Съмнението, най-същественото встъпление към всяко усъвършенстване и откритие, трябва да съпътствува всички стадии на човешкия прогрес. Неговият интелектуален живот е едно вечно начало, подготовка за раждане. Способността да се съмняваш и да питаш, без което способността за сравнение и преценка би била излишна, е сама по себе си божествен прерогатив на разума. Познанието е винаги несъвършено или пък е завършено само в едно перспективно безгранично развитие, при което откритието засилва съмнението, а съмнението води до ново откритие. Гордостта на науката не е толкова в показаните резултати, отколкото в признатото несъвършенство и възможности на неограниченото развитие. Истинската религиозна философия за несъвършено същество не е система от креда, а както е мислел Сократ, едно безкрайно търсене или приближаване. Безвъзвратността е другото наименование на объркването или поражението. Науката поощрява религиозното чувство без да го спира и открива неразгаданата мистерия на Всевишния, като го дели на по-ясни и управляеми Форми, което не показва точно Неговата Същност, съществуваща извън нашето разбиране и по-висока от върховете, до които могат да се доберат нашите способности, но показва Неговата Воля и по този начин захранва един безкраен ентусиазъм чрез натрупване на все нови и нови обекти за изследване. Отдавна знаем, че знанието обогатява, но започваме да откриваме, че то е и морално и най-накрая ще открием, че то е религиозно.

Бог и истината са неотделими; познанието за Бог е притежание на съхраняващите оракули на истината. Щастието и целта на съществуването на индивида се увеличават пропорционално на обучението на мисълта и целта на индивида да живее в съгласие с правилото за доброто, предписано от Висшия Интелект и тогава неговото щастие нараства и целта на неговото съществуване се осъществява. По този начин в него възниква нов живот; той вече не е изолиран, а е част от заобикалящите го вечни хармонии. Неговата греховна воля се направлява от влиянието на висшата воля, която го информира и модулира да върви по пътя на своето истинско щастие.

Способността на Човека да разбира външната истина е една компетентна привилегия; духовното, както и физическото вдъхновение, което минава през разредена среда; и все пак, дори когато истината, предадена чрез интуицията, както е било в случая, е била обширна или най-малкото несъвършена, опиянението от внезапното откритие винаги е имало претенциите да бъде пълно, безпогрешно и божествено. И докато човешката слабост винаги е било необходимо да се върне отново към чистия и съвършен източник, откровенията, веднъж вече възприети и оценени, се превръщат в независима реалност, увековечавайки не само самите тях, но и цялата маса от дериватни форми, случайно свързани с тях и легализирани в имената им. Мъглявините на прегрешенията се сгъстяват под сенките на предписанието, докато свободната светлина отново проблесне в нощта на вековете, откупвайки истинската скъпоценност, отделяйки я от суеверието, което упорито бди над своите аксесоари.

Дори и пред Варварина Природата разкрива всемогъществото си и удивителната си мъдрост и непрекъснато сочи към Бог. Не е чудно, че хората боготворят отделните неща на света. Светът на материята е откровение на страха за дивака от Северните страни; той трепери пред своето божество, въздигнато на трон от лед и сняг. Светкавицата, бурята, земетресението стряскат недодялания човек и той вижда божественото в необичайното.

Големите творения на Природата непрекъснато принуждават хората да мислят за техния Творец. Алпите са големия олтар на Европа; нощното небе е било за човечеството купол на храм, осеян с поучения за благоговение, доверие и любов. Светото Писание за човешката раса е заложено в Земята и Рая. Никакви песнопения и изпълнения на орган или псалми не могат да трогнат сърцето така, както мелодичния шум на морето или неизмеримия смях на океанската вълна. Всяка година стария свят облича нова булчинска красота и празнува своята Петдесетница, докато по време на прекрасната Пролет всеки храст и всяко дърво надяват благоговейно своята нова премяна. Есента е дълъг ден на Вси Светии; и жътвата е Вси Светии за човечеството. Преди човешката раса да слезе от склоновете на Хималаите, за да завладее Азия, Халдея и Египет, мъжете са отбелязвали всяка годишна криза, слънцестоенето и равноденствието и са ги отбелязвали с религиозни празници; и дори тогава и оттогава насам, материалното е и е било елемент на единение между човека и Бога.

Природата е пълна с религиозни уроци за мислещия човек. Той разлага материята на Вселената, като оставя само нейните сили; той разтваря явленията на човешката история, като оставя само безсмъртния дух; той изучава закона, начина на действие на тези сили и този дух, които образуват материалния и човешкия свят и той няма как да не бъде изпълнен с благоговение, доверие и с безграничната любов на Вечния Бог, който е създал тези закони на материята и душата и който носи в себе си тази изумителна Вселена от неща и хора. Науката има своя Нов Завет; красотите на Философията са дълбоко затрогващи. Ако един астроном не е набожен, то той е луд. Запознаването с тревата и дърветата ни преподава по-задълбочени уроци за любов и вяра, отколкото бихме могли да научим от писанията на Фенелон и Августин. Голямата Библия на Бог е винаги отворена за човечеството. Вечните цветя на Рая като че ли имат благотворно влияние върху нетрайните цветове на Земята. Голямата проповед на Христос е била отслужена на една планина, която е проповядвала на него така, както Той е проповядвал на хората и метафоричните изрази в речта Му са били и първите изрази на факта.

Ако утре предстои Аз да изчезна завинаги, то тогава Аз ще мисля само за днешния ден и ще искам да имам качества, които да ме задоволят само за този ден. Предците ще бъдат за мен само Земята, от която съм израсъл; починали, те вече ще са само изгнила плесен на Земята, а споменът за тях няма да ме вълнува много. Потомство! – Няма да ме е грижа за бъдещите поколения на човечеството! Аз съм само един атом от ствола на дървото и не ме интересуват корените долу или клоните горе. Ще засея това семе, само ако то ще ми донесе добра реколта днес. Страстта може да задвижи божествения закон днес, а амбицията – да го отмени утре. За мен няма да съществуват други законодатели. Нравствеността ще изчезне и ще бъде заместена от целесъобразността. Героизмът ще изчезне; вместо него ще се появи дивата свирепост на вълка, бруталното лукавство на лисицата, хищността на лешояда и буйната дързост на дивия бик; вече няма да съществува хладнокръвната, спокойна смелост, която в името на истината и любовта може да гледа смъртта право в лицето и да е готова да бъде умъртвена. Обичта, приятелството, филантропията ще бъдат само фантазии на маниака, ще бъдат обект на усмивки, присмех или съжаление.

Но ако знаем, че ще живеем вечно и че Вечният Бог обича всички нас, ще можем да видим всички злини на Земята и да осъзнаем, че животът ни на Земята е само часът преди зазоряване и че светлината идва към нас; така че и ние, дори ние, можем да запалим една малка свещица, да осветим тъмнината и да помогнем за идването на деня. Вечната сутрин следва нощта; дъгата покрива като с воал раменете на всеки облак, който изплаква дъжда, който пък се превръща в цветя на Земята и в перли в морето: Животът се въздига от гроба, душата не може да бъде задържана от веригите на плътта. Зората не може да поражда безнадеждност; а нещастието е само предвестник на насладата.

По един красив начин над огромния широк хаос на човешките грешки свети спокойната, ясна светлина на естествената човешка религия, която ни разкрива Бог като Вечния Родител на всичко живо, всемогъщ, мъдър, справедлив, любящ и също така абсолютно свят. Красивата среда разпростира навсякъде във Вселената Голямата Библия на Бога. Материалната природа е неговия Стар Завет, създаден преди милиони години, постилащ дебел пласт от вечни истини под стъпалата ни, светещ с вечното сияние над главите ни; а Човешката природа е Новия Завет от Вечния Бог, разкриващ всеки ден нова страница едновременно с Времето, което прелиства листата. Безсмъртността стои в очакване да компенсира всяка невъзнаградена добродетел, всяка неизплакана сълза, всяка незаслужена мъка, всяка молитва, всяко безкористно намерение или чувство на сърцето. И над всичко, над Природата, над Материалното и Човешкото, над този Смъртен Живот и над вечното Минало и Бъдеще идва безкрайно любящата добрина на Бога Отец, обгръщаща и благославяща всичко, някога съществуващо и всичко, което ще съществува някога.

Всичко е мисълта на Вечния Бог. Природата е Неговата проза, а човекът – Неговата Поезия. Не съществува нито Шанс, нито Съдба, а само Голямото Провидение на Бога, обхващащо цялата Вселена и нейното лоно, захранващо я с вечния живот. През отминалите времена е имало зло, което не можем да разберем; сега има зло, което не можем да преодолеем, нито пък можем да се изравним с Божествената доброта чрез някоя теория, която нашият немощен интелект ни дава възможност да измислим. Съществуват мъка, лудост и грехове за цялото човечество, за всяка нация, за всеки мъж и всяка жена. Всички те са предугадени от безкрайната мъдрост на Бог, всички са осигурени от Неговата безкрайна сила и справедливост и всички са в съгласие с Неговата безкрайна любов. Да се вярва в нещо друго, би било все едно да се вярва, че Той е създал света, за да си запълни свободните часове с лудостта и агонията на човечеството, както Домитиян е имал навика да прави с гърченето и извиването на агонията на насекомите. И тогава ние трябва наистина, в нашата безнадеждност, да се присъединим към ужасяващия вопъл на Хайне: “О, Божествената Сатира се е стоварила върху мен! Великият Творец на Вселената, Аристофан на Рая е склонен да демонстрира със смазваща сила пред мен, малкият земен немски Аристофан, как моите най-остроумни сарказми са само жалки опити за закачка в сравнение с Него и колко нещастно ниско стоя под Него аз по хумор и по колосално присмиване”.

Не, не! Бог не се забавлява и не прахосва човешките страдания. Светът не е нито Тук без да има После, не е тяло без душа, хаос без Бог; нито пък е тяло, пометено от душата, не е Тук с по-лошо След, не е свят с Бог, който мрази повече от половината създания, които Самият Той е сътворил. Не съществува Див, Отмъстителен, Зъл Бог: има Вечен Бог, който може да бъде видян навсякъде като Съвършена Кауза, като Съвършено Провидение, превъзхождащ всички и все пак присъстващ навсякъде, притежаващ съвършена сила, мъдрост, справедливост, святост и любов, осигуряващ бъдещото добруване на всеки и всички, предугаждащ и грижещ се за всяко мехурче, появяващо се в големия поток на човешкия живот и човешката история.

Краят на човека и обектът на съществуване на този свят не е само щастие, а е щастие в добродетелта и чрез добродетелта, тъй като добродетелта в този свят е условието за щастието в един друг живот и условието за добродетел в този живот е страданието, в по-голяма или по-малка степен, по-кратко или по-продължително, повече или по-малко силно. Ако изчезне страданието, вече няма да има и смирение или човечност, нито саможертва, привързаност, героични добродетели и висша нравственост. Ние сме предопределени да страдаме, както защото сме чувствителни, така и защото трябва да бъдем добродетелни. Ако не съществуваше физическо зло, не би била възможна и добродетелта; светът трудно би се приспособявал към съдбата на човека. Очевидното объркване на физическия свят, както и злото, произтичащо от него, не е объркването и злото, което се появява въпреки силата и добротата на Бог. Бог не само ги допуска, но ги и желае. По Негова воля във физическия свят съществува достатъчно болка за човека, за да му дадат възможност за смирение и смелост.

Всичко, което е благоприятно за добродетелта, всичко, което дава на моралната свобода повече енергия, всичко, което може да служи за по-бързото морално развитие на човешката раса, е добро. Страданието не е най-лошото условие за човека на Земята. Най-лошото условие е моралната бруталност, която би породила липсата на физическо зло.

Външното или вътрешното физическо зло се свързва с обекта на съществуване, което има за задача да прилага моралния закон тук, долу, независимо от последствията с твърдата надежда, че злощастната добродетел няма да пропусне да го възнагради в друг живот. Моралният закон съдържа санкцията и основанието в себе си. Той не дължи нищо на онзи закон за достойнствата и слабостите, който го придружава, но не съставлява неговата основа. Но, въпреки че принципът на достойнството и слабостта не би трябвало да определя принципа на добродетелната постъпка, той силно се конкурира с моралния закон, защото предлага на добродетелта законно основание за утеха и надежда.

Нравствеността е признаване на дълга като дълг и неговото изпълнение, независимо от последствията.

Религията е признаване на дълга и необходимостта да бъде в хармония с добротата; хармония, която трябва да намери своята реализация в друг живот чрез справедливостта и всемогъществото на Бог.

Религията е толкова истинска, колкото е и нравствеността; след като веднъж се признае нравствеността, трябва да се признаят и последствията от нея.

Цялото морално съществуване се съдържа в тези две думи, хармонични една с друга: ДЪЛГ и НАДЕЖДА.

Масонството учи, че Бог е безкрайно добър. Какъв би могъл да бъде мотивът, основанието и, говорейки от морална гледна точка, каква би могла да бъде възможността Безкрайната Сила и Вечната Мъдрост да не бъдат добри. Нашите мъки, породени от загубата на същества, безкрайно скъпи за нас, демонстрират Неговата Доброта. Не може Съществото, което ни е направило интелигентни, да е без собствен интелект; и Той, Който ни е създал да обичаме и да скърбим за това, което обичаме, трябва да брои и любовта към създанията, които Той е сътворил, сред Своите безкрайни атрибути. Намираме убежище от мъките си в сигурността, че Той ни обича; Той не ни огорчава и опечалява само от каприз и безразличие, а още по-малко – от гняв; Той ни наказва, за да може чрез Неговите наказания, които са, съгласно Неговия универсален закон, само последици от нашите дела и ние се облагодетелстваме по този начин; и още: Той не може да демонстрира толкова много любов на Своите създания, като ги остави ненаказани, неосъдени, без да ги поучи. Ние вярваме в Безкрайността, в Безграничната Любов на Бога; и точно тази вяра трябва да ни спаси.

Никакви милости на Божественото Провидение, никакви страдания или тежки загуби не могат да бъдат предвестници на яростта; никое от тези обстоятелства не е индикация за Божия Гняв. Той не е способен да се гневи; Той стои толкова над подобни чувства, колкото са отдалечени и звездите от Земята. Лошите хора не умират, защото Бог ги мрази. Те умират, защото за тях е най-добре да го направят; и, лоши, каквито са, за тях е по-добре да бъдат в ръцете на безкрайно добрия Бог, отколкото където и да е другаде.