header
 
Основно меню
Начало
За този сайт
Новини
ВС на СПШР
Основни закони
Градежи
В медиите
Нови книги
Връзки
Чести въпроси
e-Картички
Индекс
Карта на сайта
Търсене
Новини
Мисъл на деня

Уилям Шекспир : Не иде милосърдието никога по принуждение

 
Начало arrow Градежи arrow Морал и догма (Албърт Пайк) arrow 24. ПРИНЦ НА СКИНИЯТА

Новини | Новини за българското масонство | Масонски новини от чужбина | Благотворителност | Въпроси | Често задавани въпроси | Градежи | Масонството в другите страни | Морал и догма (Албърт Пайк) | История на българското мaсонство | Принципи на Масонството | Масонство и общество | Обреди и Ордени | Извори на Свободното Зидарство | Отчети | История | ... | Прочетете | Нови книги | Масонството в медиите | Публикации в пресата | На малкия екран | Основни закони | Основни закони на българското масонство | Конституции на световното масонство | Стар и Приет Шотландски ритуал | Стар и Приет Шотландски ритуал
24. ПРИНЦ НА СКИНИЯТА Печат Е-мейл

Посвещението е само въведение към голямата промяна, която ни носи смъртта. Кръщението, миропомазването, балсамирането, погребалните обреди при полагането в гроба или кремацията са подготвителни символи, като Посвещаването на Херкулес преди да слезе в царството на сенките, сочещи промяната в съзнанието, която трябва да предшества преминаването към нов живот. Смъртта е истинско приемане на Посвещението, а сънят е въвеждащо, малко тайнство, подготвящо ни за нея. Тя е последният ритуал, чрез който египтянинът се свързвал със своя Бог и който разкривал еднакви перспективи за всички, които били надлежно подготвени за нея.

Тялото се считало за затвор на душата; но душата не била обречена на вечно изгнание и затвор. Бащата на световете позволява оковите й да бъдат счупени и чрез самата природа й е осигурил начин за бягство. Тази доктрина, зародила се в незапомнени времена, се споделяла еднакво от египтяни, питагорейци, последователите на орфизма и от този типичен Бакхусов мъдрец,  “духовния учител” Силений, че смъртта е много по-хубава от живота; че истинската смърт е за онези, които на земята се потапят в Летата на нейните страсти и прелести и че истинският живот започва само след като душата е свободна да се завърне в родния си дом.

В този смисъл, властвувайки над живота и смъртта, Дионисий е ОСВОБОДИТЕЛ в най-висшия смисъл на думата; защото като Озирис той освобождава душата и я води в митарствата ù отвъд гроба, предпазва я от риска да попадне отново под робството на материята или на някоя нисша животинска форма - чистилището на Метемхпсихозата; той издига и усъвършенства нейната природа чрез пречистващата дисциплина на тайнствата си. “Великият завършек на всяка философия”, казва Сократ, цитирайки, както изглежда, традиционни и мистични източници, “е смъртта: онзи, който правилно прилага философията, се учи как да умре.”

Душата е част от Универсалната душа, чиято цялост е въплътена в Дионисий; следователно той, в качеството си на Дух на духовете, отвежда скитащата се душа обратно у дома и я придружава по време на пречистването, както истинско, така и символично, от земния й път. Следователно той определено е Мистик или Йерофант, великият духовен посредник в гръцката религия.

Човешката душа сама по себе си е δαιμονιος, един Бог вътре в разума, способна чрез собствената си сила да съперничи на канонизирането на героя, да стане безсмъртна чрез практикуване на Доброто и съзерцание на красотата и истината. Отпътуването към островите на благоденствието или рая може да се разбере само митологично; всичко умира; човекът, подобно на Едип, получава рани още в своето детство; истинският рай може да съществува само след гроба. Дионисий умира и слиза в царството на сенките. Страстта му била великата тайна на Мистериите; а смъртта е най-великата тайна на съществуването. Смъртта му, типична за умирането на природата или периодичното ù увяхване и възстановяване, била един от множеството символи на палингенезата или прераждането на човека.

Човекът е произлязъл от Природните Стихии или Титаните [Елохим], които се хранели от тялото на пантеистичното Божество, създало Вселената чрез саможертва - за това напомня чрез свещенослужението си тази мистериозна страст; и докато споделял суровата плът на жертвата, изглежда  се подкрепял със свежа глътка от извора на всемирния живот, за да получи ново обещание за възобновено съществуване. Смъртта е неотделим предшественик на живота; семето умира, за да израсне от него растение, самата земя се разцепва и умира при раждането на Дионисий. Оттук значението на фалоса или безобидният му заместник, обелискът, който се издига като емблема на възкресението на гроба на Божеството в Лерна или Сес.

Дионисий-Орфей слиза в царството на сенките, за да компенсира загубата на Девата в Зодиака, да върне майка си в небесата като Тиона; или, което има същото значение, да консумира динамичния си брак с Персефона, като по този начин осигурява - както браковете на баща му със Семела и Даная - вечността на природата. Подземната му служба е свързана с ежегодното умиране на природата, със зимния аспект на смяната на бика и змията, чиито цикли осигуряват непрекъснатост на времето и в които - във физически смисъл - суровостта и мракът винаги раждат красота и блясък.

Върху този аспект, мрачен за момента, но наситен с очакване за светлина, се разсъждава в Мистериите: страдащият човек получавал утеха, като виждал още по-суровите изпитания, на които са подложени Боговете, редуването на живота и смъртта, представено чрез подходящи символи, като жертването или потопяването на бика, угасването и запалването на факлата, предизвикващи редуващи се чувства на скръб и радост, онази игра на страстта, която присъствува в зараждането на природата и която съпровожда промените в нея.

Великите елевзианци били чествани през месец Боедромион, когато семето е вече засято в земята и годината, наближаваща своя край, предразполага разума към сериозни размишления. Първите дни от обредните тържества преминавали в печал, изпълнено с очакване мълчание, пости и служби за изкупление и пречистване. После внезапно сцената се променяла: тъгата и сълзите били забравени, веселото име на Яакхус се носело от уста на уста и изображението на Божеството с венец от мирта на главата и с горяща факла в ръка било пренасяно с радостно шествие от Керамикос до Елевзин, където през Нощта се извършвано Посвещението чрез внушително откровение. Първата сцена се изпълнявала в προνάος или външния двор на светилището, където, заобиколен от пълен мрак или докато медитиращият Бог - звездата, осветявала нощното тайнство - единствен носел неугасена факла, Кандидатът тръпнел от ужас, причинен от страшните звуци и шумове, докато с мъка напипвал пътя си в мрачната пещера на земните митарства на душата; тази сцена основателно била сравнявана с преминаването по долината на Сянката на Смъртта. Защото по неизречените закони, пример за които са изпитанията на Психея, човек трябва да премине през ужасите на подземния свят, преди да достигне висините на небесата. Накрая вратите на адитума или светилището се разтваряли, от осветената статуя на Богинята се излъчвала неземна светлина, пленителни картини и звуци се смесвали с песни и танци, довеждайки причестяващия се до блажен екстаз, когато си представял, доколкото това е възможно за чувственото въображение, очакваното единение с Боговете.

При липсата на преки доказателства за детайлите на изпълняваните обреди и свързаните с тях значения, принудени сме да направим заключенията си  за тенденциите въз основа на характеристиките на съзерцаваните Божества и съпровождащите ги символи и митични изображения, или от преки свидетелства, що се отнася до стойността на Мистериите изобщо.

Обикновеното явление на появата на растителност, смъртта на семето, за да даде живот на растението, свързването на най-сублимните надежди с най-обикновени случки била простата и все пак красива формула, възприета за големите Мистерии от почти всички религии и от Зенд-Авеста до Евангелието. Като Прозерпина, божествената сила е семе, което загнива и умира; като Артемида тя е първопричина за нейното унищожение; но Артемида Прозерпина е също така Корес Сотерия, Спасителката, която отвежда Духовете на Херкулес и Хиацинт в Небесата.

В Мистериите се използвани много други символи - например гълъбът, венецът от мирта и др., като всички те означават зараждането на живота от самата смърт и нееднозначното състояние на тленния и все пак безсмъртен човек.

Ужасите и наказанията в Тартар, описани във “Федон” и “Енеида”, заедно с всички церемонии, свързани с произнасянето на присъдите от съдиите Минос, Акус и Радамант, се представяли в Мистериите - понякога по-пълно, понякога не съвсем - за да се внуши на Посветените следния ценен урок: трябва винаги да сме готови да се явим пред върховния си съдник с чисто, неопетнено сърце, както Сократ отбелязва в “Горгиас”. За опетнената от престъпления душа, казва той, да слезе в царството на сенките е най-голямото нещастие. Платон твърди, че е наш дълг да се придържаме към справедливостта и мъдростта, защото един ден можем да поемем по онази устремена нагоре пътека, която води към небесата и да избегнем бедите, очакващи душата ни при хилядолетния ù подземен път. Във “Федон” Сократ посочва, че трябва да се постараем да освободим душата си от страстите тук долу, за да бъде тя готова да се слее с духа ни, когато съдбата ни призове в царството на сенките.



 
< Предишен   Следващ >
Предстоящо
There are no upcoming events currently scheduled.
Календар
декември 2019 януари 2020
четвъртък, декември 12, 2019
Default Picture
По Вт Ср Че Пе Съ Не
Седмица 48 1
Седмица 49 2 3 4 5 6 7 8
Седмица 50 9 10 11 12 13 14 15
Седмица 51 16 17 18 19 20 21 22
Седмица 52 23 24 25 26 27 28 29
Седмица 1 30 31
© 2007-2016 www.otves.org