header
 
Основно меню
Начало
За този сайт
Новини
ВС на СПШР
Основни закони
Градежи
В медиите
Нови книги
Връзки
Чести въпроси
e-Картички
Индекс
Карта на сайта
Търсене
Новини
Мисъл на деня

Който побеждава другите е силен; победилият себе си е могъщ. - Лао Дзъ

 
Начало arrow Градежи arrow Морал и догма (Албърт Пайк) arrow 25. РИЦАР НА БРОНЗОВИЯ ДРАКОН

Новини | Новини за българското масонство | Масонски новини от чужбина | Благотворителност | Въпроси | Често задавани въпроси | Градежи | Масонството в другите страни | Морал и догма (Албърт Пайк) | История на българското мaсонство | Принципи на Масонството | Масонство и общество | Обреди и Ордени | Извори на Свободното Зидарство | Отчети | История | ... | Прочетете | Нови книги | Масонството в медиите | Публикации в пресата | На малкия екран | Основни закони | Основни закони на българското масонство | Конституции на световното масонство | Стар и Приет Шотландски ритуал | Стар и Приет Шотландски ритуал
25. РИЦАР НА БРОНЗОВИЯ ДРАКОН Печат Е-мейл

Нито един символ на Бог не може да бъде подходящ или траен, освен в относителен или морален аспект. Не можем да величаем с думи, които имат само сетивно значение, нещо над сетивното. Да Го наричаме Сила или Мощ, или Разум е просто да мамим себе си с вярата, че използваме думи, имащи за нас някакъв смисъл, когато те нямат такъв или поне не повече от смисъла в древните видими символи. Да го наричаме Господар, Баща, Велик Архитект на Вселената, Продължение, Време, Начало, Среда и Край, чието лице е обърнато на всички страни, източник на живота и смъртта, е да представяме пред другите символи, с които напразно се опитваме да предадем същите смътни идеи, които във всички времена хората напразно са се опитвали да изразят. Много е съмнително дали сме успели да общуваме с другите или да формираме за самите себе си по-ясна, определена, истинска и адекватна идея за Бога, с всичките и метафизични остроумия и логически тънкости, отколкото древните, които са се опитали да символизират и така да изразят неговите атрибути – чрез огън, светлина, слънце, звезди, лотос, скарабей; всички те са типове на нещо, което не може да бъде типизирано.

Примитивните хора са разпознавали божественото присъствие в многобройните му проявления, без да губят вярата си в неговото единство и върховенство. Невидимият Бог, проявен чрез една от многото си страни, не престава да бъде бог за тях. Те са го разпознавали дори във вечерния бриз в райската градина, в ураганите на Синай, в камъните на Бет-Ел, откривали са го в огъня или гръмотевицата, в неподвижните скали в древна Арабия. За тях образът на Бога се отразявал във всичко, което е предварително известно. Те са виждали Йехова, както Озирис и Бел, в Слънцето и в звездите, които били негови деца, негови очи, “които преминават през целия свят и наблюдават светата земя на Палестина, от започването на годината до свършването ù”. Той бил светият огън в планината Синай, горящият храст на персийците, тези пуритани на паганизма.

Естествено следва, че символизмът скоро става по-сложен, а всички небесни сили се възпроизвеждат на земята, докато бъде изтъкана паяжина от разкази и алегории, която човешкото остроумие, при ограничените му средства на изразяване, никога няма да разплете. Самият Юдейски теизъм също се заема със символизъм и почитане на образи, към което се стремят впрочем всички религии. Вече видяхме какъв е символизмът в параклиса, храма и арката. Юдеите толерирали използването не само на емблемни съдове, дрехи, херувими, свещени колони и серафими, но и на символичното представяне на самия Йехова, дори без ограничение само до поетичен или илюстративен език.

“Сред Адитиййците”, казва Кришна, в Багват Гхита, “аз съм Вишну, лъчистото слънце сред звездите; сред водите съм океан, сред планините съм Хималаи, а сред планинските върхове – Меру.” Псалмите и Исая са пълни с подобни опити за разкриване на идеите на разума за Бога, чрез приписването му на сетивни пропорции. Той язди върху облаци, седи на крилата на вятъра. Небето е Негов павилион, а от устата Му излизат светкавици. Хората не могат да се прекланят просто пред някаква абстракция, те изискват известна външна форма, в която да затворят концепциите си, да вложат симпатиите си. Ако те не придадат форма, гравират, нарисуват един видим образ, те имат невидими, може би също толкова несъответни и неверни образи в собствените си умове.

Противоречивите и чудовищни изображения в Ориента идват от желанието да се въплъти безкрайното, да се предаде чрез многобройни, поотделно несъответни символи,  идеята за божествените атрибути. Може би трябва да открием, че наум правим едно и също нещо и създаваме в себе си собствени образи също толкова противоречиви, ако съдим от гледната точка на ограничените си идеи, ако се заемем да анализираме и получим ясна идея за множеството безкрайни свойства, които приписваме на Бог и дори на неговата безкрайна справедливост, милост и любов.

Можем да кажем също, на езика на Максим Тирий: “Ако, в желанието си да получат някаква смътна идея за универсалния Баща, Безименния Законодател, хората прибягнат до думи или имена, до злато и сребро, до животни и растения, до планински върхове и цветущи речни долини, всеки приписвайки на най-ценното и най-красивото божието име и с любовта на любовник се придържат в екстаз към всяко дребно напомняне за Него, защо трябва да се отхвърля универсалната практика на символизма, наистина необходим, тъй като разумът често има нужда от възбуждане на въображението за активизирането си, за да се приеме някакъв чудовищен стандарт или формално благоприличие? Само оставете на изображението да свърши постепенно работата си, да донесе божествената идея с живост и истинност пред окото на разума; ако това се постигне, независимо дали от изкуството на Фидий, поезията на Омир, египетските йероглифи или персийските елементи, ние не трябва да придиряме за външните различия, да поправяме непознатите привидно плодоносни вярвания, докато в тях се съдържа великата същност, че хората са направени, за да помнят, да разбират и да обичат.”

Наистина, когато хората разглеждат Светлината и огъня като нещо духовно и над всички увреждания, като изключени от разлагането на материята, когато те разглеждат Слънцето, звездите и планетите като съставени от по-фини елементи, а като тях велики и мистериозни разуми, безкрайно по-висши от човешкия, живи съществувания, надарени със силна мощ и оказващи огромно въздействие, тези елементи и тела разкриват, когато са използвани като символи на божественото, много по-задоволителна идея, отколкото те могат да разкрият на нас или отколкото ние можем да разберем, сега, когато огънят и Светлината са ни познати, както въздуха и водата, а небесните светила са безжизнени светове като нашия. Може би те са им внушавали идеи толкова адекватни, колкото ние можем да получим просто от думите, с които се заемаме да символизираме и разкрием неизразимите мистерии и безкрайните свойства на Бог.

Вярно е, че има опасности, неотделими от символизма, преобладаващи над ползата от него и даващи внушителен урок за подобните рискове, които съпровождат използването на езика. Въображението, поканено да помогне на разума, узурпира мястото му или оставя съюзника си безнадеждно заплетен в неговата паяжина. Имена, които означават неща, са смесвани и обърквани с тях, причините се вземат погрешно за край: инструментът за тълкуването на някой обект и следователно – символите, изместват независимия характер като истини и личности. Макар и необходим подход, последният е опасен за доближаване до Бог, при който “мнозина”, както казва Плутарх, “объркват знака с нещото, което е означено и изпадат в смехотворни предположения; други, избягвайки такава крайност, се впускат в не по-малко опасния отказ от религиозност и безверие”.

Всички велики реформатори са воювали срещу подобно зло, чувствайки дълбоко интелектуалното нещастие, пораждащо се от една идея, принизяваща Висшето същество; те са искали за своя Бог съществуване или персонална разлика от останалите обекти на древните вярвания; отделяйки от името му символите и образите, които биха принизили храма му. Но те не са виждали, че най-многото, което е могло да постигнат човешките усилия, е заместването на сравнително правилните впечатления с други, чийто фалш е установен и това на по-грубия символизъм - с по-чист такъв. Всеки човек, без да го съзнава, почита някаква идея в собственото си мислене, а целият символизъм, както и езика, споделят субективния характер на идеите, които представят. Епитетите, които прилагаме към Бог, само извикват видими или мисловни символи за окото или разума. Формите или начините на проявяване на чувството на почитание, което съставлява религиозната емоционалност, са непълни и прогресиращи, всеки термин и символ предполага частична истина, оставяйки винаги възможност за развитие и модификация и на свой ред е последван от други, по-точни и разбираеми.

Идолопоклонничеството се състои от сблъсък на символа с нещото, което означава, заместване на материя с ментален обект на обожествяване, след като е станал възможен по-висшия спиритуализъм; лошо преценено предпочитание на нисшия пред висшия символ, неадекватно сетивно схващане за Бога: всяка религия, всяко схващане за божественото е идолопоклонничество, тъй като засега е несъвършено, тъй като замества с една временна и немощна идея величието на непознаваемото Същество, което може да бъде опознато само отчасти и което, следователно, може да бъде почитано дори и от най-просветените си поклонници, само с някаква част от ограничените им възможности за разбиране и представа за съвършенството Му.

Подобно на вярата в Божеството, вярата в безсмъртието на душата е по-скоро едно естествено чувство, допълнение към самосъзнанието, отколкото догма, принадлежаща на някоя епоха или държава. Тя дава вечност на човешката природа и примирява привидните аномалии и противоречия; прави човека силен в слабостта му, по-съвършен в несъвършенството му, дава му подходящ източник за надежди и сила, придава стойност и достойнство на целите му. Тя е съвместима с вярата в безкрайното, в небесния дух, тъй като именно чрез съзнанието за достойнството на разума ни ние се научаваме да харесваме свидетелствата, които той ни предлага в своята Вселена.

Да укрепи, доколкото е възможно и да внуши тази надежда, е голямата цел на древната мъдрост, независимо дали е изразена като поезия или философия; дали чрез Мистериите или Масонството. Животът се поражда от смъртта и това е голямата загадка, която символизмът с удоволствие представя в различни остроумни форми. Природата е превърната в търсене на подкрепа за голямата истина, която изглежда че превъзхожда всички други дарове на въображението или по-скоро е тяхна същност и завършек. Такива доказателства лесно могат да бъдат открити. Те се намират в маслината и в лотоса, във вечнозелената мирта на Мисто и в гроба на Полидор, в смъртоносните, но подновяващи се спирали на змията, в явлението покълване, в изгрева и залеза на Слънцето и звездите, в потъмняването и нарастването на Луната, в съня, “малката мистерия на смъртта”.

Легендите за раждането на Аполон от Латона и за мъртвите герои като Гауций, възкресявани в пещери, са алегории на редуването на живота и смъртта в природата, промените, които не са нищо друго, освен средства за запазване на нейната девственост и чистота при многото действия в процеса на нейното съществуване, чиято общност представлява само величествен покой, отхвърлящ както предположенията, така и отчаянието на човека. Типичната смърт на Бога – Природа, Озирис, Атис, Адонис, Хирам - е дълбока, но утешителна загадка; лечителските способности на Орфей се свързват с неговото унищожение, а костите му, залог за плодовитост и победа, често били погребвани в свещените места на неговия безсмъртен еквивалент.

В доктрините на гръцките философи, отнасящи се до безсмъртието на душата, били разменяни независими идеи доста преди да са уточнени, във формата на символични предположения. Египет и Етиопия приели знания в тази област от Индия, където, както и навсякъде, произходът на учението е неясен и непроследим, както и произходът на самия човек. Естественото им изражение е на езика на Кришна, в Багват Гхита: “Аз самият никога не съм бил несъществуващ, нито ти, нито тези принцове на земята, нито ще спрем някога да бъдем... Душата не е нещо, за което човек може да каже, че е било или ще бъде, или е в момента, тъй като това е нещо без рождение, то е преди съществуването, непроменливо, вечно и не може да бъде разрушено в смъртните рамки”.

Според догмите на античността, многото форми на живот са серия от пречистващи пътувания, чрез които божественият принцип отново се свързва в единство с източника си. Опиянена в чашата на Дионисий и заслепена от огледалото на съществуването, душата, тази искра от вселенската мъдрост, забравя за природното си достойнство и пресича границите, които то налага. Най-обикновеният тип падение на духа е слизането на Слънцето и Звездите от горната в долната полусфера. Когато пристигне пред портала на владенията на Дионисий, богът на този свят, място на измама и промени, неговата индивидуалност се облича в материална форма и както отделните тела се сравняват с облеклото, така светът става обвивка на Универсалния Дух.  Отново тялото се сравнява с ваза или урна, приемници на душата, светът се превръща в огромен съд, който приема слизащото Божество. В други представи, на духовете и изобличаването на Езекиел, древни като Грото, светът е неясно осветена пещера, където сенките изглеждат реални обекти и където душата забравя небесния си произход с увеличаване на податливостта ù към материалните съблазни. В трети представи периодът на обединяване с душата е в момента, в който дишането се ускори и дъхът кондензира и въздушният елемент приеме формата на вода.

Но ако парата падне във водата, се твърди, че водата отново ще роди пара, която ще се изкачи и ще украси небето. Ако нашето съществуване на смъртни е смърт на духа, то нашата смърт може да бъде подновяване на неговия живот; както физичните тела се издигат от земята към водата, от водата към въздуха, от въздуха към огъня, така и човек може да се издигне към герой, от герой в бог. В процеса на съществуване на природата душата, за да възстанови загубените си селения, трябва да премине през серия от изпитания и скитания. Мястото им е Големият Храм на посвещаването, светът: първичните агенти са елементите, а Дионисий, господарят на природата или олицетворението на сетивния свят, е официалният арбитър на мистериите, водачът на душите, който ги завежда до телата или ги освобождава от тях. Той е Слънцето, освободителят на елементите и неговата духовна медитация идва от същото въображение, което е създало зодиака като предполагаем път на духа при слизането му и връщането му, а Ракът и Козирогът са вратите, през които той преминава.

Той не е само създател на света, но и негов хранител, освободител, спасител на душите. Спуснат в света сред светкавици и гръмотевици, той става освободителят, честван в Мистериите на Тебес, освобождаващ земята от оковите на зимата, водещ хора на звездите и небесното въртене на годината. Неговият символизъм е неизтощимото въображение, заето да попълва звездните обекти в зодиака, той е пролетният бик, Лъвът, Овенът, Есенната коза, змията: накратко, многообразното божество, с персонифицираните му проявления, всички в различните части на годината, преминаващи като живота през безброй форми, едно от друга по-нисши, но променящи се със сезоните и преминаващи периодично през разруха.

Той посредничи и се застъпва за човека, примирява невидимия универсален разум с индивидуалистичния дух, който той усъвършенства; един завършек, който той постига с редуването на елементите, сменящ огъня на лятото с душовете на зимата, “изпитанията на безсмъртната природа”; както и с мъдрост или посвещаване, чийто ефект е обратен на първия, причиняващ на душите ужас от обвързването им с материалното и копнеж по завръщането им. Първото е чашата на забравата, докато второто е урната на водолея, изпивана на големи глътки от завръщащия се дух, както от завръщащото се слънце при Зимното Слънцестоене, и емблематично за обмяната на словесни изрази на възстановените спомени за великолепни гледки и радостта от предишното съществуване.   Водата подхранва и пречиства, урната, от която тя изтича, се счита за достойна да бъде символ на Бога, както за Озирис – Канобус, който е напоявал с жива вода почвата на Египет; а също и да бъде емблема на надеждата, която да ободрява жилищата на умрелите.

Второто раждане на Дионисий, като издигането на Озирис и Атис от мъртвите и това на Хурум, е вид духовно възстановяване на човека. Душата (Психе) като Ариадна има двама любовници, земен и безсмъртен. Безсмъртният е Дионисий, Ерос – Фанес на орфистите, постепенно развиващ се от прогреса на мисълта от символ на сетивното до факлоносец на Нуптиали на боговете; божественото влияние, което физически извиква света към съществуване, и което събужда душата от нейния Стигийски транс, възвръща я от земята в небето.

Така научните теории на древните се разширявали по посока на Мистериите, към посока произхода на душата, нейното падение, пътуване тук, долу и нейното завръщане и това не е просто безплодно съзерцание на природата на света и на разумните му обитатели. Това не са лениви спекулации с подредбата на света и душата, но изследване на начините да се постигне целта – усъвършенстването на душата; и като необходимо следствие, това на смъртните и обществото им. Така земята за тях не е била дом на душите, а място на заточението им. Небето е техният дом и там е и родното им място. Към небето трябва постоянно да бъдат обърнати очите на душата. Човекът не е земно растение, неговите корени са в небето. Душата е загубила крилете си, поради сблъсъка с материалното. Тя ще ги възстанови, когато се освободи от материята и започне полета си нагоре.

Материята, според тях била, както според Св. Павел, господар на всички страсти, смущаващи разума, подвеждащи мисълта и замърсяващи чистотата на душата; Мистериите учат човека как да отслаби въздействието на материята върху душата; как да върне последната в естественото и положение на първенство. И за да не останат петна и след смъртта, използва се пречистване, постене, изкупление, изтезания, въздържание, но преди всичко посвещаване. Много от тези практики били чисто символични – материалните следи показвали моралната чистота, изисквана от посвещаваните; но след това те трябвало да се считат за истински разпространител и пазители на тази чистота. Ефектът от посвещаването трябвало да бъде като този от философията, пречистване на душата от страстите, отслабване влиянието на тялото върху божествената част на човека, даване на щастие от очакването, че един ден той ще бъде щастлив от срещата си с Бога. Следователно Проклий и другите платоници учели, че “Мистериите и посвещаванията изтеглят душите от смъртния и материален живот и ги свързват отново с боговете; и разпръскват пред учените сенките на невежеството с великолепието на божественото”.

Такива били безценните плодове на последната Степен на науката за мистиката - да видят природата с нейните извори и източници, да се запознаят с причините за нещата и реалното съществуване.

Цицерон казва, че душата трябва да се упражнява в добродетел, ако иска бързо да се завърне към мястото на раждането си. Докато е затворена в тялото, тя трябва да се освободи от съзерцанието на по-висшите същества и по някакъв начин да се раздели с тялото и сетивата. Тези, които останат поробени от страстите си и нарушават свещените закони на религията и обществото, ще се върнат повторно на небето само след пречистване в продължение на много години.

Посветеният трябва да се освободи от страстите си, от подтискащото влияние на сетивата и материята, за да може да се издигне до съзерцание на божественото; или на тази неизменна и неземна светлина, в която живеят и съществуват причините за всички природни неща. “Ние трябва”, казва Порфирий, “да се освободим от всичко сетивно, така че душата да може по-лесно отново да се обедини с Бога и да живее щастливо с Него”. “Това е голямата задача на посвещаването”, казва Хиерокъл, “да припомни на душата кое е истински красивото и доброто, да я запознае с тях, да я освободи от болките и страданията, които тя понася тук, долу, окована към материалното като в тъмен затвор; да улесни връщането ù към небесните селения, на Островите на щастието, където е бил първият ù дом. Следователно когато часът на смъртта удари, душата, освободена от смъртната си обвивка, оставаща на земята като наследство, ще се издигне радостно към дома си сред звездите, ще се върне към предишното си състояние, ще се доближи до Божеството, доколкото това е позволено на човека”.

Плутарх сравнява Изида със знанието, а Тайфон с невежеството, замъгляващо Светлината на свещените доктрини, чиято светлина огрява душата на посветения. Нито един дар от бога, според него, не е толкова ценен, като познаването на истината и тази на природата на боговете, доколкото нашите ограничени възможности ни позволяват. Валентинианците наричали посвещаването светлина. Посветеният, казва Пселий, става Епопт, когато му се разреши да види божествената светлина. Клеменс Александрийски, като имитира езика на посветените в мистериите на Бакхус и канейки посветения, когото той нарича сляп като Тирезий, да дойде и да види Христос, който ще изгрее пред очите му с великолепието на Слънцето, възкликва: “О, мистериите са наистина свещени! О, чиста светлина! Когато свети факлата на Дадукос, Небето и Бог се появяват пред очите ми! Аз съм посветен и ставам свят!” Това е истинската цел на посвещаването; да станеш свят, да виждаш, т.е., да имаш праведна и вярна идея за Бога, знанието за когото е Светлината на мистериите. В Самотраки обещавали на посветения, че той ще стане чист и праведен. Клеменс казва, че при кръщаването душите се осветяват и се повеждат към чистата светлина, която не е смесена с Мрака, нито с нещо материално. Посветеният става Епопт и бива наричан Зрящ. “Поздрав, новородена светлина!”, извиквал Посветеният в Мистериите на Бакхус.

Такъв бил ефектът от пълното посвещаване. То осветявало душата с божествените лъчи и ставало за нея очите, с които, според Питагорейците, тя съзерцавала полето на истината; в нейните мистични абстракции, издигайки се като по-висша от тялото, чието въздействие тя може да избегне за известно време, да се върне към себе си и изцяло да се заеме с наблюдаването на божественото и начините, по които може да се доближи до него.

С това отслабване на господството на сетивата и страстите над душата, все едно че е освобождение от мрачно робство, чрез системно упражняване в добродетел, активност и съзерцание, нашите древни братя са се борили да намерят път отново да се притиснат до страната на Бога. Нека нашите цели като Масони да не бъдат по-ниски от техните. Ние използуваме символите, които те са използували, изучаваме същите общи доктрини, които са изучавали и те за съществуването на Бога на разума, за безсмъртието на човешката душа. Ако някои подробности, отнасящи се до душата, на нас ни изглеждат абсурдни, нека ги сравним с обичайните идеи на днешния ден и замълчим. Ако ни се струва, че те са считали символа в някои случаи за това, което той символизира, и са почитали знака сякаш е божество, нека си припомним колко ограничени са нашите идеи за Бога и как ние почитаме тези идеи  и образи, съществуващи в нашето съзнание, а не самия Бог: ако ние сме склонни да се усмихнем над важността, която те са придавали на очистването и постенето, нека се спрем и запитаме себе си дали същите слабости на човешката природа не съществуват и днес, карайки ритуалите и церемониите да се считат като активно съдействуващи за спасението на душите.

И нека винаги да помним думите на стария писател, с които ще завършим днешната лекция: “Удоволствие е да се изправиш на брега, да гледаш корабите, подхвърляни от морето; удоволствие е да се изправиш пред прозореца на замъка и да наблюдаваш битката и чуждите приключения; но нито едно удоволствие не може да се сравни с това да се изправиш на позицията на Истината (един хълм, който не се командва и където въздухът винаги е чист и спокоен) и да гледаш грешките и лутанията, мъглите и бурите, в долината под теб; и нека този поглед винаги да бъде съжалителен, а не надут и горд. Сигурно е, че Небето над Земята кара разума на човека да се движи към милосърдието, да почива в Благоразумието и да се насочва към полюсите на Истината”.


1 Хурум - Хирам



 
< Предишен   Следващ >
Предстоящо
There are no upcoming events currently scheduled.
Календар
май 2020 юни 2020
сряда, май 27, 2020
Default Picture
По Вт Ср Че Пе Съ Не
Седмица 18 1 2 3
Седмица 19 4 5 6 7 8 9 10
Седмица 20 11 12 13 14 15 16 17
Седмица 21 18 19 20 21 22 23 24
Седмица 22 25 26 27 28 29 30 31
© 2007-2016 www.otves.org