Маймонид казва: “В дните на Енос, синът на Сет, хората правеха страхотни грешки и дори самият Енос взе участие в тяхната пристрастеност. Те казваха, че тъй като Бог е поставил нависоко небесните тела и ги е използвал за свои свещеници, е очевидна волята Му те да получават от човека същото благоговение, както слугите на великия принц справедливо и обосновано Изидакват от подчинените маси. Повлияни от тази идея, те започнали да изграждат храмове на Звездите, да им поднасят жертвоприношения и да ги боготворят в напразно очакване, че по този начин ще доставят удоволствие на Създателя на всички неща. Наистина първоначално те не предполагали, че звездите са единствените Божества, но боготворели наред с тях Господаря Бог Всемогъщ. В хода на времето обаче, това велико и почитано Име било напълно забравено и цялата човешка раса не запазила друга религия, освен идолопоклонническото боготворене на Домакина на Небето.”

Първото учение в света се е състояло главно от символи. Мъдростта на Халдейците, Финикийците, Египтяните, Евреите; на Зороастър, Санкониатон, Фересидий, Сирус, Питагор, Сократ, Платон, на всички древни хора, която е дошла до наши дни, е символично. Способът на древните философи, казва Серанус на Симпозиума на Платон, е бил да представят истината с определени символи и скрити образи.

“Всичко, което може да бъде казано във връзка с Боговете,” казва Страбо, “трябва да е от тълкуване на стари мнения и легенди, като старият обичай на древните е бил да обвиват в загадка и алегория мислите и прибежищата си във връзка с Природата; които следователно не са лесно обясними.”

Както научи в 24º Степен, братко мой, древните Философи считали, че душата на човека произхожда от Небето. Това е било, казва Макробий, установено мнение сред всички тях; и те са го считали за единствената истинска мъдрост, защото душата, докато е съединена с тялото, винаги е гледала към източника си, и се е опитвала да се върне към мястото, откъдето е дошла. Тя е живеела след фиксираните звезди, докато, прелъстена от желанието да съживи едно тяло, е слизала, позволявайки да бъде затворена в материя. Оттук нататък тя няма друг ресурс, освен спомена и винаги е привличана към родното си място и дом. Средствата за връщането ù трябва да се търсят в самата нея. За да се въздигне повторно към източника си, тя трябва да живее и страда в тялото.

По този начин Мистериите са преподавали великата доктрина от божествен характер и копнеж за безсмъртието на душата, за благородството на произхода ù, възвишеността на съдбата ù, превъзходството ù над животните, които нямат насочени към небето аспирации. Ако са се борили напразно, за да изразят характера ù, сравнявайки я с Огъня и Светлината, ако са грешили по отношение на първоначалното ù местожителство и начина на слизането ù и пътеката, която, спускайки се и издигайки се, тя преследва сред звездите и сферите, тези са били аксесоарите на Великата Истина и обикновени алегории, предназначени да направят идеята по-впечатлителна и, както е било, осезаема за човешкия ум.           

Нека, за да разберем тази стара мисъл, първо да последваме душата в спускането ù. Сферата на Небето на фиксираните звезди е била този Свят Регион и тези Елисейски Полета, които са били родния постоянен дом на душите и мястото, на което те повторно се издигали, когато са възстановявали първобитната си чистота и простота. Душата се отправяла от този сияен регион при пътуването си към тялото; местоназначение, което тя не достигала, докато не преминела през три деградации, предназначени от името на Смъртта; и докато не премине през няколко сфери и елемента. Всички души оставали собственост на Небето и на щастието, толкова дълго, колкото са проявявали достатъчно мъдрост, че да избегнат заразяването на тялото и да се запазят от какъвто и да било контакт с материята. Но онези, които от възвишеното си жилище, където са обгърнати от вечна светлина, с копнеж са гледали към тялото и към това, което ние тук долу наричаме живот, но което е за душата истинска смърт; и които са измисляли за нея тайно желание - тези души, жертви на похотливостта си, са привлечени от степените към по-нисшите региони на света, от обикновената тежест на мисълта и на земното желание. Душата, напълно нематериална, не се облича веднага с грубото покритие на тялото, а малко по малко, чрез последователни и постепенни промени и в пропорция, отдалечавайки се все повече и повече от обикновената и съвършена субстанция, която първо е обитавала. Тя първо се обгражда с тяло, съставено от субстанцията на звездите; а след това, когато се издига през няколко сфери с ефирната материя, ставаща все по-груба и по-груба, като по този начин по степени се издига до земно тяло; и броят на нейните деградации или смърт е същият като този на сферите, през които преминава.

Галактиката, казва Макробий, пресича Зодиака в две противоположни точки, Ракът и Козирогът, тропическите точки в хода на Слънцето, обикновено наричани Портите на Слънцето. Тези два тропика преди неговото време, отговаряли на онези съзвездия, но в своя ден с Близнаци и Стрелец, впоследствие на предхождането на равноденствията; но знаците на Зодиака останали непроменени; и Млечният път пресякъл знаците Рак и Козирог, въпреки че не в тези съзвездия. 

Предполагало се, че през тези порти душите се спускат до земята и повторно се издигат на Небето. Една от тях, казва Сципио, е била наречена Портата на Хората; а другата – Портата на Боговете. Ракът бил първата, защото през него душите се спускали на земята; а Козирогът бил последната, защото по него те повторно се издигали до местата на безсмъртие и ставали Богове. От Млечния път маршрутът се отклонявал до доминионите на Плутон. Докато напускали Галактиката не се считало, че те са започнали спускането си към земните тела. Те тръгвали от това и към това се връщали. Докато не достигнели до знака Рак, те не го оставяли и продължавали да бъдат Богове. Когато достигали Лъва, те започвали чиракуването си за бъдещото си състояние; и когато се намирали във Водолея, противоположният знак на Лъва, те още повече се отдалечавали от човешкия живот.

Душата, спускайки се от небесните предели, където Зодиакът и Галактиката се обединяват, изгубва сферическата си форма, формата на целия Божествен Характер и се удължава в конус, като една точка се удължава в линия; и тогава, бидейки преди това една неделима монада, тя се разделя и се превръща в чифт – т.е. единството се превръща в подразделяне, безредие и конфликт. Тогава тя започва да изпитва безредието, което царува в материята, с която се свързва, като се опиянява от тягата на по-грубата материя: символ на която е опиянението от чашата на Бакхус, между Рака и Лъва. За тях това е чашата на забравата. Те се събират, казва Платон, в полетата на забвението, за да пият там от водата на река Амелес, която кара хората да забравят всичко. Тази фикция също така се открива и във Виргилий. “Ако душите,” казва Макробий, “пренасяха със себе си в телата, които заемат, цялото знание, което са придобили за божествени неща по време на пребиваването им на Небето, хората нямаше да се различават по мнението си за Божеството; но някои от тях забравят повече, други по-малко от това, което са научили.”

Усмихваме се на тези понятия на древните хора; но трябва да се научим да гледаме през тези материални образи и алегории към идеите, които се борят да бъдат произнесени, великите безмълвни мисли, които те обгръщат; и е добре за нас да вземем под внимание дали ние самите все още не сме намерили по-добър начин да си представяме произхода на душата и идването ù в тялото, което ù е така напълно чуждо; ако наистина някога изобщо сме мислили за това; или в отчаяние не сме спрели да мислим за това.

 Най-висшата и най-чиста част на материята, захранваща и съставляваща божественото съществуване, е това, което поетите наричат нектар, напитката на Боговете. По-ниската, по-смутена и по-груба част е това, което опиянява душите. Древните хора я символизирали като реката Лета, тъмния поток на забвението. Как обясняваме забравата на миналите ù събития или как примиряваме тази крайна липса на спомен за предишното ù състояние със същественото ù безсмъртие? В действителност ние в по-голямата си част се ужасяваме и отдръпваме от всички опити да си осигурим обяснение сами за себе си.

Изтеглена надолу от тежестта, произведена от това опияняващо течение, душата попада по зодиака и млечният път към по-ниските сфери и при спускането си не само приема във всяка сфера нова обвивка на материала, обхващаща сияйните тела на планетите, но получава там различните способности, които трябва да упражнява, докато населява тялото.

В Сатурн тя придобива силата на разсъждаване и на интелекта или това, което е известно под термина логическа и съзерцателна способност. От Юпитер получава силата на действие. Марс ù дава смелост, предприемчивост и устременост. От Слънцето получава сетивата и въображението, които произвеждат усещане, възприятие и мисъл. Венера я вдъхновява с желания. Меркурий ù дава способността да изразява и формулира това, което мисли и чувствува. А при влизане в сферата на Луната тя придобива силата на произвеждане и растеж. Тази лунна сфера, най-ниското и най-долното от божествените тела е първото и най-високо от земните тела. И лунното тяло, там възприето от душата, докато, какъвто е бил случаят, утайката от небесната материя, е също така първата субстанция на животинската материя.

Небесните тела, Небето, Звездите и другите Божествени елементи винаги се стремят към издигане. Душата, достигайки региона, населяван от смъртността, се грижи за земните тела и се счита, че умира. Нека никой, казва Макробий, да не се изненадва, че ние толкова често говорим за смъртта на тази душа, която все още наричаме безсмъртна. Тя нито се унищожава, нито се разрушава от такава смърт: но просто се омаломощава за известно време; и по този начин се лишава от привилегията на безсмъртието; защото след това, освободена от тялото, когато е пречистена от петната на пороците, придобити по време на тази връзка и си възстановява всичките привилегии и се връща към сияйното жилище на безсмъртието си.

При връщането си тя възстановява на всяка сфера, през която се въздига, получените от тях страсти и земни способности: на Луната - способността да увеличава и намалява тялото; на  Меркурий - измамата, архитектът на злините; на Венера -съблазнителната любов към удоволствия; на Слънцето - страстта към величие и владичество; на Марс - дързостта и неустрашимостта; на Юпитер - сребролюбието; и на Сатурн - лъжливостта и измамата: и най-накрая, освободена от всичко, тя влиза гола и чиста в осмата сфера на най-високото Небе.

Всичко това е съгласувано с доктрината на Платон, че душата не може повторно да влезе в Небето, докато въртенето на Вселената не я е възстановило до първичното ù състояние и не я е пречистило от ефектите на контакта ù с четирите елемента.

Това мнение за предварителното съществуване на душите, като чисти и небесни субстанции преди съединяването им с телата ни, които те да облекат и оживят, когато се спуснат от Небето, е мнение, идващо до нас от дълбока древност. Един съвременен равин, Манасех Бен Израел, казва, че такава винаги е била вярата на евреите. Именно този от повечето философи е признал безсмъртието на душата: и следователно такова е учението на Мистериите; защото, както казва Лактантиус, те не виждали как е възможно душата да съществува след тялото, ако не е съществувала преди него и ако самият ù характер не е бил независим от този на тялото. Същата доктрина е приета от най-учените от Гръцките Отци и от много от Латинските: и то по всяка вероятност би преобладавало до голяма степен в наши дни, ако хората изобщо си правеха труда да мислят за това и да се запитат дали безсмъртието на душата е включвало предишното ù съществуване.

Някои философи са считали, че душата е затваряна в тялото, поради наказание за грехове, извършени от нея в предишно състояние. Не става ясно как те са съгласували това с безсъзнанието на каквото и да било предишно състояние на същата тази душа или на извършен там грях. Други считали, че Бог, по най-обикновено свое желание, е изпратил душата да населява тялото. Кабалистите обединили двете мнения. Те считали, че има четири свята, Азилут, Бриарх, Йезират и Азиат; светът на еманацията, този на сътворението, този на формите и материалния свят; един свят отгоре и по-съвършен от другия, в този ред, както що се отнася до собствения им характер, така и до съществата, които ги населяват. Всички души първоначално са в света Азилут, Върховното Небе, жилището на Бога и на чистите и безсмъртни духове. Онези, които се спускат от него без тяхна собствена вина, са надарени с божествен огън, който ги запазва от заразата на материята и ги възстановява към Небето веднага, щом приключи мисията им. Онези, които се спускат по тяхна вина, минават от свят на свят, безчувствено изгубвайки любовта си към Божествените неща и самосъзерцанието си; докато не достигнат до света Азиат, падайки под тежестта на собственото си тегло. Това е чист Платонизъм, забулен с образи и думи, присъщи на Кабалистите. Именно доктрината на Есенеите е тази, която, казва Порфирий, “вярва, че душите се спускат от най-финия етер, привлечен към телата от съблазънта на материята.” Всъщност това е била доктрината на Ориген; и тя е дошла от Халдейците, които до голяма степен са проучили теорията на Небесата, сферите и влиянието на знаците и съзвездията.

Гностиците са накарали душите да се издигат и спускат през осем Небеса, във всяко едно от които има определени сили, които са се противопоставяли на връщането им и често са ги връщали на земята, когато не са били достатъчно пречистени. Последната от тези сили, най-близката до сияйното жилище на душите, е била змията или дракона.

В старинната доктрина, определени Духове са били натоварвани със задължението да отвеждат душите до телата, определени да ги приемат и да ги изтеглят от тези тела. Според Плутарх, тези са били функциите на Прозерпина и Меркурий. В Платон един познат Дух придружава човека при раждането му, следва и го наблюдава през целия му живот и в смъртта му го води до съда на Великия Съдия. Тези духове са средствата за комуникации между човека и Боговете; и душата е винаги в тяхно присъствие. Тази доктрина се учи в оракулите на Зороастър: и тези духове са били разумни същества, които са живели на планетите.

По този начин тайната наука и мистериозните емблеми на Посвещението са били свързани с Небесата, Сферите и Съзвездията: и тази връзка трябва да бъде проучена от всеки, който разбира древния ум и е в състояние да тълкува алегориите и да изследва значението на символите, в които старите мъдреци са положили усилия да изобразят идеите, които са се борили вътре в тях, за да бъдат произнесени и да могат да бъдат, ако не друго, поне недостатъчно и неадекватно изразени от езика, чиито думи са образи единствено на онези неща, които могат да бъдат обхванати от и са в рамките на владичеството на сетивата.

За нас не е възможно напълно да оценим чувствата, с които древните хора са гледали на Небесните тела и идеите, които е породило тяхното наблюдаване на Небесата, защото не сме в състояние да се поставим на тяхно място, да погледнем звездите с техните очи, когато светът е бил млад и да се лишим от познанията, с които разполагат дори и най-обикновените хора сред нас, които ни карат да гледаме на Звездите и Планетите и на цялата Вселена от Слънца и светове, като на обикновена неодушевена машина и съвкупност от безчувствени небесни тела, не по-учудващи, освен в известна степен, отколкото часовника или планетария. Ние се чудим и изумяваме от Силата и Мъдростта (за повечето хора това изглежда единствено като вид Безкрайна Изобретателност) на СЪЗДАТЕЛЯ: те се чудили на Работата и я дарили с Живот и Сила, с мистериозни Сили и могъщи Влияния.        

Мемфис, в Египет, е бил на Ширина 29^º 5” на север и с дължина 30^º 18' на изток. Тебес, в Горен Египет, на ширина 25^º 45' на север и дължина 32º 43' на изток. Вавилон е бил на ширина 32^º 30' на север и дължина 44^º 23' на изток; докато Сава, древната Саваотската столица на Етиопия, е била на ширина 15^º на север.

През Египет тече великата река Нил, идваща отвъд Етиопия, като източникът ù е в напълно непознати региони, в жилищата на топлината и огъня, а коритото ù е от юг на север. Разливите ù са формирали алувиалните земи на Горен и Долен Египет, които те продължили да издигат все по-високо и по-високо и да се наторяват от наносите ù. Отначало, както във всички новозаселени страни, тези ежегодни разливи, настъпващи винаги по едно и също време на годината, са били бедствия: докато, посредством диги и дренажи и изкуствени езера за напояване, те са се превърнали в благословии и са били очаквани с радост, както преди са били очаквани с ужас. Върху наносите, останали от Свещената река, когато тя се е оттегляла в бреговете си, стопанинът е засявал семената си; а плодородната почва и веселото слънце му осигу-рявали богата реколта.

Вавилон бил разположен на река Ефрат, която тече от югоизток на северозапад, благославяйки, както правят всички реки в Ориента, безплодната страна, през която протича; но бързите ù и несигурни разливи донасяли ужас и бедствия.

За древните, които все още не били изобретатели на никакви астрономически инструменти и гледайки Небесата с очите на деца, тази земя е била плоска равнина до неизвестна степен. Около границите ù имало хипотези, но не и познания. Неравността на нейната повърхност представлявала несъразмерност на равнината. Това е било глобус или те нямали никаква представа за това какво е живяло под долната ù повърхност или за това, на какво е почивала тя. На всеки двадесет и четири часа Слънцето изгрявало отвъд Източния ръб на света и пътувало през небето, над земята, винаги на юг, понякога по-близо и понякога по-далеч от горната му точка; и потъвало под Западния ръб на света. С него си отивала и Светлината и след него следвал Мракът.

И на всеки двадесет и четири часа друго тяло се появявало на Небето, видимо главно нощем; но понякога дори, когато Слънцето греело, то пътувало по небето, като че ли следвало Слънцето на по-голямо или по-малко разстояние; понякога, като тънък полумесец и след това увеличаващо се до пълна орбита, сияйно със сребърна светлина; и понякога повече, а понякога и по-малко - до южната посока на връхната точка в рамките на същите предели, като Слънцето.

Човекът, обгърнат от непрогледната тъмнина на най-дълбоката нощ, когато всичко около него изчезва и той изглежда сам със себе си и с черните сенки около него, усеща съществуването си като празно пространство и пустота, освен когато паметта му припомня славата и величието на Светлината. Всичко е мъртво за него и той като че ли е такъв за Природата. Колко изумителна и съкрушителна е мисълта, страхът, ужасът, че вероятно тази тъмнина може да е вечна и че е възможно този ден никога да не се върне; ако някога му дойде това на ум, докато солидният Мрак се затваря около него подобно на стена! Какво тогава може да го възстанови към живота, към енергията, към дейността, към разбирателството и общуването с великия свят, който Бог е разпрострял около него и който може би умира в Мрака? Светлината го връща към живота и към природата, която му се е струвала изгубена завинаги. Следователно е естествено, че първобитните хора са считали Светлината като принципът на реалното им съществуване, без която животът не би бил нищо друго, освен една непрекъсната умора и отчаяние. Тази необходимост от светлина и действителната ù творческа енергия били усещани от всички хора; и нищо не било по-тревожно за тях от липсата ù. Тя се превърнала в първото им Божество, един-едничък лъч на което, навлизайки в тъмното непокорно лоно на хаоса, карало хората и цялата Вселена да се появява от нея. Така я възпявали всички поети, които си представяли Космогониите; такава е била първата догма на Орфей, Мойсей и Теолозите. Светлината била Ормузд, обожавана от Персийците, а  Мрака - Ахриман, източникът на всички злини. Светлината била животът на Вселената, приятелят на човека, субстанцията на Боговете и на Душата.

Небето било за тях една голяма, стабилна, сводеста арка; полукълбо от неизвестен материал, намиращо се на неизвестно разстояние над плоското земно ниво; а около него се движели и следвали своя ход Слънцето, Луната, Планетите и Звездите.

Слънцето било за тях голяма огнена сфера с неизвестни размери и на неизвестно разстояние. Луната представлявала маса с по-мека светлина; звездите и планетите - светещи тела, въоръжени с непознати и свръхестествени влияния.

Не можело скоро да не се забележи, че дните стават равни един на друг на редовни интервали; и че два от тези интервали измерват същото пространство от време, каквото изтича между две последователни наводнения и между връщанията на пролетта и събирането на реколтата. Не могло скоро да не се забележи и това, че редовно настъпвали промени на луната; винаги изтичал един и същ брой дни между първата поява на сребърния ù полумесец на запад вечер и тази на пълната ù орбита, издигаща се на изток в един и същи час; и пак се повтаряло същото, между тази и новата поява на полумесеца на запад.