header
 
Основно меню
Начало
За този сайт
Новини
ВС на СПШР
Основни закони
Градежи
В медиите
Нови книги
Връзки
Чести въпроси
e-Картички
Индекс
Карта на сайта
Търсене
Новини
Мисъл на деня

Мъдрецът винаги търси първо у себе си, безумецът – у другите.(Конфуций)

 
Начало arrow Градежи arrow История на българското мaсонство arrow ПРИНОСЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЛЕКАРИ-МАСОНИ В ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО НА БАЛКАНСКИТЕ СТРАНИ ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Новини | Новини за българското масонство | Масонски новини от чужбина | Благотворителност | Въпроси | Често задавани въпроси | Градежи | Масонството в другите страни | Морал и догма (Албърт Пайк) | История на българското мaсонство | Принципи на Масонството | Масонство и общество | Обреди и Ордени | Извори на Свободното Зидарство | Отчети | История | ... | Прочетете | Нови книги | Масонството в медиите | Публикации в пресата | На малкия екран | Основни закони | Основни закони на българското масонство | Конституции на световното масонство | Стар и Приет Шотландски ритуал | Стар и Приет Шотландски ритуал
ПРИНОСЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЛЕКАРИ-МАСОНИ В ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО НА БАЛКАНСКИТЕ СТРАНИ ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО Печат Е-мейл
Автор (и): д-р Маруся Петкова, д.м.; проф. д.м.н. Никола Александров   

За да се говори за приносите на българските възрожденски лекари към балканската култура и просвета, медицина и здравеопазване би следвало най-напред да се представят техния живот и дейности. Но всеки един от тях има толкова богата и разностранна съдба, че за всяка един могат да се изпишат стотици страници. Не е възможно дори да се свият до обема на един конгресен доклад, а и не е обект на нашето проучване. Ето защо ще прескочим животоописанието и професионалната им кариера (не защото не сме ги проучили максимално пълно), за да се насочим конкретно към българските приноси в балканската медицина, здравеопазване и просвещение за период от около 80 г. Въз основа на историко-документалния подход са събрани и обработени аналитико-синтетично материали и данни за български лекари, въведени в различни масонски ложи, “тайни” и културно-просветни, промасонски общества, в които са учили, работили и преподавали в съседни на България страни за периода 1810 – 1878 г и са допринесли за развитието и напредъка им.


От
XIV до XVIII в. покорените християнски народи на Балканите за турците били “рум милет” – гръцки народ, турските управници не признавали съществуването на отделен български народ, а българските деца са учили четмо и писмо с калем и глинена плочка, чучнали на пръстения под в килийното “училище”. Навлизащият в Турската империя капитализъм с неговите нови форми на икономика и отношения възражда за живот от 4 века забранени културни, просветни и духовни дейности поради, както пише Р. Уолш, “решителната враждебност на турците към знания”. Възражда се подтисканата потребност към просвещение и наука, особено към естествените и медицинските науки. Първото поколение български лекари учат в прочути европейски медицински университети във време на бързо и интензивно развитие на естествените и медицинските науки, на химията и физиката. Напредъкът в културно-просветното дело и науката е за добруването на човека и естествено е съпроводено от голяма доза човеколюбие, а те са следовници предимно на доминиращите тогава идеи на френските просветители  и енциклопедисти. Приносът на първата група лекари възрожденци е предимно в областта на книжовно-просветното дело и борбата за църковна независимост. Те работят усърдно за подмяната на остарялата и не дотам пълноценна училищна система и подготвят условията за преминаване към европейските форми на образование, към изучаването на нови учебни предмети на хубавия говорим език на съответната балканска страна. Всяка дейност на българските лекари-възрожденци по това време може да се приема за приносна в развитието на културата, просветата, науката, практическото здравеопазване и обществено-политическия живот на Балканите (и в Европа), подплатена с идеализъм и човеколюбие.

Първият български лекар с академично образование (1811, Монпелие) д-р Марко Павлов (1785 - 1864) още като студент-медик се включва като доброволец в армията на Наполеон (1808 - 1809) по време на Австро-френската война и дори, според спомени на негови близки, се издига до личен лекар на маршал Лан. След дипломирането си прилага своите медицински знания на Йонийските острови с английски паспорт и като военен лекар в Тунис и Мароко. На Балканите се завръща през 1821 г., за да даде своята дан заедно с други българи за свободата на Гърция и участва в Гръцкото въстание. На следващата година пристига в Цариград, където е назначен за личен лекар на пловдивския паша. Така Бонапартовият боец и гръцки въстаник българинът д-р Марко Павлов е включен в системата на  придворната – султанската медицина. Неговите синове завършват Военно-медицинското училище в Цариград, но само Павел Марков остава на служба като военен лекар в Турската армия. Включен в системата на военното здравеопазване, той влага своите знания и труд във военните турски болници в Багдат, Йемен и като управител на болницата в Казъл Кьой в Цариград.

Важно място в историческите събития през XIX в. заемат трима от колосите на българското Възраждане - видните български лекари и философи, учени-енциклопедисти Никола Пиколо, Иван Селимински и Петър Берон.

Д-р Никола Пиколо(1792 - 1865) е личност динамична, нестандартна, широко скроена, противоречива, високо образована и космополитгна. Големи са приносите му към гръцката култура, език и национално-освободително движение, към румънското здравеопазване и просвета, към френската култура и към българското просветно дело – дейности на един балкански човек, който може да работи за развитието и напредъка на всеки един от балканските народи. Неговият обществено полезен живот започва в Букурещ, където работи като учител по френски език и литература в гръцкия лицей на К. Вардалахос, като преводач и журналист. Потопен в елинската култура, през 1810 г. става член на Гръцко-дакското литературно дружество в Букурещ, но и на тайната гръцка организация  Philike Hetairia– Дружеството на приятелите, в която ще остане 10 г.  Заедно с д-р Атанас Богориди (завършил медицина във Вюрцбург, 1816) сътрудничи на гръцкото сп. “Ермиос о логиос” във Виена и на в-к “Гръцки телеграф”. През 1817 г. заминава като преподавател по френски в гръцката школа на о-в Хиос, следващите 4 години е ръководител на гръцкия театър в Одеса (1817 - 1820), където поставя много от класическите елински пиеси, а през 1821 г. в Гръцкото въстание. След въстанието става преподавател по етика и красноречие в Йонийската академия на о-в Корфу (1823), където избират българина Н. Пиколо за доктор по литература (1824) и професор по философия (1825) – на 33-годишна възраст Н. Пиколо е утвърден ерудит – елинист, който дава своя принос за напредъка на елинската култура. След 2 г. обаче заминава като стипендиант на Академията за Болоня, Пиза и Париж, за да учи медицина. В Париж наред със студентството, той е и агент за политически мисии наPhilike Hetairia.Завършил с докторат, заминава за Букурещ, където 10 г. работи като лекар (1830 - 1840). Приносите му към румънското здравеопазване са свързани с работата му като главен инспектор на училищата и болниците в Букурещ, с разработения от него и задължителен за лекарите Правилник за организацията на болниците, с участието му в организацията на карантинните служби и на карантинния кордон от пунктове по левия бряг на р. Дунав, чрез които се изолира Валахия от Турция за превенция от епидемии. Междувременно скромният му принос към Русия е свързан с оказаното му доверие да е личен лекар (1829 - 1834) на ген. П. Д. Кисельов – руски губернатор на Валахия и Молдова. Приносите му към просветното дело в Румъния се отнасят до утвърждаването на естествено-научните предмети в училищата, успехът му  преподаването да се води на румънски вместо на гръцки език и работата му като цензор при Държавния съвет на Румъния. След дефинитивното му заминаване и установяване в Париж през 1840 г. в последните 25 г. от живота си д-р Н. Пиколо е учен, общественик и публицист. Чрез Българския политически център в Париж и лични познанства с най-видни френски общественици и културни дейци  работи най-усърдно за българската кауза и подпомага финансово училищното дело в България. Професор, учен и публицист д-р Н. Пиколо е избран за кореспондент на академията “Михъиляна” в Яш и за дописен член на Академията на Станислас в Нанси и почива в ПерЛашез. Дори този съвсем бегъл поглед към дейността на Никола Пиколо го представя като учен  филолог-елинист, публицист, лекар, общественик, просветител и революционер и му отрежда място на виден български възрожденец, допринесъл твърде много за развитието на балканската култура през XIX в.

Много богато и интересно е битието на д-р Петър Берон (1795 - 1871). На 26-годишна възраст участва заедно с много други българи в Гръцката завера (1821). След завършване на медицина в Мюнхен (1831), десетина години работи като окръжен лекар в Крайова, Румъния (1832 - 1841) и има определени приноси към организирането на румънското здравеопазване. Неговите научни приноси обаче далеко  надхвърлят балканските граници – те са от европейско значение за развитието и  напредъка на естествознанието и медицината. За 30-те  години, прекарани в Париж, е оставил 20 книги на латински, френски, немски, гръцки и български език, издадени в Мюнхен, Букурещ, Прага, Париж, Атина, Берлин, Брашов и Цариград. Д-р П. Берон е безспорният най-енциклопедичен ум на българското Възраждане, а научната му  дейност се разпростира в областта на естествознанието, физиката, химията, астрономията, философията и натурфилософията. Той е най-известният български учен в Европа или,  както пише Ив. Селимински, е “един от най-учените мъже на нашето столетие [XIXв.]”. Заедно с Н. Пиколо работи и за българската кауза в основания от тях Български политически център в Париж и подпомага финансово училища и читалища в България.

Човек с широки интереси, енциклопедист и филантроп е най-общата характеристика за д-р Иван Селимински (1800 - 1867) – просветител, общественик и учен, един от най-видните български представители на елинистичната интелигенция и голям народен будител. Отправни моменти от народополезната му дейност са участието му в Гръцкото въстание (завера) (1821 - 1822),  откриването на частно елино-българско училище и на тайно “Народно братство” в Сливен (1825), участието му в Руско-турската война (1828 - 1829) и като батальонен лекар в Кримската война, учителстването му в Букурещ и други румънски градове, създаването на училище и румъно-българска печатница в Браила с негови лични средства (1862), основаването на просветното дружество “Славянско българско дружество” в Атина. Завършил медицина в Сиена, Италия (1845) с диплома за “Доктор по медицина и хирургия”, заминава за Париж, където се сближава с Н. Пиколо и П. Берон. Негов принос към румънското здравеопазване е работата до края на живота му като лекар  – в Букурещ, Кълъраш и Брашов и като окръжен лекар в Браила. Вижда се, че с годините въстаникът, революционерът отстъпва място на просветителя. Превежда много учебници и научни книги. Ив. Селимински е един от основателите и член до края на живота си на Добродетелната дружина в Букурещ. И той, както Н. Пиколо е силно повлиян от дейците на гръцкото Просвещение Т. Каирис и  Кораис. Подпомага финансово сливенските училища. Раздал цялото си състояние за народното дело, заболява и умира в пълна самота и бедност.

 Около средата на XIX в. принос към турската военна медицина има д-р Георги Попович (? - ?) от Търново. След завършването на Военно-медицинското училище в Цариград, способният българин е избран от проф. Лоренцо Риглер – управител на болницата “Мал Тепе” – за негов асистент. След заминаването на професора обаче д-р Попович изпада в немилост и е изпратен да организира военно-санитарна служба в Египет, където умира.

Приноси към медицинското образование и султанската медицина в Турската империя след средата на XIX в. имат лекарите от фамилията Каратеодорови - преселен от Копривщица гърчеещ се род, поизменил името си на Каратеодориди. Константин Каратеодориди завършва Медицинското училище в Атина (1852), специализира хирургия в Париж и след избора му за професор по хирургия във Военно-медицинското училище се установява  в Цариград. Може би е бил въведен в някоя от смесените ложи, тъй като печели доверие и, включен в кохортата на султанските лекари, става и личен лекар на някои от висшите турски сановници. Десетина години по-късно Стефан Каратеодориди – негов братовчед – също завършва Атинското медицинско училище (1861), специализира естествени науки в Париж и също се установява в Цариград – там е избран за член на смесения Съвет на гръцката Патриаршия, за професор по ботаника във Военно-медицинското училище и за личен лекар на султан Махмуд.

По-многобройна и по-революционна е втората вълна български лекари. Особени приноси към висшето медицинско образование в Турската империя имат професорите българи Георги Вълкович и Христо Стамболски - възпитаници на Военно-медицинското училище в Цариград.

Георги Вълкович(Чалъков, Чалики) (1833 – 1982), отличен студент и многообещаващ млад лекар, новозавършил доктор на медицинските и хирургичните науки, българинът веднага печели конкурс за началник на хирургическата клиника и преподавател по хирургия във Военно-медицинското училище в Цариград (1857). Две години по-късно отива на специализация по хирургия в Париж (1859 - 1863), където влиза в кръга на Г. С. Раковски и д-р П. Берон, среща се с М. А. Бакунин и А. И. Херцен и през м. септември 1859 г. с препоръката на Раковски е посветен от Стефан Илич в парижка масонска ложа. От 1865 г. започва същинската му приносна дейност към турската военна медицина и образование - изпратен е за главен лекар на Централната военна болница в Дамаск, на следващата година вече завежда катедрата по хирургия във Военно-медицинското училище и през 1870 г. е избран за професор по хирургия и за директор на болницата “Хайдар паша” в Цариград.  Хирургията напълно съответства на неговия неспокоен дух и буен и корав нрав – големи са заслугите и приносите му за построяването и уреждането на военни болници из цялата Турска империя, а като отличен хирург и организатор с размах е допринесъл много за организирането и развитието на хирургичната помощ в много райони на империята. Той е най-високо издигнатият българин – полковник в турската военна администрация и бей в гражданската йерархия.  След Сръбско-турската война (1876), когато е началник на военните турски болници в Ниш и София, е произведен в чин миралай-бей. Приятел е с Мидхат паша и личен лекар на външния министър Рашид паша (1870 - 1876). При посещението на министъра при руския император Александър през 1873 г. проф. Вълкович е включен като “особен” лекар в свитата на Рашид паша. Междувременно е избран за дописен член на Българското книжовно дружество (1875), а по-късно – и за действителен (1884). Непосредствено след Априлското въстание е включен в Английската санитарна мисия, описва зверствата, на които са подложени българите, и предава материала на англичаните. За това му “деяние” Мидхат паша иска главата на своя приятел и докторът – професор, миралай-бей, полковник и масон - е осъден на смърт. Само благодарение падането на Мидхат от власт, смъртната присъда е заменена със заточение и въдворяване в Дамаск. Още през м. май 1878 г. Г. Вълкович подава оставка и се връща в България, където започва неговата активна обществена и дипломатическа дейност. Като дипломатически агент на България в Цариград принуждава Високата порта да се отнася към България като към самостоятелна държава, а не като към привилегирована провинция на Турция. Твърд съмишленик на Ст. Стамболов за запазване националната независимост на страната ни, Г. Вълкович е убит в Цариград – убийството му е организирано от т. нар. Славянски комитет със знанието на граф Игнатиев и съгласието на граф Нелидов. Физически извършители са българските политемигранти Орловски и Дражев. На 14 февруари 1892 г. завършва земният път на един голям българин и родолюбец, спира неспокойното човеколюбиво сърце на един от не многото радетели за разбирателство и сътрудничество между балканските страни и народи.

По-кабинетен е животът на проф. д-р Христо Стамболски (1843 - 1932). Само няколко месеца след дипломирането му във Военно-медицинското училище в Цариград с чин майор, е избран за професор по анатомия и хистология (1868) и три години завежда клиниката по кожно-венерически болести към училището. Като студент членува в българската ложа “Тайната дружина на верните приятели” в Цариград (1861), основана от Г.С.Раковски. Проф. Хр. Стамболски има заслуги не само към медицинското образование в Турция, но и своите приноси към медицинската наука. Той е автор на “Атлас по анатомия” и на ръководството “Ключ към анатомията”, на трудове по анатомия, паразитология и епидемиология. Освен това изучава терминологията по анатомия на старите арабски автори, адаптира я към турския език и българинът Христо Стамболски изработва турската номенклатура по анатомия (1876). Независимо от името му на популярен и добър лекар и на учен-анатом и от заслугите му към турската военна медицина и научния турски език, по време на Руско-турската война е заточен в Ниш, а после в Асир и Сана (Йемен). Там обаче паразитната епидемия сред войниците го насочва към изучаването на филариазата и той е първият, който описва един от многото й видове (1877). С това получава световна известност и признание, а неговите стъкленици с “Йеменския червей” и днес се пазят в Британския музей в Лондон.

Скромно и почти незабележимо е делото на още един български интелигент и лекар в Цариград – д-р Васил Караконовски (1840 - 1905). Той е възпитаник на Московския медицински институт като стипендиант на Славянския благотворителен комитет. Неговият принос е към Русия – работи безплатно 15 г. като лекар в руската болница в Цариград (1865 - 1879), лекар на Руското посолство в Цариград и на руското консулство в Солун, а после и като управител на руската болница (1879 - 1905).

Съседна Румъния е страната със значителна българска емиграция, особено след първата половина на XIX в. и до Освобождението 1878 г. Проучваният от нас проблем ни води до Националното медицинско училище в Букурещ, прераснало във Факултет по медицина и фармация (ФМФ) (1869), в който всички преподаватели са членове на френски или румънски ложи. Точно там са назначени да преподават и френските възпитаници българите Георги Атанасович и Петър Протич – двама из между първите лекари-възрожденци, огрени от светлината на свободните зидари, а по-късно и Захари Петреску.

Година след успешната защита на доктората си д-р Георги Атанасович (1821 - 1892) е назначен за токсиколог в Букурещ (1849). С откриването на Националното медицинско училище (1856) поканеният от румънците френски лекар Карол (Шарл) Давила го взема за преподавател по патология, а от 1861 г. до 1869 г. – като основател, професор и ръководител на катедрата по Съдебна медицина и токсикология. Д-р Г. Атанасович е с разностранна приносна дейност към румънското здравеопазване, медицинско образование и наука. Освен учебно-преподавателска работа, той издава научни трудове за съдебно-медицинската експертиза, устройството на детските болници, отравянето с арсеникова киселина, по епидемиология и хигиена. Българският професор Георги Атанасович е основател и подпредседател на румънското Научното медицинско дружество (1863), член на румънския Висш медицински съвет (1862 - 1879), общински лекар в Детската болница, съдебен лекар  и началник на Общинската здравна служба на Букурещ, член на комисията за аптечните такси и заема и други високи и отговорни постове в румънското здравеопазване. Благороден, интелигентен, работлив и всеотдаен към професията и пациентите, проф. Г. Атанасович е и с “голямо влияние върху самия румънски княз”.

Другият български професор във ФМФ е д-р Петър Протич (1822 - 1881). Година-две след дипломирането той идва в Букурещ и е назначен за лекар на затворите в област Мунтения (1851), на следващата година – за инспектор на болниците за венерически болести в страната, а после е общински лекар в психиатричната болница “Мъркуца” в Букурещ. През 1857 г. е избран за професор по хирургия при К. Давила в Медицинското училище и за ръководител на катедрата по хирургия до 1969 г. Обществените приноси на П. Протич са свързани с членството му в румънския Висш медицински съвет. Той е основател и касиер на  румънското Научно медицинско дружество и на в-к “Румънски лекар”. Най-големият му принос е работата му в комисията за събиране на материали за румънската фармакопея.

Освен дейностите, свързани с най-хуманната професия – лекарската, двамата професори проявяват своето човеколюбие и с профанската си дейност в “Добродетелната дружина” – проф. Протич е неин член и съосновател (1854), а проф. Атанасович – член (1856).

 Тук е мястото да кажем, че поради личен конфликт с проф. Карол Давила българските професори са отстранени от катедрите си (1869). Общественият натиск и големият им авторитет обаче го принуждават да ги остави като почетни професори – без катедри и без заплати до връщането им в България след Освобождението 1878 г.

 В по-късно време професор във ФМФ е и д-р Захари Петреску (Жеко Чамурджиев) (1841 -1901). След защитата на докторат се връща в Букурещ и става военен лекар в румънската армия. През 1870 г. сменя името си на Захари Петреску. Така успява да се включи в научния живот на Румъния - избран е за професор по терапия във ФМФ и за член на Румънската академия на науките. Дистанциран от всичко българско, остава и  умира в Букурещ.

 Някои от новозавършилите ФМФ българи показват достатъчно добри качества за научна и преподавателска работа и веднага след защитата на докторатите са избирани за асистенти. Д-р Николай Атанасович (? - 1877) от Търново защищава дисертация и е избран за асистент по хирургия (1875). Член на дружеството на Червения кръст на Румъния, той се включва като хирург-доброволец в санитарната мисия на д-р Давила в Сръбско-турската война (1876) и многообещаващият асистент по хирургия намира смъртта си, грижейки се за ранените в лазарета в Кладово, Сърбия. Д-р Христо Боя(е)ров (1845 - 1871) завършва отдела по фармация с докторат  за амониевите съединения, пречупени през погледа на химика, фармацевта и производителя. Той е секретар на читалище “Братска любов”, където изнася беседи за химията и нейното приложение, но през май 1871 г. умира на 26-годишна възраст.

 Голяма е групата на училите и завършилите ФМФ. Техният принос към медицинската наука на Румъния се състои преди всичко в разработените от тях докторски тези, с които приключват успешно медицинското си образование. От кръга на българските студенти-медици към читалище “Братска любов” с докторати завършват Алекси Апостолов, Павел Бисеров, Христо Бояров, Тодор Димитров, Стефан Христов (Загорски), Панайот Жечев, Христо Чобанов, Михаил Атанасович, Николай Атанасович, Георги Хаканов.

 През 1869 г. се отбелязва голямо политическо оживление сред българската емиграция в  Румъния – основава се организацията “Млада България”, а за нейно прикритие и профанска дейност се учредяват Българското книжовно дружество (БКД) в Браила и читалище “Братска любов” в Букурещ, които имат и пряко отношение към културния живот на румънците. Читалището става културно-просветен център, където българските студенти-медици изнасят лекции, сказки, беседи. Проф. Г. Атанасович е дарител на читалището, а активно се включват студентите Стефан Балимезов (Венко Гръмников), Атанас Багрянов, Евстати (Стат) Антонов, Сава Черен (Черня), Начо Планински, Христо Смилов, Георги Хаканов, Алеко Апостолов, Стефан Христов (Загорски), Иван (Йон) Славков, Христо Чобанов, Христо Бояров, Стойко Йорданов, Тодор Димитров, Христо Етърски, Панайот (Паваьот) Жечев, Алекси Друмев, Николай Атанасович, Ст. Люцкович (Людсканов), Кирил Русович, Никола Вълков, Никола Странски, Ганчо Петков, Паскал Бисеров, Васил Икономов, Михаил Атанасович. От тях за масони в румънски или френски ложи са въведени Ат. Багрянов, Ал. Апостолов, Стат Антонов, Н. Атанасович, П. Бисеров, Т. Димитров, Хр. Етърски, П. Жечев, Ст. Христов.

 През 1875 – 1876 г. в Букурещ действа и основаното от Кириак Цанков около емигрантския в-к “Балканул” благотворително сдружение “Българско Человеколюбиво настоятелство”, за да се събират помощи за въстаниците в Босна и Херцеговина, а после – за българските бежанци след Априлското въстание. В него се включват студентите-медици Ал. Апостолов, С. Черен (Черня), Т. Димитров и П. Жечев (съоснователи), Ст Антонов, П. Бисеров, Ст. Люцкович (Людсканов).

 Членове на Дружеството на Червения кръст на Румъния, учредено 1876 г., са и българските студенти-медици от кръга “Братска любов” Ст. Антонов, Н. Атанасович, Ст. Йорданов, М. Атанасович,  П. Бисеров, С. Черен. Когато Дружеството решава да изпрати медико-санитарна бригада по време на Сръбско-турската война (1876), за да помогнат на братята сърби, се отзовават 14 българи и 8 румънци. Независимо че “Румънската амбуланца” е организирана от румънското Дружество на Червения кръст и устроена е от К. Давила, тя се ръководи от д-р Ст. Йорданов и се финансира предимно от Руския червен кръст. Домакин на болницата е Любен Каравелов – доверено лице и свръзка с руските тайни дружества. От кръга на читалище “Братска любов” доброволци са лекарите П. Бисеров, Т. Димитров, Г. Петков, Ст. Антонов, П. Жечев, С. Черен, аптекарите Ив. Славков и Н. Странски. Помагайки на ранените в лазарета в Кладово, Сърбия, намират смъртта си М. Атанасович (1876) и хирургът Н. Атанасович (1877). Всички включили се в медико-санитарната бригада са наградени със сръбския кралски орден “Такова”.
С приноси към военното здравеопазване на Румъния са българите – военни лекари в Румънската армия П. Бисеров, Ж. Чамурджиев, Ст. Антонов, П. Жечев, Хр. Чобанов. По време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. в състава на Румънската армия въввоенно-полевитеболници от кръга на читалище “Братска любов” участватП. Бисеров като дружинен лекар I ст. в 5-ти Доробански полк,Ст. Антонов, Ст. Христови П.Жечевкато дивизионни лекари IIст., Ст. Йорданов като бригаден лекар IIст. във 2-ри Артилерийски полк, Ив. Славков като лекар IIст. в 6-ти Доробански полк, Хр. Смилов като лекар IIст. в 5-ти Кълърашки полк. Тяхното участие е отличено с ордена “Звездата на Румъния”.  
Въз основа на проведеното проучване, без претенции за изчерпателност и пълно обхващане на емпиричния материал,  може да се каже, че първите интелигенти на Българското възраждане са следовници на идеите на френските просветители и енциклопедисти от XIXв., на италианските карбонари, на Мацини и Гарибалди и са вложили своята достойна и значима дан за развитието и напредъка на културно-просветния и обществения живот на съседните нам страни. Сред възрожденските лекари – българи има учени, чиито трудове по своята оригиналност, приносен характер и висока научност правят съизмерима още в началото й българската медицинска мисъл не само с балканската, но и с европейската наука.  Всеки научен труд – речник, монография, атлас, учебник, дори превод и лекция, всяка дисертация по медицина и фармация е капка в морето на европейската и световната наука през първите 80 г. на XIXв., е своеобразен духовен мост между възраждащата се българска и развиващата се европейска и балканска просвета, култура и наука. Така всеки българин – преподавател, лектор, професор, асистент – учил, преподавал и работил в съседните на България или в Европа страни е направил своя интелектуален и професионален принос за развитието и напредъка на медицината и здравеопазването, просветата и културата като част от балканската, европейската и световна култура.
Книгопис:
  1. Аврамова, Р. и др.  Българска възрожденска интелигенция. С., ДИ “Д-р П. Берон”, 1988. 740 с. 
  2. Алексиева, А.  Гръцката просвета и формирането на българската възрожденска интелигенция. – Studia Balkanica, 14, 1979, 171 – 173.  
  3. Апостолов, М., П. Иванова.  История на медицината и сестринството. С., ГорексПрес, 1998. 240 с.
  4. Аретов, Н.  Българското Възраждане и Европа. С., 2001.
  5. Арнаудов, М.  Творци на българското Възраждане. С., 1940.
  6. Генчев, Н.  Българското Възраждане. 3-то доп. и прераб. изд. С., ОФ, 1988. 440 с.
  7. Жечев, Н.  Букурещ – културно средище на българите през Възраждането. С., БАН, 1991. 352 с.
  8. Израел, С.  Румъно-българско сътрудничество в областта на медицината и здравеопазването преди 1878 г. – Здр. дело, 10, 1957, 6, 73 – 79.
  9. История на България. Т. 10. С., 1985.
  10. Каймакчиева, Р.  Медицината през епохата на националното Възраждане (втората половина на XVIIIв. до Освобождението). – В: История на медицината в България. С., МФ, 1980, 98 – 115.
  11. Кантарев, К.  Приносът на българските лекари в културата на другите народи. – В: Сб. докл. 26-ти Междунар. конгр. ист. мед., 1978, Пловдив. Т. 2. С., НДИМБ, 1981, 51 – 52.
  12. Константинеску-Яш, П.  Професори и студенти в Медицинския Факултет в Букурещ от 1856 до 1878 г. – Изв. на И-та Ботев-Левски, кн. 1, С., БАН, 1954, 82 – 96.
  13. Манов, Ем.  Проф. д-р Георгий Вылкович – врач, революционер, дипломат. – В: Сб. докл. 26-ти Междунар. Конгр. ист. мед., 1978, Пловдив. Т. 3. С., НДИМБ, 1981, 94 – 95.
  14. Минчев, Д.  За етническите и обществено-икономическите възгледи на д-р Иван Селимински. – Асклепий, т. XII, 106 – 108.
  15. Никола Пиколо.  Сб. изследвания и нови материали, издадени по случай 100 г. от смъртта му (1865 - 1965). С., БАН, 1968.
  16. Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления в БИА при НБКМ. Кн. I – VIII. С., НБКМ, 1963 – 1995.
  17. Павлова, В.  1300 г. историческо развитие на медицината в българската държава. – Осн. докл. 1-ви Нац. конгр. ист. мед., 1981, Шумен. С., НДИМБ, 1981, 3 – 46.
  18. Панев, Ас., С. Израел, М. Попов.  За някои видни български лекари, ученици на френската медицинска школа до Освобождението 1878 г. – Науч. труд. ВМИ, 38, 1959, 5, 33 – 36.
  19. Петкова, М., Н. Александров.  Медицинският Факултет в Букурещ и неговите възпитаници – българи до Освобождението 1878 г. – МедФарм, 5, 2005, 1, 36 – 37.
  20. Петър Берон.  Сб. изследвания и материали. С., 1962.
  21. Сепетлиев, Д., М. Петкова.  Развитие на медико-биологичните науки за 100 г. съществуване на БАН (1869 - 1969). – В: Сб. науч. труд. и мат. по ист. и теория на науката и техниката. Т.2. С., НДИТН – БАН, 1983, 71 – 97.
  22. Сюпюр, Е.  Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIXв. С., БАН, 1982. 276 с.
  23. Трайков, В., Н. Жечев.  Българската емиграция в Румъния XIV – 1878г. и участието й в стопанския, обществено-политическия и културния живот на румънския народ. С., БАН, 1986.
  24. Хаджиниколова, Е.  Българите и Сръбско-турската война 1876. С., ДИ “Св. Г. Победоносец”, 1996. 220 с.
  25. Шарова, К.  Петър Берон или възрожденският българин в световната наука и култура. – Ист. пр., 1978, 6, 43 – 50.


докладът е изнесен на 2-та Международна научна конференция "Човеколюбие и напредък - енергията на духа", 2005

 
< Предишен   Следващ >
Предстоящо
There are no upcoming events currently scheduled.
Календар
ноември 2018 декември 2018
неделя, ноември 18, 2018
Default Picture
По Вт Ср Че Пе Съ Не
Седмица 45 1 2 3 4
Седмица 46 5 6 7 8 9 10 11
Седмица 47 12 13 14 15 16 17 18
Седмица 48 19 20 21 22 23 24 25
Седмица 49 26 27 28 29 30
© 2007-2016 www.otves.org