header
 
Основно меню
Начало
За този сайт
Новини
ВС на СПШР
Основни закони
Градежи
В медиите
Нови книги
Връзки
Чести въпроси
e-Картички
Индекс
Карта на сайта
Търсене
Новини
Мисъл на деня

„Законите на икономиката започват да се проявяват, когато ги нарушават.“ - Карл Маркс

 
Начало arrow Градежи arrow Морал и догма (Албърт Пайк) arrow 28. РИЦАР НА СЛЪНЦЕТО ИЛИ ПРИНЦ АДЕПТ (продължение)

Новини | Новини за българското масонство | Масонски новини от чужбина | Благотворителност | Въпроси | Често задавани въпроси | Градежи | Масонството в другите страни | Морал и догма (Албърт Пайк) | История на българското мaсонство | Принципи на Масонството | Масонство и общество | Обреди и Ордени | Извори на Свободното Зидарство | Отчети | История | ... | Прочетете | Нови книги | Масонството в медиите | Публикации в пресата | На малкия екран | Основни закони | Основни закони на българското масонство | Конституции на световното масонство | Стар и Приет Шотландски ритуал | Стар и Приет Шотландски ритуал
28. РИЦАР НА СЛЪНЦЕТО ИЛИ ПРИНЦ АДЕПТ (продължение) Печат Е-мейл

Мрак и тъмнина обвиват пътеките на хората. Те се препъват в трудностите, примамвани от много изкушения и объркани от грижи. Те са нетърпеливи, неспокойни и уплашени. Болка, огорчение и мъка често се събират пред стъпките на тяхното земно поклонение на светите места. Всичко това е записано неизличимо в табелите на човешкото сърце. То не може да бъде заличено; но Масонството вижда и чете по тях с една нова светлина. То не очаква тези болести, мъки и нещастия да бъдат отстранени от живота; то смята, че един ден всички хора ще повярват във великата истина, че те са средството, избрано от безкрайната мъдрост да пречисти сърцето, да вдъхне живот на душата, чието наследство е безсмъртието, а светът е тяхната школа.

Масонството не разпространява никакво кредо, освен своето съвсем просто и Върховно Кредо; онази универсална религия, на която ни учат Природата и Разумът. Нейните Ложи не са нито Еврейски, нито Мюсюлмански, нито Християнски Храмове. То повтаря предписанията на нравствеността на всички религии. То почита характера и препоръчва ученията на великите и добрите от всички времена и от всички страни. То извлича доброто, а не злото, истината, а не грешката, от всички креда; и признава, че има много добро и истина във всичко.

Над всички останали велики учители на морал и добродетел то почита характера на Великия Майстор, Който, подчинявайки се на Своя и Нашия Отец, е умрял на Кръста. Всички трябва да признаят, че ако светът би бил изпълнен със същества като него, обществото веднага би се освободило от големите злини. Защото всяко насилие, нараняване, егоизъм и отмъщение, както и всяка несправедливост и най-големите страдания на живота биха изчезнали веднага. Тези човешки години биха били щастливи; и вековете биха се къпали в светлина и красота; и леката, тъжна музика на Човечеството, която звучи в целия свят, ту в акцентите на тъгата, ту в съзерцателната меланхолия, ще се превърне в тържествен химн, озвучаващ Хода на Времето, избликващ от сърцето на света.

Ако всеки човек би бил съвършен имитатор на този Велик, Мъдър, Добър Учител, обгърнат от цялата му вяра и всичките Му добродетели, колко много би намалял кръгът на злините и изпитанията на Живота! Плътските страсти напразно биха атакували сърцето. Желанието вече не би изкушавало успешно мъжете да постъпват грешно, нито пък любопитството би ги изкушавало да действат прибързано. Амбицията, разпростирайки пред хората Царствата и техните Тронове и управление и почести, вече не би ги отклонявала от тяхната голяма вярност. Неправдите и обидите биха били посрамени от опрощението. Хората биха казали “Отче, прости им; защото те не знаят какво вършат”. Никой не би се стремял да се обогати за сметка или във вреда на друг. Всеки човек би чувствал, че хората от цялата човешка раса са негови братя. Всяка тъга, болка и безпокойство биха били утешени от съвършената вяра и от пълното доверие в Безкрайната Доброта на Бога. Светът около нас би бил един нов свят, а Раят – над нас; защото тук, и там, и навсякъде, през цялата слава и великолепие на Вселената, всички хора биха признали и почувствували присъствието и благотворната загриженост на любящия Отец.

Колкото и един Масон да вярва в кредото, и църквите и чудесата и мисиите от Рая, той трябва да признае, че Животът и характера на Този, който проповядваше в Галилея и части от чието учение са достигнали до нас, заслужават да бъдат следвани. Този Живот е едно неоспорено и неоспоримо Евангелие. Неговото учение не може да бъде пренебрегнато и отречено. Всички трябва да признаят, че би било щастие то да бъде следвано и съвършенство да бъде имитирано. Никой никога не е изпитвал искрено чувство на презрение към Него, нито пък някой в своя гняв някога го е обвинявал в софистика, нито пък е откривал безнравственост, скрита в Неговите доктрини; те обаче могат да съдят Неговите последователи и които претендират, че са Негови апостоли. Свети или човешки, вдъхновени или само реформиращи Есенеи, трябва да се съгласим, че Неговите учения са далеч по-благородни, по-чисти, далеч по-малко опетнени с грешки и несъвършенства, далеч по-малко земни от Земята, отколкото ученията на Сократ, Плато, Сенека или Мохамед или от който и да е друг от големите моралисти и Реформатори на света.

 Ако нашите цели биха били също толкова възвишени, като Неговите – над грижата за себе си, над егоистичното задоволство; ако нашите мисли, думи и действия биха били също така напълно отдадени на великото дело за благото на себеподобния, то истинската задача, която сме поставени да изпълняваме тук би била подобна на Неговата; ако нашата природа беше така кротка и нежна като Неговата; и ако обществото, страната, семейството, приятелството и дома ни биха ни били толкова скъпи, както са били за Него, то тогава ние бихме били освободени веднага от повече от половината трудности и от болните и болезнени привързаности на нашия живот. Обикновено подчинение на високата нравственост, вместо личен интерес; обикновен стремеж към обогатяване на собствената си култура и саморазвитие, вместо постоянен стремеж към култивиране на доброто мнение на другите; цели, идващи от сърцето, вместо нечисти цели, достигани по непочтен и измамен начин, биха освободили нашето съзнание от много обезпокояващи и дразнещи въпроси.

Масонството не изисква, нито следването на Бог ще изисква от нас да се откажем от по-благородните и по-добри пристрастия на нашата природа, нито от щастието, нито от онази любов, която ни се полага да получаваме от ближния, нито да очерняме себе си, нито да се отказваме от самоуважението си, нито пък от чувството за нашите достойнства и заслуги, нито от праведността на нашата добродетел; То обаче изисква да се откажем от нашите пороци, грешки, страсти, от нашите само-ласкаещи ни заблуди; да надделеем над всички външни изгоди, които трябва да бъдат достигани само чрез пожертване на нашата вътрешна цялост или чрез прибързани и дребнави способи и приложения; да изберем и да се придържаме към по-добрата си страна; да сме сигурни, че сме оставили най-лошото да се грижи само за себе си; да поддържаме съвестта си чиста и да оставим възгледите си да идват и да си отиват; да запазят възвишеното си самоуважение и да оставят да си отиде самодоволството; да поддържат своето вътрешно щастие и да направят така, че външните изгоди да заемат второстепенно място; да се откажем от егоизма си и онова външно нетърпение какво да придобием и какво мислят хората за нас; да сме задоволени и да сме изпълнени с голямата милост на Бог и да бъдем щастливи. Защото прекомерната отдаденост на самия себе и самовглъбеност винаги е пречка по пътя; това поражда въпроси, поставя уловки и трудности около нас, затъмнява пътя на Провидението и прави света далеч по-малко щастлив за нас, отколкото би могъл да бъде.

Масонството проповядва, както е проповядвал и Той, обич към ближния, привързаност към приятелите, внимателно отношение и толерантност към по-нископоставените от нас, съжаление към страдащите, прошка за враговете ни; да имаме любящ характер и милосърдно отношение в живота си, да обогатяваме болката, мъката и агонията и дори смъртта със ведрата и свята красота. То не ни учи да се обгръщаме в резервираността и гордостта, да не смятаме, че трябва да не ни е грижа за света, защото него не го е грижа за нас, да не отвръщаме мисълта си от обществото, защото смятаме, че то е несправедливо и да видим как можем да живеем търпеливо, в границите на собственото си лоно или в тихо единение, с книги, с великите починали. Нито един човек не е намерил покой или светлина по този начин. Всяка връзка с омразата, презрението или пренебрежението към човечеството е изпълнена с раздразнение и мъка. Не трябва да правим нищо друго, освен да обичаме хората, да се възхищаваме от техните добродетели, да съчувстваме и да бъдем съпричастни с техните прегрешения и да прощаваме техните оскърбления. Да мразиш противника си не би ти помогнало, да го убиеш би ти помогнало още по-малко: нищо в пределите на Вселената не би ти помогнало, освен да го съжаляваш, да му прощаваш и да го обичаш.

Ако бихме имали Неговия мек и любящ нрав, Неговата любов и състрадание към всички, които грешат и всички, които нарушават, от колко много трудности и вътре, и извън нас, бихме могли да се освободим! Колко много угнетени умове бихме могли да утешим! Колко неприятности в обществото – да потушим! Колко вражди – да омекотим! Колко много заплетени мистерии и недоразумения биха могли да бъдат обединени в една дума, изказани чрез обикновената и достоверна истина! Колко много неравни пътеки биха могли да бъдат изгладени и колко много криволичещи пътеки – изправени. Много места, които сега са усамотени, могат да бъдат превърнати в радостни и много тъмни места – изпълнени със светлина.

Нравствеността има своите аксиоми, както и останалите науки; и на всички езици тези аксиоми са добре формулирани морални истини. Моралните истини, сами по себе си, са толкова верни, както и математическите. Ако разглеждаме идеята за залога, идеята да го запазим верен е задължително прикрепена към него, както идеята за триъгълника се отнася към идеята, че трите ъгъла на триъгълника са равни на два прави ъгъла. Можете да нарушите един залог; но вършейки го, не си въобразявайте, че променяте природата на нещата или да направите така, че нещо, което само по себе си е залог, да стане ваша собственост. Тези две идеи се изключват взаимно. Стигате до едно фалшиво подобие на собственост: и всички усилия на страстите, всички софизми на интереса, няма да оборят тези основни разлики. Ето защо една морална истина е толкова императивна; защото, като всяка истина, тя е каквото е и не се променя, за да задоволи нечий каприз. Винаги еднаква, винаги присъстваща, колкото и малко да ни харесва, тя неумолимо осъжда, гласът ù винаги се чува, но не винаги се взема под внимание, безчувствената и виновна воля, която смята да предотврати нейното съществуване чрез отричане или по-скоро претендирайки да отрича, нейното съществуване.

Моралните истини се отличават от другите истини с тази единствена характеристика: веднага след като ги схванем, те се появяват пред нас като правило за нашето поведение. Ако е вярно, че един залог е направен, за да бъде върнат на законния си притежател, той трябва да бъде върнат. Към необходимостта да се вярва в истината се добавя необходимостта тя да се прилага на практика.

Необходимостта да се прилагат на практика моралните истини е задължение. Моралните истини, нужни на разума, са задължителни за волята. Моралното задължение, както и моралната истина, която е неговата основа, е абсолютно. Както необходимите истини не са повече или по-малко необходими, така и задължението е не повече или по-малко задължително. Има степени на важност сред различните задължения; но няма степени в самото задължение. Човек не може да бъде полу-задължен, почти задължен; а или напълно задължен или въобще не задължен. Ако съществува място за бягство от задължението, то престава да съществува.

Ако задължението е абсолютно, то е неизменно и универсално. Тъй като ако това, което е задължение днес, може да не бъде задължение утре, ако каквото е задължително за мен, може да не бъде задължително за теб, ако едно задължение се различава от самото него, то би било относително и проблематично. Този факт на абсолютно, неизменно, универсално задължение е сигурен и очевиден. Доброто е основата на задължението. Ако не е, задължението няма основа; а това е невъзможно. Ако едно дело трябва да бъде извършено, а друго не трябва, това е защото очевидно има съществена разлика между двете дела. Ако едното не е добро, а другото лошо, наложеното ни задължение е условно.

За да се направи едно Добро последица от каквото и да е, означава то да бъде унищожено. То е първото или не е нищо. Когато питаме един честен човек защо, въпреки належащите си нужди, е уважил святостта на залога, той отговаря, че е направил това, защото това е негов дълг. Попитан защо това да е негов дълг, той отговаря, защото така е правилно, справедливо, добро. Никакъв друг отговор не може да има отвъд този, но също така и никакъв въпрос не може да бъде зададен. Никой не позволява да му бъде наложено едно задължение, без да си изясни причината за това: но когато се признае, че дългът се направлява от справедливостта, умът е задоволен; защото той е достигнал до един принцип, отвъд който не може да се търси нищо, тъй като справедливостта е неговият собствен принцип. Първичните истини включват своя собствена причина: а справедливостта, правеща съществената разлика между добро и зло, е първата истина на нравствеността.

Справедливостта не е последица, защото не можем да се възкачим до никакъв принцип, който да стои над него. Моралната истина се налага на човека и не произлиза от него. Тя не става по-субективна, струвайки ни се задължителна, отколкото истината, като ни се струва ненужна. Трябва да търсим причината на задължението в самата природа на истината и доброто. Задължението се основава на необходимостта да се прави разлика между добро и зло; а то самото е основата на свободата. Ако човек трябва да изпълнява задълженията си, той трябва да има и способността да ги изпълнява, да се противопоставя на желанието, страстта, изгодата, за да се подчини на закона. Той трябва да бъде свободен. И той е, в противен случай човешката природа е в противоречие със самата себе си. Сигурността на задължението включва съответната сигурност на свободната воля.

Точно волята е свободна: въпреки че понякога тази воля може да бъде неефективна. Силата да направиш не трябва да се обърква със силата да желаеш. Първата може да бъде ограничена: последната е висша. Външните влияния могат да бъдат предотвратени: самото решение не може. Ние съзнаваме тази висша сила на волята. Ние чувстваме в себе си, преди тя да стане детерминирана, силата, която може да се определи по един или друг начин. В същото време когато аз желая това или онова, аз в същото време съзнавам, че мога да желая обратното. Аз съзнавам, че съм господар на моето решение: че мога да го проверявам, продължавам, да го вземам отново. Когато действието е свършило, съзнанието за силата, която го е породила, не е. Това съзнание и силата се извисяват над всякаква проява на силата. Защото свободната воля е съществен и винаги присъщ атрибут на самата воля.

Едновременно с отсъждането, че един свободен обект е извършил добро или лошо дело, можем да формираме и друга преценка, толкова важна, колкото и първата; че ако той е извършил добро, заслужава награда, ако е извършил зло – наказание. Тази оценка може да бъде изразена по по-малко или повече ясен начин, в съответствие с това дали е наситена с повече или по-малко пламенни чувства. Понякога това ще бъде просто едно добро чувство към добродетелния обект и умерено враждебно към виновния; понякога това може да е ентусиазъм или възмущение. Преценката за достойнството и слабостта е дълбоко свързана с преценката за добро и зло. Достойнството е естественото добро, което трябва да бъде възнаградено; слабостта – естественото право, което другите имат да ни наказват. Но независимо от това дали наградата е получена или наказанието – понесено или не, достойнството и слабостта продължават да съществуват едновременно. Наказанието и наградата са удовлетворението от достойнството и слабостта, но не ги създават. Ако се премахне първото, последното продължава. Ако се премахне второто, вече няма да има истински награди и наказания. Когато един човек обхваща нашето заслужено уважение, то тогава той е получил само представата за наградата; просто една материална изгода. Наградата по своята същност е морална; и нейната стойност е независима от формата ù. Една от онези обикновени корони от дъб, с които древните римляни са увенчавали героизма, е имала много по-истинска стойност от всички богатства на света, когато тя е била знак на благодарността и възхищението на хората. Наградата, дадена за достойнство, е дълг; без достойнството тя е милостиня или кражба.



 
< Предишен   Следващ >
Предстоящо
There are no upcoming events currently scheduled.
Календар
юли 2020 август 2020
вторник, юли 14, 2020
Default Picture
По Вт Ср Че Пе Съ Не
Седмица 27 1 2 3 4 5
Седмица 28 6 7 8 9 10 11 12
Седмица 29 13 14 15 16 17 18 19
Седмица 30 20 21 22 23 24 25 26
Седмица 31 27 28 29 30 31
© 2007-2016 www.otves.org