Следователно, Бог, според Масонското кредо, е Безграничната Истина, Безграничната красота, Безграничната Доброта. Той е най-свят от светите като автор на Моралния Закон, като Принципа на Свободата, на Справедливостта и Милосърдието, онзи, който раздава Награди и Наказания. Такъв Бог не е абстрактен Бог; той е една интелигентна и свободна личност; Той ни е направил по Свой образ и подобие, от Него ние получаваме закона, управляващ нашите съдби и чиято присъда очакваме. Именно Неговата любов ни вдъхновява да извършваме Нашите дела на милосърдие; Неговата справедливост направлява нашата справедливост, както и справедливостта на обществото и законите. Ние непрекъснато си напомняме, че той е вечен, защото в противен случай ще принизим Неговата природа; за нас Той не би съществувал, ако Неговата вечна природа нямаше форми, които са ни присъщи, форми на нашия собствен разум и на нашата душа.

Когато казваме, че обичаме Истината, Справедливостта и Благородството на Душата, трябва да знаем, че ние обичаме Бог, който стои зад всички тези специфични форми и че трябва да ги обединим в един голям акт на всеобхватно благочестие. Трябва да чувствуваме, че непрекъснато влизаме и излизаме от средата на обширните сили на Вселената, които са само Силите на Бог; че в нашите проучвания, когато се стремим да достигнем истината, се конфронтираме с мисълта на Бог; когато изучаваме доброто, научаваме и волята на Бога, заложена като правило за поведение във Вселената; и когато чувстваме безкористна любов, трябва да знаем, че споделяме чувството на Вечния Бог. И тогава, когато благоговеем пред могъщата космическа сила, това няма да бъде една сляпа Съдба в един Атеистичен или Пантеистичен свят, това ще бъде Безграничния Бог, пред когото ще се изправим, когото ще почувстваме и познаем. Тогава трябва да се съобразяваме с мисълта на Бог, да съзнаваме съвестта на Бог, да усещаме Неговите чувства и нашето собствено съществуване ще бъде в безграничното същество на Бог.

Земята е едно цяло и тя има своята хармония; защото Бог, който е едно цяло, не може да извърши нищо друго, освен една цялостна, завършена, хармонична работа. Хармонията на Вселената отговаря на единството на Бог, тъй като неопределеното количество е погрешния знак на безкрайността на Бог. Да се каже, че Вселената е Бог, означава да се признае само светът и да се отрече съществуването на Бог. Каквото и наименование да се даде на това, по същина това представлява атеизъм. От друга страна, предположението, че във Вселената няма Бог и че той съществува отделно от нея, представлява една нетърпима и почти невъзможна абстракция. Да разграничаваш, не означава да разделяш. Аз се разграничавам, но не отделям себе си от моите качества и действия. Така че Бог не е Вселената, въпреки че той присъствува навсякъде – в душата и в истината.

За нас, както и за Плато, абсолютната истина е в Бог. Това е Самият Бог в една от Неговите фази. В Бог, като техен оригинал, са залегнали неизменните принципи на реалността и познанието. Чрез Него нещата веднага получават своето съществувание и своя смисъл. Именно чрез участието си в Свещения разум нашият собствен разум притежава нещо от Абсолютното. Всяко съждение на разума обхваща необходимата истина и всяка необходима истина предполага Необходимо съществувание.

Следователно от всякаква гледна точка – от гледна точка на метафизиката, на естетиката и преди всичко на нравствеността, се издигаме до същия принцип – до общия център и първоосновата на всяка истина, всяка красота, всяко добро. Истинното, Красивото, Доброто не са нищо друго освен различни откровения на едно и също Същество. По този начин стигаме до прага на религията и влизаме в една общност с големи философии, а всички те провъзгласяват Бог; а в същото време сме в една общност с религиите, които покриват света и които се основават на свещената база на естествената религия, тази религия, която ни разкрива естествената светлина, дадена на всички хора, без помощта на определено откровение. Докато философията не достигне до религията, тя е под нивото на обожествяването, дори и на най-несъвършеното, тъй като те дават на човека поне Отец, Свидетел, Утешител, Съдия. Чрез религията философията се свързва с човечеството, което от единия до другия край на света се стреми към Бог, вярва в Бог, надява се на Бог. Философията съдържа в себе си общата основа на всички религиозни вероизповедания; тя всъщност заема от тях техния принцип и им го връща ограден със светлина, издигнат над несигурността, защитен от всякакви атаки.

Поради необходимостта, породена от самата Му природа, Безкрайното Създание трябва да създаде и съхрани Крайното, а то, в своите форми, трябва да ги предаде на съществата от своя вид. Не можем да си представим някакъв вид Крайно Създание, което да съществува без Бог, без основата и базата на Безкрайното, нито без Бог, съществуващ без нещо конкретно. Бог е необходимото логично състояние на един свят, Негово задължително последствие; а светът - необходимото логично със-тояние на Бог, негово задължително следствие. В съответствие с Неговото Безкрайно Съвършенство Той трябва да създава, а след това да съхранява и благославя всичко, което създава. Това е заключението на съвременната метафизична наука. Потокът на философията протича от Аристотел до Хегел и завършва с това заключение: и след това отново се появява древното затруднение. Ако е в неговата природа да създава, ако не можем да си представим, че Той може да съществува сам, без да създава, без да е създавал, то тогава това, което е създал, съществува заедно с Него. Ако Той може да съществува и за миг без да създава, то тогава Той би могъл да прави същото за безброй вечности. И ето че отново се връщаме към старата доктрина за Бог, Душата на Вселената, съществуващ заедно с нея. Защото това, което той е създал, е имало начало; обаче дълго преди да се появи това създаване, преди това е изтекла една вечност. Разликата между едно начало и не-начало е безкрайна.

Но ние можем да бъдем сигурни в няколко неща. Ние осъзнаваме себе си – себе си ако не като субстанции, то най-малкото като Сили, които съществуват, които творят, които страдат. Ние осъзнаваме себе си не като само-възникнали изобщо или само като само-поддържащи се; но само като зависими, първо за съществуване и винаги за подкрепа.

Сред основните идеи за съзнанието, които са неотделими от него, от атомите на самосъзнанието, намираме идеята за Бог. Внимателно проучена от взискателния интелект, това е идеята за Бог като едно безкрайно, напълно всемогъщо, мъдро, справедливо, любящо, свещено създание без всякакви граници. Това ни е създало, поддържа ни, поддържа всичко; то е създало тялото ни не с еднократно действие, но чрез серия от действия, осъществяващи се години наред - тъй като човешкото тяло се е появило като резултат от всички създадени неща – създало е нашия дух, нашия ум, нашата съвест, нашата привързаност, душа, воля, то е определило за всеки неговия естествен начин на поведение, заложил е за всеки неговите цели. Така само-съзнанието ни води до съзнанието за Бог и накрая до съзнанието за безкрайния Бог. Това е най-яркото доказателство за нашето собствено съществуване и е най-яркото доказателство за Неговото съществуване.

Ако въобще има Бог, той трябва да е вездесъщ в пространството. Той трябва да е и Отвъд последните Звезди, както е и тук. Възможно е да я няма прашинката, която се рее в слънчевия лъч, да я няма малката клетка на живота, която микроскопът открива в малката семенна спора на мъха, но Той винаги е там.

Той трябва също да бъде вездесъщ във времето. Не е имало и секунда време преди Звездите да са започнали да светят, но Бог е съществувал в тази секунда. Бог присъства по един и същ начин както в най-отдалеченото място на мъглявината в пояса на Орион и във всяко едно от милионите, които населяват всеки квадратен сантиметър варовик. Той е и в най-малката частица време, която можем да си представим, а и която не можем да си представим, както и във всяка секунда на своя безкраен и невъобразим обем; Неговото Тук съвпада с Цялото Пространство, Неговото Сега е връстник на Всеобхватното Време.

Неговото Същество се разпростира през цялото Пространство и Време, разпространява се неделимо, функционира без да се изразходва; Бог в своята вечност е всемогъщ, мъдър, справедлив, любящ и свят. Неговото същество е една безкрайна дейност, той е създател и дава от Себе си на Света. Съществото на Света ще пребъде, то е същество създадено и продължено. То съществува сега и е съществувало от неизчислими и невъобразими милиони години насам.

Всичко това е философия, неизбежното заключение на човешкия ум. Това не е възгледът на Колеридж и Кант, а тяхната наука; не е онова, за което се досещат, а това, което знаят.

По силата на това, че Бог обитава материята казваме, че светът е откровение за Него, неговото съществуване е Неговото проявление. Той е в Неговата работа. Разнообразното действие на Вселената е само Неговият начин на действие и всички материални неща са свързани с Него. Всичко расте и се движи и живее в Него и чрез Него и това е единствено така. Ако Той се оттегли от пространството заето от каквото и да е, то тогава то престава да съществува. Ако Го оставим да оттегли което и да е свойство на Неговата природа от каквото и да е, то то престава да съществува. Всичко трябва да присъства в Него и Той да обитава във всеки от нас и все пак да е трансцедентен, над всички.

Невъзможността въображаемата религия да се превърне във философия, не пречи на философията да съвпадне с истинската религия. Философията или по-скоро нейният предмет, божественият ред на Вселената, е онзи интелектуален наставник, от който има нужда религиозното чувство; докато изследваме истинските връзки на крайното, то придобива едно постоянно променящо се и самокоригиращо се измерение на висшия закон на Евангелието на Любовта и Свободата и то е средство за въвеждане в действие на спиритуализма на разкрилата ни се религия. То определя закона чрез установяване на неговите граници; то води духа по неговия път към по-добър живот и повече щастие. Докато религията е била в застой, науката не е могла да се развива сама; когато се признае, че и двете се развиват, техните интереси и цели се отъждествяват. Аристотел е започнал да показва как религията може да се базира на интелектуална основа, но основата, която той залага, е твърде тясна. Бейкън, давайки на философията определена цел и метод, й е предоставил в същото време и една по-сигурна и само-разширяваща се основа. Нашето становище е, че интелектуалните същества са заобиколени от ограничения; когато последните са константни, то тогава интелектът на практика придобива силата на закони и изследването на тези закони, както и тяхното прилагане съставлява това безкрайно интелектуално и морално развитие, което чувството на религията инспирира и облагородява. Титлата Свети обикновено е била оспорвана от тези, които са се хвалели, че презират философията. И все пак вярата ще се препъва, а чувството ще ни заблуждава, ако го няма знанието, в достатъчен обем и качество, за да пречисти едното и да даде правилна насока на другото.

Науката се състои от онези зрели заключения на опита, които се потвърждават от целия ни насъбран опит. Това не е система, която не подлежи на ревизиране, а една развиваща се медитация между невежеството и мъдростта, частично доловена от Плато, чийто непосредствен обект е щастието, а неговото вдъхновение - най-висшия вид любов. Науката реализира и обхваща всичко наистина ценно и в двете стари схеми на медитацията: героичното или система от действия и усилия; както и мистичната теория на духовното, съзерцателно единение. “Слушайте ме”, казва Гален, “както слушате гласа на Елевзийския Йерофант и вярвайте, че изучаването на природата е мистерия, не по-малко важна от тяхната и не по-малко способна да покаже мъдростта и силата на Големия Творец. Техните уроци и демонстрации са неясни, но нашите са ясни и безпогрешни”.

На науката дължим това, че човек вече не може да се смята за център, около който се върти цялата Вселена на живота и движението – тъй важния индивид, заради чието удобство и дори заради чието разточително спокойствие и задоволеност е създадена цялата Вселена. От една страна науката ни показва, че безкрайната Вселена от звезди и слънца и светове, разположени на неизчислимо разстояния един от друг, в чието внушително и благоговейно присъствие се потапяме и дори нашият свят се смалява до нищожност; докато, от друга страна, микроскопът ни дава възможност да се свържем с други светове на организирани живи същества, надарени със сетива, нерви, апетити и инстинкти, във всяка сълза и във всяка капка разложена вода.        

По този начин науката ни учи, че ние не сме нищо друго освен една безкрайно малка частица от едно цяло, което се простира извън нас, както и над и под нас, безкрайно в своята сложност и което може да бъде разбрано само от една безкрайна мъдрост. Безкрайната мъдрост е подредила безкрайната последователна смяна на съществата, която включва необходимостта от раждане, разложение и смърт и е направила така, че да съществуват, като е направила и най-възвишените добродетели възможни, като осигурила онези конфликти, превратности, изпитания и несгоди, без които дори имената им никога не биха били измислени.

Знанието е възможно да бъде превърнато в сила, а аксиомите – в правила за полезност и дълг. Съвременната наука е социална и комуникативна. Тя е както нравствена, така и интелектуална; могъща и все пак миролюбива и безкористна; тя свързва хората помежду им и с Вселената; попълва детайлите на моралния дълг и като цени поривите на добродетелта, предоставя ясно доказателство за  последователността и тъждествеността на всички интереси, като подменя сътрудничество със съперничество, либералността с ревността и стремейки се по-силно от всички други средства да реализира духа на религията, като лекува онези закостенели нарушения, които, ако бъдат проследени до техния истински произход, ще бъдат открити вкоренени в невежото схващане за користната строгост на Провидението и последващата алчност на егоистичните хора, за да ограничи онова, което е било като че ли изтръгнато от нея и дадено на  тях самите или това по-скоро да се крадат един друг, отколкото спокойно да се наслаждават на това, което са.

Ние може би никога няма да достигнем онези по-висши форми, съдържащи в себе си истинските разлики на нещата, включително и пълното откритие и правилното изражение на тяхната същност. Винаги ще ни липсва най-общото и най-простото естество, най-висшия или най-разбираемия закон. Нашите най-обширни аксиоми обясняват много явления, но това в същата степен е било обяснено и от принципите или елементите на древните философи, както и от циклите и епициклите на древната астрономия. Не във всеки случай на причинна връзка можем да припишем цялото на условията, нито пък, въпреки че можем да ги възпроизведем на практика, бихме могли да ги отличим в духовен смисъл, без да знаем същността на нещата, които ги включват; следователно, не трябва несъзнателно да приписваме тази абсолютна сигурност на аксиомите, която древните прекомерно религиозни хора са приписвали на кредото, нито пък да позволяваме на ума, който винаги се бори да изолира себе си от своите придобивки, да забравя естеството на процеса, с който подменя научните с простите понятия и по този начин, с едното, както и с другото, полага основата на самозаблудата чрез педантичното и суеверното им прилагане.