header
 
Основно меню
Начало
За този сайт
Новини
ВС на СПШР
Основни закони
Градежи
В медиите
Нови книги
Връзки
Чести въпроси
e-Картички
Индекс
Карта на сайта
Търсене
Новини
Мисъл на деня

„За награда на доброто дело служи самото му извършване.“ — Сенека

 
Начало arrow Градежи arrow Морал и догма (Албърт Пайк) arrow 28. РИЦАР НА СЛЪНЦЕТО ИЛИ ПРИНЦ АДЕПТ

Новини | Новини за българското масонство | Масонски новини от чужбина | Благотворителност | Въпроси | Често задавани въпроси | Градежи | Масонството в другите страни | Морал и догма (Албърт Пайк) | История на българското мaсонство | Принципи на Масонството | Масонство и общество | Обреди и Ордени | Извори на Свободното Зидарство | Отчети | История | ... | Прочетете | Нови книги | Масонството в медиите | Публикации в пресата | На малкия екран | Основни закони | Основни закони на българското масонство | Конституции на световното масонство | Стар и Приет Шотландски ритуал | Стар и Приет Шотландски ритуал
28. РИЦАР НА СЛЪНЦЕТО ИЛИ ПРИНЦ АДЕПТ Печат Е-мейл

Такава била великата Мистерия на Светото Име; и това истинско подреждане на неговите букви както и, разбира се, истинското му произношение и значение скоро били загубени за всички, освен за избраните няколко, на които било поверено; то било скрито за обикновените хора, защото Божеството, именувано по метафизичен начин, не било толкова персонифицирано и непостоянно, а било един материален Бог, в когото те вярвали и който единствено можели да достигнат със своите недоразвити способности.

Диодорус казва, че името, дадено от Мойсей на Бог било IAQ. Теодор казва, че Самаряните наричали Бог IABE, а евреите го наричали IAQ. Фило Библиус дава формата IEYQ; а Климент от Александрия - IAOY. Макробиус казва, че сред езичниците било призната аксиома, че трибуквената IAQ била свещеното име на Висшия Бог. А Клариан Оракулът казва: “Научете, че IAQ е Висшият Бог, който господствува над всичко”. Буквата I означавала Единство. A и Q са първата и последната букви на Гръцката Азбука.

Оттам идва и често срещаният израз: ”Аз съм Първият и Аз съм Последният; и освен Мен няма никакъв друг Бог. Аз съм A и Q, Първи и Последен. Аз съм A и Q, Началото и Края, който Е и е Бил и предстои да Бъде: Всевишният”. Защото в това виждаме проекцията на същата велика истина; че Бог е все и вся – Причината и Следствието – началото, или Импулса, или Съзидателната Сила; и Краят, или Резултатът, или това, което е създадено: че Той всъщност е всичко, което е, всичко, което някога е било и всичко, което някога ще бъде; в смисъл, че Нищо освен него не е съществувало вечно, или едновременно вечно с Него, независимо от Него, или съществувало самостоятелно, само по себе си, или породено от само себе си.

И така става ясно значението на израза Алохаим, съществително в множествено число, използвано съгласно описа на Творението, с което започва Генезиса, с глагол в единствено число, с име или заглавие Ихух-Алхим, използвано за първи път в четвъртата строфа на втората глава на същата книга. Алхим e съвкупното единство на Съзидателните Сили на Божеството, Неговите Еманации; а Ихух-Алхим е АБСОЛЮТНОТО Съществуване или Същността на тази Власт и Сила, на която те са Активните Проявления и Еманации.

Това е проникновената истина, скрита в древната алегория и прикрита от погледа на простосмъртните с двоен воал. Това било тайното значение на зараждането и формирането на Индийската, Халдейската и Финикийската космогонии; също и на Активните и Пасивни Сили на Мъжкия и Женския Принципи; на Рая и Светлините, породени от него и на Земята, която произвежда; всички скрити от погледа на простосмъртните, както и разбирането за всичко, посочено по-горе; доктрината, която е от значение не е вечна, от значение е доктрината, че Бог е бил единственото Съществуване, АБСОЛЮТНОТО, от Когото е произлязло всичко и към Когото всичко се възвръща: и че всички нравствени закони произлизат не от връзката между нещата, а от Неговата Мъдрост и Основна Справедливост, като Всемогъщ Законодател. С пълна точност е казано, че тази ИСТИНСКА ДУМА е била загубена; защото нейното значение е било загубено дори и за Евреите, въпреки че все още намираме името (без да се подозира за истинското му значение) в HU на Друидите и в FO-HE на китайците.

Когато приемем Абсолютната Истина, Красота или Добро, ние не можем да спрем до абстракцията за всяка една от тях. Ние сме принудени да свързваме всяка една от тях с някакво живо или реално Същество, в което те имат основа, някакво същество, което да бъде първи и последен принцип за всяка една от тях.

Нравствената Истина, като всяка друга универсална и необходима истина, не може да остане просто една абстракция. Абстракциите не са реалности. Ние само приемаме нравствената истина. Някъде трябва да има същество, което не само приемаме, но и което я съставлява. Тя има тази характеристика; че е не само универсална и необходима истина за нашия интелект, но е истина, задължителна за нашата воля. Тя е ЗАКОН. Ние не постановяваме този закон сами. Той ни е наложен въпреки нас; неговият принцип трябва да съществува и без нас. Той предполага, че трябва да има законодател. Той не може да бъде съществото, за което се отнася; а трябва да бъде някой, който в най-висша степен притежава всички характеристики на нравствената истина. Нравственият закон, универсален и необходим, задължително трябва да има за автор едно необходимо същество; притежаващо справедливост и милосърдие, авторът трябва да бъде същество, имащо по много и от двете.

Както всички красиви и истински неща се отнасят едно към друго, всички заедно към едно Единство, което е абсолютната ИСТИНА, а те от своя страна към едно Единство, което е абсолютната КРАСОТА, така и всички морални принципи се събират в един единствен принцип, който е ДОБРОТО. Така стигаме до концепцията за ДОБРОТО само в себе си, АБСОЛЮТНОТО ДОБРО, по-висшестоящо от всички отделни задължения и което да се определи в тези задължения. Това Абсолютно Добро трябва задължително да бъде атрибут на Абсолютното СЪЩЕСТВО. Не може да има няколко Абсолютни Същества; съществото, в което се реализират Абсолютната Истина и Абсолютната Красота, не може да бъде различно от това, в което се реализира Абсолютното Добро. Абсолютното задължително включва абсолютно Единство. Истинското, Красивото и Доброто не са три отделни същности: те са една и съща същност, разглеждана в нейните фундаментални атрибути: различните фази, през които, в нашите очи, Абсолютното и Безкрайното Съвършенство преминават. Представени в Света на Крайното и Относителното, тези три отделни атрибута се отделят един от друг и се различават от нашия ум, който не може да схване нищо по никакъв друг начин, освен чрез разделяне. Но в Съществото, от Което те са породени, те са неразривно свързани; и това Същество, едновременно тройно и едно, Което обединява в Себе си съвършената Красота, съвършената Истина и съвършеното Добро е Бог.

Бог задължително е принципът на Нравствената Истина и на личната нравственост. Човекът е морална личност или с други думи - надарен с разум и свобода. Той е способен да бъде Добродетелен; и Добродетелността в него има две основни форми, уважение към другите и любов към другите - справедливост и милосърдие.

Създанието не може да притежава никакъв истински или важен атрибут, който да не притежава и Създателят. Следствието може да извлече своята реалност и съществуване само от неговата причина. Причината съдържа в себе си най-малко онова, което е съществено за нейното следствие. Характерна черта на следствието е неговата малоценност, незавършеност и несъвършенство. Зависимо и производно, то носи в себе си белезите и условията на зависимостта; и неговото несъвършенство доказва съвършенството на причината; или в противен случай в следствието би имало нещо присъщо, без причина.

Бог не е логично Същество, чиято Природа да може да се обясни по дедуктивен път, с помощта на равенства от алгебрата. Когато, изхождайки от първичния атрибут, атрибутите на Бог са извлечени един от друг по метода на Геометриците и Схоластиците, не получаваме нищо друго, освен абстракции. Ние трябва да се измъкнем от тази празна диалектика, за да достигнем до истинския и жив Бог. Първата представа, която имаме за Бог, тази за Вечното Същество, не ни е дадена a priori, независимо от всякакъв опит. Именно съзнанието за самите нас, за нашето съществуване едновременно като Съществуващи и Ограничено Съществуващи, ни издига веднага до концепцията за Съществуването, до принципа на нашето съществуване и за Него като за съществуващ без граници. Ако съществуването, което притежаваме, ни принуди да се върнем към причината, притежаваща същото съществуване в една безкрайна степен, всички съществени атрибути на съществуването, които ние притежаваме, всеки от тях, изисква безкрайна причина. Тогава Бог не е вече Вечното, Абстрактно, Неопределено Същество, което разумът и сърцето не могат да обхванат, но едно реално Същество, детерминирано като нас, нравствена личност като нас; и изследването на нашите собствени души ще ни насочи, без да намираме убежище в хипотезата, до едно понятие за Бог, като за Върховен и имащ връзка с нас.

Ако човек е свободен, то Бог трябва да е свободен. Би било странно ако, докато създанието има тази чудодейна сила да разполага със себе си, да избира и да изразява волята си свободно, Съществото, което го е създало, да не подлежи задължително на развитие, причината за което, въпреки че се съдържа в Него, да бъде нещо като една абстрактна, механична или метафизична сила, по-нискостояща от личната, доброволна причина, която сме и чието съществуване осъзнаваме съвсем ясно. Бог е свободен, защото ние съществуваме: но той не е свободен, както ние сме свободни. Той е едновременно всичко, което ние сме и нищо, което ние сме. Той притежава същите атрибути като нас, но разширени до безкрайност. И така, той притежава безгранична свобода, съединена с безграничен интелект; и тъй като Неговият интелект е непогрешим, освободен от несигурността на дебатирането и намира с един поглед къде е Доброто, така Неговата свобода го извършва спонтанно и без никакво усилие.

Също както приписваме на Бог онази свобода, която е основата на нашето съществуване, така прехвърляме от своя характер към Неговия, справедливост и милосърдие. При човека те са добродетели: за Бог те са Негови атрибути. Каквото за нас е усилено завладяване за достигане до свободата, това за Него е самата Му Природа. Идеята за правото и уважението, което дължим на правото, са знаци за достойнството на нашето съществуване. Ако уважението към правото е самата същност на справедливостта, Съвършеното Същество трябва да познава и уважава правата и на най-нисшестоящите от неговите създания; защото Той им е дал тези права. В Бог живее една висша справедливост, която въздава всекиму дължимото, не съгласно измамни външни проявления, а съгласно истинността на нещата. И ако човек, който е едно ограничено същество, има силата да излезе извън себе си, да забрави собствената си личност, да заобича другия, както обича себе си, да се отдаде на щастието, достойнството и съвършенството, тогава Съвършеното Същество трябва да има в безкрайна степен онази безкористна отзивчивост, Милосърдие, Висшата Добродетел на човешката личност. В Бог има безкрайна отзивчивост към Неговите създания, проявени чрез това, че Той ни дава съществуване, което той би могъл да задържи; и всеки ден това се проявява чрез неизброимите белези на Неговото Божествено Провидение.

Плато добре разбирал тази любов на Бог и я предава чрез следните велики думи: “Нека говорим за причината, която е ръководела Върховния Създател на Вселената да създаде и приведе в ред тази Вселена. Той бил добър, а в този, който е добър, няма и следа от зложелателство. Освен това, той пожелал по своя воля нещата да бъдат създадени и да бъдат възможни, както е и самият Той.” И Християнството от своя страна казва, “Бог толкова много е обичал хората, че им е дал Своя единствен Син”.

Не е коректно да се твърди, както се прави често, че Християнството, по един или друг начин, е открило това благородно чувство. Не трябва да принизяваме човешката природа; за да въздигаме Християнството. Античността е познавала, описвала и практикувала милосърдието: първата характерна черта на което, толкова затрогваща и, слава Богу, толкова често срещаща се, е добротата, а най-възвишената ù характеристика е героизмът. Милосърдието е преданост към другия; и е смешно и безсмислено да се твърди, че изобщо някога е имало време в света, когато човешката душа да е била лишена от тази част на своето наследство, силата на предаността. Но е сигурно, че Християнството е разпространило и популяризирало тази добродетел и че преди Христа тези думи никога не са били изричани: “ОБИЧАЙТЕ СЕ ЕДИН ДРУГ, ЗАЩОТО ТОВА Е ЦЕЛИЯТ ЗАКОН”. Милосърдието предполага Справедливостта. Този, който наистина обича своя брат, уважава и правата на своя брат; но той върши и нещо повече, той забравя своите права. Егоизмът продава или взема. Любовта с радост дава. В Бог любовта е такава, каквато е и в нас, но в безкрайно по-голяма степен. Бог е неизтощим в Своето милосърдие, както е неизтощим в Своята същност. Това Безгранично Всемогъщество и Безкрайно Милосърдие, което с една възхитителна доброжелателност извлича от пазвата на своята огромна любов благините, с които то непрекъснато дарява света и човечеството, учи ни, че колкото повече даваме, толкова повече притежаваме.

Тъй като Бог е всичко справедливо и добро, то Той не може да желае нищо друго, освен онова, което е добро и справедливо. Бидейки Всемогъщ, каквото Той пожелае, Той може да направи и следователно го прави. Светът е творение на Бог: следователно той е съвършено направен.

И все пак има безредие в света, което като че ли оспорва справедливостта и добротата на Бог.

Един принцип, неразривно свързан със самата идея за доброто ни казва, че всеки морален посредник заслужава награда, когато върши добро и наказание, когато върши зло. Този принцип е универсален и необходим. Той е абсолютен. Ако не се прилага в този свят, то той е фалшив или светът е неправилно подреден.

Но добрите дела не винаги са последвани от щастие, нито пък злите – от нещастие. Въпреки че често този факт е по-скоро видим, отколкото реален; въпреки че добродетелта, която води война срещу страстите, пълна с достойнство, но също и с тъга и болка, има последната като условие, все пак болките, които следват след порока, са по-големи; и добродетелта допринася най-вече за здраве, сила и дълъг живот; въпреки че чистата съвест, която съпътства добродетелта, създава вътрешно щастие; въпреки че общественото мнение обикновено съди правилно за характера на хората и възнаграждава добродетелите с почит и зачитане, а порока наказва с презрение и позор; и въпреки че, в края на краищата, справедливостта властва в света, най-сигурния път към щастието е все пак пътят на добродетелта, въпреки че има изключения. Добродетелта не винаги е възнаградена, нито порокът – наказан, в този живот.

Данните за този проблем са следните: Първо: Принципът за достойнствата и слабостите в самите нас е абсолютен: всяко добро дело трябва да бъде възнаградено, а всяко зло – наказано. Второ: Бог е справедлив, тъй като Той е всемогъщ: Трето: В този свят съществуват специфични случаи, които противоречат на необходимия всеобщ закон за достойнството и слабостта. Какъв е резултатът?

Да се отхвърлят двата принципа, че Бог е справедлив и законът за достойнството и слабостта, означава да се сринат основите на самата постройка на човешката вяра.

Да се поддържат тези принципи означава да се признае, че настоящият живот има край или продължава някъде другаде. Нравственият човек, който постъпва добре или зле и очаква награда или наказание, е свързан с тяло, живее чрез него, използва го, зависи от него в някаква степен, но не е то.



 
< Предишен   Следващ >
Предстоящо
There are no upcoming events currently scheduled.
Календар
декември 2021 януари 2022
петък, декември 03, 2021
Default Picture
По Вт Ср Че Пе Съ Не
Седмица 48 1 2 3 4 5
Седмица 49 6 7 8 9 10 11 12
Седмица 50 13 14 15 16 17 18 19
Седмица 51 20 21 22 23 24 25 26
Седмица 52 27 28 29 30 31
© 2007-2016 www.otves.org