленът, кошутата, съчетани с възхвала на Бога. За тези, които не спазват вярата, Бог им праща “седемдесет болки” и “седем болести” - свидетелство за използване на свещеното число. Седем като символ е запазен и широко използван в българските накити. За пример може да посочим Преславското златно съкровище, което има седем плочки и седем листовидни медальона.38

В заключение може определено да се твърди, че в древната българо-славянска митология, каменна летопис и ранно средновековие има много паметници, легенди, фолклорни етюди и писмени свидетелства, близки и родствени с масонския символизъм. Сред това богатство се среща и двуглавият орел - знак и отличие на 33-та степен, а примерите за символи на светлината са безброй.

Литература:

1.        Българите. Атлас. С., 2001, с. 24.

2.        Пак там.

3.        Пак там.

4.        Българите. Атлас. София, 2001, с. 58-59.

5.        Божков, Хр. Вечните знаци на Българския дух. С., 2001, с. 26-27.

6.        Българите. Атлас. С., 2001, с. 62-63.

7.        Божков, Хр. Вечните знаци на Българския дух. С., 2001, с. 26-27.

8.        Пак там, с. 69.

9.        Пак там, с. 71.

10.     Пак там.

11.     Сидоров, М. Блъгарианството. Религия на седемте. С., 1997. Срв. Предговор на д-р Божидар Димитров.

12.     Пак там.

13.     Добрев, П. Да изтръгнеш слово от камъка. С., 2002, с. 33.

14.     Добрев, П. Каменната книга на прабългарите. С., 1992 , с. 83.

15.     Пак там, с. 88.

16.     Мошев, Ал. Древните българи на Балканите преди Аспарух. Бог Тангра и религията на Българите. С., 2002, с. 53.

17.     Пак там.

18.     Пак там, с. 55.

19.     Томов, В. Тангра знак на българите. С., 2004.

20.     Сидоров, М. Блъгарианството. Религия на седемте. С., 1997, с. 99.

21.     Пак там, с. 100.

22.     Пак там, с. 134.

23.     Сидоров, Милош. Блъгарианството. С., 1997, с. 87.

24.     Танев, Христо. Азът на българите и националните символи. Ямбол, 1997, с. 36.

25.     Пак там, с.34.

26.     Добрев, Петър. Да изтръгнем слово от камъка. С., 2002, с. 56.

27.     Сидоров, Милош. Блъгарианството. С., 1997, с. 91.

28.     Дончева-Петкова, Людмила. Митологични изображения от Българското средновековие. С., 1996, с. 13.

29.     Пак там, с. 14.

30.     Бидерман, Харс. Речник на символите. С., 2003, с. 83.

31.     Дончева-Петкова, Людмила. Митологични изображения от Българското средновековие. С., 1996, с. 96-97.

32.     Пак там, с. 99.

33.     Пак там, с. 100.

34.     Пак там, с. 101.

35.     Сидоров, Милош. Блъгарианството. С., 1997, с. 149-150.

36.     Сидоров, Милош. Блъгарианството. С., 1997, с. 150.

37.     Българска народна поезия и проза. Т.2, с. 77.

38.     Сидоров, Милош. Блъгарианството. С., 1997, с. 199.

 
< Предишен   Следващ >
Предстоящо
There are no upcoming events currently scheduled.
Календар
ноември 2019 декември 2019
петък, ноември 15, 2019
Default Picture
По Вт Ср Че Пе Съ Не
Седмица 44 1 2 3
Седмица 45 4 5 6 7 8 9 10
Седмица 46 11 12 13 14 15 16 17
Седмица 47 18 19 20 21 22 23 24
Седмица 48 25 26 27 28 29 30
© 2007-2016 www.otves.org