header
 
Основно меню
Начало
За този сайт
Новини
ВС на СПШР
Основни закони
Градежи
В медиите
Нови книги
Връзки
Чести въпроси
e-Картички
Индекс
Карта на сайта
Търсене
Новини
Мисъл на деня

„Познанието започва от почудата.“ — Аристотел

 
Начало arrow Градежи arrow Морал и догма (Албърт Пайк) arrow 12. МАЙСТОР АРХИТЕКТ

Новини | Новини за българското масонство | Масонски новини от чужбина | Благотворителност | Въпроси | Често задавани въпроси | Градежи | Масонството в другите страни | Морал и догма (Албърт Пайк) | История на българското мaсонство | Принципи на Масонството | Масонство и общество | Обреди и Ордени | Извори на Свободното Зидарство | Отчети | История | ... | Прочетете | Нови книги | Масонството в медиите | Публикации в пресата | На малкия екран | Основни закони | Основни закони на българското масонство | Конституции на световното масонство | Стар и Приет Шотландски ритуал | Стар и Приет Шотландски ритуал
12. МАЙСТОР АРХИТЕКТ Печат Е-мейл

ImageВеликите задължения, които се втълпяват от урока, преподаден от работните инструменти на Майстора Архитект, които изискват толкова много от нас и които приемат за даденост възможността да ги изпълняваме предано и изцяло, ни карат веднага да се замислим за достойнството на човешкия характер и огромните сила и възможности на човешката душа; и върху тази именно тема привличаме вниманието ви в тази Степен. Нека сега да започнем да се въздигаме от земята към Звездите.

Човешката душа винаги се стреми към светлината, към Бога и Безкрайността. Това е особено важно при злочестините. Думите слабо навлизат в дълбините на скръбта. Мислите, които мълчаливо се гърчат там, които навлизат в спокойствието на Безкрайността и Вечността, не носят емблеми. Достатъчно мисли отиват там, такива, каквито нито един език някога е произнасял. Те не искат толкова много човешко съчувствие, колкото по-висша помощ. В дълбоката скръб има самота, която единствено Божествеността е в състояние да облекчи. Сам, умът се бори с големия проблем на бедствието и търси решение от Безкрайното Провидение на Небето и по този начин се отвежда директно при Бога.

В нас има много неща, които определено не съзнаваме и не различаваме. Да събудим дремещото съзнание и да му вдъхнем живот и по този начин да поведем душата към Светлината, е задача от много голямо значение за човешката природа, независимо дали средството за осъществяването й е писалката, моливът или езикът. Ние не съзнаваме силата и грандиозността на живота вътре в нас. Здраве и болест, радост и мъка, успех и разочарование, живот и смърт, любов и загуба, са познати думи на устните ни; и ние не знаем до какви дълбини те сочат вътре в нас.

Изглежда никога не знаем какво означава нещо или какво представлява то за нас, докато не го загубим. Много органи, нерви и тъкани в телесната ни рамка изпълняват мълчаливата си роля в продължение на години и ние до голяма степен не осъзнаваме стойността им. Едва когато ни наранят, откриваме ние тази стойност и установяваме колко съществена е била тя за щастието и комфорта ни. Никога не познаваме пълното значение на думите “имущество”, “спокойствие” и “здраве”; богатството на значението в гальовни епитети, “родител”, “дете”, “възлюбен” и “приятел”, докато не ни отнемат предмета или лицето; докато на мястото на яркото, видимо същество, не се появи ужасната и мрачна сянка, където няма нищо: където напразно протягаме ръце и взираме очи в тъмнината и мрачната пустота. И все пак, в тази пустота, ние не изгубваме обекта на любовта си. Той става още по-реален за нас. Благословиите ни не само стават по-ярки, когато си отидат, но са фиксирани в изтърпяването на реалността; и обичта и приятелството получават вечния им печат под студеното клеймо на смъртта.

Под изтърканата тема на живота лежи мъждиво съзнание за безкрайна мистерия и възвишеност. Около нас съществува внушителност и величественост, в цялата ни дребна материалност. Грубият селянин от Апенините, заспал в полите на колона във величествена Римска църква, изглежда не чува и не вижда, а единствено мечтае за стадото, което храни или за земята, която обработва в планините. Но хоровите симфонии меко падат върху ухото му и позлатените арки мъгливо се виждат през полузадрямалите му клепачи.

Така душата, дори след като са й отказани заниманията във всекидневния й живот, не може напълно да загуби усещането къде се намира тя и за това - какво е над и около нея. Сцената на действителните й ангажименти може да е малка; пътеката на стъпките й, отъпкана и позната; предметите, с които борави, лесно измерени с нея и напълно износени от ежедневна употреба. Така може да бъде и ние да живеем сред такива неща. Така изживяваме дребния си живот; но Небето е над нас и всичко около нас и близо до нас; а Вечността е пред нас и зад нас; а слънцата и звездите са мълчаливи свидетели и наблюдатели над нас. Ние сме обгърнати от Безкрайността. Около нас лежат Безкрайни Сили и Безкрайни пространства. Вдъхващата страхопочитание арка на Мистерията се разпростира около нас и нито един глас никога не я е пробил. Вечността е поставена на престол сред неизброимите звездни височини на Небето; и от тези далечни и мълчаливи пространства никога не се е дочул нито един звук и не е била произнесена нито една дума. Горе се намира тази ужасна величественост; навсякъде около нас тя се простира в безкрайността; а под нея е тази малка борба на живота, този беден дневен конфликт, този оживен мравуняк на Времето.

Но от този мравуняк не само разговорите на улиците, звуците на музика и пируване, движението и вървежът на тълпата, виковете на радост и писъкът на агонията се издигат в мълчаливата и заобикаляща всичко Безкрайност; но също така сред движението и шума на видимия живот, от най-вътрешното лоно на видимия човек, се отправя умолителен повик, настоятелен крясък, молещ, непроизнесен и непроизнесим, за откровение, ридаещ и в почти безмълвна агония умоляващ да се разчупи ужасната арка на мистерията и да заговорят звездите, които се търкалят над вълните на смъртно безпокойство; положената на престол величественост на онези ужасни висини да намерят глас; мистериозните и резервирани небеса да се приближат; и всички те да ни кажат това, което единствено те знаят; да ни дадат информация за тези, които сме обичали и изгубили; да доведат до знанието ни какво сме ние и накъде отиваме.

Човекът е обкръжен със свод от неразбираеми чудеса. В него и около него е това, което трябва да изпълва живота му с величественост и святост. Нещо от величието и неприкосновеността по този начин е просветнало от небето в сърцето на всеки един жив човек. Няма същество, толкова презряно и изоставено, което да не носи следи от тази святост в себе си; нещо толкова до голяма степен може би в несъответствие с общата му репутация, че той го крие от всички около себе си; някое светилище в душата му, където никой не може да влезе; някакво свято ограждане, където паметта на детето е или образа на уважаван родител, или споменът за чиста любов, или ехото на някоя любезна дума, изговорена му някога; ехо, което никога няма да отмре.

Животът не е отрицателно или безсъдържателно, или материално съществуване. Стъпките ни са все по-навестявани от мисли, далеч извън собствения им обхват, които някои считат като възпоминания за по-рано съществувало състояние. Така става с всички нас в отъпканата и износена диря на този материален земен живот. Тук има нещо повече, отколкото светът, в който живеем. Не става дума за целия живот, който трябва да изживеем. Тук има невидяно и безкрайно присъствие; усещане за нещо по-велико от това, което притежаваме; търсене през всичките празни остатъци от живота за добро отвъд него; повик на сърцето за тълкуване; спомен за мъртвите, докосвайки непрекъснато вибрираща нишка в тази велика тъкан на мистерията.

Ние всички не само имаме по-добри указания, но сме и способни на по-добри неща от тези, които познаваме. Натискът на един голям критичен случай би развил в нас сили извън материалните отклонения на духа ни; и Небето понякога така борави с нас, че да породи тези по-добри неща. Едва ли има семейство в света толкова егоистично, че ако някой в него е бил обречен да умре – някой, който да бъде избран от другите - би било крайно невъзможно за членовете му, родители и деца, да изберат тази жертва; но всеки един би рекъл: “Ще умра аз; но не мога да избирам.” И в колко, ако бе настъпила тази ужасна крайност, би излязъл напред един или друг от членовете на семейството, освободени от злите мрежи на обикновения егоизъм и би казал, подобно на Римските баща и син, “Нека ударът падне върху мен!” Във всички нас съществуват по-велики и по-добри неща, отколкото светът признава или отколкото ние бихме отбелязали; и ако една част от Масонската ни култура означава да намерим тези характерни белези сила и тази сюблимна посветеност, да съживим тези избледнели белези от великодушие и самопожертвувание, почти пропилените обещания на Божията любов и добрината на душите ни; и да ни придума да отстъпим на ръководството и контрола им.



 
< Предишен   Следващ >
Предстоящо
There are no upcoming events currently scheduled.
Календар
ноември 2019 декември 2019
петък, ноември 22, 2019
Default Picture
По Вт Ср Че Пе Съ Не
Седмица 44 1 2 3
Седмица 45 4 5 6 7 8 9 10
Седмица 46 11 12 13 14 15 16 17
Седмица 47 18 19 20 21 22 23 24
Седмица 48 25 26 27 28 29 30
© 2007-2016 www.otves.org